Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХУДОЖНИКЪТ

Кина Kъдрева

web

Брадясал, с дълги сплъстени коси, загубили всякакъв цвят и разпилени по омазнената възглавница, която не можеше да се разбере дали е цветна, или някога е била бяла, художникът лежеше с поглед в тавана.

Целият таван бе плътно изрисуван с образи - образ до образ, образ над образ, образ под образ. - Лица, лица, лица! Различни физиономии, различни характери, различни състояния, различни съдби, млади и стари лица! Лица привлекателни, изящни и красиви, и лица разкривени, изродени и видиотени. Лица прекрасни, възвишени, и лица излъчващи бездънно затъпение. Умни и безумни. Радостни и тъжни. Благородни, наивни и зли. Лица с бяс към живота, жадни и ненаситни за величието и безнадеждността му, живот, превърнат в безкраен празник, разпиляван като щедро хвърляни брилянти - за сладост и радост на душата от препълнените с талант чаши на пиянството от тоя живот, и лица, отчаяни и примирени, лица, предизвикващи съжаление, зовящи за милост. Лица с философска всеопрощаваща мъдрост и други с прикрита и неприкрита извратеност, предизвикателни, борбени, цинични, коварни и изземващи живота на другите. И лица с дълбока човечност и благородство...

Никое лице не приличаше на друго. Никое не живееше живота на другия. Никое не разбираше другия. Всички тия лица бяха минали през живота му. С всички бе живял. Беше пил с тях. Беше се бил с тях, беше плакал с тях. Беше се любил. Бе споделял видения и мечти. Бе изживял щастливи и нещастни мигове, вяра и разочарования, уважение и презрение. Бе ги рисувал! - Едни, за да ги съхрани, други, за да ги изхвърли от съзнанието си. Като луд бе рисувал, защото беше луд да рисува, да рисува, да рисува и всичко в тоя живот и тоя свят да съхрани с онова чувство за преживяното и с оня усет за истините зад привидното и показността, което само художникът може да усети с тънката си до болезненост чувствителност над думите и над претенциите.

Не само таванът. - Всички стени в стаята - ателие, а и в другата стая, която в тая малка къща уж беше за спалня, а сега бе като клошарски склад за вехтории и нахвърлени картини в рамки и без рамки, стените и таванът бяха изрисувани до край, както и стените на мухлясалата кухничка с вонясалия умивалник, капеща чешма и разнебитена течаща канализация. Всичките стени на къщата, която някога беше и ателие, бяха плътно изрисувани. И де що има врати и долапи също бяха изписани като ателието, в чийто таван художникът от часове бе вперил очи.

Проснат на продънения диван в дъното на това ателие, което беше купил с големи надежди и намерения в младостта си, и сложил едрите си работни ръце под главата, художникът беше вперил поглед в тавана. Светлината от големия, зацапан, немит от години, прозорец на отсрещната стена на ателието почти не достигаше до дивана, но на образите от тавана им беше добре да стоят в полуздрача и да слизат оживели от случайно проникнал през прозореца лъч един по един, а понякога и на цели тайфи при него, и да го връщат в изживени срещи и мигове.

Тия образи бяха рисувани върху изрисувани по-рано на същия таван, както и по стените пейзажи, които напираха между главите, раменете и телата на образите, ту с части от къщите и това синьо и искрящо море на Созопол, ту с части от някоя фасада с балкон от витражно желязо и саксии с буйно нацъфтяло мушкато, напомнящи за родния му град, ту с някой камък от руините на тая пълна с древни руини България, които го изпълваха с мисли за живота.

Тия напиращи фрагменти се провираха между лицата, и искаха да го върнат при себе си с изживяното настроение и аромат, но образите ги изтласкваха и загърбваха, и без да го питат, слизаха при него, едни с приятелска снизходителност към неудачника - някога надеждния талант, други - зажаднели за излинели спомени, а трети - нахални и безцеремонни, и той не можеше да ги прогони, въпреки че искаше да ги прогони. Имаше всякакви, защото с мнозина беше живял, пил и другарувал, и много беше преживял, макар че още не беше стар. Имаше и образи, които сам търсеше по тавана и искаше да ги повика. - Тия на няколко рано отишли си на оня свят приятели и на ония момичета, с които бе се любил по дюните на Созопол и в лунните нощи на плажа, а и на тоя продънен вече диван, когато това ателие беше нещо като моден и привлекателен клуб на артистичното младо поколение и неговите неизброими поклонници, и в него кипеше непрестанен купон, взривен от творчество и вдъхновение.

Сега сякаш това не беше същото ателие. Бе мрачно, пусто и занемарено. По пода се търкаляха смачкани и изпотъпкани, изстискани до край, туби с разноцветни бои, празни бутилки от алкохол, мръсни захвърлени чорапи, изпомачкани прани и непрани дрехи, почернели, нащърбени глинени делви с изсъхнали четки и няколко захвърлени, изстъргани до край палитри, а стативът бе запратен и лежеше в ъгъла, нелеп като разчупен кръст, от който е смъкнат мъртвец, а палачите не са разпънали друг.

И той не беше същият. Годините на младостта с надеждите бяха минали, бързо последвани от това неистово рисуване, в което, като нямаше изложби и откупени картини, изхвърляше цялата си рисувателна страст по стените и таваните, а името му от вестниците влезе в кръчмите, докато и в кръчмите остана без име и сега лежеше на продънения диван в продънения си живот, безименен и никой.

Знаеше, че може да рисува, че може по-добре от другите и много по-силно и неповторимо да изрази целия тоя свят и хората в него, и че само това му трябва - да рисува, да рисува и да рисува, но не искаше да рисува. Знаеше, че няма защо да рисува, а и нямаше как, защото нямаше с какво да купи ни бои, ни платно, ни би тръгнал по улиците да се продава като някои. - Отвратително му бе това да тръгне, помъкнал картините си по улиците, и да се продава. Други трябваше да го търсят, да търсят всяка негова скица, линия, портрет, картина и части от картина и да я ценят и продават, и това не беше някаква негова мания за слава, а нуждата от оня несъстоял се диалог между художника и другите, които през нарисуваното от него ще видят и ще разберат по-добре живота и себе си - истината за живота, красотата в живота, грозното в живота, същността на живота, другите гледни точки за живота, и през нарисуваното от него ще се събуди нещо спящо и неподозирано в тях, и ще изпитат нещо от онова, до което той е достигнал и изпитал, създавайки картини и образи.

Това бе искал най-напред несъзнателно, а после все по-съзнателно. И изопнат на продънения диван с ръце под главата, искаше сам да види доколко бе прав.

Нямаше какво да прави. Нямаше къде да ходи. Нямаше за къде да бърза. Никой не го чакаше. На никого не беше нужен. Затова лежеше, а образите и лицата, надвиснали от тавана, ту изгряваха един след друг и се приближаваха до него, ту потъваха в сянката и се сливаха с петното от прокапалия таван, като се опитваха да се скрият зад фрагментите от рисуваните преди тях картини с пробляснало късче море, небе, дърво, стреха и части от старинни фасади, но не можеха да се скрият, а само биваха изтласкани от напиращи да скочат от тавана други и други лица, лица, лица, всяко от което му говореше, шепнеше, ругаеше, смееше се, надсмиваше му се и го дърпаше назад и го зовеше, но той само ги гледаше и не се и помръдваше.

От колко време художникът лежеше, вперил поглед в тях, и виждаше ли ги, или бе престанал да ги вижда нямаше никакво значение за тия живи и зовящи го образи. Те се размазваха пред отворените му вперени в тавана очи. Беше престанал да ги вижда, защото ги знаеше и не искаше да ги вижда, и затова лежеше, без да мисли. Не искаше да мисли! Нямаше за какво да мисли! Само от време на време искаше да повика някой от образите, който му беше мил, но вместо него идваше и се натрапваше все едно лице, което най не искаше да вижда и за което най не искаше да мисли, но то все идваше и изместваше нагло тия, които художникът търсеше и викаше. Беше лицето на оня, който в далечните му млади години най-добре разбра силата на необикновения талант на художника, и в ревността и високото си положение направи всичко да го изхвърли, колкото се може пò в нищото на художествения живот и въобще от живота, да го смачка и да го провали...

И успя!

Затова художникът не искаше да вика никого, защото и сега това лице му се натрапваше.

Идваше му да скочи и да му разбие гадната, високомерна мутра, но знаеше, че няма смисъл, че всичко е свършено, минало, че оня е художникът, авторитетът, а той е никой в нищото и нищо повече, пък каквото и да си мисли и каквото и да направи.

Знаеше, че е свършен и като художник, и като човек, и забравен от всички.

Отдавна никой не беше се доближавал до вратата на ателието, което някога денонощно бе пълно с прииждащи млади и весели почитатели и жреци на изкуствата, и когато някой отвори незаключваната врата, художникът помисли, че така му се е сторило и не се помръдна от дивана.

Но някой беше влязъл. Сигурно е крадец! Нека краде - си каза художникът.

- Взимай каквото искаш! - каза.

- Тебе искам! - чу изненадан звънлив, млад женски глас.

Тогава се обърна.

Беше хубаво момиче - от най-хубавите, които бе имал, и които сами някога идваха при него. После отиваха при друг, но с годините престанаха да идват.

Веднъж видя една от своите почитателки, които се вмъкваха невикани в леглото му. Бе станала важна дама, оженена за същия оня станал професор негов унищожител. Обади ѝ се, а тя високомерно му се присмя.

Друга бе станала продавачка в магазин, смазана, потисната, остаряла и неузнаваема.

- Мога ли да се приютя при тебе - му беше казала трета, дойде, но скоро излезе, без да си вземе нещата, и не се завърна.

Така че изненадата му от хубавото момиче беше голяма.

- Защо идваш, сърничке моя? - ѝ каза. - Не съм вече за тебе, сърничке! На тебе ти трябва някой млад елен.

- Ти си моят елен! - засмя се момичето и приближи до дивана.

- Не съм аз, сърничке моя!

- Ти си! Не ме ли позна? Аз съм смъртта.

- Много си хубава, Смърт. Но аз отдавна съм мъртъв - ѝ каза. - Още като престанах да рисувам. И пò отпреди. Като престанаха да се интересуват от картините ми. Мъртъв съм. И колкото и да си хубава, сърничке моя, и колкото да те искам, няма какво да ти дам и какво да вземеш от мене, освен свършената ми душа.

- Но аз не идвам сама - усмихна се момичето. - С мене е и славата. Славата, която имат картините ти след твоята смърт.

- Това вече няма никакво значение за мене - каза художникът.

- Но ще има за другите!

- За кого?

- За оня, който ще те прослави и ще се прослави през прославянето на нарисуваното от тебе. Защото, който открие гения, бива окичван с короната на гениалността на открития от него гений.

- И мога ли да зная кой е той?

Момичето се изсмя и показа образа на оня, който бе унищожил живота и името му на художник.

Образът му скочи от тавана, от стените, от другите стени, наедря, високомерното му лице се разкриви в цинична усмивка, протегна ръце - многото си ръце от многото си изображения, стисна го за гърлото с яките си пръсти и се изсмя с победния си смях.

Художникът се задуши, оцъкли очи и душата му излетя, а момичето я улови като молец, и изчезна с нея.

Същият ден всички вестници се изпълниха с картини и възхвални думи за гениалността на художника, написани от прочутия професор. Телевизиите се надпреварваха да показват образите и фрагментите от стените и таваните на къщичката-ателие на гения на четката, а картините му, задигнати от професора, обявил ги за лични подаръци от художника в знак на сърдечна близост и благодарност, се разпродадоха на баснословни цени, търсени от галериите по целия свят.

Само какво стана с душата на художника никой и не попита.

И знае ли някой въобще какво става с изстрадалата душа на обявения за гений творец, пък бил той художник, писател, композитор, архитект или уличен певец.

06.-07.02.2015

 

 

© Кина Къдрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.08.2020, № 8 (249)