Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОСТАНОВКАТА "В ОЧАКВАНЕ НА ГОДО" ОТ САМЮЕЛ БЕКЕТ КАТО ТЕАТРАЛЕН И СОЦИОКУЛТУРЕН ЖЕСТ

Камелия Николова

web

Появата за първи път в България на емблематичния текст на абсурдизма "В очакване на Годо" на Самюел Бекет на сцената на Театъра на българската армия през есента на 1988 г. е безспорно значимо театрално събитие, но преди всичко е важен социокултурен жест. В тази поява и в нейния отзвук в общественото пространство могат да бъдат откроени няколко съществени акцента, които далече надхвърлят рамките на конкретния театрален живот в страната в самия край на 80-те години на ХХ век. Тук ще се спра на три от тях, тъй като те ми се струват особено определящи както за българския театър и културна ситуация от края на социалистическия период, така и за някои от основните тенденции и посоки в сценичната практика и духовните нагласи през 90-те.

 

Изборът на текста на Бекет - завръщане на театъра към екзистенциалните въпроси

Така най-кратко би могъл да бъде представен първият от трите основни акцента в закъснялата поява на пиесата на Бекет в България. Изборът й от режисьора Леон Даниел е преди всичко идеологически жест. Той ясно демонстрира нагласата, че естествената за човека (и респективно за театъра) потребност от поставяне на базисните въпроси на съществуването, от вглеждане в същността на екзистенциалната човешка ситуация, в дилемите и страховете на отделното човешко същество повече не може да се игнорира или индиректно намеква, а трябва да бъде открито заявена от сцената.

Драмата на абсурдизма и специално нейното емблематично заглавие "В очакване на Годо" е програмно фокусирана върху личността; върху битието на личността. В края на кризисното първо десетилетие след Втората световна война тя довежда до пределния му вид актуализираното от екзистенциализма схващане на символистите за същността на човешкия живот. Според това схващане светът е хаотичен и неподлежащ на рационално обяснение. Човешкото същество е захвърлено да прекара краткото си земно съществуване в непозната, непознаваема и застрашаваща вселена. Единственото нещо, което то знае със сигурност за себе си и за своята ситуация в тази вселена, е фактът, че трябва да умре. Всичко, което му е отредено, е да понесе абсурдността на усилието да живее в свят без стабилни ориентири в очакване на смъртта. Драмата на абсурдизма намира максимално концентрирания и директен израз на тази базисна екзистенциална ситуация. Въпросът за смисъла на човешкия живот и за мястото на човека в хаотичния и непознат свят е нейното непосредствено съдържание. Ето защо самият избор на драматургичния текст "В очакване на Годо" от режисьора Леон Даниел вече е пряко и открито поставяне на този въпрос.

В условията на утвърдения естетически канон в България в онези години, според който театърът и въобще изкуството трябва - директно или индиректно - да утвърждава социалистическите ценности, т.е. една оптимистична, рационално познаваема и ясно регламентирана действителност и мястото на отделния човек в нея, подобен откровен, тревожещ и разколебаващ въпрос е недопустим. По тази причина в продължение на повече от четири десетилетия в репертоара на българския театър отсъстват много от основните модерни драматургични текстове, поставящи базисните въпроси за човека и съществуването му. Появата на "В очакване на Годо" прекратява негласния, но стриктно спазван отказ от екзистенциалните въпроси. В това е и най-важното значение на спектакъла за историята на българския театър и културно развитие. И то трябва да бъде подчертано.

Тук е нужно да направя едно съществено уточнение.

В избора и поставянето на пиесата на Самюел Бекет от режисьора Леон Даниел не става дума за бунт, за нарочен радикален жест. По-точно би било, струва ми се, ако наречем това закъсняло обръщане към Бекет и "класическия" абсурдизъм реализация на една станала вече неотложна вътрешна потребност от непредубедено, без загриженост за някакви предварително зададени граници на отговорите, поставяне на въпроса за човека и неговия живот в свят, загубил доскорошните си непоклатими опори.

Самият режисьор описва именно така настояването си да направи "В очакване на Годо". В едно свое интервю от 2001 г. той категорично заявява "Бунтар съм се усещал само преди 9.IX.1944 г. когато бях 15-17 годишен ремсист и се занимавах с политика. От 1947 г. насам се занимавам само с театър." (Даниел 2001). А в есето си "Размишления около писаното и изговореното слово" (1994) доуточнява: "Но дойдоха 80-те години и удобствата едно по едно започнаха да изчезват, разголвайки все по-ясно несъответствията. ... Мисля, че никога не съм работил повече и по-бързо. Често ме обвиняваха, че не подбирам, че поставям слаби пиеси - не зная колко са били слаби, но аз в тях ценях това странно чувство за вина. Нещо от рода: нищо нередно не съм направил, живях като всички, пък се чувствам виновен. ... "Виновен за какво? За това, че съм се родил? - пита Естрагон във "В очакване на Годо". Поставянето на тази пиеса беше за мене едно мъчително облекчение. Още в началото на 80-те - бях поставил вече "Великденско вино" на Константин Илиев и довършвах "Три сестри" на Чехов в Театър "София" - мен ми беше ясно, че без "Годо", без разнищване на словесните му механизми трудно бих могъл да продължа" (Даниел 1997: 341).

 

Включването в репертоара и реализацията на "В очакване на Годо"
-
официална отмяна на "езоповската режисура"

Ето вторият особено важен акцент в закъснялата поява на пиесата на Бекет в България. "Езоповската режисура" е най-продуктивното изобретение на постановчика, а и въобще на театъра като цяло, в годините на комунизма да поставя въпроси и да търси отговори, които утвърденият канон не допуска. За механизмите й на действие и въздействие е писано и говорено доста, така че сега няма да ги коментирам. Ще обобщя само, че "езоповската режисура" се основава на две ключови положения на канона. Едното от тях е първенството на драматургичния текст, в чиято тъкан по-явно или по-скрито са инкрустирани утвърдените от официалната философия духовни ценности, а другото се изразява в определен инструментариум на режисьора, чрез който той трябва да съобщи тези ценности или да ги открие и ясно формулира, ако те не са достатъчно директно изказани от автора. Ето защо изборът на пиесата, изграждането на репертоара се оказва особено важно. Този строг контрол на текста "езоповската режисура" превръща в качество. Много от режисьорите, избирайки най-вече големи класически произведения, успяват да създадат особено оригинални и находчиви спектакли, в които зад външно спазеното правилно послание се прокрадват по-дълбоки анализи и внушения. Именно тук, в полето на "езоповската режисура" са създадени някои от най-силните представления на интересните режисьори от този период. Между тях са и част от постановките по класически пиеси на самия Леон Даниел ("Хамлет", 1965, и др.).

Като избира да постави "В очакване на Годо", т.е. да зададе тревожните и често безнадеждни въпроси на човешкото съществуване чрез пиеса, която не само директно ги изговаря, но и се е превърнала в тяхна емблема, Леон Даниел практически обезсмисля приложението на "езоповската режисура".

Ефектите на това обезсмисляне са много и би трябвало да бъдат проследени в няколко посоки, включително и в промените в репертоара и сценичната естетика на самия Театър на българската армия, през следващите години. Подобно проследяване обаче е предмет на друг по-голям и обобщаващ текст. Тук бих искала да откроя само един на пръв поглед страничен, но всъщност много важен резултат от отказа от "езоповската режисура" чрез самото обръщане към Бекет и "В очакване на Годо". Във всички изказвания на режисьора (Даниел 2001, 1997, 1988), и актьорите1, участвали в спектакъла - Ивайло Христов (Естрагон), Йосиф Сърчаджиев (Владимир), Атанас Атанасов (Поцо), Мирослав Косев (Лъки), Веселин Ранков и Милен Миланов (Момчето) - като основно предизвикателство на пиесата се посочва фактът, че не са знаели как се прави такъв текст. Леон Даниел започнал репетициите си с тях с това признание. После често им го повтарял. Избирайки пиеса, която директно се занимава с непозволени за открито изговаряне дотогава теми като ирационалността на човешкия живот, сизифовската обреченост на усилията, самотата и абсурда на съществуването, режисьорът и екипът му попадат и на съвършено нов, непознат като материал за игра драматургичен текст. Те се сблъскват с "яркия, парадоксално интензивен физически театър на Бекет", както го определя един английски изследовател (Рейби 2003: 49) и трябва сами, без предварителни умения и средства да се ориентират и включат в него. Тази среща се оказва особено решаваща за тях.

Основното впечатление от спектакъла, създаден в самия край на 80-те години на миналия век, може да бъде описано най-кратко по следния начин. Той не прилича на нищо друго в българската театрална практика дотогава, като в същото време ясно напомня утвърдената "класическа" визия на постановките на пиесата на Бекет в Европа от първите две десетилетия след появата й. Тази прилика обаче не се дължи на опита на екипа (сценограф в който е Невена Кавалджиева) да пренесе на българска почва пропуснатия модел на театъра на абсурда. Тя има много по-същностен източник. В действителност създателите на представлението сами, по собствен път достигат до сценичната естетика на абсурдизма и конкретно на "В очакване на Годо", отнасяйки се към пиесата на Бекет така, както първите режисьори и актьори, които я правят. За ентусиазирана група, репетираща необичайния текст в свободното си от други ангажименти в театъра време (следобедите и през лятната ваканция) той е мощно увличаща драматургична материя, съдържаща в себе си и новия, непознат сценичен език, на който да бъде изговорена. Репетициите се превръщат в интензивно търсене на този език. Ивайло Христов споделя: "Това бяха невероятни месеци, най-щастливите в творческия ми живот"2.

В определен смисъл в края на 80-те години пиесата на Бекет (и въобще абсурдистката драматургия) изиграва за българската постановъчна и изпълнителска практика същата роля, както и при появата й в началото на 50-те за европейската сцена. Тя предизвиква интензивен процес на обновление и промени, който се осъществява през следващите години.

 

Отложеният дебат за "В очакване на Годо" у нас

Това е третият симптоматичен акцент в закъснялото включване на Бекет в българското културно пространство. Колкото и да е странно на пръв поглед, срещата на нашия театър и публика в самия край на 80-те със знаменитата му пиеса, 35 години след премиерата й в малкия театър "Вавилон" в Париж, минава по-скоро безшумно. Въпреки предварителните очаквания и бодрите първи реплики след премиерата на първата част на текста на "Аполония 88" от рода на "представление, за което тепърва ще се говори!" отзиви за спектакъла почти липсват. Самият Леон Даниел казва: "Доста български изтъкнати интелектуалци не харесаха нашия "Годо". Гледат ни вече шеста година главно тийнейджъри". Обяснението за този мълчалив отзвук е комплексно и многопосочно. Едно обаче е сигурно - от днешна перспектива е напълно ясно, че става дума не за несъстоял се, а за отложен, разпрострял се във времето дебат. Българският театър и българското общество и сега, двадесет и две години след закъснялата си първа среща с Бекет продължават да се учат да говорят открито за същностните въпроси на човека и съществуването.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В специално интервю на автора на този текст с Ивайло Христов, който играе Естрагон, актьорът подчертава, че основното предизвикателство за него в работата му върху "В очакване на Годо" е бил фактът, че не е знаел как се прави такъв текст, как се играе подобен персонаж; същия мотив за участието си посочва и Атанас Атанасов (Поцо) в книгата си "Актьор и образ" (2009). [обратно]

2. Интервю с Ивайло Христов за работата му върху "В очакване на Годо" от автора на този текст. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Даниел 2001: Даниел, Леон. То за театъра смърт няма. // Култура, № 11, 23.03.2001.

Даниел 1997: Даниел, Леон. Размишления около писаното и изговореното слово (1994). // Даниел, Леон. Игрите. Есеистична проза. София, 1997.

Даниел 1988: Даниел, Леон. Отдавна беше време за Бекет. Интервю. // Програмата за спектакъла "В очакване на Годо", 1988.

Атанасов 2009: Атанасов, Атанас. Актьор и образ. София, 2009.

Рейби 2003: Rabey, D. I. English Drama Since 1940. London: Longman, 2003.

 

 

© Камелия Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2014, № 2 (171)

Други публикации:
60 години Театър "Българска армия". Сборник от Юбилейна научна конференция. София: Издателство "Петко Венедиков", 2010.