Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕДИН ИСТИНСКИ ФИЛОСОФСКИ СПЕКТАКЪЛ: "ТАНЦЪТ ДЕЛХИ"

Камелия Николова

web


"Танцът Делхи" от Иван Вирипаев. Режисьор Галин Стоев, драматург Светлана Панчева, сценография Никола Тороманов, костюми Елица Георгиева, музика Емилиян Гацов-Елби.

С участието на Владимир Карамазов (Андрей), Радина Кърджилова (Екатерина), Радена Вълканова (Жена на възраст), Светлана Янчева (Алина Павловна), София Бобчева (Медицинска сестра), Елена Телбис (Олга), Сава Драгунчев (Невидимият санитар).

Премиера 1, 2 и 3 декември 2017 г., Народен театър "Иван Вазов.


 

"Танцът Делхи" от Иван Вирипаев, реж. Галин Стоев, Народен театър "Иван Вазов"

"Танцът Делхи" от Иван Вирипаев, реж. Галин Стоев, Народен театър "Иван Вазов"

 

Завръщането на Галин Стоев на сцената на Народния театър след 16-годишно отсъствие от нея с "Танцът Делхи" на Иван Вирипаев безспорно е успешно и интригуващо. Силният зрителски и критически отзвук, предизвикан от спектакъла, наскоро беше допълнен и от въодушевения прием на представлението в театъра в Тулуза, чийто директор от началото на тази година е българският режисьор и където то се игра в продължение на целия януари.

В "Танцът Делхи" Галин Стоев и избраният от него екип от оригинални артисти като сценографите Никола Тороманов и Елица Георгиева, композитора Емилиян Гацов-Елби и актьорите Владимир Карамазов, Радена Вълканова, Светлана Янчева, както и София Бобчева и Радина Кърджилова потвърждават таланта, амбицията и умението си да правят ярък, съвременен и въздействащ театър, занимаващ се с важни въпроси на съществуването. Със своята актуална театрална естетика и интелигентно визуално решение, комбиниращи живо актьорско изпълнение и прожекции на заснемани моменти от него от две камери, поставени на подиума, върху голям екран, спектакълът веднага се открои в афиша на българската сцена през 2017 г. Това беше оценено по достойнство от критиката и той получи множество позитивни и в отделни случаи - полемични, оценки, които го коментираха основно от гледна точка на избраната естетика. Онова, което обаче остана почти незабелязано в големия брой коментари и което в действителност го отделя като значимо събитие в театралния живот у нас напоследък е фактът, че спектакълът откровено и директно поставя и разглежда ясно формулиран и максимално актуален днес философски въпрос; че е философски спектакъл върху актуален проблем. Ето нещо, което наистина много рядко може да се види на българската сцена.

Кой е актуалният философски проблем, поставен от "Танцът Делхи"? Въпросът за страданието, което изпълва света, и което човекът, живеещ в културните традиции на западната (европейската) цивилизация, не може да приеме, срещу което се бунтува, за което търси виновника и мечтае неговото наказание, е един от фундаменталните въпроси на съществуването. Този въпрос е трагически нерешим. Дори ако цялата несправедливост, насилие, войни, бедност, мизерия и потисничество бъдат премахнати (въпреки че векове наред светът продължава да бъде далече от подобна идеална перспектива), то основният източник на страдание за човешкото същество пак ще остане - крайността на неговия живот, загубата на близките му и непоносимата болка от нея; остава смъртта, която съпътства и непрекъснато се намесва в живота. Какви са тогава възможностите пред човека да се справи с тази ситуация? Ето въпроса, който особено силно вълнува Галин Стоев както в неговия екзистенциален план, така и преди всичко като неочаквано и болезнено актуално изострил се днес - във време на постоянни терористични заплахи и множество световни конфликти, последвани от хуманитарни бедствия, нещастия и несправедливости. С избора на една от пиесите на Иван Вирипаев режисьорът ясно и директно поставя този въпрос.

Именно Иван Вирипаев е драматургът, който от началото на 21. век се наложи на европейската сцена с последователното търсене или дори по-скоро заявяване на отговора на коментирания въпрос - въпроса за страданието едновременно в неговия екзистенциален и непосредствено житейски контекст. Започнал театралната си кариера през 1974 г. като актьор в родния си град Иркутск, Сибир, Русия, както и в други градове в областта, от 1998 г. той учи задочно режисура и през 2001 г. се установява в Москва. Тук през следващата година става един от създателите на добилия скоро след основаването си широка популярност Театр.doc, сред чийто първи премиери е и представянето на пиесата му "Кислород" (2003 г., позната и у нас от постановката й в Театър 199, реализирана пак от Галин Стоев, премиера 1 юли, 2003 г). Тя е четвъртата от общо седемнайсетте драматургични текста, написани от Вирипаев до днес, и е пиесата, която с появата си веднага го налага в страната му като емблемата на новата руска драма. През май 2003 г. присъствах на Международния театрален фестивал КОНТАКТ в Торун, в чиято основна селекция беше представен спектакълът на Театр.doc (където Иван Вирипаев е и изпълнител на главната роля, а режисьор е Виктор Рижаков) и след удостояването му с наградата за най-добро представление пиесата, нейният автор и театърът получиха първото си международно признание и сложиха началото на своята европейска известност. През 2005 г. Вирипаев, въодушевен от успеха на "Кислород", създава своята Агенция "Движение Кислород", започва да снима филми, установява се в Полша и продължава да пише своите мрачно-философски пиеси. В повечето от тях, както стана дума, драматургът неуморно изследва философския въпрос за страданието в света и живота на човека и за начините то да бъде понесено.

Може би "Танцът Делхи" формулира най-директно този въпрос и предлага най-категоричния му отговор. Пиесата умело представя двете основни гледни точки към проблема за страданието - западната и източната. За човека, възпитан в традициите, философията и морала на западната (юдеохристиянската, европейската) цивилизация страданието, което съществува в заобикалящия го свят, породено както от насилието, мизерията и несправедливостта, така и от неизменното присъствие на смъртта, не може да бъде понесено, не може да бъде прието, то е постоянен обект на съпротива, на гняв, на болка от безсилието да бъде отстранено. То е изпитание както за емоционалността, така и най-вече за разума на западния човек, за стройните морални разбирания, категории и оценки, с които той възприема случващото се. Ето защо той е априори нещастен, страданието е винаги с него, той не може да бъде щастлив, защото винаги е принуден да изпитва неудовлетворение, вина, съпротива, да съди, да търси виновника, да преследва възмездие, да желае наказание. Източният възглед за страданието в света и отношението на човека към него, в сбитата интерпретация на Вирипаев, е коренно различно. Според него всичко случващо се във вселената и в непосредствения живот на индивида - доброто и злото, радостта и нещастието, мизерията и охолството, е едно цяло, то е продукт на една всеобща божествена енергия. Затова източният човек го възприема без оценка и съпротива, чувства го и го преживява естествено, така, както диша, като ритъма на сърцето си. Той не се пита как е възможно видяното/изпитаното насилие, несправедливост, бедност, унижение или смъртта на близък човек. Болката от тях го изгаря и така се превръща в екстатична радост и успокоение, в красиво надреално чувство. Този тип екзалтирано и успокоено щастливо живеене отвъд страданието драматургът нарича танц - танц, в който всички и всичко стават едно същество. Животът се приема с всичко в него и страданието става излишно. В тази източна гледна точка върху живеенето и страданието Вирипаев намира единствено възможния отговор на поставения от него базисен екзистенциален въпрос.

Кратко представеният, едновременно максимално ясен, но и много сложен за формулиране и изговаряне, особено чрез драматургичен текст, сблъсък на западния и източния възглед за страданието в "Танцът Делхи" намира находчив и убедителен израз. Вирипаев въвежда петима персонажи - майката Алина Павловна; нейната дъщеря и известна танцьорка (на танца "Делхи") Екатерина; любовникът на Екатерина Андрей; балетната критичка и приятелка на майката и дъщерята, определена безлично като "Жена на възраст", и Медицинската сестра, - които разполага в стройна координатна система. Една срещу друга по основната й ос са поставени майката и дъщерята, които са четливи персонификации съответно на западния и източни възглед за страданието, перпендикулярно от двете им страни са разположени Андрей и Жената на възраст - първият като спонтанно и отчаяно влюбен в дъщерята и танца й, т.е. като ирационално привлечения от източната гледна точка, и втората като рационално и хладнокръвно анализираща различните видове танц, но накрая също оказала се непреодолимо погълната от танца "Делхи", и затова вече неспособна да го опише. Извън координатната система са оставени Медицинската сестра, чиято функция е да съобщава на останалите персонажи вестта за смъртта на някой от близките им хора, т.е да бъде вестител на страданието, и на съпругата на Андрей, т.е на жертвата, която, преживявайки страданието си (с опит да се самоубие), причинява следващо страдание (смъртта на Андрей, който не може да преживее вината си). Освен тази умела координатна система на концепциите и енергиите в текста, Иван Вирипаев намира много точен и въздействащ ход, чрез който да предаде и вечния, безкраен кръговрат на страданието и на постоянно възпаляващия се въпрос за неговото понасяне. Авторът изгражда пиесата си като колаж от 7 кратки едноактни пиеси, чиито действия се развиват в удивително приличащи си чакални за посетители на различни болници и започват с вест за смъртта на някой от персонажите. Така, играейки с времето, авторът кара всички методично да умират и отново да оживяват, т.е. да причиняват и преживяват страданието.

Галин Стоев и екипът му умело продължават драматургичната изобретателност на текста във визуалното решение и в изграждането на отделните актьорски партитури. Що се отнася до ясното приобщаване на Иван Вирипаев до източната гледна точка върху страданието, съществуващо в света, и отношението на човека към него и неговите източници, то режисьорът и останалите създатели на представлението по-скоро го възприемат и представят полемично. Техният отговор на повдигнатия базисен философски въпрос се колебае между западния и източния възглед: той не може и не желае да напусне ценностните и моралните територии на европейската традиция, където има добро и зло, престъплението трябва да бъде наказано и вината - понесена, но в същото време иска да запази нещо и от възможностите за утеха и за превръщане на болката в изкуство, откривани от източната гледна точка. Тази двойственост и вътрешна полемичност на търсения отговор е експонирана пряко в сценографията на Никола Тороманов. На голямата сцена на Народния театър е построено снимачно студио със зелени стени, в което за началото на всяка от седемте едноактни пиеси се сменят няколко реквизитни предмета, маркиращи обстановка в чакални за посетители в болници. Над него е монтиран голям екран, върху който в едър план се прожектират лицата на актьорите, заснемани в момента от две камери, поставени на сцената, докато изпълняват определени епизоди от спектакъла. Така зрителят вижда едновременно подреденото, сдържано и предвидимо поведение на персонажите/актьорите и неочаквано уловени "скрити" мигове от него, в които проблясва както неконтролируемият уплах и болка от представяното/преживяваното страдание, така и озареното спокойствие от неговото приемане.

Този вид философски спектакъл залага много на актьорите и в същото време е изключително предизвикателство за тях. Още повече, когато текстът е на Иван Вирипаев, известен със соя специфичен маниер на писане, при който чрез банални житейски ситуации (мъж, който се влюбва в танцьорка, но не може да преживее вината пред жена си и т.н.) и клишета на ежедневно и "високо" говорене разисква дълбоки екзистенциални проблеми. За Галин Стоев, който има дълго и ползотворно сътрудничество с руския драматург, както и поради собственото му предпочитание към перформативната театрална естетика, точно тези напрежения между авторовия текст и актьора са особено привлекателни и продуктивни. В неговата режисьорска концепция актьорите не трябва да играят образите от философската пиеса, а да бъдат хора, които истински се интересуват от разглеждания в нея въпрос. Тогава баналните или високопарни реплики, които изговарят, ще формулират техни собствени, автентични питания и тревоги, а няма да са механично възпроизвеждане на клишета, скрили непрозрачни за тях авторови размисли. С трудната задача да представи на сцената себе си в един философски дебат за страданието най-добре, с истинско увлечение и вътрешна пластичност се справя Владимир Карамазов в ролята на Андрей. Радена Вълканова в началото се колебае между търсенето на характерност и желанието да демонстрира собствения си интерес към коментираната тема, но в четвъртата пиеса тя уверено излиза от това колебание и прави прекрасно, много лично описание на танца "Делхи" пред съсипания от вината си Андрей. Светлана Янчева пък предпочита да балансира на ръба между ролята и автентичното собствено изказване. Основният риск за актьорите при подобни сериозни философски текстове, криещи се зад профанно-ежедневни или инфантилно-високопарни клишета, е те да бъдат кухо рецитирани или изпълвани със случайни напрежения и емоции. Елена Телбис не успява да преодолее този риск. Отчасти това важи и за Радина Кърджилова, но тя като цяло заявява силно автентично присъствие. Прецизна и изобретателна в предложената от режисьора естетика е София Бобчева в ролята на Медицинската сестра.

Накратко: един истински философски спектакъл, който отдавна ни липсваше.

 

 

© Камелия Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2018, № 4 (221)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 5, 07.-23.02.2018, с. 8.