"НОСОРОЗИ" НА РОБЪРТ УИЛСЪН:
да слушаш картини в "Носорози" на Йонеско

Камелия Николова

web

Сцена от "Носорози" на Йожен Йонеско, спектакъл на Робърт Уилсън, Национален театър, Крайова, Румъния, 2014

Едно от най-значимите събития на европейската театрална сцена през последната година е постановката на Робърт Уилсън на "Носорози" на Йонеско. Спектакълът е създаден от знаменития режисьор с трупата на Националния театър в Крайова и с него ударно завърши 24-то издание на Румънския национален театрален фестивал (24 октомври-2 ноември 2014).

Плътно затворена голяма червена завеса скрива от заемащите местата си зрители вътрешността на сценичното пространство. Пред нея, сякаш току-що пробили подиума странни получовешки - полуживотински глави изричат откъслечни монолози. Когато светлините угасват завесата се отваря и разкрива пред публиката несравнимата с нищо друго гледка на театъра на Робърт Уилсън. Необичайно ярка и равномерна синя светлина изпълва сцената от край до край. В права линия пред синия рунд като пред огромен екран са наредени няколко маси с по един или два стола до тях, всички те са еднакви - черни, с елегантни правоъгълни форми (сами по себе си, както винаги при Уилсън, произведения на изкуството). На авансцената, отново в права линия преминават от дясната към лявата й страна един след друг персонажите от пиесата на Йонеско. Философът, Беранже, Дейзи, Жан, Дюдар, Домакинята, прегърнала своята черна котка, Бакалката, Бакалинът, Старият господин, Господин Папийон, Ботар, Госпожа Вол дефилират под звуците на бърза игрива музика. Всеки от персонажите е облечен в специфичен преекспониран костюм и има строго хореографирани експресивни движения и мимики на лицето (уедрено чрез натрапчив грим до пародийно-комедийна маска), които синтезират в ярък визуален образ неговите личностни характеристики и социална функция. Общ акцент в различните визуални образи е застиването им за миг в сходни пози на ужас - с рязко отворена уста и вдигнати нагоре ръце. Мигът на заемането на позата е прецизно премерен и е точно маркиран от музикален мотив - иронично-бутафорна имитация на рев на носорог. След завършване на своеобразното дефиле то веднага е повторено отново, този път в много по-забързан ритъм като един бутафорен рев на носорог почти без пауза е последван от друг, а персонажите се нанизват в плътна редица, в която всеки от тях е настигнал и блъснал с гърдите си предишния. Така с отворени уста, вдигнати нагоре ръце и прилепнали едно до друго тела те очертават красноречива и запомняща се картина - едновременно на хора, изпаднали в ужас от необяснимо нахълталото в цивилизования им свят диво животно, и на индивиди, приличащи на него. Описаната десетминутна визуална интродукция, с която започва спектакълът, всъщност се оказва виртуозно съдържателно-смислово резюме на емблематичния текст на Йонеско.

След този обобщаващ и максимално кондензиран визуален цитат на известната пиеса и обичайните й интерпретации, Робърт Уилсън се завръща към нейното представяне. На една от масите пред синия рунд - екран сяда Жан в преекспонирания си костюм на педантично облечен човек, с непоклатими навици и строго спазвани правила на общоприетото поведение на добър гражданин, а малко след това към него се присъединява и приятелят му Беранже, отново с преекспониран костюм, прическа и движения - този път на небрежен и неуспяващ да се справи с изискванията на ежедневното монотонно съществуване индивид. Докато Жан все по-настъпателно се опитва да помогне на Беранже да "се вземе в ръце" като му подава гребен, вратовръзка и т.н., пред тях преминава, носейки любимата си котка и с кошница в ръка Домакинята, следвана от Стария господин, който я ухажва, и Философа, разсъждаващ върху принципа на силогизма. Цялото обширно начало на първо действие на пиесата е представено чрез няколко визуални образа и пространствени композиции, в които словото отсъства, а целият авторов текст (ремарките и репликите) е изговорен чрез прецизно хореографирани и изпълнени от актьорите движения и мимики на фона на жизнерадостна кабаретна музика. И докато красивата и забавна безмълвна визуална опера - запазената марка на театъра на Робърт Уилсън - проследява срещите и отношенията между гражданите на едно средностатистическо градче в неделя сутрин, се разнася бутафорен рев на носорог и той се втурва на подиума. На огромния рунд - екран, заемащ цялата задна част на сцената, се появява изображение на носорг, който препуска тежко през някаква гора и чупи стволовете на дърветата, а върху него се напластяват прожекции на летящи във въздуха сини столове.

Първата среща на Робърт Уилсън (1941) с драматургията на един от водещите представители на театъра на абсурда Йожен Йонеско (1909-1994) в спектакъла "Носорози" на сцената на Националния театър в Крайова (градът е близо до родното място на писателя в Румъния - градчето Слатина) през 2014 г. има дълга предистория. Както разказва режисьорът в програмата към представлението и в няколко интервюта по повод гостуването си в Крайова, той се запознава с Йонеско в Париж през 1971 г. когато представя във френската столица първата си значителна работа "Глухонемият Гланс". Това е седемчасов спектакъл без думи, създаден за фестивала в Нанси, с който Боб Уилсън заявява своя визуален театър, колажиращ образи, светлина, движения и звуци, и се превръща в емблема на постмодерната театралност. Йонеско гледа спектакъла два пъти и кани в дома си младия американски режисьор (по това време той току-що започва пътя си в театъра и, освен показаното в Париж представление, има още два сценични опита - "Кралят на Испания" и "Животът и времето на Зигмунд Фройд", направени през 1969 г). На срещата Йонеско изказва възхищението си от "Глухонемия Гланс", заявявайки, че с този спектакъл Боб Уилсън е "отишъл много по-далече от Бекет" и го пита дали не би поставил някоя от неговите пиеси. Тогава режисьорът обаче все още не е сигурен дали ще продължи да се занимава с театър, а и въобще не се интересува от поставянето на чужди текстове. През следващите години той се среща още веднъж с Йонеско, който повтаря въпроса си, а през 90-те е поканен да постави "Столовете" и "Носорози" в Бостън, но идеята не се осъществява. През 2012 г. Боб Уилсън участва със "Сонетите на Шекспир" в програмата на Шекспировия фестивал в Крайова и тогава вече приема поканата да направи "Носорози" с трупата на театъра в града. Така 44 години след първата си среща с Йонеско Робърт Уилсън се среща с него и на сцената. За тази късна, но забележителна среща не е без значение и фактът, че Уилсън през последните няколко години поставя "Последната лента на Крап" (където играе ролята на Крап, 2008) и "О, щастливи дни" (2009) на Бекет и е силно привлечен от абсурдистите.

Спектакълът е ярко доказателство, че дълго отлаганата професионална среща между Робърт Уилсън и Йонеско е трябвало да се състои, и то точно днес, в средата на второто десетилетие на 21. век. Повечето критически рецензии и зрителски впечатления вероятно ще се фокусират върху факта, че постановката в Крайова е майсторска и артистична нова вариация на визуалния театър на Боб Уилсън, превърнал се в световноизвестна запазена марка на режисьора - вариация, която отново потвърждава неговата неотслабваща креативност. И, разбира се, ще бъдат прави. Но най-важното качество на "Носорози" е, че спектакълът се нарежда сред онези работи на Робърт Уилсън от последните години, които очертават пътя на собственото му развитие и актуална трансформация от виртуозните му визуални театрални картини, освободени от личностна и социална проблематика до вглеждането в днешната ситуация на съвременния човек през призмата на неговия неповторим театър на образите. Днес, 55 години след написването на най-социално ангажираната пиеса на Йонеско, Боб Уилсън я прочита като пиеса за самотата. Десетилетия наред текстът е поставян в различни регистри на тревожното предупреждение, че хората се завръщат към животното в себе си, когато са принудени да живеят в грубо материалистичен, състезателен свят, изискващ нападателност и сила. Изречен чрез композицията от въздействащи визуални картини на сцената в Крайова, той неочаквано представя новата самота на съвременния човек. Раздвоен между жаждата за приятелство, любов и близост и страха си да не бъде завладян и наранен сред човешкото море на необхватния глобален свят, той все повече остава сам със себе си, докато другите около него се превръщат (в съзнанието му) в странни и непонятни заплашителни същества.

Освен изненадващия и максимално актуален прочит на текста на Йонеско, другото безспорно качество на новата премиера на Боб Уилсън е, че тя, както вече стана дума, демонстрира виталността и неизчeрпаемостта на театралната му естетика. Спектакълът майсторски и с лекота жонглира с познатите основни елементи на неговия визуален театър.

Както обикновено, когато поставя чужд драматургичен материал в "Носорози", режисьорът остава много близо до текста и в същото време словото почти отсъства на сцената. В редките случаи, когато то е изговорено (например при монолозите на говорещите глави), леещите се думи са само един от енергетичните потоци, който заедно с движението, звука, линиите и светлината създава цялостен, тотално въздействащ образ. Боб Уилсън точно следва драматургичния разказ, като представя под формата на около 25-минутни визуални картини трите действия на пиесата. Част от първо действие беше описана в началото на този текст, а финалът му се изчерпва със застинала няма гледка на Домакинята с гротескно-трагедийно изражение на лицето, стиснала във вдигнатата си лява ръка опашката на своята любимa мъртва (стъпкана от носорога) черна котка. Много силен и въздействащ визуален образ режисьорът намира за иначе твърде дългото и многословно второ действие, развиващо се в канцеларията на някакво учреждение. Канцеларията, в която персонажите прекарват две трети от живота си, е превърната в света въобще, като в цялото сценично пространство, обляно в синя равномерна светлина, подът е затрупан с хартиени отпадъци, на няколко места се издигат, подобни на колони, отправени в небето, високи купчини от папки и преписки, а сред тях самотно стърчат - с височина според ранга в служебната йерархия на техния собственик - стилни дизайнерски столове с неестествено тънки и удължени рамки. Персонажите се срещат, общуват и се разминават в тази сюрреалистична служебна вселена. Незабравим визуален образ отнася зрителя и от трето действие, в което Беранже не успява да задържи любимата си Дейзи и тя се присъединява към носорозите, заобиколили отвсякъде дома му. Дейзи излиза, пеейки си лекомислен шлагер, а Беранже стои с гръб към публиката пред огромен прозорец, чиято черна завеса бавно се спуска. И в този спектакъл Боб Уилсън успява като никой друг в съвременния театър да превърне текста в невероятно артистични и мощно въздействащи визуални образи, които не го илюстрират и повтарят, а го изговарят на друго, различно ниво. Да гледаш "Носорози" на Робърт Уилсън, наистина означава "да слушаш картини", според неговия известен израз.

Движението на отделните персонажи и на груповите ансамбли е внимателно и детайлно намислено и хореографирано до последния миниатюрен жест, както и прецизно разучено и чудесно изпълнено от актьорите. Безспорно голяма заслуга за свежестта и динамиката на спектакъла имат румънските актьори, които не са послушни манекени, върху които знаменитият режисьор налага своите прословути визуални фантазии, а ярки, страстни и енергични съавтори на тяхното създаване. Тук непременно трябва да бъдат отделени Валентин Михай (Беранже), Клаудио Блеон (Жан), Юлия Блеон (Дейзи), Ралуца Паюн (Домакинята) и Николае Погирч (Старият господин). Боб Уилсън винаги сам създава пластическата партитура на изпълнителите в своите спектакли. В "Носорози" той избира един максимално преекспониран иронично-пародиен рисунък на движенията и мимиките на персонажите, като във всеки от тях се стреми да намери онова малко, но изцяло обсебващо го качество, чувство или събитие, което да превърне в негова визуална емблема.

Всеки анализ на спектакъл на Робърт Уилсън е невъзможен без коментар на осветлението в него. С особена сила това важи за "Носорози". На пръв поглед представлението е по-скоро аскетично от тази гледна точка, ако го сравним например с емблематичните работи на режисьора от последните години: "Сонетите на Шекспир", "Животът и смъртта на Марина Абрамович" и възстановената опера "Айнщайн на плажа". В "Носорози" Боб Уилсън използва само синьо, червено, черно и няколко нюанса на зелено-жълтото осветление. Но те присъстват и се сменят с такава прецизност и вътрешна необходимост, че задвижват като с магическа пръчка целия сложен свят от движения, линии и звуци на сцената. В крайна сметка студената, ярка и равномерно прозрачна синя светлина, която залива почти всички епизоди в спектакъла, изговаря пиесата на Йонеско като пиеса за самотата на съвременния човек повече от всичко друго в него.

© Камелия Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.10.2014, № 10 (179)

Други публикации:
Homo Ludens, бр. 18, 2015.