Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЕОРЕТИЧНИ АСПЕКТИ НА ЕВИДЕНЦИАЛНОСТТА И АДМИРАТИВА

Галя Нинова

web

Въведение

Всеки език разполага с набор от средства за посочване на източника на информация и на отношението на говорещия към достоверността на предаваната от него информация, но не всички езици притежават категория евиденциалност, т.е. не във всички тя е граматикализирана. Настоящата статия разглежда проблеми, свързани с основните семантични признаци и с граматическия статус на евиденциалността и адмиратива според различни гледни точки в лингвистиката. Обърнато е внимание на отношението между двете категории в турски, български и албански, тъй като тези езици са част от един и същи географски ареал и показват типологична близост във връзка с категориите, които са обект на настоящото изследване.

 

Семантика на евиденциалността

Съществуват две основни виждания за семантиката на евиденциалността. Според първото с евиденциалността се означава източникът на информация (Андерсън 1986), а според второто тя се отнася до "надеждността на знанията" на говорещия (Якобсен 1986). Или, казано с други думи, в тесен смисъл евиденциалността маркира източника на информация, а в широк - епистемичните нагласи на говорещия спрямо неговите знания (вж. Евиденшиалъти 1986). Според Дендейл и Тасмовски терминът 'евиденциалност' назовава едновременно и източника на информация, и се използва за даване на оценка на знанията на говорещия (Дендейл, Тасмовски 2001: 342). Разминаванията във вижданията на авторите вероятно се дължат на наблюденията им върху различни групи езици. В хода на изследването ще се види, че категорията евиденциалност невинаги се припокрива изцяло с източника на информация.

Според Р. Ницолова евиденциалността отразява преди всичко определено когнитивно състояние на говорещия, свързано с получаването и класификацията на предаваната информация: например той възприема сетивно ситуацията Р; той стига до заключението, че съществува ситуация Р въз основа на определени данни; той разбира за ситуацията Р от чужди думи и т.н. Говорещият сякаш се представя от името на две лица - едно, което е приело информацията, и друго, което я изразява. Тези когнитивни състояния на говорещия могат да бъдат означени граматически и/или лексикално, но може и да не са изразени в изказването. Тогава информацията за тях се предава в по-широк контекст - чрез речевата ситуация и общите знания за света на говорещия и на слушателя (вж. Ницолова 2007: 108).

Р. Ницолова дава следното определение за евиденциалността: "Евиденциалността граматикализира когнитивни състояния на говорещия, свързани с получаване на предаваната информация от определен източник и нейното класифициране." (Ницолова 2008: 332). Авторката отбелязва, че евиденциалността като граматическа категория може да бъде представена посредством четири основни измерения: 1) собствена информация (индикатив, конклузив): чужда информация (ренаратив, дубитатив); 2) информация, която се базира на личен опит: информация, основана на общ опит - тази опозиция се изразява в рамките на един и същ евиденциал, напр. индикативът означава както свидетелски действия, възприети лично от говорещия, така и действия, представящи знанията на обществото. Когато става дума за информация, известна от общия опит, при индикатива начинът на получаването й от говорещия не се означава специално; 3) пряка информация (индикатив): опосредствана информация (конклузив, ренаратив, дубитатив); 4) начин на получаване на информацията: сетивно възприятие, ендофорно възприятие от говорещия на собствените психически и физиологически процеси, умозаключение, чужда реч (Ницолова 2008: 334).

Р. Ницолова дискутира въпроса за евиденциалите и означаваните с тях степени на дистанцираност на говорещия от предаваната от него информация. При тези степени на дистанцираност се очертават два полюса: индикатив (липса на дистанцираност) и дубитатив (най-голяма дистанцираност), между които се намират конклузивът и ренаративът. Конклузивът, с който се предава собствена информация, изразява по-малка дистанцираност от ренаратива, с който се предава чужда информация. Оказва се обаче, че в наративни текстове и в непряка реч конклузивът, когато посочва, че информацията му е несвидетелска и се основава на общия опит, и ренаративът се използват паралелно, което от чисто когнитивно-информативна гледна точка е напълно оправдано, тъй като и в двата случая реалният източник на информация е чуждата реч. При конклузива говорещият подчертава, че неговата информация е несвидетелска, а при ренаратива - че не самият говорещ, а трето лице е дало оценка за истинността на съобщението, макар че говорещият не възразява срещу тази оценка. Освен това не бива да се забравя, че конклузивът и ренаративът се различават само в 3 лице - в 1 и 2 л. формите им са еднакви.

Слушателят не винаги приема различията в степента на дистанцираност на говорещия от предаваната информация и може да степенува съобщенията по степен на достоверност в зависимост от това, вярва ли въобще на говорещия, или не, както и в зависимост от предварителните си знания относно предаваната информация (Ницолова 2008: 336-337).

В своята статия за изясняване семантиката на евиденциалността Н. А. Козинцева (2007) защитава тезата, че съотнасянето на категорията към източника на информацията обикновено се свързва с увереността или неувереността на говорещия относно достоверността на изказаното съдържание. С помощта на формите за т.нар. от авторката засвидетелстваност (в буквален превод - евиденциалност) говорещият предава не толкова ограничената достоверност, колкото мотивира обща снижена достоверност на своето изказване.

Според Н. А. Козинцева семантиката на изказванията, които указват косвен източник на информацията, може да се представи като съдържаща две части: рамкираща (EV) и информативна (Р): Г съобщава, че [Х е виждал/вярва/разбира, че] Р, където Г е говорещият, Х - субектът на модуса, EV (носител на информацията). Ако Г=Х, говорещият съвпада с носителя на информацията, изказването предава пряка евиденциалност. Ако Г≠Х, тоест говорещият не съвпада с носителя, изказването предава косвена евиденциалност (Козинцева 2007: 15).

Н. А. Козинцева защитава тезата, че горепосоченото максимално широко определение за евиденциалността е необходимо в типологическите изследвания, тъй като подобни изследвания не могат да се ограничат до привличане на материал от областта на формалното изразяване на дадената категория.

Информацията според авторката може да бъде получена посредством: 1) чувствено възприятие на факта, 2) логическо умозаключение според някои външни признаци, 3) съобщаване на факта от страна на друго лице или лица. Указвайки, че предава факти, основани на косвено свидетелство, говорещият си поставя за цел да информира, че не е бил очевидец на съобщавания факт и не е напълно уверен в достоверността на съобщението. Едновременно с това говорещият снема от себе си отговорността за твърдението, дистанцира се от съобщаваната информация. Към областта на косвената евиденциалност в езиците от различни типове се отнасят и случаите, при които изказването се основава върху умозаключение (инференциалност), върху съобщение от други лица (преизказност), когато става дума за неочаквано установяване на факт в момента на говоренето (неподготвено възприятие). Н. А. Козинцева твърди, че евиденциалността допуска различни епитети (пряка, непряка, косвена), което дава възможност да се изгради система от подтипове за даденото значение (вж. Козинцева 2007: 16-20).

В. С. Храковски отбелязва, че семантическата категория евиденциалност или т.нар. от него семантичен признак евиденциалност приема две значения: 1) семантично немаркирана пряка евиденциалност (говорещият получава/възприема съобщената информация непосредствено); 2) семантично маркирана косвена евиденциалност (говорещият получава съобщената информация чрез опосредствани образи, преимуществено чрез междинна инстанция). Границата между пряката и косвената евиденциалност, а също и значението, което приемат пряката и косвената евиденциалност, не съвпадат в различните езици (Храковски 2007: 604). Храковски правилно регистрира, че значението на евиденциалността в различните езици не съвпада.

Според Г. Герджиков в редица езици (включително и в българския) съществува модалната глаголна категория 'модус на изказване на действието' (евиденциалност), с която се изразява оценката на говорещия за отношението на изказването на действието към реалността. Тази категорията показва доколко според говорещия самата информация за действието е достоверна (Герджиков 1984: 75).

Авторът отбелязва, че преизказните (ренаративните) форми изразяват 'несубективност на предаваната (чужда) информация', докато недоверчивите (дубитативните) означават 'субективност на предаваната (чужда) информация'. Информацията, която се предава чрез преизказните форми, се преценява от говорещия като сравнително достоверна и обективна, докато информацията, която се препредава чрез недоверчивите (дубитативните) форми - като неотговаряща малко или много на действителността. По същия начин в рамките на признака 'непреизказност' се противопоставят удостоверителните на умозаключителните форми. И удостоверителните (индикативните), и умозаключителните (конклузивните) форми предават действието въз основа на собствена информация. Ако при удостоверителните форми информацията е обективна и напълно достоверна (в плана на миналото тя е получена на базата на свидетелско отношение), то при умозаключителните форми не се наблюдава същата степен на достоверност и обективност, защото тя е получена по косвен път (в плана на миналото те предават несвидетелско действие, реконструирано по логически път). Под влияние на контекста и интонацията субективните умозаключителни форми могат да изразяват различна степен на увереност в истинността на умозаключението - от колебливост до категоричност (вж. Герджиков 1984: 19-24).

Според Р. Ницолова основен признак при дефинирането на категорията е различната степен на дистанцираност на говорещия от предаваната информация. Н. А. Козинцева и Г. Герджиков говорят за увереност или неувереност на говорещия относно достоверността на информацията. И трите тези отчитат ангажираността на говорещия с правдоподобността на изказването, тоест евиденциалността не се припокрива с източника на информация.

 

Термините 'евиденциалност' и 'евиденциал'

До края на XIX век терминът 'евиденциалност' не се среща в сегашното си значение и не намира своето място в индоевропейските граматиките, тъй като в тях източникът на информация не е граматикализирана категория (Айхенвалд 2004: 11-12). Първият изследовател, който формулира нуждата от въвеждането на термин, с който да се означава самият източник на информация, е Франц Боас (1911). В увода на "Ръководство по езиците на американските индианци" Фр. Боас аргументирано доказва, че научните принципи, разработени въз основа на индоевропейските езици, са неприложими при изучаването на индианските езици. Това довежда до необходимостта от създаване на обективен метод за изучаване на езиците, който изисква да бъдат описани формалните особености на езика. Американските езици по своята структура не се побират в традиционната схема на граматиката, построена по латино-гръцки модел. Според Фр. Боас във всеки език се наблюдава тенденция да избира един или друг аспект на менталния образ, който се разкрива посредством изразяването на дадена мисъл (Боас 1911). Авторът отбелязва, че в езика квакиутъл, когато говорещият не е свидетел на дадено действие, то той трябва да индикира посредством добавянето на определени суфикси към корена на думата дали е придобил знанието си за случилото се посредством чужда реч, дали има доказателства за него, или пък го е сънувал (Боас 1911; 1947). Франц Боас обаче все още употребява термина 'евиденциал' със значение на 'нещо, за което има събрани данни вследствие на остатъчни видими следи'. Евиденциалността като категория, която маркира самия източник на информация, е използвана за първи път от Роман Якобсон през 1957 г. (Якобсон 1957). Той е и един от първите лингвисти, които прокарват ясна разграничителна линия между термините 'наклонение' и 'евиденциалност', като ги дефинират като отделни категории (Айхенвалд 2004: 13-14).

Според А. Айхелвалд в лингвистиката евиденциалът няма нищо общо с представянето на доказателство на дадена теза, нито пък е свързан с това дали нещо е вярно по презумпция, или не. От значение е по какъв начин е придобита информацията, тоест дали говорещият я е придобил чрез директно наблюдение, дали я е чул от някъде и т.н. Според изследователя евиденциалът е точно определен граматичен елемент, който се явява показател на евиденциалността, а това, което прави евиденциалността, е да указва източника на информация (Айхенвалд 2004: 4). А. Айхелвалд на практика се съгласява с мнението на онази група лингвисти, според които евиденциалността не значи ангажираност с информацията за действието, а източник на информация.

 

Семантика на адмиратива

В лингвистиката изразяването по граматичен път на изненада, учудване е назовавано с различни термини. В българистичната лингвистика се използват: адмиратив (Кр. Алексова, Р. Ницолова), инопинатив (Л. Андрейчин), екскламатив (Св. Иванчев), а в световен мащаб - адмиратив, миратив (Айхенвалд, Деланси, Лазар), както и ревелатив, съпрайзълс, сидерасион (вж. Алексова 2003: 11).

Адмиративът е глаголна категория, чрез която говорещият изразява своето учудване, изненада от констатирания факт, който според него е малко вероятен. Семантиката на адмиратива може да бъде представена по следния начин: "Аз заключавам, че нещо се оказва вероятно, въпреки че аз мислех, че не е, и това ме учудва" (Алексова 2004в). По-късно авторката доразвива своята теза, като дефинира семантиката на адмиративните форми по следния начин: "Оказва се, че Д (Д - реален факт), въпреки че аз не го очаквах и това ме учудва." (Алексова 2013: 70).

Р. Ницолова представя адмиратива като две контрастиращи едно с друго когнитивни състояния на говорещия, изразени от пресупозицията на изказването: състояние на незнание и състояние на току-що придобито знание (Ницолова 2008: 378). Семантичната структура на изказването с адмиратив Той бил тук! може да се представи така: 1) пресупозиция: Аз узнах, че р, и това ме учудва, тъй като, преди да получа това знание, смятах, че е no-възможно р, т.е. да не е тук, и 2) асерция: Аз твърдя, че р (той е тук).

Л. Андерсън смята, че основна характеристика на адмиратива е "неподготвеността на съзнанието" (Андерсън 1986). Механизмът на пораждане на адмиративното значение е свързан с 'учудващо наблюдение', "...за което говорещият няма никаква психологическа подготовка" (Деланси 1997: 35). Според Кл. Ейбълс обаче говорещият трябва да притежава поне частични знания за това "наблюдение", той няма да се изненада, тъй като "ще бъде в пълно неведение относно обсъжданата тема" (Ейбълс 2004: 12-18). Учудването е резултат от внезапно установен факт преди самия момент на речта и новополученото знание рязко контрастира с предходното състояние на незнание (Ницолова 2008: 378). По този начин според Кр. Алексова чрез адмиратива се дава оценка за знанието на говорещия (Алексова 2003: 201), тоест адмиративът се намира в тясна обвързаност с епистемичната модалност - модалността на знанието на равнище на абстрактното логическо мислене (вж. Алексова 2004в). В своите изследвания за глаголната модалност авторката приема евиденциалните глаголни категории за израз на епистемичната модалност (Алексова 2004а). Кр. Алексова отбелязва, че: "Адмиративът представлява типично явление на разговорната реч, при това на спонтанната реч, чиито инвариантни характеристики са: "непринуденост, неподготвеност, нередактираност и конситуативност." (Алексова 2004б: 21). Л. Андерсън и Р. Ницолова свързват адмиратива с предварително незнание, неподготвеност за получаването на новата информация и преминаване от незнание към знание, докато Кр. Алексова и Кл. Ейбълс наблягат на факта, че с адмиративното изказване се дава оценка на самото знание. Фактът, че нещо е предизвикало учудване у говорещия, не означава непременно, че той не е имал никакви предварителни нагласи, очаквания, общи познания за света. Според Т. Иванова-Съливан (2006) адмиративът е разширение на семантичното поле от вярвания, представи, очаквания на говорещия, като означава това поле с термина doxastic domain.

Поради семантичната обвързаност на адмиратива и евиденциалността трябва да бъде обяснено естеството на връзката между тях. Общото между двете категории е, че те имат отношение към информацията. За разлика от евиденциалността, която се занимава с източниците на информация, адмиративът се отнася по-скоро до степента на възприемане на новополучената информация.

 

За отношението 'евиденциалност - адмиратив'

Според едни автори евиденциалността и адмиративът са концептуално свързани, а според други - те са различаващи се в семантично отношение. На едно по-абстрактно равнище евиденциалността и адмиративът, както и модалността, могат да се смятат за концептуално свързани. Модалността най-общо изразява отношението на говорещия към връзката между съдържанието на изказването и реалността. Немаркираните форми в една евиденциална система обикновено представят информация, която не е опосредствана, в частност - информация, която говорещият е научил посредством свидетелско наблюдение, визуална перцепция. Изказване, което предава информацията като получена по друг начин (слухова перцепция, предаване на чужда реч, умозаключение), посочва опосредствана информация във връзка с източника на информация. Адмиративът указва дали информацията представя знание, което е ново за говорещия, или знание, което вече е интегрирано в езиковата картина на света на говорещия според някои учени. Адмиративът, който предава информацията като нова или неочаквана, е маркираната категория. Немаркираният статус на знанието като изказване, направено на базата на свидетелско наблюдение, се смята за истинно и в съответствие със знанието на говорещия за света. Евиденциалността, адмиративът и модалността са езикови средства за маркиране на изказването като неотговарящо на едно от тези изисквания. От тази гледна точка не е изненадващо, че между тези категории настъпват взаимодействия и формални съвпадения. Евиденциалните членове се развиват в адмиративни конструкции, образувайки нова граматическа категория (Деланси 2001: 379-380). Вл. Плунгян подчертава факта, че адмиративът не е вид евиденциално значение, а категория със собствена семантична стойност (Плунгян 2001: 355). С. Деланси също смята, че адмиративът трябва да бъде признат за отделна граматическа и семантична категория. Според автора съществуването на форма, която комбинира адмиративно и инференциално значение, може да се обясни чрез взаимодействието на адмиративността с глаголния вид. Комбинацията от маркер за адмиративност и перфективност (свършен вид) се интерпретира обикновено като инференциал, докато събитие в миналото се възприема като информация, която е нова за говорещия само ако е получена опосредствано, а не чрез директна перцепция (Деланси 2001).

Според Ж. Лазар (ад)миративът не е независима граматическа категория, а едно от значенията на категорията медиатив (опосредстван модус), която включва в себе си едновременно предаване на информацията, умозаключение и изненадващо наблюдение (адмиратив) (Лазар 1999: 91). Лазар отбелязва, че в много случаи (ад)миративът може да се смята за разширение на медиатива. Концепцията на Лазар обикновено се прилага към езиците от Балкано-западноазиатския ареал, тъй като при тях съществува опозиция, сходна с българската 'директност' - 'индиректност'.

Според Кр. Алексова адмиративът може да е една от употребите на евиденциална субкатегория, самостоятелна субкатегория или употреба на друга субкатегория - на темпорална (перфекта) или на някоя от евиденциалните субкатегории (Алексова 2004в).

Кр. Алексова очертава няколко подхода към евиденциалността и отношенията й с адмиратива. При първия се приема, че основният признак на евиденциалната категория, обединяващ конклузивните (умозаключителните), ренаративните (преизказните) и адмиративните употреби, е отношението на говорещия към изказването. В този случай адмиративът се разглежда като употреба на евиденциала (медиатива, опосредствания модус, индирективността според терминологията на други автори). Такъв подход е познат по отношение на българския език (напр. Герджиков 1984). В този случай евиденциалността се дефинира като граматическа категория, която изразява степента на обвързаност, ангажираност на говорещия с изказването. При втория подход евиденциалността се разглежда като обвързана с източника на информацията и следователно изградена върху опозицията индиректна - директна евиденция, без обаче връзката с източника на информацията да предполага оценка за достоверността на информацията. Съществуват две разновидности на втория подход. При първата адмиративът се разглежда като едно от значенията на евиденциала (според терминологията на Ж. Лазар - на медиатива) и то най-вече в езиците от т.нар. в типологията ареал Балкански полуостров и Западна Азия, оформен според наличието в съответния език на евиденциална категория. При втората разновидност (ад)миративът се характеризира като директна перцепция, което води до твърдението, че (ад)миративът е отделна категория, свързана донякъде семантично с евиденциалността, но независима от нея. В рамките на втората разновидност на втория подход се издига твърдението, че обща характеристика на ренаративните, конклузивните и адмиративните употреби е 'неусвоено знание' (Аксу и Слобин, Деланси). На това основание терминът 'миратив' се използва като синонимен на евиденциал или медиатив (вж. Алексова 2004б).

 

Евиденциалността и адмиративът върху географската карта на света

Евиденциалността и адмиративът в турски, български и албански принадлежат към един и същи типологически ареал, затова е важно да бъде намерено тяхното място върху географската карта на света.

Ал. Айхенвалд (2004: 288-299) очертава три зони, в които се наблюдава граматическото явление евиденциалност:

1) Евразийска зона (Балкански полуостров и Западна Азия с вероятен епицентър в Турция); 2) Северноамериканска зона (включва територии, простиращи се от Североизточна Аляска до югоизточната част на САЩ) и 3) Южноамериканска зона (включва амазонски езици). Според авторката съществуват и изолирани зони, които включват Нова Гвинея, Централна Австралия и някои територии на Африка, нанесени на карта, която показва разпределението на категорията (Айхелвалд 2004: 303).

П. Кехайов разграничава четири горещи зони на разпространение на евиденциалността в Европа и Азия: 1) Източния бряг на Балтийско море (естонски, литовски, латвийски, ливонски); 2) Балканския полуостров (български, сръбски, албански, турски, някои от балканските диалекти - мегленорумънски, арумънски), 3) Кавказ (кавказките езици) и 4) територии, разположени по поречията на реките Волга и Кама (към тази зона спадат езиците, които се говорят по поречията на двете реки). В Европа евиденциалността е регистрирана в източната част на континента, а последните три района влизат в границите на Евразийската зона, като във всеки от тях се говори поне един тюркски език (Кехайов 2008: 25-26). Би могъл да се направи изводът, че евиденциалността се разпространява от Азия към Европа.

Евиденциалността и адмиративът в турски, български и албански принадлежат към ареала Балкански полуостров и Западна Азия по делението на Ал. Айхенвалд и към Евразийската зона по делението на П. Кехайов. Към ареала спадат български, албански, турски, персийски, западноарменски, грузински и др. - езици от различни езикови семейства, в които ангажираност на говорещия с информацията във връзка с нейната опосредстваност или директност/неопосредстваност. се означава с форми, възникнали на базата на перфекта.

Вл. Плунгян отбелязва, че адмиративът се среща в езиците от този ареал, тъй като те се опитват да маркират евиденциалността в съчетание с модалността (Плунгян 2001: 355). На Балканите адмиративът се формира във връзка с евиденциалността и се среща в български, албански и мегленорумънски. Адмиративни форми, образувани по албански модел, могат да бъдат открити в езика на арумънските фаршероти. Адмиративът в албански е характерен най-вече за Централна Албания - южен гегийски и северен тоскийски, като той се среща сравнително рядко в северен гегийски и не се среща в най-южните части на Албания (Фридман 2004: 121-122).

В близо една четвърт от езиците по-света всяко изказване указва източника на информация, но много малко са тези, при които евиденциалността е граматикализирана категория. Българският език притежава добре развита евиденциална система, която различава четири начина на изказване на действието според терминологията на Герджиков - удостоверителен, умозаключителен, недоверчив и преизказен (вж. Герджиков 1984). Инвариантът на албанската категория mënyra habitore (т.нар. адмиратив) също може да се реализира в тези четири употреби. В края на XX и началото на XXI век става ясно, че изследванията по този въпрос дават основание да се твърди, че категорията 'евиденциалност' се е разпространила на Балканите и е "включила в състава си" арумънски и мегленорумънски (Фридман 1994; 1999; Марковик 2007).

 

Балканските евиденциални системи в някои типологически класификации

Съществуват езици, в които евиденциалите са задължителни - както е в тариана (Айхелвалд 2004). В езиците, които не притежават граматикализирана евиденциалност, семантиката, изразявана от тази категория, може да се предаде и чрез модални или граматикализирани глаголи, локативни маркери и др. Немските модални глаголи wollen и sollen (трябва) могат (без това да е задължително) да указват, че говорещият препредава чужда информация (Фалер 2006). Езици, които нямат граматикализирани евиденциали (като английския), също могат да изразяват евиденциалността. Те обаче използват други маркери, за да кодират източника на информация. Айхенвалд разграничава няколко вида евиденциални маркери: 1) граматикализирани глаголи (they say; it is said that, "казват; говори се, че"); 2) локативни маркери (тук, това), 3) копулативни конструкции; 4) евиденциални стратегии - причастия, резултативни минали времена като източник на информация и др. (Айхелвалд 2004: 271-299). В редица езици (напр. индианските) евиденциалността има по-висока степен на морфологизация според начина на придобиване на информацията (слухова или зрителна перцепция, препредадена информация, слухове, собствено умозаключение, заключение на основата на опита и др.).

В рамките на балкано-западноазиатския ареал българският се различава от другите езици (от тюркските и от някои ирански езици), тъй като адмиративът представлява употреба на една от четирите евиденциални субкатегории, докато при тюркските езици адмиративът е употреба на маркирания член на двучленната евиденциална категория, успоредно с други емоционално немаркирани конклузивни употреби, а също с преизказните и дубитативните употреби (вж. Алексова 2004в).

Една от най-цитираните типологически класификации на евиденциалните системи е направената от Ал. Айхелвалд. Според нея българският, албанският и турският се причисляват към евиденциални системи с избор от два евиденциала (А евиденциални системи) според терминологията, въведена от Ал. Айхелвалд (2004: 23-63). Авторката регистрира евиденциални системи с избор от:

  1. два евиденциала (А системи - А1, А2, А3, А4 и А5);

  2. три евиденциала (B системи - B1, B2, B3, B4 и B5);

  3. четири (C системи - C1, C2, C3);

  4. от пет и повече евиденциала (D евиденциални системи - D1).

Има езици като тариара, в които категорията се състои от пет члена (вж. Айхелвалд 2004: 2-3). Много повече са евиденциалните системи, които разграничават само два начина на граматическо маркиране на източника на информация. Българският, албанският и турският са причислени от Айхелвалд към типа евиденциални системи с избор от два евиденциала (А евиденциални системи). Според Ал. Айхенвалд (2004) българският език се причислява към евиденциални системи от подтип А1, при които изборът се прави между евиденциалните членове firsthand (информация от първа ръка) и non-firsthand (информация от втора ръка). На български език примери (1) и (2) се причисляват към firsthand и се предават с индикативен перфект, (3) и (4) посредством конклузив; а (5) посредством ренаратив (информация от втора ръка).

Според Кр. Алексова (2013: 76) Ал. Айхенвалд е присъединила неточно езика ни към евиденциални системи от тип А (с избор от два евиденциални члена) не защото е взела предвид броя на признаците, а тъй като се е опирала върху изследванията на В. А. Фридман (1986).

В класификацията на Айхенвалд българският модус на изказване на действието стои най-близо до евиденциалните системи от типа С3, само че на мястото на visual (визуална перцепция), трябва да стои първична информация, а на мястото на квотатива - дубитатив, така че да се създаде С4 евиденциална система, която да съдържа: firsthand, inferred, reported, dubitative (индикатив, конклузив, ренаратив, дубитатив).

В тази статия се приема тезата, че българският език принадлежи към групата с четиричленни евиденциални системи, организирани върху два признака (вж. Герджиков 1984, Ницолова 2008, Алексова 2003, 2013). В български тези два признака са неопосредстваност и опосредстваност на информацията.

Според Ал. Айхелвалд турският и албанският спадат към системи от подтип А2, при които съществуват следните евиденциални членове: non-firsthand (информация от втора ръка) срещу everything else (всичко останало). Съществената разлика между А1 и А2 системите се състои във възможността на системите от втория тип да не посочват източника на информация. В случая под firsthand (информация от първа ръка) се разбира действия или състояния, възприети директно чрез сетивата; изказвания, направени след възприемане на налични резултати; лично участие на говорещия, говорещото лице разполага с информация по повод на изказването. Под non-firsthand (информация от втора ръка) трябва да се разбира действие или състояние, което не е възприето директно чрез собствените сетива; извод, направен на базата на чужда реч или на наличен резултат от дадено действие, липса на лично участие, говорещият не разполага с информация по повод на изказването. При всичко останало източникът на информация не е посочен.

 

Евиденциалност и адмиратив в турски, български и албански

Турският опосредстван модус, част от категорията евиденциалност, е спомогнал за засилването на несвидетелските функции на перфекта в двата езика и по този начин е задвижил процеса на образуване на адмиратива в български и албански (Герджиков 1984: 254, Асенова 1996: 570, Ницолова 2007: 129).

Според М. Мейдан (1996) в турски евиденциалността е представена от опозицията на суфиксите -ti/-di (удостоверителен модус) и -mış (опосредстван модус). Говорещият използва единия или другия суфикс в зависимост от начина на възприемане на информацията. Суфиксът за минало свидетелско време (belirli geçmiş zaman) -ti/-di позволява на говорещия да предаде минало събитие или резултат от него и изразява увереността на говорещия в истинността на фактите (=перфект). Това означава, че авторът приема виждането за евиденциалността като ангажираност с достоверността, правдоподобността на изказването. Формите за минало несвидетелско/неопределено време (belirsiz geçmiş zaman-mış (с фонетични варианти -miş ,-muş, -müş) изпълняват функция на опосредстван модус, при който говорещият не е свидетел на действието.

Подобно изказване поставя въпроса дали опосредстваността на информацията се обвързва със свидетелската позиция. Ако това винаги е така, то няма да има евиденциални форми за бъдеще време, защото става въпрос за неща, на които говорещият няма как да е свидетел.

Турските опосредствани -mış форми се употребяват за: 1) предаване на информацията (ренаратив) - говорещият предава факти, които е научил индиректно; 2) инференциал (конклузив, умозаключение) - говорещият предава факти, които не е наблюдавал лично и за които узнава само посредством резултата, който сам регистрира, или несъзнателно/неосъзнато извършено действие, реконструирано на базата на умозаключение; 3) учудване (адмиратив): говорещият изразява своята изненада от неочаквана ситуация, като тази изненада може да бъде съпроводена с учудване, ирония, съмнение в достоверността на фактите и т.н. (Мейдан 1996: 127). От изследването на М. Мейдан става ясно, че реализирани в комбинация (-ti/-di + -mış), двата турски суфикса не могат да изразяват нито ренаративна, нито конклузивна, нито адмиративна семантика. Комбинация от суфикс за аорист -(e)r и -mış обаче може да предаде и трите значения в зависимост от контекста. Двукратно употребеният суфикс -mış (-mış-mış) е натоварен с дубитативна (недоверчива) семантика (Мейдан 1996: 139). Авторът отбелязва, че за да могат -mış формите да се реализират в своето адмиративно значение, те трябва да са съпроводени от специфична интонация, а в много случаи и от интензификатори (Мейдан 1996 :135).

Според Р. Ницолова евиденциалност, адмиративност и модалност са тясно свързани в една хиперкатегория 'характеристика на предаваната информация' (вж. Ницолова 2008: 320-321). Означаването на реално действие според говорещия в актуалната реч става с хипернаклонението 'Реалис I', което се представя чрез евиденциалите индикатив и конклузив. Означаването на реално действие според автора на речта във възпроизведена реч се предава с хипернаклонението 'Реалис II', което включва евиденциалите ренаратив и дубитатив, различаващи се от гледна точка на отношението на възпроизвеждащия речта към действието.

Р. Ницолова посочва, че констативният перфект стои в основата на образуването на евиденциалността в българския език (вж. Ницолова 2013). Той може да се употребява с и без спомагателен глагол съм в 3 лице. Формата без спомагателен глагол е идентична с формата на основното време на ренаратива - аориста. При ренаратива резултативността на перфекта позволява на говорещия да съобщи резултата от наблюдаваното действие, за което той е научил от трето лице. В редица славянски езици, в които перфектът става основно минало време, аористът и имперфектът постепенно изчезват, а формата за перфект още в самото начало губи спомагателния глагол съм (Ницолова 2013: 63).

Р. Ницолова определя адмиратива като контрастна транспозиция на преизказните форми в полето на индикатива. Общото между ренаратива и адмиратива е, че те означават в пресупозицията на изказването минали когнитивни състояния на говорещия, но от противоположен тип. Според Ницолова ренаративът посочва минало когнитивно състояние на говорещия, при което той е получил информация от друго лице, а адмиративът посочва състояние на незнание, на отсъствие на информация у говорещия (Ницолова 2008: 382).

Ив. Куцаров се присъединява към казаното от Р. Ницолова и констатира, че по своята същност адмиративните форми са преизказни, но в значението им "няма и помен от преизказност" (Куцаров 2013: 36). Формите на грамемата преизказност, член на категорията вид на изказването, функционират в периферията на функционално-семантичното поле на модалността и в съчетание със специфичната интонация изразяват адмиративното значение. Щом не е изразен с граматични форми в същинска функция, адмиративът не може да бъде грамема нито на наклонението, нито на изказването (не може да се говори за адмиративно изказване наред с преизказване и пряко изказване, защото не съществува формална разлика между адмиратив и перфект). Именно поради това адмиративът може да заеме място само в периферията на функционално-семантичното поле на модалността, изграждано с различни езикови средства - лексикални, синтактични, словообразувателни, акцентологични, граматични средства в несобствена функция, различни техни комбинации (Куцаров 2013: 37).

Тезата за адмиратива като транспозиция на преизказните форми има своите опоненти. Според Г. Герджиков ефектът на предполагаемата метафорична употреба се състои в това, че личната констатация на изненадващия факт се представя като чужда информация, препредавана без подчертана резервираност. В такъв случай е трудно да се обясни механизмът на предполагаемата транспозиция (Герджиков 1984: 110). Критики срещу тезата за адмиратива като транспозиция на преизказните в сферата на удостоверителните форми отправя и Кр. Алексова (2003: 71-74). Авторката отбелязва, че при разглеждането на българския адмиратив като транспозиция на ренаратива недостатъчно изяснен остава механизмът на преноса: при адмиратива собственото наблюдение се представя като чужда информация вместо като собствено наблюдение, извод, обобщение. Не става ясно по какъв начин чуждата информация се превръща в собствена и едновременно с това формата се изпълва с ново съдържание.

Според Г. Герджиков евиденциалността в българския език е представена от формите на т.нар. 'модус на изказване на действието' или 'модус на изказването' (Герджиков 1984). Модалните категории 'наклонение' и 'модус на изказване на действието' са част от хиперкатегорията 'глаголен модус'. Терминът 'модус' е използван от Г. Герджиков като синоним на модалност. Наклонението изразява отношението на действието към реалността, като преценката за връзката между двете невинаги принадлежи на говорещия. Наклонението представя действието като реално, възможно, необходимо, желано и т.н. Наклонението е определено от автора като основна (базисна) категория, а модусът на изказване на действието като субкатегория (Герджиков 1984: 74-79). Г. Герджиков защитава тезата, че модусите на изказване на действието в български показват различни степени на достоверност на пряката оценка на говорещия.

Индикативът (удостоверителният модус) е немаркиран по признаците 'субективност' и 'преизказност'. При него говорещият предава обективна информация, като се ангажира с нейната достоверност - индикативен перфект: Брат й е влязъл в Университета. При употреба на конклузива, маркиран с признаците 'непреизказност' и 'субективност', говорещият представя субективното си отношение към достоверността на изказването, тъй като реконструкцията на действието е плод на собствено умозаключение, извод, обобщение - умозаключителен аорист: Влязъл е в университета. Това е извод, направен на базата на ментална реконструкция на действието. След като говорещият вижда попълнени документите за записване в Университета, той си дава сметка за самото действие. С ренаратива ('преизказност, несубективност') говорещият предава в изказването си чужда информация, която не подлага на допълнителна оценка и в този смисъл отговорността за достоверността на информацията принадлежи на автора на изказването, а не на говорещия - ренаративен аорист: Иван ми каза, че брат й влязъл в университета. (За пълната парадигма на категорията евиденциалност в съвременния български език вж. Алексова, Ким 2004г). В този случай би могло да се говори за частично ангажиране на говорещия с достоверността на информацията. Посредством дубитатива, маркиран с признаците 'преизказност' и 'субективност', говорещият не само препредава чужда реч, но я подлага на субективна оценка, като изразява съмнение, недоверие към истинността на първичното изказване - дубитативен аорист: Да бе, бил влязъл в университета! (Изобщо не вярвам, че това е вярно, тъй като съм наясно, че брат й никога не е бил добър ученик). При конклузива, ренаратива и дубитатива става въпрос за опосредстваност на оценката за предаваната информация (вж. Алексова, Ким 2004г и Ницолова 2008).

Важен за настоящото изследване е фактът, че Ив. Куцаров приема виждането на Г. Герджиков и Р. Ницолова, че конклузивното значение в български е субективномодално. Според Куцаров в рамките на тази субективна оценка на говорещия се наблюдават различни модални нюанси - умозаключение, предположение, обобщение, а самото умозаключение може да варира от несигурност до категорична увереност в реалността на събитието. Куцаров подчертава, че чрез използването на конклузивни форми говорещият акцентира на субективното си отношение към действието. Г. Герджиков (1984) акцентира върху субективността на информацията, докато Ив. Куцаров набляга на субективността на самата оценка за действието (вж. Куцаров 2013: 32).

Куцаров вероятно има предвид увереност в достоверността на изказването, защото реалността сама по себе си няма никакво отношение към модусите на изказване на действието в български.

В настоящата статия се защитава тезата, че адмиративът в български е емоционално-експресивна, контекстуална употреба на един от модусите на изказване (конклузива) (вж. Г. Герджиков 1984; Алексова 2003). По този начин изискването за единството между форма и значение е изпълнено. Изказването Влязъл е в университета (конклузив), употребено в съответния контекст (изразяване на учудване на говорещия по повод на изказването) и с подходящата интонация, се превръща в адмиратив: Влязъл (е) в университета! (дори не знаех, че е кандидатствал, сега научавам и това ме учудва или знаех, че ще кандидатства, но не вярвах, че това ще се случи и този факт ме учудва).

Въпреки че се назовава с термина mënyra habitore (наклонение, изразяващо учудване), по своя граматичен статус албанският адмиратив е двучленна евиденциална категория. В албанския език адмиративните употреби на косвения евиденциал значително надвишават преизказните, които нямат наративна употреба и най-често се срещат в контекст с лексикални маркери, подчертаващи предаването на чужда информация (Алексова 2013: 74-75). Приликите и различията между евиденциалността в българския, вкл. адмиративните употреби, и албанския адмиратив са обусловени както от разликите в организацията на категорията и типичните употреби, така и от начина им на възникване и изразяване.

В албански mënyra habitore е самостоятелна категория със собствена глаголна парадигма и един семантичен инвариант - 'опосредствана информация'. Неговите речеви варианти се реализират със значение на учудване (адмиратив), неутрално предаване на чужда реч (ренаратив), умозаключение, извод (конклузив), съмнение, недоверие по повод на дадено изказване (дубитатив). Всички тези значения се предават чрез едни и същи форми, тоест те нямат собствени парадигми, за разлика от българските евиденциали (вж. Търпоманова 2010).

Адмиративът в турски е емоционално маркиран речев вариант на опосредстваните -mış форми. Инвариантът на албанския адмиратив също е 'опосредствана информация'. В българския език обаче адмиративът е емоционално-експресивна употреба на един от членовете на опосредствания модус - конклузива.

Тук трябва да се отбележи, че българският адмиратив показва типологична близост с турския. И още - и в двата езика адмиративът се използва рядко в сравнение с албанския адмиратив (Ницолова 2008: 376-377). Отдалечаването на българския и турския от албанския адмиратив в типологично отношение се дължи на следните два факта: 1) адмиративните употреби на категорията в албански се реализират най-често в разговорната реч и 2) сферата на употреба на албанския адмиратив в плана на сегашното е по-широка от тази на адмиратива в български (вж. Нинова 2012), а и респективно на тази в турски.

Според В. А. Фридман и О. М. Томич това разминаване се дължи на факта, че адмиративът в албански, за разлика от този в български и турски, има "истинско сегашно време (Фридман 2001: 57; Томич 2006: 396). Според О. М. Томич в балканските езици евиденциалните форми винаги имат референция към някакъв минал момент, докато албанският адмиратив може да има, може и да няма такава референция. Томич смята, че единствено така би могло да се обясни несъответствието между адмиративните употреби в албански, български и турски.

При ексцерпирането на адмиративните форми в албански, български и турски от преводите на "Бай Ганьо" на Алеко Константинов на съответните езици В. А. Фридман отбелязва, че от 59 адмиративни форми в сегашно време на албанския адмиратив 44 в българския оригинал и 42 в турския превод се предават с форми на индикативно сегашно време (Фридман 2001). Срв. цитирани по В. А. Фридман (Фридман 1986: 181) изказвания в трите езика:

алб. Çudi qysh e hëngërki ju gjellën, fare pa bukë! - tha baj Ganua i çuditur. (адмиративен презенс)

тур. Sız ekmeksiz mi ıçiyorsunuz şu çorbayı yahu diye de şaşar Bay Ganü. (индикативен презенс)

бълг. Вий съвсем без хляб ядете - учудва се бай Ганьо. (индикативен презенс)

 

алб. Nga e paske marrë vesh ti që unë jam liberal? (адмиративен перфект)

тур. Liberallerden olduğumu sana kim söyledi? ("минало свидетелско време" = индикативен претерит)

бълг. Кой ти каза, че съм либерал! (индикативен аорист)

Двете изказвания не се предават посредством опосредстваните -mış-форми на турски език. Също като в българския оригинал на произведението, в първото изказване е използвано индикативно минало време, а във второто - индикативен презенс. В албански и двете изказвания се предават чрез адмиративни форми.

В. Фридман (2001: 57) правилно отбелязва, че албанският пример Ku qenka mjeshtri? не би могъл да се предаде точно с изказванията Къде бил майсторът? на български и Usta neredeymiş? на турски. В своя по-късна работа обаче авторът ги превежда с бил на български, -miş на турски, но с форма за презенс на английски език: Where is the master? (вж. Фридман 2003).

В случая изказването с адмиратив на албански наистина не би трябвало да се предаде чрез съответните адмиративни форми в български и турски, а чрез индикативни - Къде е майсторът? и Usta nerede? в комбинация с подходящата за този контекст интонация. Описаната от самия В. А. Фридман ситуация е следната: мъж влиза в бръснарницата и вижда чирака на бръснаря, мъжът е изненадан от факта, че бръснарят отсъства и пита къде е майсторът. Тук трябва да се отбележи, че албанският пример би могъл да се предаде със съответната адмиративна форма на български само ако контекстуалната ситуация е следната: мъж влиза в бръснарницата и вижда бръснаря. Той е изненадан от факта, че самият бръснар е там, тъй като очаква да бъде заместван от чирака.

В български адмиративът е употреба на конклузива и влиза в рамките на многочленна евиденциална система. В езици, в които евиденциалът е възникнал на базата на перфекта, при двучленна организация на категорията (каквато е тази в турски и албански) адмиративът представлява една от контекстуалните употреби на опосредствания евиденциал, изразяваща изненадващ извод (Алексова 2013: 75). Адмиративът в български и албански показва по-малка типологична близост от тази, която се наблюдава между категорията в турски и български. В турски, български и албански адмиративът възниква от евиденциални разширения на неевиденциална глаголна категория - минало време с резултативно значение (перфект).

 

Извод

В лингвистиката термините 'евиденциалност' и 'адмиратив' се използват в различен контекст, с различна семантика. В тази връзка е важно да се уточнят две неща: 1) дали терминът 'евиденциалност' е добре подбран за назоваване на дадена категория, тоест дали той назовава правилно понятието, към което се съотнася и 2) дали основният признак на категорията е 'източник на информацията', 'ангажираността с достоверността на изказването' или 'свидетелство' или съчетание от тях. Необходимо е да се потърси отговор на въпроса дали в различните езици семантичният инвариант на евиденциалността не е различен.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Айхелвалд 2004: Aikhenvald, Al. Evidentiality. Oxford. 2004.

Алексова 2003: Алексова, Кр. Адмиративът в съвременния български език. София: Сема РШ, 2003.

Алексова 2004а: Алексова, Кр. Интензификатори, частици, междуметия и фразеологизирани глаголни изрази в изказвания с адмиративни глаголни форми. // БЕЛБ (Материали от Седмата национална конференция по проблемите на разговорната реч. Велико Търново, 10-11 юни 2004 г.) <http://georgesg.info/belb/personal/aleksova/intenzifikatori.pdf> (08.03.2014).

Алексова 2004б: Алексова, Кр. Адмиративът в българската разговорна реч. // БЕЛБ (Проблеми на разговорната реч. Кн. 6. В. Търново, 2004) <http://georgesg.info/belb/personal/aleksova/admirativ2.pdf> (08.03.2014).

Алексова 2004в: Алексова, Кр. Епистемична модалност - евиденциалност - адмиратив. // БЕЛБ (Материали от Седмите национални славистични четения. София, 22-24 април 2004 г.) <http://georgesg.info/belb/personal/aleksova/Evident_Admirativ.htm> (08.03.2014).

Алексова, Ким 2004г: Алексова, Кр., Ким, Со Йънг. Евиденциалността в корейския и в българския език - типологически аспект. // БЕЛБ (Юбилейна конференция, посветена на 10-годишнината на специалността "Кореистика" в СУ "Св. Климент Охридски", 19 ноември 2004 г.) <http://georgesg.info/belb/personal/aleksova/evidentiality_korean_bulgarian.pdf> (08.03.2014).

Алексова 2013: Алексова, Кр. Българският адмиратив в типологическата класификация на езиците, притежаващи евиденциална глаголна категория. // Съпоставително езикознание, кн. 2-3, 2013, 68-82.

Андерсън 1986: Anderson, L. Evidentials, Path of Change, and Mental Maps: Typologi-cally Reguläre Asymmetries. // Evidentially: The Linguistic Coding of Epistemology. Advances in Discourse Processes. Vol. XX. Ed. by W. Chafe, J. Nichols. Norwood - Ney Jersey: Ablex Publishing Corporation, 273-312.

Асенова 1996: Assenova, P. Habitorja e shqipes dhe mënyra e ritregimit e bullgarishtes. // Seminari XVII ndлrkombлtar pлr gjuhлn, letлrsinë dhe kulturлn shqiptare. Tiranë, 18-31 gusht 1996, f. 565-579.

Боас 1911: Boas, F. ed., Handbook of American Indian languages. Part 1. Washington: Government Printing Office, 1911.

Боас 1947: Boas, Fr. Kwakiutl grammar, with a glossary of the suffixes. Transactions of the American Philosophical Society, 37, 1947, 201-377.

Герджиков 1984: Герджиков, Георги. Преизказването на глаголното действие в българския език. София, 1984.

Деланси 1997: DeLancey S. Mirativity: New vs Assimilated Knowledge as a Semantic and Grammatical Category. // Linguistic Typology, 1984, 1, 33-52.

Деланси 2001: DeLancey, Scott. The mirative and evidentiality. // Journal of Pragmatics, 2001, 33, 369-382.

Дендейл, Тасмовски 2001: Dendale, P., Tasmowski, L. Introduction: Evidentiality and Related Notions. // Journal of Pragmatics, 2001, 33 (3), 339-348.

Евиденшиалъти 1986: Evidentiality: The linguistic coding of epistemology. Advances in Discourse Processes. Vol. XX. Ed. by Chafe, W., Nichols, J. Norwood - Ney Jersey: Ablex Publishing Corporation.

Ейбълс 2004: Abels, Klaus. Why Surprise-Predicates Do Not Embed Polar Interrogatives. // UCL Psychology and Language Sciences, London, 2004 <http://www.phon.ucl.ac.uk/home/klaus/papers/abels_2004_LAB_Surprise.pdf> (08.03.2014).

Иванова-Съливан 2006: Ivanova-Sullivan, Tania. The semantics of surprise: Bulgarian admirative constructions. // The First Meeting of Slavic Linguistics Society. Bloomington, Indiana: University of Indiana, 2006.

Кехайов 2008: Kehayov, Petar. An Areal-Typological Perspective to Evidentiality: the Case of the Balkan and Baltic Linguistic Areas. // Tartu: Tartu University Press, 2008 (Dissertation is accepted for the commencement of the Degree of Doctor of Philosophy in Estonian Language on 6 May, 2008 by the Council of the Institute of Estonian and General Linguistics, University of Tartu, Tartu, Estonia).

Козинцева 2007: Козинцева, Н. А. Типология категории засвидетельствованности. // Эвиденциальность в языках Европы и Азии. Санкт Петербург: Наука, 2007, с. 13-36.

Куцаров 2013: Куцаров, Ив. Преизказването. // Съпоставително езикознание, 2013, кн. 2-3, 17-49.

Лазар 1999: Lazard, G. Mirativity, evidentiality, mediativity, or other? // Linguistic Typology, 1999, 3, 91-109.

Марковик 2007: Марковиќ, М. Ароманскоиот и македонскиот говор од охридско-струшкиот регион во балкански контекст. Скопje, 2007.

Мейдан 1996: Meydan, Metiye. Les emplois médiatifs de -mis en turc. // L'Énonciation médiatisée. Éditeur Zl. Guenchéva. Éditions Peelers. Paris: Louvain, 1996, 125-145.

Нинова 2012: Нинова, Г. Семантика на адмиратива в българския и албанския език. // Съпоставително езикознание, 2012, кн. 1, 12- 21.

Ницолова 2007: Ницолова, Р. Модализованная эвиденциальная система болгарского языка. // Эвиденциальность в языках Европы и Азии. Санкт Петербург. Наука, 2007, 107-197.

Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2008.

Ницолова 2013: Ницолова, Р. Перфект и связанная с ним граматическая категория эвиденциалности в болгарском языке. // Съпоставително езикознание, 2013, кн. 2-3, с. 50-67.

Плунгян 2001: Plungian, Vl. The Place of Evidentiality within the Universal Grammatical Space. // Journal of Pragmatics, 2001, 33, 349-357.

Томич 2006: Tomić, Olga Mišeska. Balkan Sprachbund Morpho-syntactic Features. Dordrecht: Springer Netherlands, 2006.

Търпоманова 2010: Търпоманова, Ек. Адмиративът в български и албански език. // Български език, 2010, кн. 1, с. 45-66.

Фалер 2006: Faller, Martina. Evidentiality above and below speech acts. // Semantics Archive (Functions of Language on evidentiality. Ed. by Carita Paradis, Lena Egberg. 2006) <http://semanticsarchive.net/Archive/GZiZjBhO/Faller-evidentiality.above.below.pdf> (08.03.2014).

Фридман 1986: Friedman, V. А. Evidentiality in the Balkans: Bulgarian, Macedonian, and Albanian. // Evidentiality: The Linguistic Coding of Epistemology. Ed. by W. Chafe, J. Nichols. Advances in Discourse Processes, vol. XX, Norwood - Ney Jersey: Ablex Publishing Corporation, 1986, 168-187.

Фридман 1994: Friedman, V. A. Surprise! Surprise! Arumanian has had an Admirative! // Indiana Slavic Studies. Vol. 7, 1994, 79-89.

Фридман 1999: Friedman, V. A. Evidentiality in the Balkans. // Handbuch der Südosteuropa-Linguistik. Wiesbaden, 1999, 519-544.

Фридман 2001: Friedman, V. A. Admirativity Revisited. // Balkansko ezikoznanie - Linguistique Balkanique. Vol. 41, 2001, № 1, 55-62.

Фридман 2003: Friedman, V. A. Language contact and the typology of evidentials in the Balkans. Abstract. // Summer School in Linguistic Typology and ALT V Conference, Cagliari (Italy), 2003 <http://www.summerschoolaltconference.it/ALT/Abstracts/Friedman.htm> (08.03.2014).

Фридман 2004: Friedman, V. A. The typology of Balkan evidentiality and areal linguistics. // Linguistik aktuell, vol. 67 (Balkan syntax and semantics), 2004, 101-134.

Храковски 2007: Храковский, В. С. Эвиденциальность, эпистемическая модальность, адмиративность. // Эвиденциальность в языках Европы и Азии. Санкт Петербург: Наука, 2007, с. 600-632.

Якобсен 1986: Jacobsen, W. H. The heterogeneity of evidentials in Makah. // Evidentially: The Linguistic Coding of Epistemology. Advances in Discourse Processes. Vol. XX. Ed. by Chafe, W., Nichols, J. Norwood - Ney Jersey: Ablex Publishing Corporation, 3-28.

Якобсон 1957: Jakobson, R. Shifters, Verbal Categories and the Russian Verb. Cambridge: Harvard University, 1957.

 

 

© Галя Нинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.03.2014, № 3 (172)