САМОТЕН В СВОЕТО ВРЕМЕ
Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух

Евелина Белчева

web

Не понасям героите, предпочитам мъчениците.

Атанас Далчев

"Самотни в нашето време" - текст под този наслов професор Динеков обмисля в последните години на живота си. Трагичните въпроси за интелектуалеца и политиката, за писателя и властта в разделното време след 1989-та година все повече тревожат мисълта му, терзае го съдбата на личности, живели винаги в междувремие и останали самотни - цял живот на ръба между отминалото и още недошлото време.

И може би първият от тази раса - на самотните хора, духовен емигрант - и в своето, и в нашето време, с когото го е срещал животът от 30-те години, та до смъртта му, е Владимир Василев. Трагична фигура в българската култура, превърнала се в литературен мит (Василев 2000). "Несъмнено голяма фигура в нашата литература. Силна, налагаща се, авторитетна, макар и много оспорвана..." - записва Динеков в деня на кончината му в дневника си.

Парадокси на поражението -
бележки на редактора

27 декември 1963 година. "Пирогов". Вл. Василев умира в резултат на лекарска грешка, причинила кръвоизлив в стомаха. Сам. Без ни една близка душа наоколо. В празничното време около Нова година - само санитарките около него. Самотен - и в живота, и в смъртта си. Най-страшната самота - да умираш сам. И това е не само дълбока екзистенциална драма. Това е културно-историческа драма - микромодел на едно общество, в което "зеят пропасти без мостове" (Трифонова 2004: 71).

"Една погрешно сложена инжекция срещу ишиас при неговата язва предизвика кръвоизлив и довърши останалото" - свидетелства приятелят му Владимир Полянов, следвал медицина в Софийския университет, в Грац и Мюнхен (Полянов 1988: 209). Вл. Василев страдал от тежка язва, самият той пише за това в лични писма и документи. През 1962 г. Димитър Димов помолил проф. Александър Монов, тогава обикновен ординатор в "Пирогов", да помогне на критика, тъй като язвата много се обострила. Със сигурност това основно заболяване е било отразено в медицинския картон на Вл. Василев и въпреки това той е лекуван с нестероидни противовъзпалителни средства, абсолютно противопоказни за неговото състояние. В резултат на това "лечение" болният получава масиран стомашен кръвоизлив, довел до летален изход за два-три дни само.

Градските легенди разказват, че в тези три дни, докато Вл. Василев бил в "Пирогов", двама мъже влезли в жилището му и изнесли голяма част от архива, който бил в раклата под портрета на Цвета. Това твърди квартирантката му Ана Шопова, съпруга на починалия вече автор на драми Иван В. Шопов, бивш бранник. По този повод винаги съм се питала: Кой би могъл да знае, че Вл. Василев няма да се завърне? Въпросът е риторичен.

Разграбването на Вл. Василев започва още по време на задържането му след 9 септември. "Неизвестни лица му били задигнали от къщи пишущата машина и един радиоапарат. За апарата му било много жал, защото му бил подарък от сътрудниците на "Златорог" и носел техните подписи" (Делчев б.г.)¹. Племенницата му разказвала, че обискирали апартамента, тършували навсякъде, разровили дори въглищата в мазето им.

Невена Стефанова свидетелства, че и след смъртта му архивът бил преровен от литературни мародери и "те дори могли да се идентифицират" (Стефанова1997: 154). Никой обаче не си е направил труда. Нарочно търсих в ЦДА история на фонда "Владимир Василев". Задължително се описва по какъв начин е постъпил архивът. Няма история, и там никакви следи.

Остава ми утехата, че историята се пише по дневници, не по ежедневници. На 15 април 1968 г. Б. Делчев е записал в тетрадките си: "След работа със С. Султанов у сестрата на Вл. Василев - да искаме негова снимка. Архивът на байчо Владо, както ни разказа тя, бил иззет по един наистина варварски начин. С една дума - Булгаристан" (Делчев б.г.).

А в друг дневник д-р Илия Еврев² е записал думите на Зара Манчева, сестра на Вл. Василев. Ето историята на "изземването" на архива³: Незабавно, още същия ден, само час след като мъченикът склопил очите си, идва в дома му Веселин Йосифов⁴ с прокурор и един милиционер. Заплашват сестра му да предаде ръкописите на Държавен архив: "Другарко, в този дом е починал самотен човек. Идваме да запечатаме апартамента, за да не се задигне нещо. При това имал архив с много важно за страната съдържание". Сестра му казва, че тя има наследствени права върху този архив и ще го предаде, когато намери за нужно. Заплашват я чрез брата на Цвета, че ако не го предаде, ще ги подведат под отговорност. Един ден идват и запечатват работния му кабинет.

Ето дословно какво е записал д-р Еврев: "След известно време идва комисия от Държавен архив, в която участва някоя Филипова⁵. Разхвърлят цялата архива. Най-напред са търсили много грижливо и обърнали всички книги, върху които има автограф от страна на писателите за Вл. Василев. Отделили ги много грижливо⁶. Преди обаче запечатването на кабинета шуреят на Вл. Василев е прибрал скришом от сестра му много книги с автографски надпис и ги е върнал на заинтересуваните писатели. Всички сестрахували да не би да им бъдат разкрити връзките с Вл. Василев, който минава като анатемосан буржоазен критик. [...] От Държавния архив търсили всичко и най-много листче, на което е писано нещо. [Възможно е да са търсили писменото му завещание, което наистина намерих в архива - б.м., Е.Б.] Казали й, че Владимир Василев е такъв човек, че всичко, което е написал, трябва да се запази. "Аз се съмнявам в искреността им. Разбрах, че търсят повече, за да разберат с кои писатели и критици брат ми е поддържал интимни връзки. Вземаха книгите му за прочит и то тези, върху които има негови бележки. Търсят някакви папки и ме обвиняват, че съм ги скрила. Аз казвам "никакви папки, ако такива има, те са взети от шурея му."

И тук прозира сянката на Тодор Павлов, разбира се⁷. Нареждането за арестуването на архива било негово. Предали на Зара Манчева думите му, че ще им заплатят всичко, каквото са взели, по най-висока тарифа. Не успях да разбера дали обещанието е изпълнено. А може би мародерите са търсили папките с Яворов архив, останал у Владимир Василев, дългата ръка на Ганка Найденова е посегнала и тук...

Друго свидетелство намирам в неиздадените мемоари на Любен Георгиев "Ходене по нервите": "Като почина Владимир Василев, той [Иван Богданов - б.м., Е.Б.] проникнал в квартирата му и оплячкосал архива му. Там намерил и моята първа книжка с автографа, който съм му написал: "На моя учител в критиката" и пр. "Държавна сигурност разполага с този автограф!" - разтръбил той пред компания в кафене "България", както ми казаха веднага очевидци. И наистина, следи от този донос има и в моето досие, и в досието на Владимир Василев" (Георгиев 1969) (ЦДА, ф. 1298, оп. 1, а.е. 270а).

Иван Богданов много добре е съзнавал стойността на архива на Вл. Василев, отдавна имал аспирации към него, искал да го купи от брата на Цвета. Като юрист той сътрудничи на архивите по въпросите на архивното право още от 40-те години и правно обосновава изземването на лични документи като начин за попълване на Националния архивен фонд.

През лятото на 1960-та година са иззети принудително документи от дома на Константин Стоилов и това става публичен проблем. По този повод Богданов разработва въпроса за правото на собственост и наследяване на архивната документация, пише изложение до Тодор Павлов, председател на БАН. На 4 юли 1960 г. той предава в Главна прокуратура "Мнение за изземванията на архивни и документални материали", не случайно документът се намира в личния архив на Тодор Павлов (Научен архив на БАН, ф. 42, оп. 2, а.е. 566, л. 9-12).

Тук Богданов поставя въпроса с какви средства разполага държавната власт да изземва архивни фондове от различни лица, особено архиви на хора на науката, техниката, литературата и изкуствата. Предмет на наследяване са само авторските права и имуществата. Архивните материали са особена категория ценности, те не могат да бъдат наследявани: "Държателите на архивни и документални материали трябва просветено да бъдат агитирани за доброволно предаване на материалите". Богданов настоява, че при липса на добра воля, може да се приложи принудително изземване по административен ред.

Тъкмо тогава от Архивен отдел на МВР е издадено "Указание", където изрично е записано: "Личните фондове на държавни дейци, хора на науката, литературата и изкуството постъпват в държавните архиви като дарение, по силата на правителствено или съдебно решение или на друго законно основание. Архивният отдел и държавните архиви осигуряват приемането на ценни документални материали от частни лица чрез широка разяснителна и агитационна работа, разясняват целесъобразността от предаване на такива материали на съхранение в държавните архиви". В основата на това "Указание" стои разработката на Ив. Богданов и тъкмо то е било правното основание да се изземе и архивът на Вл. Василев, за зло или за добро. Добре поне, че тази част се е запазила.

Казвам това, защото по всяка вероятност в разграбването на Вл. Василев има и роднински пръст; изчезнали са почти всички ценни книги, картини и скъпи вещи от жилището скоро след смъртта му. Нищо чудно: с очите си видях две картини на мариниста Марио Жеков и "огледалната" на Сирак Скитник, подарени на Вл. Василев от приятелите художници, във вилата на дегенерата-парвеню Симеон Бучков, "родственик" по съребрена линия. Иначе представа няма кой е далечният му "роднина". Ако наистина и досега крият на тъмно някакъв архив на Вл. Василев, това е престъпление.

Строят си къщи всичките поети...

Поразен от парадоксите на поражението, които му разкрива обречената участ на Владимир Василев, ето какво е записал професор Динеков в тази трагична за българската литература нощ на 27 декември 1963-та, с дълбоко уважение, с благоговение към личността и таланта на големия благородник на духа, критик и естет:

"Годините на неговите най-големи огорчения, на неговия залез като литературен деец и критик, на безапелационно отричане на неговата дейност, на унищожаване на неговото участие в литературата, бяха и години на неговата победа - търсеха го поети и критици, вслушваха се в неговите думи, редките му статии или публични изказвания се посрещаха с огромен интерес, цитираха се, коментираха се. В известни моменти неговото влияние бе така нараснало, че се схващаше като опасност."

Прошка няма за такива личности, дори при смъртта им. Публично разпънат на кръст - приживе, голготата продължава. Погребан като излишен човек. Не - като неудобен, вреден човек. "Опасен". Без добра дума от приятел. Без оценка на делото му. Дори некролог, да извести смъртта му - забранен. Такъв човек няма. В свирепия зимен мраз и леден вятър до алея "Голгота" на Централни гробища го изпращат шепа осмелили се колеги, строго охранявани от нeколцина цивилни "литературоведи". Смразяваща позорна тишина. Назидателна.

И в нощната позорна тишина
строят си къщи всичките поети...

Н. Фурнаджиев

"Почина Вл. Василев: никой не желае да произнесе надгробно слово" - е отбелязал Делчев на датата 27 декември 1963 в непубликуван текст. В момент на откровения той разказва, че в края на краищата е бил "изготвен" некролог "по случай" смъртта на критика, дори посочва мястото на бюрото в издателството, където бил оставен некрологът в очакване да се реши съдбата му. Но никой не смеел да го публикува (Д-р Стефанов 1991: 3)⁸.

Все пак ръководството на секция "Критика" се заема да намери човек, който да каже няколко думи. Минават цели часове в увещания и консултации с шефовете на Съюза - без резултат. Нито един от поканените "отговорни" хора "не се наема да поеме" такъв риск. Накрая Симеон Султанов, директор на издателството, с помощта на Камен Калчев, председател на Съюза, получават съгласието на професор Динеков. Калчев му съобщава по телефона за смъртта на Вл. Василев и че не могат да намерят кой да говори на гроба. "Нека му благодарим" - пише Борис Делчев съвсем неслучайно (Делчев 1995: 73-75).Неслучайно 30 години по-късно в спомен за своя учител Й. Холевич отбелязва:"Проф. Динеков имаше силата да говори, когато изпраща своите приятели. И от това ставаше някак си по-висок и достолепен" (Холевич 1992: 68).

В тези злокобни полицейски времена сравнително младият (и безпартиен, т.е. много уязвим) професор Динеков се е осмелил да напише надгробно слово за големия естет и благородник, съзнавайки добре, че случаят е "особен" - "невъзможно е да се изкаже мнение, различно от онова, което е официално утвърдено". Чест му прави, защото Калчев му съобщава, че дори хора като Анна Каменова и Ангел Каралийчев отказват да направят това. А тe са автори с позиции в тогавашното общество: Каменова е член на Президиума на СБП, личен приятел и душеприказчик на Вл. Василев, а Каралийчев като редактор в издателство "Български писател" се допитва до него за линията на поведение към писателите. Илия Волен - тогава зам.-председател на СБП, също не се осмелява: имал дефект в говора. А аз сега не смея да спомена името на Фурнаджиев - мълвата говори, че дори той отказал, заминал...

За да стане ясно каква смелост е била нужна да застанеш зад Вл. Василев, ще цитирам страшното проклятие, което тегне над "Златорог" и неговия създател още от 1944 г.: "Замлъкна завинаги гаубичното оръдие на реакцията и фашизма в литературата - сп. "Златорог". [...] Редакцията на "Златорог" - Владимир Василев и Николай Лилиев - освети с тези няколко думи пътя на палачите, народоубийците и инквизиторите. Владимир Василев теоретично оправда вандалските изстъпления на Кочо Стояновци, Дочо Христовци и т.н. Нещо повече: той ги сигнализира. Това е еволюцията на чистия естетизъм. Възмездието ще бъде Народния съд" (Гуляшки 1944 - цит. по Трифонова 2004: 39)⁹.

Неправдоподобно:
сдвоен със съдбата си

Впоследствие разбирам, че вместо А. Каменова "непроизнесено слово" (Стайнов 2005: 197-200) постфактум е написал нейният съпруг, акад. Петко Стайнов - юрист, парламентарен оратор от 23-та г. до смъртта си, министър - два пъти, дипломатически представител в Париж. Има данни, че тъкмо на неговата намеса се дължи неправдоподобното спасяване на Вл. Василев от затвора. Веднага след Девети Стайнов става министър на външните работи в правителството на Кимон Георгиев. На 22 октомври 1944 г. заминава за Москва с делегация, А. Каменова пътува с него като преводач. Точно по това време, в тяхно отсъствие, Вл. Василев е арестуван. Явно Стайнов се е намесил след завръщането си, критикът е освободен на 5 януари 45-та. Едва след смъртта на съпруга си през 1972 г. А. Каменова е записала: "А колко политически противници на властта бе спасил от въжето! Малцина писаха за това. Мнозина, като ги срещна, тихичко споделят с мен това, което е направил за тях" (Каменова 2008: 238).

Доброто не се афишира. И благодарността е тиха. И сподавена. Прерових купища архиви, за да намеря документ: нищо. Все се надявах, че по-късно някой, с памет за направеното добро, ще го е оповестил. Документите са голяма рядкост в първите месеци около Девети, времето на убийствата без съд и присъда. Й. Бадев е убит още на 20 септември 44-та и едва след това съден - на 12 март 1945 г.,без прецедент в световното право. В архива на Тодор Павлов има стотици писма от това време с молби за освобождаване на арестувани близки. В архива на П. Стайнов са оставени само официални документи. Злочинствата рядко оставят следи, а и цената на живота е била много висока...

Но ето - следите остават все пак: добронамерен човек, Димитър Лепавцов-Липен, е записал след първата си среща с Вл. Василев, на 4 юни 1952: "Когато след 9 септември 1944 г. Владимир Василев бил изпратен в затвора, Тодор Павлов проявил жест и го освободил, "за да не кажели хората, че Вл. Василев е в затвора именно поради тоя му литературен спор с Тодор Павлов". Това е в кавички, явно е споделено от самия Вл. Василев. Нататък Лепавцов разкрива тайната, която толкова търсих: "Както научих по-късно, Вл. Василев дължи освобождаването си главно на бившия регент Цвятко Бобошевски и проф. Петко Стайнов (съпруг на Ана Каменова)" (Лепавцов-Липен 2011: 9).

Семейство Стайнови, благородници от рода на Михаил Маджаров, подпомагат самотния критик до смъртта му. През 1963 г. Стайнов е на 73 години и все още завежда Катедрата по административно право в СУ. На 9 януари 1964, 13 дни след смъртта на критика, явно преследван от тежки угризения, Стайнов пише на Динеков, че бил болен на легло и не могъл да се прости, и прави уговорката: "Аз и да бях здрав тогава, пак не бих произнесъл слово над гроба му". Излишно е да привеждам аргумента, абсолютно несъстоятелен - нямал никакво "литературно качество". Но след това изпаднал в размисъл за човешката съдба, искал да направи помен за приятеля, който, каквото и да говорят, не бил толкова черен, седнал и написал, каквото му е "на сърдцето". "Нямам намерението нито да го произнасям, нито да го печатам някъде. Но може би при случай ще го дам - само за прочит - на някой отговорен другар." Праща го на Динеков уж да "изправи", ако има някоя неточност, но то е, за да успокои съвестта си. Накрая изрично моли - два пъти: "Ще Ви моля, щом прочетете написаното, да го предадете на портиера да ми го изпратят, защото нямам друг екземпляр свободен" (подч.а., П.С.)¹⁰.

Не е за чудене, има данни, че дори човек като Петко Стайнов след оставката си през 1946-та г. е следен от ДС заради независимото си поведение. Разработват го за връзка с няколко шпионски служби, дори е арестуван за кратко. Лично Молотов и Вишински няколко пъти занимават Георги Димитров с "вироглавия" български държавник.

Но в Словото думите превъзмогват "съображенията". Те вероятно остават, но са споделени само в писмото до Динеков. Съзнавайки завършващия смисъл на този документ - епилог на един живот, юристът без "литературно качество" е намерил най-точните думи за културно-историческа присъда - по достойнство: за пръв път обективно е посочена заслугата на Вл. Василев като критик-селекционер на таланти, със "силен и ясен литературен усет". Цялото слово е посветено на списание "Златорог", отъждествено с редактора му - "най-първият, най-преданият и най-заслужилият майстор" в подпомагането на младите. Стайнов за пръв път изтъква, че там именно са се утвърдили имената на Йовков, Каралийчев, Багряна, Дора Габе, Фурнаджиев. И не само те: "Не по-малко от стотина поети, белетристи, драматурзи, есеисти, изкуствоведи, литературни критици и историци станаха известни именно чрез "Златорог" на българската публика".

Това слово превръща смъртта на Вл. Василев в паметен факт на литературната история: едва в смъртта си Редакторът се слива - изцяло и завинаги - със своето творение. За пръв път и най-после той е сдвоен със съдбата си, отъждествен с делото на живота си. Друг е въпросът, че литературната му смърт е настъпила още преди 20 години. Но това посмъртно слово е началото на неговата същинска литературна биография.

Неведоми
иронии на историята...

Макар Динеков да оценява в записките своето слово като твърде сдържано (предназначено е за широка публика), то също издава дълбоко затаено преклонение пред големия благородник на духа, изразено в лични писма още през 1936-та година, когато младият критик е поканен от редактора да сътрудничи на "Златорог" (Динеков 2011: 164-184). Всъщност заявената гласно в словото висока оценка за таланта и мястото на Вл. Василев в българската литература не се различава по същество от споделеното в "тайнописа" на личните размисли и бележки на Динеков: "Прощаваме се с Владимир Василев, една от значителните фигури в развитието на българската литература през първите десетилетия на нашия век. [...] Солидна литературна култура, ярък темперамент на литературен критик, дълбоко уважение към словото, индивидуален стил, взискателен художествен вкус, с който мъчно правеше компромиси."

Но думите остават неизречени. Никакво слово! Само гроб му е разрешен. Мъртъв приживе: "Той си отива - 74-годишен е, няма вече за кога да го "спечелваме" - цинично го погребват предварително новите властници¹¹. Арестуван от Държавна сигурност - заради идеите си, наистина - по чудо е останал жив. Какво повече? Новите варвари са му подарили благоволението да живее. В отчуждение и мизерия. В изолация - бягат от него като от прокажен. Сам казвал на Любен Георгиев: "Знаеш, че съм белязан".

Още на 4 октомври 1944 г. в "Работническо дело" излиза злокобната статия "Фашизмът в нашата литература" (Делчев 1944: 4). Черният списък на посочените с пръст и по име фашизирани писатели започва с Й. Бадев и Вл. Василев - сдвоени. Двамата са "изобличени" като писатели на фашизма, които изпълняват съзнателно една политическа поръчка. Вл. Василев е обвинен, че под маската на естетизма прокламирал фашистки идеи. Обнародвана в органа на управляващата партия БРП /к/, клеветата е сигнал, отправен към съответните служби: "Потърсете им сметка!" - така завършва "оня списък". Не е за вярване как не го е сполетяла съдбата на Бадев, убит още на 20 септември, без съд и присъда, или на Матвей Вълев, изпратен на фронта със заповед, равна на предизвестена смърт.

По неведомите иронии на съдбата обаче пак Делчев е този, който пръв пише мемоарен очерк за Вл. Василев през 67-ма година и пръв прави опит да реабилитира личността му, болезнено осъзнавайки трагичната си вина към него: "...отдал се всецяло на своята страст и своето призвание, той не проявяваше почти никакъв интерес към обществения живот - признава Делчев - и поне видимо остана вън от всяка политическа привързаност" (Делчев 1968: 173).

Основният спъникамък той формулира още в началото на работата: "Трудността този път е друга: как да се каже истината за Вл. Василев, която е в разрез с официалната лъжа", 16 август 1967. Всеки ден ходи в библиотеката да чете статиите на Вл. Василев и всеки ден се убеждава, че всъщност не го е познавал; че "очевидно, нещата са много по-сложни, отколкото си ги представя литературната ортодоксия", че "догматизмът ни прави уязвими", и че литературните въпроси трябва да се решават без партийни страсти и пристрастия. И с всеки ден угризенията му нарастват. Докато накрая, на 11 декември 67-ма, въздъхва с облекчение, сякаш е свалил воденичен камък от съвестта си: "Върнах се и след толкова месеци сложих край на очерка за Вл. Василев. Олекна ми" (подч.а., Б.Д.). Но ред преди това е отбелязано: "Сутринта отидох да си взема новия партиен билет" - сигурна индулгенция за потвърдена правоверност (Делчев б.г.).

Книгата била посрещната с голям интерес тъкмо заради очерка за Вл. Василев. Намерих в архива поздравително писмо на Динеков до автора от 27 октомври 1968, в което той дава висока оценка на мемоарните очерци - авторът е успял да издигнеспомена до"характеристика на личността".

Годините на неговите най-големи огорчения
бяха и години на неговата победа

Скоро след Девети Вл. Василев е задържан "за следствие" за два месеца и пет дни в една килия с Петър Горянски и Йордан Стубел. Освободен на 5 януари 1945 г. Арестуван със заповед № 251 от 22 септември 1944 на ДС по нареждане на Главния народен обвинител със следния аргумент: "Като редактор на "Златорог" е бил водач на литературния фашистки фронт. Бил е пръв приятел на Йордан Бадев и бил под опеката на реакционно-фашистката идеология на културния живот у нас. [...] Окончателното положение на Вл. Василев ще се установи идната седмица от народния обвинител Никола Ланков, който се занимава с неговото досие" (Архив на МВР, ф. №3. Цит. по Трифонова 2004:40).

Важни уточняващи факти за престоя на Вл. Василев в затвора през ноември и декември 44-та намерих в приписка на Петър Горянски, редактор на опозиционния в. "Свободен народ", към едно писмо до Петър Динеков. Горянски разказва, че Василев му имал доверие, тъй като се опознали непосредствено в общата килия на Софийския централен затвор през последните два месеца на 1944 година, задържани за следствие заедно с Йордан Стубел, поручиците Пангаров, Христов и още трима заподозрени във "фашистка" дейност. През цялото време разговаряли много човешки. Василев казвал на Горянски, че съжалява, задето не го е познавал по-рано отблизо. И затова през следващите години, до смъртта на Василев, били доста близки. По-късно критикът поверил на Горянски за съхранение препис от писмото си до Ганка Найденова във връзка с изданието на Яворовите съчинения (Белчева 2011: 151-155.). Той считал това писмо за изключително важно. "И двамата с него бяхме освободени на 5 януари 1945 година, останалите бяха предадени на народния съд..." - пише Горянски (ЦДА, ф. 1987К, а.е. 4290, л. 8)¹².

На 23 ноември 1944 г. Вл. Василев е изключен от СБП - в негово отсъствие. По това време той е вече в затвора, протоколът за разпит е с дата 22 ноември. В списъка на изключените под номер 29 пише: "Владимир Василев - политик-организатор и проводник на литературната реакция у нас"¹³. На решението на УС остро се противопоставя единствен писателят Григор Чешмеджиев, министър на социалната политика в правителството на ОФ, това е описано от Константин Константинов: "Чакайте, чакайте, искам думата! - вдигна бастуна си журналистът Григор Чешмеджиев, с парализирани крака, да ги освести: - Не бива да се изключва никой за това, че мисли различно от нас!" (Архив на Константин Константинов. БИА, ф. № 883, а.е. 1, л. 242). Той настоява дейността на всеки от "провинените" и вината му да бъде разгледана индивидуално. Но при гласуването само Григор Чешмеджиев и К. Константинов не вдигат ръка. Решението за изключване е подписано от политкомисарите Людмил Стоянов и Младен Исаев, отдавнашни опоненти на Вл. Василев.

Забранено му е с честен труд да изкарва прехраната си. Известно е, че големият стилист, критик и ерудит е принуден да бъде висококвалифициран коректор на хонорар на писанията на хора, които стоят несравнимо по-ниско от него. Дори като коректор да скрива името си, подписва се с псевдоними. Принуждават го да проси помощ - в буквалния смисъл на думата. Документирано в унизителна молба до "другаря председател на Литературния фонд". Заявявайки предварително, че никога приживе няма да бъде в състояние да върне подаянието, "продава" на Съюза правата за посмъртното си публикуване14.

В края на живота си критикът преживява поредното страшно унижение, документирано пак от Любен Георгиев (1991: 94). От висотата си на редактор в "Септември" А. Гуляшки обещава да пусне части от студията за лирическата композиция; все отлага и отлага, най-после казва: "Ако се покаеш, официално, на страниците на списанието"... И Вл. Василев сяда да плати цената: пише обяснение за "Златорог", изброява колко писатели-комунисти са му сътрудничили. Намерих в архива му черновата на този надлежен опис - повече от двадесет имена.

Но пак тези имена - самозвани съдници, го лишават дори от право на достойно мълчание. След речта на В. Червенков през декември 1955 г. той е насилван многократно да си прави самокритика и да се покайва за несторени прегрешения. Целта на този инквизиторски ритуал на самооклеветяване е да бъде абсолютно сломен морално. Следва наказание за изтръгнатите силом "самопризнания" - езуитски похват на всички насилници, без оглед на партийна принадлежност.

От известното писмо до Веселин Андреев (цит. по ЦДА, ф. 373К, а.е. 22, л. 1-3)¹⁵ става ясно, че той вече е изпратил своето изложение до "Хазяина" (В. Червенков). "Не знам дали е удобно и доколко стои във възможностите Ви да го запитате - Вие, или др. Радевски - счита ли изложението, което съм му пратил, за достатъчно..." Ужасен от угрозата за нова хайка срещу него, той моли Радевски за един предварителен разговор - да бъде "улеснен" в "тая крайно мъчителна стъпка" - самокритиката, "която тряба да направя и пред каквато не бих пожелал никому да бъде поставян".

Стъпкал себе си и всяко самоуважение, старият критик умолява овластените за среща и "даване указания", които уж му били "крайно необходими": "Желал бих предварително да ми се посочат положенията, на които да се спра; защото не съм сигурен, че сам ще мога да обхвана всичко, което тряба..." Наглед - ниско преклонена глава, а всъщност: Кажете ми най-после, за какво точно искате да се покая!

Проблясва в тъмното счупено острие - студено и сребърно, познатата аристократична самоирония, но сега дълбоко трагична... Цялото "прошение" е издържано в модуса на крайното снизяване и самоунижение. Самоунижение, доведено до пароксизъм. Така полюсите се преобръщат: унизени са всъщност насилниците от "отговорното място".

Вижда се, че юристът проницателно е разнищил езуитските механизми на действие и ги изважда на показ. Жертвата дава съвети на палачите си как да я унищожат "по-убедително" - уж с нейно съдействие, но така, че да не се разбере, че екзекуцията е насилствена: "Важно е да не се получи впечатление, че съм бил принуден да си правя самокритика - това не би било добре, струва ми се, и за Вас". Внушенията са дълбоко в подтекста. Адресатът едва ли би могъл да стигне до сугестиите, които съдържа споменатият модус. Но - sapienti sat, казвал. За умния е достатъчно.

Намерих листче в архива, където Вл. Василев си е записал част от писмо на Пушкин за "Горе от ума", липсва дата (ЦДА, 373К, а.е. 247, л. 192)¹⁶: "Всичко, което говори Чацкий, е много умно. Но на кого говори той всичко това? [...] Това е непростимо; първи признак за умния човек е - от пръв поглед да разбере с кого си има работа и да не хвърля бисерите си пред Венетиловци и нему подобни". Явно критикът е осъзнал цялата несъобразност на усилията си, прозрял е невъзможността на своето съществуване, неуместността на каквито и да било думи: то е като да разхищаваш бисери за свинете, казано е...

На 13 март 1952 г. след пет години тежко боледуване умира Цвета Ленкова.Владимир Василев нямал средства да погребе съпругата си. Елена Огнянова си спомня, че Христо Радевски, тогава секретар на СБП, отпуска 300 лв. от писателския фонд за погребението.

И най-малката съдба е голяма за оня, който я носи...

Унижението е част от издевателствата и наказание за таланта и елитаризма, част от страданието. Достатъчно е да се погледне една снимка от това време. Нека остане в папките на архива (ЦДА,Ф. 373К, опис 1, а.е. 687, л. 18). Не бих искала да я публикувам. Гордият благородник, естет и аристократ на духа е смазан - смачкан човек, безвъзвратно загубил прежното си достолепие. Недатирана, но без съмнение, снимката е след смъртта на Цвета - така нечовешки скръбен поглед, че неволно отместваш очи. Надникнал си в бездната... "Не очаквам и не искам от живота нищо" - пише в писмото до Червенков Вл. Василев, смирен пред превратностите на съдбата си.

Вероятно така е изглеждал и в очите на Динеков тогава - бедният рицар на честта и достойнството: един Дон Кихот, но без "сребърния си меч". Какъвто е у Разцветников: ...били с пръчки, били с хулна реч, счупили му сребърния меч, счупили му златното сърце... Но няма значение, че рицарят е изгубил златорожката си позлата. Първожрецът не е изгубил достойнството си: "Не съм го чула никога да се оплаква -пише БлагаДимитрова. - Не съм го видяла намръщен, озлобен, търсещ възмездие. Не молеше за помощ от никого. А сам бе помагал на мнозина..." (Димитрова 1996: 184).

Без съмнение, така е изглеждало. Но - отстрани. Паметта обича патетиката: митологизира и преекспонира. Изгнаник в съсипните на живота си, духовен емигрант до смъртта си, какво друго му остава освен смирение пред превратностите на участта човешка. Истината не го принизява. Нищо не е останало от достолепната му личност. Лекарската "погрешна" инжекция само "довърши останалото...", констатира с хладна медицинска прецизност приятелят Владимир Полянов.

Диаболично -
бележки на очевидците

"И смъртта на Владимир Василев нищо не измени - пише Ат. Свиленов. - И тя бе един неудобен факт, от който съюзните ръководители изпаднаха в паника" (Свиленов 1997: 253). Никой не иска да се връща към диаболичния сюжет. Както обикновено, в спомените на всички, писали за това погребение, мигрират мотиви и персонажите сменят местата си.

Споменът на Тончо Жечев е пóтресен: "На гробищата се отзовахме не повече от десетина души - помня Цветан Стоянов, Лазар Цветков, Кръстьо Куюмджиев, Серафим Северняк, Здравко Петров, Симеон Султанов. Започнахме гузно да се въртим и оглеждаме, да се подканяме някой да каже нещо. [...] И сега, като си спомня, преживявам един от най-големите срамове в живота си. В края на краищата тъкмо конфузните обстоятелства можеха да станат искра на вдъхновение. Ако не друго, то поне можеше един от нас да прикани съвременниците да се изчервят за дивите нрави в тая страна, които бяха направили така, че един от първенците й да си отива като престъпник. Гробарите почакаха, повъртяха се малко и като видяха, че никой не знае какво да прави, спуснаха ковчега. Буците пръст захлопаха. Разотивахме се по-гузни, отколкото дойдохме" (Жечев 1992: 3).

И мисълта ми се страхува
да се превърне в думи.

Р. Ралин, 1961

Не мога да преглътна последното изречение в този спомен: "В крайгробищната кръчма не ни се услади нито виното, нито мезето". Нима гузната съвест и срамът досягат само тези "високи" усети? Ето психологическото обяснение от днешна гледна точка на единствения жив от участвалите в драмата - професор Лазар Цветков, тогава млад критик, споделено с мен в лична кореспонденция: "Това погребение бе характерно с някаква "мълчалива гузност и конфуз" на участници, раздвоени между почитта си към покойника и парализиращото със страх "партийно око". От това всички, вероятно и покойника!, се чувстваха крайно неловко. И поливането на събитието с ракия в насрещната кръчма тъкмо с тази неловкост трябваше да се справи. Но и това не се получи. Гузността си остана..." Както е казано, на всяко погребение достойнство запазва единствено покойникът.

А паметта на Любен Георгиев възпроизвежда друг, потресаващ с шекспировския си трагизъм детайл: "Стояхме нелепо около ковчега му десетина човека. Никой не каза нито една прощална дума. Докато най-сетне гробарите го спуснаха с въжетата и го затрупаха... На тръгване един от тях, нарамил лопатата, ме запита: "Какъв е бил?" "Критик, критикувал". "Критик ли?" - недоумяваше човекът, защото за пръв път виждаше такова срамно погребение. Обърна се и прочете името: Владимир Василев" (Георгиев 1991: 97).

Тъй станах аз човек без стойност -
една торба излишна плът.

Ал. Геров, 1961

Сякаш за него е написано. Поругаването на посмъртния ритуал е кощунствен жест на оскверняване на личността на починалия. Отказът да се въздаде последна почит на отиващия си завинаги - това е смъртен грях, който жестоко се наказва в кармичното битие и съзнание на нацията.

Със сигурност в българския културен "некропол" има много подобни случаи, но аналогията със случая Жендов се налага. Творец от висока класа, художник, съизмерим с най-големите европейски имена, през 1950-та г. той е принуден да се самооклеветява и в резултат обявен за шпионин на Запада, Трайчо Костов в изобразителното изкуство. След самоубийствената самокритика следва изключване от партията, той си тръгва сам. Склупторката Васка Емануилова се оказва единственият "мъж" в залата, единствено тя се осмелява да тръгне заедно с прокаженика.

Жендов заболява от рак и умира, сам и изоставен. Борис Ангелушев тайно му изпращал пари. Една драматична снимка е останала от погребението му през октомври 1953 г. Страхът е сковал неколцината стари приятели, някои от тях минали през ада на полицията - стоят безмълвни. Един младеж гневно извикал: "Не ви е срам! Няма ли кой да каже поне една дума?", но веднага изчезва. Това бил Цани Цанев - художник от Перник. За ОХИ 1953 г. Васка Емануилова представя релеф "Пред гроба на убития другар", на антифашистка тема. В убития другар всички разпознават Жендов.

Вината -
пред очи, които завинаги са се затворили...

Но все пак съществуват дневници. Потресен от варварството, дни след погребението на Вл. Василев хронистът Петър Динеков е записал: "Общото мнение е, че се направи грешка; че мястото на Владимир Василев в развитието на новата българска литература не може да бъде заличено по този начин". И това изречение се оказва провиденческо. Макар че цели 13 години по-късно, по време на погрома над известната книга за Багряна, официалната оценка е същата. "Изглежда, че на нищо ново не сме се научили. [...] Печален белег на нашето време и тъжно предзнаменование за бъдещето" - записва Динеков през 1975 г. по този повод.

Но вината остава - най-тежката! Вината пред завинаги склопени очи...

Невинна вина. П. Динеков тежко понася мълвата, разпространявана от Младен Исаев, Борис Делчев, Любен Георгиев и други, че е отказал да говори на гроба на Владимир Василев. Делчев дори записва в дневника си: "Като завършва, свещеникът спира и се оглежда в очакване да последва някакво надгробно слово. На отсрещната страна, където са повечето хора, се забелязва някакво раздвижване, но никой не излиза напред. Произнася се името на Динеков, някои започват да гледат към алеята, където се зададоха още двама-трима закъснели, очевидно в очакване на нещо. Но Динеков не се появи и отново настъпи тягостно мълчание. Като видя това, свещеникът поде още някаква треба и когато завърши при пълно мълчание, сестрата на Вл. Василев се приближи за прощаване. Последва я единствен само Ангел Каралийчев. И гробарите пристъпиха към работа" (Делчев 1995: 74).

Това несправедливо обвинение преследва Динеков до края на живота му. Затова в записките си той нееднократно се връща към този случай, за да засвидетелства за поколенията истината за забраната на некролога и надгробното слово. Пет месеца преди смъртта си записва горчиво-лаконично по повод новата позоряща го публикация: "Текстът на моето слово се намира в тетрадка №16; не е печатан никъде". Написано в зловещата нощ след смъртта на Вл. Василев, това е последното "писмо" на критика до неговия редактор - пиета и покаяние.

А в личните си бележки Динеков в няколко изречения е синтезирал поразително точно парадоксите на поражението в съдбата на тази голяма фигура в нашата литература: "Годините на неговите най-големи огорчения [...] бяха и години на неговата победа".

Погледнато ретроспективно, разбирам с удивление, че всъщност оценката на Петър Динеков в това слово, каквото и да се говори, е най-високата и останала единствена оценка по достойнство на Владимир Василев, чак до известната книга за Багряна и до началото на 90-те, когато всъщност бе възкресена личността му. Специална роля за това възкресение има монографията на Сава Василев "Литературният мит Владимир Василев". Писана през 90-те, книгата се появи през 2000-та година като литературно явление и остава и досега единствено по рода си изследване на делото на критика, разгледано в контекста на литературните полемики за четвърт век (Василев 2000).

Макар и неизречено, словото на Петър Динеков е записано. Каквато и да е истината, записаното остава, вградено в историческата памет.

Архивите не горят:

21 януари 1963, понеделник

Напоследък се говори много за словото за Яворов, което Вл. Василев произнесъл преди две седмици в Секцията на поетите. Дълбока и ярка характеристика на личността и поезията на Яворов. Спомени, лични впечатления, съчетани с голяма мярка и пълно разбиране. Общо възхищение от начина, по който Вл. Василев е очертал портрета на Яворов. Това е удивително за Вл. Василев - тази година навършва 80 години, а е запазил напълно свежестта на мисълта, непосредствеността на виждането, чувството за езика. Отношението към него продължава да бъде неправилно. Ако му бе дадена възможност да пише и печата, нашата култура можеше само да спечели - дори в политическо отношение.

София, 27 декември 1963, петък

Късно следобед Камен Калчев ми съобщава, че е починал Владимир Василев. Моли ме да говоря на гроба му от името на Съюза на писателите. Отначало отказвам, защото съм настинал, но когато ми съобщава, че са се обръщали към мнозина (споменава имената на Каралийчев, А. Каменова) и всички отказвали под разни претексти, съгласявам се.

Очевидно, не е много удобно да се говори за Владимир Василев - нито може да се полемизира на гроба му с него, нито може да се изкаже мнение различно от онова, което е официално утвърдено. Грешките на Вл. Василев са известни, познати са и неговите лични слабости - и все пак твърде много придирчиви се оказахме към него до последните дни на живота му.

Съобщението на Калчев ме накара да мисля дълго за Владимир Василев. Несъмнено, изчезва една голяма фигура от нашата литература. Силна, налагаща се, авторитетна, макар и много оспорвана. Питам се - върху какви качества се изграждаше влиянието на Василев? Нито беше общителен, нито умееше да говори добре и да убеждава събеседника си; нямаше с нищо вид на блестящ. Но беше много упорит, неотстъпчив, мъчно се отклоняваше от мненията си, държеше на тях и ги налагаше. Това са обаче качества, които по-скоро могат да му спечелят врагове, отколкото приятели. И наистина, той имаше много врагове. Имал ги е винаги. И то врагове свирепи, нападателни, ругаещи. Но имаше и приятели - една твърде значителна група хора, които дори не винаги споделяха възгледите му, но държаха на него, дружeха с него, участваха в Златорог, уважаваха го - въпреки всичките му лични слабости. То е - защото вярваха в неговия художествен вкус, в неговата безкомпромисност в това отношение, в способностите му да открива таланта и да го утвърждава. Тоя човек, който не винаги беше сговорчив, който често проявяваше субективизма си, който вечно мърмореше, който винаги беше готов да се оплаква от нещо, всъщност умееше с малко думи, с една бележка, с един малък жест, с една бегла усмивка да оцени човека, да го подкрепи, да му вдъхне вяра. Не говоря за конкретната помощ, която е оказвал на мнозина като редактор на стиховете, разказите, статиите им. Затова хората търсеха мнението му.

Парадоксално е, че годините на неговите най-големи огорчения, на неговия залез като литературен деец и критик, на безапелационното отричане на неговата дейност, на унищожаване на неговото участие в литературата, бяха и години на неговата победа - търсеха го поети и критици, вслушваха се в неговите думи, редките му статии или публични изказвания се посрещаха с огромен интерес, цитираха се, коментираха се. В известни моменти неговото влияние бе така нараснало, че се схващаше като опасност¹⁷.

И същевременно си спомням за личните нещастия на Владимир Василев - нерадостна съдба, човек, обречен на дълбока вътрешна самотност, на скрити страдания. И отново противоречивостта на неговата участ - доживя 80 години - въпреки всички тревоги, изпитания, болести. Твърде много са личните ми спомени за Владимир Василев - от втората половина на 30-те години насам. По-малко са през последните години, когато поради заетост не можех често да го виждам. Но и в редките срещи, и в малкото разменяни думи винаги запазвах уважението си към личността и таланта.

София, 28 декември 1963, събота

Днес - последните лекции по старобългарска литература. Говорих за литературата през 15-ти век - особено за Вл. Граматик, Молитвата към богородица, Българската хроника¹⁸. В аудиторията малко студенти; струва ми се, слушаха с интерес. Връщам се вкъщи - Калчев се обадил и съобщил, че няма да има реч на погребението на Вл. Василев. Ето моята непроизнесена реч, написана в твърде сдържан тон:

Другари и приятели, прощаваме се с Владимир Василев, една от значителните фигури в развитието на българската литература през първите десетилетия на нашия век. Литературен критик, театрален деец, дългогодишен редактор на литературно списание, всъщност Владимир Василев по образование и професия не бе литератор. Завършил юридическия факултет, той много години прекара като съдия. Но у него любовта към литературата бе тъй дълбока, интересът му към изкуството на словото бе тъй силен, че той рано изневери на професията си и отдаде всичките си дарби, цялата си страст и енергия на литературата и театъра. Интересът му към литературата не го напусна до сетния миг - за това свидетелстват разговорите с него, за това говорят и статиите, които напечата през последните години.

Пътят на писателя Владимир Василев бе твърде дълъг и сложен, изпълнен с трудни зигзаги. Той започна през 1904 г. със статия в защита на Вазовия реализъм от нападките на естетическата критика - "Вазов на страниците на едно списание", премина през буржоазно-идеалистическите позиции на "Мисъл" и "Златорог" (тук се пада основната част на неговото дело) и завърши в наше време на страниците на "Литературен фронт", "Септември", "Пламък". Не е тук мястото да обсъждаме литературната дейност на Владимир Василев, събуждала винаги много полемики. Нашата марксическа критика е дала вече оценка на неговите литературно-естетически позиции и на ролята, която той игра в развитието на новата българска литература, посочила е определено грешките му. Но не можем да не изтъкнем редките качества, които притежаваше: солидна литературна култура, ярък темперамент на литературен критик, дълбоко уважение към словото, индивидуален стил, взискателен художествен вкус, с който мъчно правеше компромиси.

Не мога да не посоча още едно обстоятелство - интереса, който Владимир Василев проявяваше към новия живот в нашата страна. Той следеше не само развитието на литературата и театъра, но и цялостното развитие на страната, тръгнала по пътя на социалистическото строителство. Искаше да проникне в извършващия се дълбок обновителен процес, правеше опит да ревизира литературните си възгледи, участваше в живота на секциите в съюза, сътрудничеше на нашия печат, обнародва няколко статии, които събудиха интерес; сътрудничеше и в издателство "Български писател".

Ние днес изпращаме един писател и културен деец, чиито обществени прояви познаваха мнозина. Но може би малцина знаеха колко несръчен, безпомощен и винаги безкористен бе Владимир Василев в частния си живот и колко трудно понасяше нещастията и самотността. Спрямо него съдбата се бе оказала твърде голяма скъперница.

От името на Съюза на българските писатели поднасям искрени съболезнования на неговите близки. [Почти няма такива - б.м., Е.Б.] Да бъде лека пръстта над пресния му гроб!

София, 19 януари 1964, неделя

В петък вечер в Клуба на журналистите. Сядаме с Марангозов. Той заговаря за "Лит. въпроси" - доволен, че съм поместил статията за него наред със статии за Вазов и Йовков. Мислех, че ще се сърди за завършека на статията, твърде отрицателен - говоря, че фактически е автор само на една книга - "Повратките". Може би не иска да ми каже недоволството си. Идват Кр. Станишев с жена си и Ламар. Разговаряме за Вл. Василев. Ламар е много остър в иронията си - възмущава се от начина, по който е постъпено с него¹⁹. Заблуден е от Младен Исаев, че аз съм отказал да говоря на гроба, а след мен се била съгласила А. Каменова. Всъщност тъкмо обратното. Станишеви са били на погребението. Конст. Константинов казал: "Така стана по-добре - картината е завършена"²⁰. Общото мнение е, че се направи грешка, че мястото на Вл. Василев в развитието на новата българска литература не може да бъде заличено по този начин.

София, 21 януари 1964, вторник

Днес след дълго и отегчително заседание в Министерството на просветата отбивам се към 6 ч. в Руската книжарница на "Раковски" и бул. "Руски". Срещам там Радевски с Анастас Стоянов. Тръгваме по булеварда и в мразовитата вечер навлизаме в Парка на свободата. Радевски във възбудено състояние; в тая възбуденост има още горчивина; отново е саркастичен и хаплив. Ан. Стоянов е огорчен от една статия в първата книжка на "Септември". Но говори спокойно, умно. Интересно е преобразяването на Радевски - застъпва се за допускане на мнения, произведения, за спорове и дискусии, за нови търсения и творчески експерименти. И той говори за Вл. Василев - беше необходимо да се кажат няколко думи на гроба му. Спомня си срещите си с него преди 9 септември и за спора си с Червенков, който се произнасял много остро за него. Когато Радевски го защитил, казал: "Защищавате го, защото ви е помагал".

София, 15 юли 1965

Срещаме Върбан Стаматов. Разговаряме за съдбата на д-р Кръстев. Той си спомня и за отношението към Вл. Василев - присъствал е на неговото погребение, за което не бе дори позволено да се съобщи във вестниците... А сега някои от тези, които извършиха това недомислие, в статиите си леят крокодилски сълзи и кощунстват с паметта му.

София, 6 септември 1965

Някога Симеон Радев е минавал за забележителен стилист. Вл. Василев ми е казвал, че в началото на нашия век ги е преписвал по няколко пъти [статиите му - б.м., Е.Б.], за да се учи на стил и език. Същото ми каза и Димитър Талев преди няколко дни - той ги е препрочитал многократно - като образец на журналистика.

София, 16 септември 1966

Симеон Радев споменава Вл. Василев и веднага се въодушевява. В последните години се сближили, макар че дълги години били съвсем чужди, дори враждебни. Смята го за изключително талантлив критик ("такъв критик сега няма"), високо цени неговата статия за литературния Сливен - написана извънредно свежо, не издава възрастта на автора си.

София, 14 октомври 1967, събота

Спомен на Йордан Стратиев. Отишъл у дома на Вл. Василев - смятал, че му дължи едно обяснение или извинение за някогашния случай с жена му. Василев казал: "По този въпрос е излишно да говорим. Смятай, че не се е случило нищо, че нищо не е имало" - и преминал на друга тема. Минало известно време. Веднъж, сядайки на масата на Стратиев в стола на Писателския съюз, Вл. Василев го запитал: "Ти ли оставяш цветя на гроба на Цвета?" - "Не" - отговорил Стратиев. Дълго след това Вл. Василев седял замислен.

София, 25 септември 1968, сряда

В предпоследната книжка на "Пламък" излязоха спомени на Иван Мешеков за Стаматов и Йовков. В тях няколко пасажа са посветени на Владимир Василев - чрез устата на Стаматов Мешеков по недопустим начин засяга семейния живот на Вл. Василев и не се посвенява да го нарече направо "рогоносец". Прочетох тези пасажи с възмущение. Мешеков е в известно отношение неуравновесен; някогашното му сътрудничество в "Златорог" се е превърнало в своеобразен комплекс: от трийсет и няколко години се занимава с това - да атакува Вл. Василев, да разобличава неговите литературни позиции, да се занимава със "Златорог" - като някакво изкупление на собствената си "вина". Но сега е прекрачил границите и е почнал да се рови в интимния живот на Вл. Василев.

Мнозина са възмутени от спомените. Казах открито на Божидар Божилов, че е извършено недопустимо нещо. Той стоварва вината върху критическия отдел на "Пламък" - не прочел ръкописа, за което съжалява. Преди няколко дни Мишо Василев ми каза, че също не бил чел ръкописа - спомените бил пуснал Попиванов. Случи се така, че снощи на факултетския съвет Попиванов седеше до мене и сам заговори за тези спомени. Аз му изразих рязко своето становище. Останах извънредно изненадан, че той - с една усмивка, която изключваше всякаква вътрешна загриженост - заяви, че няма нищо странно и необикновено в тая публикация - било интересно за характеристиката на писателите да се изнасят такива подробности от интимния им живот. Така било например с Оскар Уайлд... Гледах го учудено, в най-литературна форма му казах, че това е обида, даже подсъдна, че е проява на долни литературни нрави и т.н. Не забелязах моите аргументи да оказват някакво влияние - и престанах да разговарям с него... Що за поведение - липса на култура или проява на еснафско клюкарско любопитство?

София, 14 март 1969

Книгата на Мешеков повече привлича вниманието (Мешеков 1968)²¹. В нея преди всичко са напечатани интересни писма - 31 писма на д-р Кръстев, 11 писма на Дим. Найденов, едно обширно писмо на Мешеков до Петър Георгиев, засягащо изгорените дневници на Д. Найденов, и др. Безспорно, интересни са и спомените на Мешеков - не толкова за детството и ранната му младост, колкото за писателите, които е познавал по-отблизо. В тези спомени непрекъснато се мярка името на Вл. Василев. Мешеков страда от едно особено чувство за честност, безспир се изповядва (почти в религиозен смисъл), заема позата на покаян. За да покаже, че абсолютно е осъзнал политическата си грешка с участието си в "Златорог", смята се за задължен постоянно да изобличава и уязвява неговия редактор. Слава Богу, грозните пасажи за семейния живот на Вл. Василев, напечатани в сп. "Пламък", тук са съкратени от редактора²². Заедно с това обаче Мешеков разкрива и колко близък е бил с него през 1926-1928 г., съпровождал го е неотстъпно до вкъщи, отбивал се е с него навсякъде; където и Вл. Василев се е отбивал, следвал го е като негов телохранител или ординарец (да не кажа по-тежка дума); дори по едно време почнали да ги смятат за братя. Разказвали са ми, че същото е правил години наред и Б. Йоцов.

Вл. Василев не може да излезе от съзнанието на Мешеков - той се залавя за него като за някаква изкупителна жертва; унищожавайки го морално, ще си спаси душата - и постъпва, както са постъпвали средновековните фанатици. Не става дума за защита на Вл. Василев - достатъчно има какво да се оспорва в неговите обществени и литературни позиции, но да се ровиш в неговия личен живот, да изковаваш оръжие от неговите обикновени човешки слабости, да иронизираш неща, които за него са били гранично преживяване, - това значи да си дребнав, или да страдаш от болезнено самолюбие.

В спомените на Мешеков непрекъснато се появяват и имената на Каралийчев, Фурнаджиев, Разцветников, Цанев - "четворката", която е напуснала левия печат и влязла в "Златорог". И тук религиозното чувство за изкупление на лична вина. Главната цел на Мешеков е да отдели себе си от "четворката", да се покаже по-скоро като жертва, отколкото носител на вина. И още нещо: да подчертае, че с цялата си по-късна дейност и с безработицата си е изкупил напълно погрешната си стъпка. За съжаление, това постоянно подчертаване на изкуплението почва да става съмнително за читателя... Цялата своеобразна, болезнена, "опъка", самолюбива и в края на краищата дребнава личност на Мешеков е отразена в книгата му.

София, 7 ноември 1970, събота

Излязъл е листът за Йовков - по случай 90 години от рождението му. В него има няколко интересни неща, преди всичко спомените на Атанас Попов за Йовков, записани от Елена Попова - един културен, крайно коректен и добросъвестен човек, можем да имаме пълна вяра на обнародвания текст.

Спомените на Цанев²³, макар и хаотични, са интересни. Той ги придружава с характеристика на Йовков. Уви, защо беше нужно след Девети да пише почти отрицателна статия за писателя, за да угажда на този или онзи? Защо изневери на усета си за изкуство - за сметка на сектантската партийна политика? В спомените на Цанев има доста отрицателни оценки за Вл. Василев. До известна степен те са верни. Като дългогодишен редактор и директор на Народния театър, от обстоятелството, че е помагал в началните стъпки на много писатели, той беше придобил голямо самочувствие и си позволяваше да иронизира дори творци като Йовков, особено за неговите драми. Цанев пише и друго: все повече не бил съгласен с позициите на "Златорог" и решил да започне да издава свое списание, в което да обедини писателите комунисти и демократи. И това може би е вярно. Но Вл. Василев даваше друго обяснение на появата на "Изкуство и критика": Отказал на няколко пъти да напечата стихотворения на Бленика (Пенка Цанева) - смятал я за бездарна. Тогава Цанев му заявил: "Щом не желаеш да публикуваш стихове на Бленика, аз ще си създам свое списание - ще видиш" - и напуснал "Златорог"²⁴.

Бележка (Е.Б.): Позволявам си да наруша хронологията и да вмъкна една реплика на Динеков по този повод след доста години, оценка от дистанция на времето и с разбиране на литературен историк:

25 октомври 1986, събота:

През целия си живот Георги Цанев се стремеше да утвърди името на жена си Бленика, бледна поетеса, не особено заслужила преводачка. Добра жена - познавах я; може би не е могла да направи повече - стана жертва на семейството си, което дължи изключително на нейните всекидневни грижи и труд. Цанев я включваше в университетските си лекции, като дори я противопоставяше на Багряна (Багряна - порочната и земната, Бленика - чистата и възвишената...). След баща си Милена Цанева продължава да я популяризира - студентите й пишат статии за Бленика. Семейството се бори да излезе книга с нейни преводи в известната поредица на "Народна култура". Разбира се, Бленика не е Северина, има своята литературна съдба. Не помня какво ми разказваше Вл. Василев: отказвал да помести стихотворения от Бленика. Цанев настоявал, нервничел, дори се скарал с Вл. Василев и му заявил: "Аз ще си създам собствено списание и ще напечатам стиховете на Бленика." Така, според Вл. Василев, възникнало списанието "Изкуство и критика"...

Разбира се, това обяснение не изчерпва причините, поради които се появи Цаневото списание. Има и обществени причини, важни обществено-политически предпоставки. Назряват решителни политически събития; интелигенцията все повече се ориентираше наляво. След 19 май 1934 левият, комунистическият печат беше спрян. Революционните писатели търсеха изход, бяха готови да сътрудничат и на вестници и списания, които не бяха дирижирани от партията, но можеха да бъдат трибуна на прогресивни идеи. Цанев имаше връзки с тези писатели - 12-13 години преди това той бе сред комунистите, сътрудник на комунистическия печат - наред с Фурнаджиев, Разцветников, Каралийчев. Няма да навлизам в тази позната история. И сега дружеше с прогресивни писатели, художници, композитори, които веднага подкрепиха "Изкуство и критика". Макар че мнозина от сътрудниците на "Златорог" станаха и сътрудници на "Изкуство и критика", разликата между двете списания веднага пролича - както в насоката, така и с участието на прогресивни творци, които мъчно биха се появили в "Златорог". Вл. Василев в това отношение бе твърд орех. Само най-близкият приятел на Цанев - Н. Фурнаджиев не напечата нищо в "Изкуство и критика"; Вл. Василев бе ревнив към ония свои сътрудници, които печатаха там. Фурнаджиев остана верен на другия си добър приятел Вл. Василев. Изобщо - на Фурнаджиев бе познато чувството за вярност, той бе характер. През 60-те години той бе зам.-гл. редактор на сп. "Септември"; когато отстраниха главния редактор Хр. Радевски, Фурнаджиев веднага си подаде оставката. Цанев, който бе член на редакцията, не направи това...

София, 7 януари 1973, неделя

Вчера след обяд от 4 и половина започнахме у Багряна отново четенето на книгата на Блага и Данчо. Четенето трая до 9 ч. След това вечеряхме - Багряна бе приготвила - както винаги - много вкусна трапеза. Разговаряхме до 12 и половина. [...] Боров и Харитина си тръгнаха по-рано. Боров беше недоволен, дори раздразнен. Причината - положителната оценка за Вл. Василев, който поканва Багряна да сътрудничи в "Златорог" и по този начин й открива пътя към голямата литература. (Боров се изрази за Вл. Василев крайно отрицателно - за неговите критически статии, за неговите възгледи, за характера му, не липсваше и дежурното обвинение, че не оценил таланта на Смирненски). Нищо чудно - старата вражда лесно не изчезва. При това Боров има един кумир - Ал. Балабанов, чието име не веднъж намесваше в разговора и оценките си.

София, 16 октомври 1975, четвъртък

Враговете на Блага и сектантите най-сетне изплюха камъчето - днес в "Литературен фронт" излезе огромна, неподписана статия срещу книгите за Багряна. Главното обвинение - идеализиран е "Златорог", подценена е революционната линия в нашата литература. Статията е написана с такъв размах и тон, сякаш е настъпила национална катастрофа (За класово-партиен 1975)²⁵. Човек се чуди на две неща в тази статия: първо, на невярното представяне на книгата на Блага и Данчо - в нея са направени множество критични бележки за "Златорог" и за цялата тогавашна политическа атмосфера, и второ - на връщането към позиции, които имаха място при оценката на нашето литературно наследство в първите години след 9 септември. Изглежда, че на нищо ново не сме се научили²⁶.

Има какво да се критикува в двете книги за Багряна, дори и в отношението към "Златорог" (излишно бяха поместени 3 фотоизображения на Вл. Василев), но такова тотално отричане, каквото е прокарано в "Литературен фронт", е несправедливо. То е печален белег на нашето време - и тъжно предзнаменование за бъдещето. Че "Златорог" бе едно буржоазно списание, че бе свързано в много случаи с управляващата върхушка - това е истина. Че Вл. Василев успя да привлече от революционните редици доста голям брой талантливи писатели и да ги свърже със своите естетически позиции - това е също истина. И за всичко това списанието може да бъде критикувано. Но също факт е, че на неговите страници се развиха няколко много талантливи български писатели. Такъв е случаят с Багряна. Някои не искат този факт да се припомня.

13 март 1976, събота

Багряна ми каза, че днес й телефонирал Зарев - иска да я посети в понеделник в пет часа. Багряна е развълнувана, защото й предстои неприятен диалог: Зарев ще я убеждава да се откаже от писмото си, т.е. да не подава оставката от редколегията на "Септември", а тя ще трябва отново да му излага своите доводи и съображения²⁷. Казах й, че трябва да бъде твърда; най-сетне тя има право на по-добро отношение; поети от нейния мащаб не се раждат всеки ден. Багряна разговаряла с Пантелеев. Той й разказал някои нови факти за отношението в Югославия към една Десанка Максимович. Неотдавна я изпратили в Канада. "Нашата Десанка" - наричат я така и в това се крие искрената гордост на всеки сърбин.

Ние сме варвари, хора без патриотично съзнание, тясно скроени егоисти, които не виждат нищо по-далече от носа си и в своя дребнав егоизъм могат да унищожат най-големите национални ценности. Така варварски постъпиха и с Багряна - да я унищожат, да я убият морално, да я разглеждат от позициите на най-дребнавото клюкарство. Разбира се, такова е отношението не само към Багряна, а към цяла редица писатели от миналото и настоящето; от д-р Кръстев и Вл. Василев до Валери Петров и Блага Димитрова.

София, 15 март 1976, понеделник

Късно тази вечер Багряна ми телефонира: Зарев й е направил посещението. Започнал разговора с това, че харесал последните й стихотворения в "Септември". Багряна го прекъснала: стиховете били предназначени за първа книжка на 1976 г., но Голев ги поместил в кн. 12, защото вече статията с нападките срещу нея е била готова и е била предвидена за кн. 1. Багряна заявила, че държи на своя отказ от редколегията на списанието. Зарев се съгласил с нея, споделял доводите й и заявил, че от никого не било наредено на Голев да помества такава статия - това си било негова лична инициатива. Зарев се безпокои само за едно: да не би отказът от редколегията на "Септември" да означава отказ от участие в българската литература изобщо. Багряна казала, че е била толкова разстроена от цялата тази кампания срещу книгата, че оттогава нищо не е писала, нито може да напише. Зарев я питал за Блага. Би искал да се срещне и с нея, но не знаел дали ще се съгласи. Смятал, че в книгата имало много хубави неща и тя би могла да се преиздаде, ако се поправят някои неща за "Златорог" и за общото развитие на българската литература между двете войни²⁸.

София, 3 юли 1991, сряда

В "Литeратурен форум", бр. 27 от 2 юли прочетох статията "Пак за дълга към Владимир Василев" от д-р В. Стефанов. Авторът е лекар от Панагюрище, който събира материали за делото на българските литературни критици. И към мен се е обръщал да му отговоря на една анкета. Във връзка с тази анкета се е срещал и с Вл. Василев в края на живота му, през 1963 г. След смъртта му подготвил един том с негови статии и го изпратил в изд. "Български писател". В статията си се занимава със съдбата на този том. Разговарял с Борис Делчев, който му казал, че ЦК е забранил да се издаде некролог за Вл. Василев от СБП и да произнеса слово на неговото погребение. Обвинявали за тази забрана Тодор Павлов. Но в дневника на Александър Геров, с дата 29 ноември 1966 г. било отбелязано, че Венелин Коцев наредил да не се издава некролог²⁹.

Понеже напоследък много се пише за Вл. Василев, заслужава да кажа истината за забраната на некролога и надгробното слово. Вл. Василев почина на 27 декември 1963. Същият този ден ми се обади Камен Калчев, тогава председател на Писателския съюз, и ме помоли да произнеса слово при погребението на Вл. Василев. Мотивира се: мъчно може да се намери друг; аз мога да го направя (имаше предвид не само, че бях близък с редактора на "Златорог", но съм и безпартиен)... Бях настинал и бях решил два-три дни да не излизам от къщи, но случаят е особен и се съгласих. Вечерта написах словото си. На другия ден, когато беше и погребението, Камен ми позвъни сутринта и ми съобщи, че се обадил от ЦК лично Митко Григоров и наредил: никакъв некролог, никакво надгробно слово. И при смъртта не искат да простят на Владимир Василев враговете му.

Жестока история. Не бе малко, че редакторът на най-авторитетното българско литературно списание през 20-те и 30-те години бе изхвърлен извън борда на литературния живот, че бе принуден да се занимава с коректури, че едва свързваше двата края, че остана сам (жена му почина), че едва през последните години му отпечатаха няколко статии, но трябваше да бъде и погребан без добра дума от колегите му писатели... Не отидох на погребението - и потресен от станалото, и поради настинката.

В статията на д-р В. Стефанов има един интересен пасаж за предсмъртните дни на Вл. Василев: "През пролетта на следващата година (1964) се видях с д-р Л. Радославов, който работеше в института "Пирогов", от него разбрах за трагичния край на Вл. Василев. Научих, че е починал от стомашен кръвоизлив. Д-р Л. Радославов, който се интересуваше живо от изкуство, недоумяваше от факта, че нито един писател не се бил заинтересувал тогава от здравословното състояние на Вл. Василев и никой не отишъл да го види."

София, 11 август 1991

Любен Георгиев е написал своите спомени за Владимир Василев (в "Пламък", кн. 4; спомените продължават). Написани са добре, с хубаво чувство към Вл. Василев; в тях се съобщават интересни неща. Добре е, че е запомнил, или може би е записвал много свои разговори с Василев. Харесва ми и полемичният му тон срещу онези, които се отнасяха жестоко към редактора на "Златорог". Но винаги като чета писанията на Любчо, съм нащрек; винаги у него има нещо пресилено, близко до сензационното. Пък и на човешките му привързаности не вярвам, като знам, че неведнъж е бил близък с някого, а след това се е отричал, напр. със Зарев... Пък едновременно бе свързан с Джагаров (не излизаше от кабинета му); с Левчев, когато е председател на Писателския съюз (написа книга за него); с Георги Цанев... Любчо е човек на енергията, общителността, пристрастията - и на известна лековатост.

София, 2 септември 1991, понеделник

Тази вечер прегледах втората част от спомените на Любен Георгиев за Владимир Василев - "Литературни показания" в "Пламък", кн. 5, с. 83-97. Писанията на Любчо винаги се посрещат със съмнение - или не е точен, или е субективен. Виждам неточности и в съобщението за погребението на Владимир Василев. Любчо пише: "Чу се, че на гроба ще говори Петър Динеков, той не се яви, никой не му бил казал, не знаел. Казано било на Илия Волен да произнесе прощалните слова; той имаше дефект в говора, запъваше се и се смущаваше да говори..."

Истината всъщност е следната. На обяд на 27 декември 1963 г. ми се обади по телефона Камен Калчев (тогава председател на Писателския съюз) и ми съобщи за смъртта на Вл. Василев. Трудно било да намерят кой да говори на гроба; Фурнаджиев и А. Каменова отказали. Аз се съгласих, макар че бях настинал и този ден не излизах от къщи. Написах словото. На другия ден рано Камен ми съобщи, че по телефона се обадил Митко Григоров от ЦК и наредил да няма реч от Писателския съюз и да не се издава некролог. Текстът на моето слово се намира в тетрадка №16; не е печатан никъде.

Post skriptum 1:
два архивни документа

"И некрологът, който вчера писаха и печатаха, не бил разлепен: забраната обхващала и него" - записва на 28 декември 1963 Борис Делчев в дневника си. Но все пак документът е останал, нечия грижлива ръка го е съхранила:

Некролог на Владимир Василев

Документът е показателен. Пълна мистификация - дори тук. Изписани са петнадесет реда, не за да се покаже кой е Владимир Василев, а за да се скрие самоличността му. За делото на живота му - "Златорог", се споменава между другото, буквално с една дума. Абсолютна подмяна на идентичността. Дори датата на раждане е друга - роден е на 4 ноември.

По стила и мисленето на Борис Делчев в спомена за Вл. Василев (Делчев 1968: 174-177) разбирам, че най-вероятно текстът е писан от самия Делчев, като главен редактор в секция "Критика" на издателство "Български писател" той е изпълнявал подобни задължения. Съдбата си знае работата, може би е по-добре, че този некролог е бил забранен. Личността Владимир Василев е прибавена "към дело". Такъв човек няма. Но все пак документът остава (ЦДА, ф. № 551, а.е. 97, л. 6) в "Лично досие" на Владимир Василев, архив на СБП. Трагичен документ за времето.

Между страниците на архивите е останал и друг един документ, не по-малко показателен: Завещание от 11 януари 1955 г. - Владимир Василев оставя жилището си на Съюза на българските писатели. Със следния текст (ЦДА, ф. 373К, оп.1, а.е. 735):

4. Ако, съгласно горните условия, половината или целия апартамент стане собственост на Съюза, моля Съюза да го приеме, както и цялата покъщнина под опис и да го пази, както е сега. Той може да настани да живее в него някой писател, който ме уважава, със същото задължение.

5. Във всички тия нареждания изхождам от желанието да не отива апартамента в чужди ръце и да остане тъй, както е нареден от моята женаЦвета, която се радваше на всяко нещо като дете и го е поставяла намястото му - във всичко е милата й душица, тъй тя ще си бъде вкъщи.

Post scriptum 2:
Невероятно, но факт

Току-що бях завършила този текст, когато прочетох нещо, което ме порази, порази и всички, с които го споделих. Звучи като невъзможна културно-историческа утопия, като паралелна реалност... В тези безбожни антихристки времена Владимир Василев бил опят в черква, поклонили се "стотици" хора. Архимандрит Василий произнесъл светско слово - с оценка за ролята му в българската култура, силни думи казал и актьорът Константин Кисимов, разплакал всички. Невъобразимо.

Изумена как това е станало възможно, позволих си да се обадя на автора на спомена, за да попитам дали няма някаква грешка или мистификация. Не, уверявам ви - текстът е автентичен и не мога да се стърпя да не го цитирам. Е, провидението не винаги е глухо и сляпо...

"Не мога да си обясня защо някой мемоарист, освен възмущението си (с право) от този конфуз в официалната, под контрола на СБП част от прощалната церемония, не се връща към онова, което я предхождаше и което беше организирано не от институция, а от близките и приятелите на покойника (може би не са ги поканили или не са присъствали). В черквата "Свети Георги", недалеч от дома на Владимир Василев, той беше опят от свещеници в присъствието на стотици хора. Даже извън храма останаха някои, по техни си, може би от атеистични съображения. Помня, че говори архимандрит Василий, дребничък, розовичък, но със силен, кънтящ глас. Не беше църковна реч, а светска и с ясна оценка за огромната роля, която има Владимир Василев в българската култура. Не отмина и огорченията, които са му нанесени, но убедено каза, че в бъдещето ще бъде оценен справедливо. Тогава думата взе и Константин Кисимов, бележития актьор. Чувал го бях да произнася чужди думи, но не подозирах, че е способен на толкова силно лично слово. Той разплака всички, защото говори за неблагодарността към човека, без който и българската литература, и българският театър биха били на много по-изостанало равнище. "А нас, моето поколение, той ни създаде, направи ни и творци, и човеци." Кисимов отсрами спотаяващите се интелектуалци, доказа, че не са се свършили хората с чест и достойнство. Какъвто бе Владимир Василев."

Автор на спомена е Атанас Свиленов - очевидец и участник в невероятното събитие (Свиленов 2003; 2005: 182-188). Нямам обяснение за факта, че никой от писалите за това митологично погребение не е споменал ни дума за опелото. Дори в статии, писани след 90-та година. Няма и следа за това и у Петър Динеков, на 28-ми декември по обяд той е имал лекции в Университета. Но в "тайнописа" си Б. Делчев е отбелязал с две думи в скоби: "Нямаше ги нито "видните" сътрудници на "Златорог", нито артистите от Народния театър (казаха после - неколцина били в църквата)" (Делчев 1995: 75). За опело споменава и Върбан Стаматов в спомена си за погребението.

В архивите на църквата "Св. Георги" наистина открих името на Владимир Василев, записано на датата 28 декември 1963. И никакви следи повече. Архимандрит Василий отдавна лежи в Къпиновския манастир. В паметта и на тримата внуци Константин Кисимови не е съхранено нищо. Хората, които биха могли да свидетелстват, вече са си отишли. Все още живите не помнят... Някои вече имат по няколко версии за собственото си преживяване. С изключение на Лазар Цветков, който бе много точен в психографския си ескиз на събитието. А новият свещеник в "Св. Георги" абсолютно отрича вероятността опелото да се е случило: в тези години, когато е отменено с декрет традиционното поклонение в църква - това е невероятно.

Невероятно, но факт. Кой знае какви метаморфози и синтези са се случвали в съзнанието на автора на горния спомен в това междувремие, между някогашното и сегашното, за да потърси убежище паметта на тогавашния 26-годишен талантлив млад критик Атанас Свиленов в един друг спомен-мираж, изпълнен със светла покруса... Потресът от онова зловещо, безпаметно и безмълвно погребение на алея "Голгота" - каква метафора, е изтласкан от видението - реално или не, на едно химерично светло прощаване.

Пиета - като покаяние. Не - като възкресение. Още едно доказателство, че пътят на истината минава всъщност не през фактите, а през техните трансформации в осмислящото съзнание³⁰.

А ето какви метаморфози и синтези са се случили в поетическото съзнание на Никола Фурнаджиев, който цени и обича Вл. Василев до края си. През 1967 г. в книжка 9. на списание "Септември" се появява едно странно стихотворение-епитафия с три звездички вместо посвещение. Но много приятели разпознават в него скръбната сянка на Златорога...

* * *

Жаден, жизнерадостен, капризен,
със сърце на истински артист,
в този век на ветрове и кризи
ти трептеше като брезов лист. 

Ти живя неволен и самотен.
Беше мярка, беше висота.
Качваше се горе на Голгота
трудно, но със сключена уста. 

Не дочух словата ти последни.
Спиш сега под бледните треви,
а духа ти като събеседник
чак до края с мене ще върви...

ПРИЛОЖЕНИЕ

Графичен портрет на Вл Василев, рисуван от проф. Боян Пенев. Публикуван за пръв път в книгата на Бл. Димитрова и Й. Василев за Багряна "Дни черни и бели". Копие от архива на БАН.

Неизвестна снимка от 1915 г. на Владимир Василев (седналият долу вдясно). Високият светлоок младеж вляво с бялата шапка и цигарата е Константин Константинов, тогава на 25 г. По средата е Димитър Шишманов, на 26 г., завършил право в Женева през 1913 г. Никола Т. Балабанов (1893-1966), лит. историк и театрален критик, по-късно издател на сп. "Завети", и Янаки Михайлов, юрист, съдия. Снимката е разчетена от Евелина Белчева.

На гърба на снимката е следният текст: "София, 16 юни 1915. Вуйчо, изпращам ти за мостра половин дузина Софийски ергени, снети в фотография Моментал на електрическо осветление. От тях само едина, брадатия, е годеник. Много здраве - Влад. До господин Петър Х. Николов, Сливен". Снимката получих от проф. д-р Петя Арнаудова, родственица на Вл. Василев.

Тук Владимир Василев е щастлив. Завел е избраницата си Цвета да я запознае със свои роднини в Сливен. Цвета е изправеното мургаво момиче горе. Личен архив на проф. д-р Петя Арнаудова.

Цвета Ленкова (1900-1952) и Вл. Василев, 1920 г. - сватбена снимка (Ф. 373К, оп. 1, а.е. 688, л. 70).

ПЕН-клуб (клуб на поети, есеисти, новелисти, създаден през лятото на 1926 г. начело с проф. И. Шишманов, подпредседатели - Дора Габе и Елин Пелин, секретар - Вл. Полянов и касиер - Конст. Константинов). Отдясно наляво - Г. Райчев, Вл. Василев, Конст. Константинов, Ч. Мутафов, А. Разцветников, А. Каменова, Ем. Попдимитров, Ст. Костов, Б. Болгар, А. Каралийчев, Н. Лилиев, Д. Габе, Жул Ромен, Г. Цанев, Малчо Николов, E. Багряна, Сирак Скитник, Конст. Петканов, Б. Филов. Жул Ромен идва в България като председател на Международния ПЕН-клуб през 1938 г. (Ф. 373, а.е. 691, л. 116)

24 февруари 1943. След банкет в ресторант "България" по повод Наградата на Софийска община. Наградените писатели и художници, и журито. Разпознати (отдясно наляво): Тодор Влайков, инж. Иван Иванов, кмет на София, Елин Пелин, … Стилиян Чилингиров, Сирак Скитник, Владимир Василев, Борис Иванов - художник, Борис Ангелушев, … Петър Славински, зад тях - Никола Тузсузов - художник (Ф. 373К, опис 1, а.е. 691, л. 76).

БЕЛЕЖКИ

1.С любезното съгласие на редакторката на дневника Марияна Фъркова. [обратно]

2.Д-р Илия Еврев - близък приятел на Вл. Василев, лекар от Ловеч. Тошко Еврев, тогава студент по медицина - син на Илия Еврев. [обратно]

3. Краят на Владимир Василев: свидетелстват Зара Манчева, Борис Делчев, Петър Динеков (Литературен 2011: 12-13). [обратно]

4. Веселин Йосифов-Кучето, по това време зам.-главен редактор на в. "Литературен фронт" (1952-1966), член на Управителния съвет на СБП (1964-1966); по-късно, от 1971, гл. редактор на сп. "Антени", издание на МВР; генерал от ДС (не ми е известно откога). [обратно]

5. Величка Филипова, съпруга на Гриша Филипов, по-късно зам.-началник на Главно управление на архивите към Министерския съвет. [обратно]

6. Действително във фонд 373 се пазят около 500 книги, подарени с автограф, но не намерих книга с бележки на Вл. Василев. В документите на фонда липсва история на архива. Но с очите си видях уникален документ: забрана да се дават за ползване книгите с автограф, за да не се "компрометират" писателите, които са поддържали връзки с Вл. Василев. Забраната е от 70-те години. [обратно]

7. За враждата на Тодор Павлов с Владимир Василев вж. подробно у Василев (2000: 66-72, 190-202 и др.). [обратно]

8. В полза на справедливостта трябва да отбележа, че тъкмо по това време Делчев е имал големи неприятности с ДС по повод делото на Иван-Асен Георгиев, близък приятел на семейството, журналист, съден за антинародна дейност. В този смисъл поведението му е обяснимо, точно в деня на смъртта на Вл. Василев радиото съобщава за изпълнението на смъртната присъда на Асен Георгиев. [обратно]

9. Редактори от бр. 2 до бр. 14 са Ангел Тодоров и Андрей Гуляшки. [обратно]

10.Писмото на Петко Стайнов е грижливо съхранено в архива на Динеков (ЦДА, ф. 1987К, оп. 1, а.е. 3515), но словото е върнато обратно, както е пожелал подателят. Случайно разбирам и кой е бил приносителят - младата тогава Елена Огнянова, съхранила и публикувала това слово (Огнянова1993). [обратно]

11. Това заявява Ангел Тодоров пред Любен Георгиев: "Той не е критик, а политически деец. Сега ходи насам-натам и понеже е остарял, буди съжаление. Но навремето той колеше и бесеше. Няма защо сега да се възкресява. Той си отива - 74-годишен е. Няма защо да го "спечелваме". Иначе като човек е добър - и аз си пия ракията с него. - Той не пие! - Така е думата. Вл. Василев може да напише някои спомени. Но той не се е обезоръжил, не се е разоръжил и няма вече за кога... Когато има два окопа и от единия излиза противник, той трябва да вдигне ръце, да хвърли пушката, та тогава да го приемем..." (Георгиев 1991: 93). [обратно]

12.Търсих в архива на Петър Горянски в ЦДА някаква следа от приятелството му с Вл. Василев. Ни дума не е оставена, всякакви следи са заличени. [обратно]

13. Протокол от заседанието на УС при СБП (ЦДА, ф. 551, оп. 1, а.е. 4, л. 9-11). [обратно]

14. Това напомня Осип Манделщам, който в отчаянието си пише в молба до Литературния фонд: От името на семейството си се отказвам от полагащите ми се за погребение пари в случай на моята смърт. Моля тези пари да ми бъдат изплатени сега. [обратно]

15. Писмото е чернова от 10 февруари 1956 г. Публикувано за пръв път от Цвета Трифонова (2004: 77). [обратно]

16. Гръб - Епигон аутодафе / Овс.-Кулик. т. 7, с. 14. [обратно]

17. Това се потвърждава абсолютно от сведение на Любен Дилов Иванов (януари 1958), тогава референт в СБП, един от 15-те агенти, донасяли за Вл. Василев и за хората около него: "Известният у нас буржоазен критик и редактор на някогашното литературно списание "Златорог" Владимир Василев сега се ползва сред някои писателски среди, особено сред младите критици с голямо обаяние и авторитет. Той все още влияе на техните убеждения и литературни възгледи. Доколкото ми е известно, редица млади критици често го посещават и ходят на гости в дома му. [...] Съвсем очевидно е, че Вл. Василев зле влияе върху некои млади писатели. Това се забелязва дори и върху такива писатели като Блага Димитрова, която дълги години пишеше ярко партийни стихове, а напоследък почна да прави тук и там в приятелски компании твърде показателни от политическо гледище изказвания, които говорят, че ревизионизмът в изкуството е оставил следи и у нея. Може би неслучайно тя от около една година пише само любовни стихове. Освен това пред мене често тя е говорила за Вл. Василев с голямо възхищение и уважение, особено когато той преди няколко месеца изнесе в Съюза един доклад за поезията, който сам по себе си не беше нищо особено и съвсем не заслужава похвали. София, 7.І.1958 г." Виж Архив на МВР, ф. 3, оп. 2, а.е. 633. Публикувано от Цв. Трифонова (2004: 83). Резултатът обаче е, че на следната година се ражда истинската Блага Димитрова - от "мъртъв труп" на родена поетеса в бригадирските стихове, преродена в любовните откровения на сбирката "До утре" (1959). Въпреки че Караславов й се сърдил два месеца, задето ходила веднъж на гости у Вл. Василев. [обратно]

18. Името на Богородица е изписано с малка буква, съобразно тогавашния правопис, според който такива имена, свързани с църковно-религиозната образност, се пишат с малка буква (б.м., Е.Б.). [обратно]

19. Ламар за Вл. Василев, цитирано от Делчев, непубликуван текст от 1968 г: "Разбираше от поезия", "Не налагаше мнението си", "Безкористен човек", "За двадесет и пет години нашата литература е в "Златорог", "И него унизихме без нужда". [обратно]

20. В запис от деня на погребението Б. Делчев предава същото по следния начин: когато С. Северняк се обръща към К. Константинов с въпроса защо не е казал поне няколко думи на гроба, той отговаря със "зле прикрито негодувание": "Не, точно така трябваше. Владимир Василев е бил винаги нападан и отричан. Нека и с мъртвия се постъпи така. Нека сме последователни" (Делчев 1995: 75). [обратно]

21. За полемиките между Вл. Василев и Иван Мешеков като противници и "изповедници на една и съща кауза" вижВасилев (2000: 196-202). [обратно]

22. Редактор на книгата е Борис Делчев. Ето какво е записал той на 5 декември 1968 за трудната си работа върху ръкописа (непубликуван текст): "Следобед продължих да чета коли от книгата на Ив. Мешеков. Колкото и да бях чистил, в ръкописа все още бяха останали някои скабрьозни истории. Всичко не можеше да се отстрани (остана бягството на Цвета Вл. Василева със Стратиев, без да се назовава името му), но поне заличих грубите цинични думи ("рогоносец" и др., за да не изброявам всички). Пустият му Иван Мешеков - никога не е имал чувство за мярка!" [обратно]

23. Георги Цанев (1895-1986) -литературен историк, преподавател в СУ, декан на Историко-филолог. факултет (1951-1952), директор на Института за литература при БАН (1959-1963), чл.-кор. на БАН (1952), акад. (1974). [обратно]

24. Ето и гледната точка на Георги Цанев: В книгата си "Срещи с миналото" (1977: 323), той обяснява този факт не само като лично бягство от атмосферата на "Златорог", която не можел вече да понася, но и литературно-исторически: "Амбицията на "Изкуство и критика" беше да събере около себе си един постоянен кръг от талантливи писатели - предимно млади - и да води своя определена литературна политика - прогресивна, антифашистка, като предостави на сътрудниците свобода за проява по отношение на творчески метод, стил и форма. Разбира се, генералната линия беше реализмът - реализъм, който не е чужд на романтично извисяване". [обратно]

25. Препечатана в "Работническо дело". [обратно]

26. Сюжет в сюжета: Ето официалната академична оценка за делото на Вл. Василев по това време, 1976, 13 години след смъртта му: "Той е представител на бурж. политика и теория в лит., театралния и културния живот. Изявява се като открит враг на марксизма и материалистическата философия и лит. теория, води борба в печата с комунистическите културни дейци. Под прикритието на строг естетизъм развива в статиите си реакционни положения, обявява се рязко против рев. и прогресивната литература изобщо, пише отрицателна статия за Хр. Смирненски. На особено реакционна идейна основа са сложени статиите му на обществено-културни теми". Под тези нелепи оценки в Речника на българската литература стои подписът на акад. Г. Цанев (Речник 1976: 195). Идеологическо презастраховане, довело до сгъстена ретроградност. Това е поредният инвариант на познатия сюжет "ученик и благодетели", разказван от самия Г. Цанев. Вл. Василев и на него е помогнал в труден момент. В страшните дни след априлските събития през 25-та той бил арестуван заедно с Разцветников. "Един ден Боян Пенев подбра Вл. Василев и двамата отидоха в Обществена безопасност да дадат показания и да гарантират за мене." (Цанев 1977: 158).

Така по закона "няма ненаказано добро" от Талмуда, който Василев често цитирал, към противниците му след 37-ма г. се присъединява и някогашният му сътрудник Г. Цанев. Съществува подробен документален запис на Любен Георгиев от обсъждане на Вл. Василев в редакцията на "Септември" на24 юли 1957 г. (Ф. 1298, а.е. 161): Г. Караславов казва, че прочел с голям интерес статията, но в ролята на литературен фелдфебел отсича: "Позициите му са позиции на закоравял идеалист-реакционер". В интерес на истината Г. Цанев се опитва да защити текста: "В статията има много ценни моменти. Ние малко сме се занимавали с поетичната техника. Затова правят впечатление, ще бъдат полезни. Те оправдават напечатването на тази статия" - цитирам записаното от самия Л. Георгиев в неговите бележници, кой знае защо в спомените си той е спестил това. - Но "статията трябва да се изчисти от моментите на самозащита (също от 25-годишно редакторство). Има теоретични положения, които не са правилни. Тонът му е по-висок и менторски. Пресилени неуместни изрази, за да блесне." Накрая завършва: "Редакция без ножици няма!", следва репликата на Караславов: "О, и редакция без кош няма!" - което е перифраза - саркастична, ехидна, отмъстителна - на изречение от текста на Вл. Василев: "И стига са изкарвали все редакциите криви - редакция без кош и без ножици не може /предполага се, че там знаят кога и как да манипулират с тях". Статията е отказана. "Вл. Василев ме разбра от половин фраза - допълва картината Л. Георгиев. "Ясно" - едва промълви. Той бе съсипан, убит. В очите му се появи влага. С дълги паузи се стараеше да прикрие вътрешното си мълчаливо ридание." (Георгиев 1991: 92). [обратно]

27. Сп. "Септември" с гл. ред. Владимир Голев - инструктор в ЦК на БКП, също излиза с уводна статия срещу книгата и срещу Вл. Василев (Голев 1976). Багряна повече от 25 години е редактор в списанието. Възмутена, с активната помощ на Петър Динеков, поетесата пише достойно писмо до председателя на Съюза П. Зарев, в което с учудваща за своя дипломатичен характер категоричност заявява: "Моля да бъда освободена от редакционната колегия на сп. "Септември", като занапред името ми не фигурира в списъка на редакторите. Ако познавах текста на статията, щях да настоявам моето име да отпадне още от първата книжка. За своето решение, което е категорично, предупредих главния редактор на списанието др. Владимир Голев." (Сарандев 1990: 241). [обратно]

28. Разказано от Багряна на Л. Георгиев по следния начин (Ф. 1298, Бележници, 4 ноември 1976), Хисаря: "Като излезе статията в "Септември" срещу Блага, аз написах писмо до Зарев, че излизам и от редакцията, и от УС на Съюза. Тогава той не го внесъл в бюрото, само съобщил, тъй като уж писмото било лично до него. Но дойде у дома на гости да ме уговаря да си го изтегля. А аз му казах, че никога повече няма да стъпя в тази редакция, нито ще им сътруднича. Няма да ходя и в УС. Решили компромисно: от редколегията да ме извадят, но в УС да остана. Казах им да не ме предлагат в УС на конгреса и заминах в Хисаря да се лекувам. Там ми звъни Зарев: "Няма ли да дойдете на конгреса?" [...] "И не отидох." [обратно]

29. "И този гестаповец Венелин Коцев, който изкряскал по телефона на Илия Волен да не издава никакъв некролог за Вл. Василев..." (Геров 1991). Геров много страдал, че не знаел и отсъствал от погребението, Б. Делчев отбелязва това няколко пъти в дневника си. [обратно]

30. Има ли нещо действително завършващо в работата с архивите, никога не знаеш кога ще проговорят: Постфактум намирам едно писмо на Зара Манчева, сестра на Вл. Василев, до Димитър Лепавцов-Липен от 2 януари 1965, писано е след помена за една година, така че тя добре помни. От това писмо стават ясни няколко неща:

а) Имало е опело за 40 дни, където говорил архим. Василий. Там бил и Динеков. Вероятно за този помен си спомня Атанас Свиленов;

б) Имало е опело за 1 година, пак е говорил архим. Василий. Макар че не са били канени хора от Съюза, в руската църква на ул. "Калоян", до хотел "Рила", се събрали да го почетат около 50-60 души.

в) И тук не се споменава нищо за опело на 28 декември 1963 г. Но от спомените се разбира, че действително е имало поклонение в "Св. Георги". Единствен Лазар Цветков има смътен спомен. Имало съвсем малко хора и не помни някой да е говорил. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Белчева 2011: Белчева, Евелина. Петър Динеков: Портрет на критика като млад. Опит за реставрация по писма и спомени. // Страница, 2011, бр. 4.

Белчева 2013: Белчева, Евелина. Петър Динеков: Печален белег на нашето време и тъжно предзнаменование за бъдещето... // e-Lit.info. Сайт за литература, 08.02.2013 <http://e-lit.info/lit-teory/379-vladimir-vasilev-petar-dinekov-73-neizestni-pisma-1936-1953> (30.06.2013).

Василев 2000: Василев, Сава. Литературният мит Владимир Василев. Велико Търново: Слово, 2000.

Георгиев 1969: Георгиев, Любен. "Ходене по нервите". Мемоари (машинопис). 1969, л. 98. // ЦДА, ф. 1298, оп. 1, а.е. 270а.

Георгиев 1991: Георгиев, Любен. Литературни показания. // Пламък, 1991, кн. 5.

Геров 1991: Геров, Александър. Дневник - 29 септ. 1966. // Век 21, бр.13, 27 март-2 април 1991.

Голев 1976: Голев, Владимир. Към нови постижения на българската литература, теория и критика (Уводна статия). // Септември, г. ХХIХ, 1976, кн. 1.

Гуляшки 1944: Гуляшки, Андрей. Рицарят на чистия естетизъм. // Лит. фронт, бр. 12, 1944 г.

Д-р Стефанов 1991: Д-р Стефанов, Васил. Пак за дълга към Вл. Василев // Лит. форум, бр. 27 от 2 юли 1991.

Делчев 1944: Делчев, Борис. Фашизмът в нашата литература. // Работническо дело, г. 17, № 15, 4 окт. 1944.

Делчев б.г.: Делчев, Борис. Дневник. 20 ноември 1968 (непубликуван текст). Б.г.

Делчев 1995: Делчев, Борис. Дневник. София: Народна култура, 1995.

Димитрова 1996: Димитрова, Блага. Откривателят. Срещи с Вл. Василев. // Димитрова, Блага. Разногласици, есета. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1996.

Динеков 2011: Владимир Василев - Петър Динеков. 73 неизвестни писма (1936-1953 г.). // Страница, 2011, кн. 3.

Динеков 2012: Владимир Василев - Петър Динеков. 73 неизвестни писма (1936-1953 г.). // e-Lit.info. Сайт за литература, 23.02.2012 <http://e-lit.info/lit-teory/379-vladimir-vasilev-petar-dinekov-73-neizestni-pisma-1936-1953> (03.07.2013).

Жечев 1992: Жечев, Тончо. Бележник на редактора. // Летописи, 1992, кн. 3.

За класово-партиен 1975: За класово-партиен подход към миналото, против разместването на естетическите ценности, редакционна. // Литературен фронт, 16 октомври 1975 г.

Литературен 2011: Литературен вестник, год. 20, бр. 29, 28.09-4.10.2011.

Каменова 2008: Каменова, Анна. Откъснати страници (мемоарно-епистоларна хроника). София: Дамян Яков, 2008.

Лепавцов-Липен 2011: Лепавцов-Липен, Димитър.Първа среща с Владимир Василев (1952). // Василев, Владимир. Писма до Ловеч: Чернат, 2011.

Мешеков 1968: Мешеков, Иван. Из един живот. Мемоари, дневници, писма. София: Български писател, 1968.

Огнянова 1993: Огнянова, Елена. Слово. // // Лит. форум, бр. 50, 15-21 дек. 1993.

Полянов 1988: Полянов, Владимир. Срещи по дългия път. Мемоарни импресии. София, 1988.

Протокол б.г.: Протокол от заседанието на УС при СБП. // ЦДА, ф. 551, оп. 1, а.е. 4, л. 9-11.

Сарандев 1990: Сарандев, Иван. Елисавета Багряна. Литературна анкета. София, 1990.

Свиленов 1997: Свиленов, Атанас. Критически триптих за Вл. Василев. // Вл. Василев - личност, дело, съдба. София: БАН, 1997.

Свиленов 2003: Свиленов, Атанас. Спомен за Владимир Василев. // Media Times Review, 2003 <http://www.mediatimesreview.com/august03/Zlatorog.php> (30.06.2013).

Стайнов 2005: Стайнов, Петко. Изкуството да създаваш майстори. Непроизнесено слово пред гроба на Вл. Василев. // Владимир Василев - критикът, редакторът, естетът. Съст. и ред. Сава Василев. Велико Търново, 2005.

Стефанова 1997: Стефанова, Невена. Прощален чай при Цвета. // Вл. Василев - личност, дело, съдба. София, 1997.

Речник 1976: Речник на българската литература. Том І. София: БАН, 1976.

Трифонова 2004: Трифонова, Цвета. Сянката на Златорога. // Трифонова, Цвета. Писатели и досиета. Политико-литературни очерци и документи. Велико Търново: Фабер, 2004.

Холевич 1992: Холевич, Йорданка. "Любен Каравелов" № 11. // Език и литература, 1992, бр. 3.

Цанев 1977: Цанев, Георги. Срещи с миналото. София, 1977.

Архив на Динеков, ф. 1987К, оп. 1, а.е. 3515

Архив на Константин Константинов. БИА, ф. № 883, а.е. 1, л. 242.

Архив на МВР, ф. 3, оп. 2, а.е. 633.

Научен архив на БАН, ф. 42, оп. 2, а.е. 566, л. 9-12.

ЦДА, ф. 373К, а.е. 247, л. 192.

ЦДА, ф. 373К, оп. 1, а.е. 687, л. 18.

ЦДА, ф. 373К, оп. 1, а.е. 735.

ЦДА, ф. 1298, а.е. 161.

ЦДА, ф. 1987К, а.е. 4290, л. 8.

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2013, № 7 (164)

Други публикации:
Литературен форум, бр. 1, 2014.