Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ - В РОМАНА НА СВОЯ ЖИВОТ
Биографически ескизи в писма

Евелина Белчева

web

Всичко в този текст е истина,
само разказвачът е измислица.

1. Аз диря тях - очите двете...
1915-1918

Вл. Василев и Цвета Ленкова-Василева, 1923 г.

Вл. Василев и Цвета Ленкова-Василева, 1923 г.
(Ф. 373, оп. 1, а.е. 688, л. 70)

"Времето на Яворова е отбелязано със събуждане на духовните ни енергии" - пише Владимир Василев в своя паметен текст за Яворов (Василев 1934: 28). Но от есента на 1914-та г., жестоко белязана със самоубийството на поета, сякаш предизвикани от него - като поличба, отключват се и се развихрят други - разрушителни, енергии. България сомнамбулно сънува някакъв зловещ, фантасмагоричен сън - отбелязва Константин Константинов, летописецът на това време. Трагичният и знаменателен жест на Яворов остава почти незабелязан за широката публика, понесена от слепите въртопи на новата война, завихрили се страховито.

"А аз мисля, че ние сме свързани завинаги с мъртвите - пише летописецът, - и че имаме дългът да свидетелстваме за тях. - Мъртвите не стареят, те са останали такива, каквито ги помним. Всеки от тях, отивайки си, е отнесъл нещо от нас, защото човек не живее само със своя живот, а и във всички, които обича. Възкресявайки в спомена изчезналите, ние си възвръщаме частица от най-истинското у нас, изчистено сега от петна поради далечината и избистрено от времето." (Константинов 1981: 222).

Една година след смъртта на поета, и две - след смъртта на Лора. Раните още не са се затворили и нови рани се отварят. През февруари 1916-та г. умира в младостта си Петко Ю. Тодоров, а през октомври нелепо ще загине на фронта и Дебелянов...

Кюстендил - началото на Европейската война. Оттук започва "маршът на победата и на смъртта"1. На 16 октомври 1915 г. тук е настанена Главната квартира на действащата армия с началник-щаб - генерал Константин Жостов. Денонощно по международния път от София на запад се тътри нескончаемо върволицата на войската. Прииждат, връщат се... Под захлупеното есенно небе тътне монотонен тропот, без начало и без край, като глух, сподавен ропот. "Като далечна река, която влече камъни" - намесва се отново летописецът: "Тая онемяла, навъсена армия беше минала през много български селища, опустели от мобилизацията, и все още не разбираше напълно къде отива. Тук, на два-три километра от границата, не можеше да има вече никаква самоизмама. Започваше новият национален погром." (Константинов 1981: 238).

В Кюстендил, в дома на Христо Петко Славейков, съдия и народен представител2, се помещава Щабът на армията. Още са пресни следите на Яворов, който е бил за половин месец тук на път за фронта само преди две години3. Сега в Щаба са настанени десетина мобилизирани млади офицери от културния елит на София: Владимир Василев, Боян Пенев, Коста Гълъбов, Александър Балабанов, Димитър Шишманов (Миката), Андрей Стоянов, Александър Божинов...

"Във тоя век на хищно изтребление - о, Господи, нима съм аз за там?" - проплака Лилиев и с него - цялата наша младост" - поплак, впечатан завинаги от К. Константинов, който също изпълнява повинността си, мобилизиран във Врачанския военен съд. Краткотрайното мирно затишие между двете войни е приключило и всички отново са подети от страховитата, повихрена стихия на новата война, откъснати от интелектуалните си занимания, мъчително раздвоени и отчуждени от собственото си съществуване. Ограбени: този нелеп живот не е техният собствен живот. Всички са един и всеки все пак - сам.

И как е странно в грохота на тоя вихър лих,
където всички са един и всеки все пак - сам,
да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих
от кротките елегии на Франсис Жам.

"Прииждат, връщат се..." (Дебелянов)

Нашествието на столични интелектуалци и военни от съюзническите армии разбунва духовния живот в малкия град, изпълнен с романтика - оттам са излезли толкова художници, музиканти, а и писатели. Тук има семейства, известни с културните си интереси и традиции. До късно нощем уютно светят прозорците на д-р Маркови и на адвоката Ленков4, малки културни салони - там говорят за литература, четат стихове, чува се романтична музика. От време на време - като птица в нощта - извисява се прекрасен алтов глас - малката дъщеря на Ленков пее...

Човешката същност се противи, както може, на зловещия кошмар на века. Войната прави жестоката си ревизия на хуманистичните ценности. "Ний не можем да познаем де сме и в пълна дезориентираност гадаем посоките на утрешния ден" - ще признае през 20-та г. Вл. Василев. А вчерашният ден е изпълнен със скептицизъм и резигнация.

Живот и смърт се разминават всеки час.
Но кой ще назове честта и кой позора?5

"В часа на синята мъгла" (Яворов 1959а)

Но войната освобождава и нови, непознати, изключителни достояния за личността: "Войната бе същевременно за личността един рядък вътрешен опит. Това е емоционалното богатство на една нова психика [...]. Комплекс от неповторими, екстремни преживявания, които се слагат в нейната основа като един нов елемент на самопознание и на творчество." (Василев 1992: 209-210). "Кой би могъл да посочи пътищата - намесва се скептичният глас на летописеца в пътя през годините - на ония непознати сили, развихрени от войната? - Те събуждат неусетно всички инстинкти - добри и лоши - в глъбините на човека? [...] И тъмните инстинкти - алчност, егоизъм, разюзданост на пола - вземаха връх в тоя кошмарен живот, дето в същото време едно жертвено себеотричане беше другият полюс на човешката натура." (Константинов 1981: 251).

А ето и изследователя на "тъмните инстинкти", сърдития Г. П. Стаматов6. Пристига в Кюстендил като капитан от запаса - под следствие за това, че като военен съдия отказал да подпише смъртна присъда за войник, избягал от фронта: "Законът е категоричен, предвижда смърт - обяснявал мрачен като облак из града. - Прокурорът и другите искаха смъртно наказание. Аз се противопоставих. Напразно ме убеждаваха да подпиша. Бях на особено мнение и не подписах смъртната присъда. Войникът остана жив... Не, смъртното наказание е жестоко. Един културен народ не може да го прилага. Човек - и да го лишиш от живот, който никога не можеш му възвърна, не зная как да окачествя това деяние!" (Месечков 1963: 511). Неговият пример е опора и кураж и за други почтени юристи.

Стаматов е една от най-колоритните и необикновени личности в града. При него често се отбива Лизочка, така нарича той красивата учителка от София, която ще пристигне през септември за началото на новата 1917-та учебна година. "Тя беше хубава и смирена като мадона, която щеше да осъзнае силата си по-късно" - съзерцава я в спомена си Душечка (Константинов 1981: 268). А по-късно, през 22-ра г., в първата възторжена бележка за поетесата Елизабета Б. той ще я нарече "заключената птица" на българската поезия. И тези думи стават като парола: редакторът на новото списание, чието име вече привлича като магичен фенер, тутакси ще пусне птицата на страниците му.

А засега в Кюстендил - един отнесен литературен мечтател с усмихнати светли очи, маскиран във военни дрехи като подофицер, излязъл сякаш от разказите на Йовков, въвежда Лиза в културните среди на града. Още не знае, че Лизочка е бъдещата Багряна. Но "ние всички знаехме кой е Владимир Василев, че е критик", спомня си поетесата години по-късно. А Коста Гълъбов, бъдещият професор и постоянен негов опонент, отсича язвително: "Както винаги усмихнат, но мълчалив и отегчен от всичко, дори от самия себе си" (Гълъбов 1959: 99). Тук всяка събота влетява - на кон, и шеметният Жан Шапкарев, направо от бойното поле - за една нощ - да види неустоимите очи. И една нощ се оказва съдбовна...

"А, ето защо е станал пробивът на Добро поле!" - ще вметне през полуусмивката си Петър Динеков години по-късно пред Блага Димитрова. Годежът е на 18 февруари 1919-та, а през август Лиза напуска Кюстендил. В хаоса всеки търси уют и сигурност. Много съдбовни неща за много хора се случват в тази 1919-та година...

Разлиствам известната книга за Багряна. Ето снимка на Лиза Белчева от 17-та г. пред къщата на д-р Марков, там е и Миката, Димитър Шишманов, през 1913-та завършил право в Женева. И... откъде ли познавам тази закачлива физиономия - устни и трапчинки, готови всеки миг да се разсипят в смях. Ах, но това не е ли?... Не пише, но - тя е! Източена вече смугла чаровница, кюстендилското Карменче. Без съмнение - това е Цвета, вече на 17, приятелка на трите дъщери на доктора и ученичка на Багряна.

Музикалната къща на д-р Маркови я привлича като друг свят. Там е цяла консерватория: звучат гласовете на Христина Морфова, Петър Райчев, Стефан Македонски, като в един отминал живот звучи романтичното пиано на Андрей Стоянов. "У дома често се събираха и свиреха. Брат ми Ботьо свиреше Лист, Бетовен. Жорж Астарджиев пееше Шуберт, Христо Петков свиреше Виоти концерта за цигулка" - разказва най-малката дъщеря на доктора, Цветана Маркова. А учителката Лиза Белчева си спомня: "Имах една ученичка Цвета - палава, луда, хубава и интересна. Тя бе дъщеря на заможното семейство Ленкови, които дружаха с Маркови. И у тях се събирахме някога вечер - декламираше се, пееше се. Четяхме често Алтенберг, също и стихове в проза. Обикновено Цвета пееше. В нея бе влюбен Владимир Василев, мобилизиран в щаба. Той бе много увлечен по нея. Тази любов му остана за цял живот. Само ходеше с фотоапарат да я снима. В разговорите гледаше да слезе до нейното равнище, за да й бъде интересен. След време Цвета стана негова жена. Ние всички знаехме кой е Владимир Василев, че е критик." (Димитрова, Василев 1975: 226-227).

Оттогава в архивите е останала и "пинакотеката" - бележници с графични шаржове и портрети на приятелите, художник е предимно Боян Пенев. Всички са влюбени в русата, синеока дъщеря на Славейков, Вера, която по славейковски дръзко ги отрязва. Само един от тях - най-отнесеният, по-често от приетото прекрачва гостоприемния праг на адвоката Коста Ленков, магнетично привлечен от две хубави очи... Жизнерадостната мургавелка, която го посреща на прага - сама, и сама го въвежда в къщата, е почти дете - дъщерята Цвета Ленкова, по това време ученичка в гимназията, само на 15-16 години. Душата на дете в две хубави очи...

"Тоя път Владимир Василев закъсня много - дебне съперника с едва прикрита ревност Коста Гълъбов. - Беше влюбен в Цвета Ленкова, една хубава и палава ученичка от 6 клас, правеше постоянно сантиментални разходки из околните лозя и носеше със себе си едно фотографско апаратче, за да увековечава пасторалните си часове. Прочее, нищо чудно, че закъсняваше често за обед." (Гълъбов 1959).

Да, и камъните, и дърветата в Кюстендил знаят: свенливият поручик върви като слепец, накъдето го водят дълбоките тъмни очи, като удавник, омагьосан от този алтов пеещ глас, уж дълбок и женствен, а така сладко и по детски изпяващ френското "р". "Тази любов му остана за цял живот", ще каже след години Багряна, замислена за нещо свое... Каквото съм правил, правил съм го единствено заради Цвета - ще каже той, и този лайтмотив ще се повтаря през целия му живот, осъзнат с особена сила, след като я загубва.

Само пожълтели фотографии в архивите са останали от онова време. И режещ свеж дъх на сняг и младост, на първа любов... Все в далечен, дребен план, любителски зимни снимки, почти нищо не може да се различи. Фотограф е младият свенлив поручик - снима непрестанно, от дистанция, сякаш се бои да приближи...

Разчитам снимките през строшената линза на писмата, сглобявам ги по откъслеци от чувства, съхранени като сухи цветя в хербарий - ах, увехнали цветя на неувяхваща любов! - в зелената папка № 18, преди да се разпаднат, надлежно описани от самия им автор. Съхранил е всяко листче и бележка, всеки белег от любовта... Десетки писма с по няколко чернови; описал е дори какво е изобразено на лицето на картичките, уточнявал е с молив дати на писмата, подреждал ги е по свой си ред - редът на своя спомен.

Самотен и смирен сред съсипните на личния си свят, преживявал е отново и отново - по обломките - романа на своя живот. Развреждал е раната - безмилостно и в упоение, - да боли, но да е жив споменът... Най-дълго трае белег от тебе, любов, - ще напише по-късно една поетеса.

Писмо от 27 декември 1915. Самоиронична версификация, младежка закачка за любовта му към Цветето в модния тогава стил "плетение словес", наречена Първата ми песен за теб. Още от началото е ясно, че ще има и следващи... Романът е наченат.

И нощите си, и денете,
аз губя подир това дете...
Когато вий се приберете,
аз - в дъждовете, в каловете...
Изпочупих си нозете!
Часът 12 - веч не свети,
пердетата са долу снети.
И в тъмните там силуети
аз диря тях - очите двете!...
Дочуя ли пък звуковете
от милото гласче изпети,
понасям се аз на крилете
на слудничАвите поети...
Обсипал бих го със конфети,
със най-разкошните букети.
Но.............................
каквото щете вий мислете
за автора на тез куплети,
едно знам, едно - аз, клети:
акъла ми съвсем отлете
подир това мъничко... Цвете!

Това мъничко Цвете наистина е само на 16. Веднага ми звучи Яворов: "В съня на твоите шестнадесет години/ душа те възжела и похити...". "Тогава тя нямаше още 16 години" - повтаря другаде. Чак не ми се вярва в това съвпадение. Но откривам отдавна търсената дата на една визитка, изпратена деликатно от поручика за честит рожден ден - 13 май 1916 г. Това значи, че Цветето ще навърши 16 години чак след половин година7.

Ето писмо от новата 1916-та, 25 януари. Цветето е ученичка, съвсем малко момиче, почти дете между децата. Отнесеният поручик седи и гледа от прозореца: деца играят вън... Никому не продумва и гледа все нататък, където медлено ще чезне вечерна позлата... Без усилие се разпознават реминисценциите по Яворов - ситуационно и като образност, В часа на синята мъгла. На този фон съвсем не са изненада двете хубави очи, които говорят - толкоз много, тъй хубаво. И той потъва - удавник, изчезва в техните глъбини и се слива цял с душата на едно малко хубаво момиче - душата на дете... И изведнъж, съвсем в друга тоналност: Отде е избягало това сърне! Аз ще го видя днес пак, нали?

Цвете, ти нали беше на дървото, когато се връщахме? Милото дете!... Сега сигурно сте в клас и учителката кой знае какво ли ви разправя, разправя... И ти слушкаш. А може би и съвсем не слушкаш? Аз от одеве стоя на прозореца, никому не продумвам и гледам все нататък - как сянката бавно пълзи, гони слънцето нагоре и там, по белите снежни шапчици на върховете изгася последните му лъчи. Аз пък си мисля за едно черно шапче, изпод което надничат две черни очи и ми говорят толкоз много, тъй хубаво... Аз потъвам, изчезвам в тяхната дълбочина и се сливам цял с душата на едно малко хубаво момиче, което никой не знае колко го обичам. Само да можеше да се видиш одеве как идеше насреща ни!... Отде е избягало това сърне! Аз ще го видя днес пак, нали? Макар да знам, че след това ще ми бъде още по-мъчно без него...

Писмо от 28 януари, без година, но ясно е, че това е съвсем ранно, ефирно чувство: 5 часът сутринта, насън и наяве - все тя е пред очите му, светлата безсъница на влюбването: Искам да бъда буден - да те гледам, да те слушам, да те чувствам... До сълзи трогнат от нейната чистота и непорочност, мечтата му бди над ресниците на невинния детски сън: Не ти трябва нищо да сънуваш. Спи си, несмущавано от нищо, умореното ми врабче!

Колко е тихо! Ти може би спиш вече. Спокоен съм, мое скъпо щастие - мечтата ми бди над тебе! Мене не ми се спи и аз се радвам на безсъницата, която ме чака тая нощ. Аз се радвам - защото ще мисля за тебе. Спокоен сън и светли сънища пожелава на своето най-мило съневидение неговия дълбоколюбящ Яворов.

Писмо до Мина от 7 ян. 08 г. (Яворов 1960в: 375)

В умиление от нейните детски доверителни разговори: Как хубаво си приказвахме! Сред толкоз хора - и пак самички! - По всичко се вижда, ражда се оазисът на взаимността: аз знам, аз виждам, че и ти ме обичаш... Горко им! Той чувства: тя става за него - все по-неотделима от сърцето. На сърцето ми си, Цветенце! - лайтмотивът на писмата дори след десет години, от 26-та, когато светлото чувство звучи с драматични обертонове. Еротичното, ако изобщо го има, е само трепет за целувка, ресници на невинността, тръпен спомен за разпусната коса, която - помниш ли?, аз един път видях разплетена... За разлика от Яворов, където дори тук духът страда в чувствеността:

Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
В таз лунна нощ, с разпусната коса,
                                    приведена над мен,
ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей изстинало сърце -
в таз лунна нощ, под звездни небеса. Ела! (Яворов 1959а: 148)

Миличко Цветче, най-подир се прибрах. Не ми се спи. Не искам да спя. Аз се връщам в стаята си с толкоз много чувства, че ми е мъчно да се разделя от тях. Искам да бъда буден, за да те гледкам още такова, каквото беше тая вечер, да слушам още да ми звучи твоето гласче, да чувствам твоята малка ръчица в моята ръка.

Христофоров: Не зная дори защо те обичам... Зная само една малка прозрачна ръка, която тръпне в ръката ми с някакъв обезумителен трепет... Аз винаги съм се стремил към тебе, като из някоя бездна към един връх.

"В полите на Витоша" (Яворов 1960а: 67)

Ти сега си си легнало и заспало. Аз те виждам: хубавата коса, която (помниш ли?) аз един път видях разплетена, - е разпусната сега на меки черни гриви върху бялата възглавничка; на сключените устнички стои някакъв трепет за целувка; над хубавите очи виснат ресниците на твоя невинен детски сън. Дали сънуваш нещо? Не ти трябва нищо да сънуваш. Спи си несмущавано от нищо, умореното ми врабче. [...] Как хубаво си приказвахме! Сред толкоз хора - и пак самички! Приклонила главицата си към мене, ти ми шептеше плахите думи и въпросчета на твоето сърдце, които ме милваха и се разливаха по мене като някоя най-нежна ласка. [...] Аз знам, аз виждам, че и ти ме обичаш. И колкото по-откривам това, толкоз ми ставаш по-милинко, по-неотделимо от сърдцето. На сърдцето ми си, Цветенце! Твоя Вл.

Всичко това е концентрирано като образност и емоция в един само стих на Яворово стихотворение, непубликувано приживе, вероятно от 1906-1907 г., отпечатано в "Златорог" едва през 1939-та, кн. 8, под заглавие Далеко си..., с бележка - от редакцията, разбирай - от Вл. Василев:

Далеко си: и тук и там - звездите тръпнат
                                        вездесъщи.
...........................
Ти сещаш - непорочна - над тебе някой бди:
чувствено-набожна - то моята мечта е.
С венец от мак и здравец на чело,
настръхнала край твоето легло,
тя бди, желае - и не смее...

"Далеко си..." (Яворов 1959а: 337).

Писмо от 19 февруари, вероятно 1916-та. Тя току-що му е показала стаичката си и той й пише в умиление, някак си особено, не като други път щастлив: И това никой не знаеше - както никой не знае, че и ти си била в моята стая. Между тях вече има тайни, нищо не свързва по-силно от съкровеността: Колко сладки са някои тайни!

Мила: И ние се загърнахме в една обща тайна. Тайната на нашата любов. [...] Сега виждам: за да бъда насаме с моята сладка тайна, аз бягах от хората, или пък, ако отивах между тях, то беше - тебе да търся. Христофоров: Както и аз, Мила.

"В полите на Витоша" (Яворов 1960а: 60)

И още по-скъпи, защото мимолетното щастие на срещата е откраднато и подарено с цената на толкова много риск за себе си. Цели дни рискуващо безумие - за 2-3 мига само: Но си мисля: ако засега не може да бъде инък, защо и това да не е едно щастие!

Нея вечер аз бях някак си особено, не като други път щастлив, защото ти бях на гости; на гости - не у вас, а на гости на моето Цветче. И това никой не знаеше - както никой не знае, че и ти си била в моята стая. Колко сладки са някои тайни! Наистина, понякога аз се чувствам като разбойник, когото постоянно дебнат, и който сам дебне - с цели дни - няколко минутки да ти кажа 2-3 думи, да ти се порадвам - но си мисля: ако засега не може да бъде инък, защо и това да не е едно щастие! Даже още по-скъпо, защото ми го даваш с толкова много риск за себе си!... И тогава аз бих искал да разгърна цялата си душа, за да видиш на какво аз съм готов за тебе...

Картичка от 8 април, Цветница. С пролетта се появяват вече и мечти за бъдещето:

Днес е денят на Цветето. Аз не съм го още видял, но знам, че то днес ще бъде по-хубаво и по-милинко от всеки други път. И аз се радвам с него и все си мисля за онова време, когато ще го празнуваме заедно, ще го посрещаме заедно. И толкова хубаво ми се струва, че ще бъде тогаз, че захващам да се питам - дали наистина ще бъде!...

В съвместния им живот тези Цветини празници са едни от най-щастливите им дни. И след като тя си отива, самотникът кани същите приятели всеки път на Цветиния ден, прави дълги списъци кой дошъл и кой му се обадил, запазени са в архива. Но без жизнерадостния смях на Цвета приятелите оскъдняват, стават все по-малко...

Писмо от 18 януари, вероятно 1917-та. Ето че се появява и чувството за вина: Никой път аз не съм се чувствал тъй виновен пред тебе, както тая вечер. И - разбира се - прошка: Винаги съм се убеждавал в едно: колко си вярно, колко си добро и невинно... И разбира се - самообвинения: Ако има някой виновен, то съм аз - който така грубо се втурнах в твоята детска душа. Той се чувства като престъпник, защото тревожи все още детския й душевен мир: Защото, заедно с радостта, която моята обич може би ти дава, тя ти носи толкова тревоги, толкова непознати чувства и мъчения! Сякаш с чувствата си отнема нейната детска невинност и безгрижие: Такава аз те обикнах и такава бих искал да те виждам, да те обичам. А ето - случва се тъй, че толкоз рано аз те изменям, аз те карам да страдаш. Едва ли можеш разбра колко ми е тежко за това.

Една ръка в ръката ми трепери, -
радва се усмихнато дете...
Къде я водя аз,
към увенчаните ли двери
на отричания рай - и где са те?

"Молитва" (Яворов 1959а: 225)

Мило дете, прозорчето светна, - аз мога да се прибера. Ти не си сега самó, майка ти е при тебе - тя ще бди и ще те пази. Да не би още да беше будно? Никой път аз не съм се чувствал тъй виновен пред тебе, както тая вечер. И с какво ти се отплащам за всичко, което правиш за мене? С една обич, която само те измъчва. Тая вечер особено ясно видях аз, колко наистина съм понякога жесток спрямо тебе. Сега разбрах колко съм лош и мъчен. Почувствах - като на самия себе си - колко обидно и тежко може да ти бъде понякога моето държане. Но, повярвай ми, аз винаги съм съзнавал това и почти никога не съм си го прощавал. Защото след всяко безповодно съмнение, след всяка моментна задирчивост, винаги съм се убеждавал в едно: колко си вярно, колко си добро и невинно. Ако има някой виновен, то съм аз - който така грубо се втурнах в твоята детска душа. Понякога мене ми е просто съвестно за това - като че съм извършил някакво престъпление. Защото, заедно с радостта, която моята обич може би ти дава, тя ти носи толкова тревоги, толкова непознати чувства и мъчения! А аз бих искал ти да си бъдеш онова малко хубаво момиче, което като птичка, винаги беше радостно и безгрижно. Такава аз те обикнах и такава бих искал да те виждам, да те обичам. А ето - случва се тъй, че толкоз рано аз те изменям, аз те карам да страдаш. Едва ли можеш разбра колко ми е тежко за това. И като мисля с какво мога да намаля вината си, като диря с какво бих могъл поне малко да заслужа твоята прошка, аз намирам само едно: моята обич. И друго: моето искрено желание да бъда занапред добър. Цвете, ти ще видиш, колко Владо ще бъде добър към милото си момиче. Лека нощ! Владо

Писмо от 11 юлий 917. Но и тя се е променила.В гласа й се е появила нова нотка на такава нежност и кротост, такава грижовност: Всеки ден ти ми ставаш все по-мое... Родило се е взаимното доверие - жажда за изповед, свободата да бъдеш пред другия - най-родствения, - самия себе си: И към никого другиго, и никога досега, аз не съм изпитвал такава просто жажда за искреност - да си казвам всичко, да бъда такъв, какъвто съм си - както към тебе.

...и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът...

"Обичам те" (Яворов 1959а: 198)

Още преди десет години в проникновения психологически етюд за Яворов "Поет на нощта" 23-годишният млад критик е написал, че любовта е проява на тайнствена интервенция на душите: "Момент, когато две души взаимно се познават и в радостно умиление гледат една в друга и в цъфтенето една в друга е тяхното ненаситно блаженство. [...] Езикът на душите е мълчанието и връзката, която ги съединява, е молитвата." (Василев 1992: 202).

И ето тук, в писмата - светлината на откровението. Душите цъфтят една в друга в ненаситно блаженство. Разтваряне, изчезване един в друг, абсолютно отъждествяване с другия. Това писмо е един етюд - за любовта като връщане към себе си, пребиваване в самия себе си: Защото с тебе аз съм като пред самия себе си - тук в писмото се повтарят буквално редове на критика от текста му за Яворов.

Това писмо е един етюд на нежността - последния и първия ни дом... Но тук в нея има и благоговение, и благодарност, и пиетет - като в молитва. Към едно дете - дете и божество: Целувам ти пръстчето... И тъй като отсъства и намек за чувствено обладание, любовта като най-висок духовен порив и зов за спасение от пустотата - в представите на Владимир Василев, остава неутолима. Вечна.

Яворов: Защо у мене тая наложителна потреба да ти говоря с тон на изповед всякога, когато искам да те доближа? [...] Ако всякога, когато душата ми се устреми към тебе, аз усещам същата потреба, то е - защото ти си единственото мое божество, на което тя се кланя в живота.

Писмо до Мина, по повод стих. "Молитва" (Яворов 1959а: 411)

"Да обичаш тъй, това е да стоиш пред едно същество, както стоиш пред Бога - анализира поезията на Яворов младият критик, позовавайки се на Метерлинк. - Да обичаш тъй, значи да не различаваш повече красотата, която се превръща в любов, и любовта, която се превръща в красота. [...] Да обичаш тъй, това е да цъфтиш заедно със същата душа, която малко по малко става единствен ангел." (Василев 1992: 202)8.

Цвете, напоследък ти си се нещо променило - в гласчето ти ми звучи някаква нова нотка на такава нежност и кротост... Като те гледам в бялата престилчица, около тия вазички, цветя и други неща, които твоята ръка е поставила на местата им, като те гледам какво си станало грижовно, все си мисля: ето го Цветето - нарежда нашата стаичка!... И не мога да се отърва от тая илюзия, защото постоянно мисля това, постоянно си мечтая за това, защото все по-силно желая това! Всеки ден ти ми ставаш все по-мое и всеки ден аз все повече виждам, колко си мило, добро и разумно момиче. И към никого другиго, и никога досега, аз не съм изпитвал такава просто жажда за искреност - да си казвам всичко, да бъда такъв, какъвто съм си - както към тебе. Защото с тебе аз съм като пред самия себе си. Защото, струва ми се, че и ти ме чувстваш като никой друг. И това извънредно много ме радва. И още повече ме радва, че съм успял да заслужа същата доверчивост и от тебе - че ти ми позволяваш да надничам в твоята плаха душа и да чезна в блаженството да виждам, колко е тя хубава и колко хубаво ти ме обичаш! Целувам ти пръстчето. Влади

Писмо от август 1917 г. През август Владимир Василев пътува до София в отпуск.Отдалечаването е само повод да разберат колко са си необходими един на друг, колко си липсват: Всички тук ми се виждат чужди - грижите им, живота им в нищо не ме засягат... Копнее по простотата и естествеността на хората в малкия град, където под крилото на самата природа човек става добър, мъдър и искрен. Животът в София - арена на най-жалки съревнования, го оставя безучастен, дребнавите боричкания му пречат истински да мисли, да мечтае, да обича.

Също като, когато човек слезе от трена в някой непознат град, всички тук ми се виждат чужди - грижите им, живота им в нищо не ме засягат... И постепенно ставам безучастен, даже и жесток! Защото, струва ми се, че тук, в тая арена на най-жалки съревнования, човек не може истински да мисли, да мечтае и да обича. И си мисля, колко е далеч тоя живот от живота в онова малко хубаво градче, дето всички хора се познават, дето си приказват просто и естествено и дето обичат тъй наивно и дълбоко. Мисля си, как е спокойно там, как под крилото на самата природа човек става добър, мъдър и искрен. Мисля си за моето момиче... и отведнъж ставам като цар! [...] Всички тия, дето ми се перчат, ми се струват така жалки и глупави! Диванета - те не знаят какво момиче обичам аз! И аз вървя между тях като цар, защото нося в сърцето си (и в джобчето!) едно Цвете, на което природата и майка му са му дали всичко онова, което те с никакви учения и в никакви салони няма никога да постигнат! Затова съм радостен и горд и това ме кара да бъда понякога даже снизходителен към тях!

Христофоров: Ти си жена, Мила, истинска жена, вярна на своята природа. Аз благославям всички богове, че са те опазили незасегната от варварския нокът на нашето време, на нашата буржоазна цивилизация и всички нейни юродиви порождения.

"В полите на Витоша" (Яворов 1960а: 61)

1 септември 1917. Обявена е обща мобилизация. Събитията, които опустошават света, не увличат сърцето на поручика-критик, мъчително откъснат от любимите си занимания. Този нелеп живот, в който всички са един, и всеки - все пак - сам, не е неговият собствен живот. Отговорът на въпроса на Цвета дали ще бъде мобилизиран: Моята вяра си ти.

Сладко Цвете, дали ще ме пратят или не - и аз сам не знам. Колкото е вероятно едното, толкоз и другото. [...] Моята вяра си ти. Докато ти ме обичаш, аз бих отишъл всякъде, бих пренесъл всичко. Опасно е само ако бих те изгубил. Аз искам да вярвам, че това никога не би станало, че не само ти ще бъдеш за мене онова, което си - мое единствено Цветче! Но, мен ме безпокои повече друго. Не се чуди, че те питам за това: аз искам да знам - ти какво мислиш, ти какво искаш да бъде? Защото, и до сега ми е тежало подозрението, че ме считаш някой пъзлю, който се е наредил тук и който трепери от страх за фронта. Но особено би ми тежало сега - ако другите отидат, а аз остана. Нима аз бих заслужавал Цветето, ако то ме счита страхливец!

21-22 окт. 1917, датирано с молив доста по-късно от Владимир Василев.

Миличко, седя и мисля за одеве... Ти поиска самó, без да те е страх от майка ти - да остана!... Не съм ли, след това, аз последния дурак - да продължавам да те питам още, да ти задавам разни глупави въпроси! Ти си по-умна от мене, че не ми отговаряш. Като че ли това не ми стига - като че ли то не ми говори, не ми казва всичко! Благодаря ти безкрайно ненагледно мое дете, което не знае колко го обичам!... Твоята е първата целувка, която аз получавам от едно момиче. В.

Бих искал да зная, няма ли вкъщи някаква неприятност?

Писмо от 2 ноември 1917-та говори за усложнения с майката на Цвета, която рязко е променила отношението си към него. Тя вероятно си мисли, че не той е най-доброто, което детето й заслужава. А той се терзае, че Цвета може би има тежки минути заради него, но е сигурен в нейните чувства и вярва, че тя ще съумее да се държи достойно и в тази ситуация. Пред очите му още стои малката Мина, вградена в драмата "В полите на Витоша". Тя е имала смелостта да защити достойнството си...

Цвете, ти не искаш да ми кажеш, за да не ме обидиш - защото сърцето ти не ти дава да направиш това. Но аз чувствам всичко, което става у вас. И, струва ми се, че знам, от кога и от де повея този вятър. И, колкото и да я уважавам, като майка на милото момиче, което ми е всичко, колкото и да съм наклонен да забравям и да й прощавам - не мога да скрия, че просто ми прави впечатление нейната лекота, и, вследствие на това, нейната променчивост към хората. Неволно аз я сравнявам с тебе и виждам колко си далеч от нея!.. [...] ужасно ме измъчва мисълта за онова, което може би си принудена да търпиш от майка си. След нейното държане към мене в продължение на толкоз месеци, тая внезапна промяна...

Липсва следващата част на писмото, със сигурност, умишлено унищожена по-късно. Намерих обаче листче из архивите, най-вероятно продължение на горното писмо:

Не ща да ми казваш, аз знам на какво си готово. Ще видат и тя, и тия, дето я подкокоросват и всички други! Особено спрямо последните, аз вярвам, че ще умееш достойно и заслужено да се поставиш и държиш.

Мила: Ако ти ме дръпнеш за ръката и заповядаш да те следвам, аз ще тръгна покорно. Ако би ме свързал или отнесъл, ще чуеш може би хули от моя език, но сърцето ми ще те благославя.

"В полите на Витоша" (Яворов 1960а: 66).

Съвсем не случайно, когато се ражда третата дъщеря на Петко Ю. Тодоров, година след трагичната смърт на Мина, Петко си пожелава тя да има "чувство за мярка"... (Тодорова 1963).

Но - Яворов:

Напук на участ зла,
            не бой се и ела.

"Не бой се и ела" (Яворов 1959а: 199)

Писмо от 3 ноември, вероятно 1917-та:На другия ден след гостувката, обиден, поручикът заминава за София.Тръгнал си е от компанията, защото майката се държала не съвсем вежливо, правела намеци за неговата слабост към Цвета. Как всичко се повтаря, пак моделът на драмата "В полите на Витоша"... Възможно е Цвета да е искала да отиде в София за неговия рожден ден - на 4 ноември.

Да доставя на майка ти това удоволствие, като се махна! Гнетително пътуване, яд ме беше дори на трена, хубаво си помълчах! [...]. Пожелавам ти спокойствие вкъщи!

8 ноември, без година, ноявно е, че това е по време на същите събития, 1917-та:

Аз съм като един лък - изпънат до последна издържливост...

Нагнетяващото се в душата му напрежение е изразено със същата метафора, с която по-късно характеризира Яворовата поривност: "Яворов не познава полусъстояния. Душата му е винаги изопната като лък" (Василев 1934: 8). И след това: Любовта е "стрела, отбринчена от страшно изпъната тетива" (Василев 1934: 20).

У Яворов:

                      ...Спомена нерад
ще пари - като въглен - на душите болни, -
като забита и прекършена стрела...

"В часа на синята мъгла" (Яворов 1959а: 220)

16 декември, без година, но вероятно от същото време. Явно, майката по този начин само провокира приближаването на развръзката. Защото: - Аз знам, че ако ти ме обичаш - майка ти може да прави каквото ще, да мисли, каквото ще!... Проблемът е, че понякога и самият той мисли, че може би е права... Тъкмо затова той призовава и Цвета да бъдат благоразумни - в ужас: дали? - Ти нали ми каза, че ще имаш всичкото търпение, което е нужно?

Сладко Цвете, мое хубаво дете, [...]. Аз нямам обаче - повярвай ми, никакво лошо чувство към майка ти. Защото я разбирам. Тя те обича. Желае ти доброто и мисли, че не съм аз най-доброто, което заслужаваш. Може би е права. Но понякога и сам аз мисля, че е права. Но аз знам, че ако ти ме обичаш - майка ти може да прави каквото ще, да мисли, каквото ще!... Мен ми е тягостно обаче, задето, сигурно ме счита за нахалник, който не щя да разбере, че трябва да те остави на мира. [...] Ти нали ми каза, че ще имаш всичкото търпение, което е нужно. [...] Докато е потребно благоразумие - да го имаме.

16 декември - следва второ писмо от същия ден. Да, разбира се, откритата съпротива само провокира чувствата, те избухват съответно на натиска, особено чувството за отговорност на поручика.

С каква нежност те обгръщаше цялата ми душа заради тая чиста доверчивост - и заради това, че може би бе пострадала за мене! Как да си ида! Мен не ми се изгубва ни една минутка, която бих могъл да бъда повече при тебе.

И ето отговорът на лудетината: У 5 и половина у Маркови, да не забравиш! - кратка бележка, а те са десетки от този период, все с едрия, още детски почерк на Цвета. Тя - 15-16-годишно момиче, праща на поручика бележки за тайни срещи у приятелки, уговорки да се зърнат, поне от прозореца, да се срещнат случайно на улицата. Тя - готова на всичко: с него! Но скоро "и камъните, и дърветата в Кюстендил" научават, че има нещо друго - неговите "особени отношения" към Цвета. "Скоро и тя ги отгатна" - ще поеме вината рицарски той в писмо до баща й. Взаимността е пълна: "Тя ме чувства така, както и аз нея".

Следващото запазено писмо предизвестява обертоновете на една бъдеща драма, разразила се опустошително след осем години - през 1926-та. Свенливецът страда, че най-съкровеното - ония места и кътчета, всяко от които беше един олтар на нашата любов и дето още личат моите стъпки - онова, в което те са били само двамата, може би е споделено с друг. Но и тук, както и след осем години, цялото страдание идва, за да покаже, че той, въпреки развърнатия с всичка сила тъмен инстинкт на една кокетка - остава твоя Владо...

5 юли 1918

...Ти ще го заведеш на всички ония места и кътчета, всяко от които беше един олтар на нашата любов и дето още личат моите стъпки. Да не забравиш - и при борчето! Недей се срамува от него - то няма да има сърце да те укори!... Пази само, когато му даваш първата целувка, да не почувства на твоите устни трепета на моите! [...] На всички, които винаги и от всички страни са ми говорили за тебе, аз отговарях, че те не познават моето Цвете. И ето - две години - нищо, и ни за един миг не разколеба и най-слабо моите чувства. Защото ти ме обичаше и аз вярвах, че под влиянието на моето голямо чувство ти ще се измениш и ще излезеш такова, каквото си било в най-хубавите ми мечти и пожелания. И по едно време ти действително беше такава.

Картичка, изпратена от Вл. Василев на Яворов през 1905 г.

Картичка, изпратена от Вл. Василев на Яворов през 1905 г., без текст. Съхранява се в БИА

От тебе исках аз да бъдеш огледало
на моята мечта сред ясна самота:
вълшебно огледало, живот и образ дало
на моя хладен блян от светъл бронз излян.

"Не си виновна ти" (Яворов 1959а: 176)

Доста по-късно, през 1934 г., в предговора си за Яворов Вл. Василев теоретизира, под влияние на модния тогава Вайнингер: "В метафизическата си същина мъжът е изразител на духовния елемент в живота. Тъкмо противоположното начало лежи в жената. Тя е материята, която едва след замаха и вдъхновението на мъжа добива форма и израз." (Василев 1934: 27). Може би не случайно през 1905 г. младият приятел на Яворов изпраща няколко картички до поета, без текст, но лицето на картичките говори достатъчно: представлява скулптури на ефирно фарфорно женско тяло, които биха могли да носят тъкмо названието "Дух и материя"...9

По-надолу в писмото авторът си дава сметка, че е правил глупости и се е самоунижавал, може би е ставал жалък и смешен: Такъв е всеки, който истински обича. Правил съм жертви от моето честолюбие - аз, болно честолюбивия човек, защото със собствената си съвест и морал, на които аз съм единствения и най-добър съдия, съм преценявал, че тогаз си ги заслужавала! Но може би именно с моята голяма обич аз ти станах досаден. Защото тебе не ти е потребна голяма обич - теб ти е потребно онова, което удовлетворява болната амбиция на едно момиче, което умира за една голяма свита от клоуни и роби! [...] Защото за теб едно стръкче, откъснато от моята ръка, струва по-малко от [...] подаръците, които [...] това е наследство от майка ти!, [...] това е тъмния инстинкт на една кокетка, който аз дълго време можах да държа укротен, но който изглежда че само е дремел, за да се събуди и развърне с всичката си сила. [...] И като някоя опитна актриса ти ще повториш играната си вече роля с новия си партньор и публиката ще гледа и ще се чуди, че това, което е навикнала да гледа само на сцената, става в действителност! Жалка роля и още по-жалък партньор!

От други свят съм аз - не си виновна ти,
дете на прах-земя, на прашните мечти:
не си виновна ти...

"Не си виновна ти" (Яворов 1959а: 176)

Още от сега аз виждам злорадството на мнозина и мнозина [...] А колкото до мене - аз чувствам, че ще мога да издържа. Усещам как спасената гордост почва да ме дига на крилете си! [...] Ето сега, в най-тежкия случай, ще можеш да се убедиш, че твоя Владо, колкото и да е сантиментален, е все пак мъж, а не баба или дете! А ти, Цвете, - запази си това писмо. То сега не ти говори нищо. Но когато и тебе ти се случи нещо в живота, прочети го. Тогаз то ще ти каже всичко, което чувствам...

В края припомня пожеланието си за една отминала Нова година. То звучи като сбогуване, като достойно отдръпване:

Цвете,честита ти Нова година! Желая ти - от всичкото си сърдце - всичко, за каквото си мислиш. Аз ще се радвам винаги, когато ти бъдеш щастлива - и когато твоето щастие не е в онова, в което единствено е то за мене. [...] Моля те да вземеш това врабче, за да си приказвате, когато ти е нещо мъчно. Аз съм му разправил - и то знае всичко...10 Сега ставате две врабчета.

18 септември 1918-та - пробивът при Добро поле. Писецът на историята драска като побеснял, съчинява съдбите с главоломна бързина. Събитията решават не само изхода на войната, а и избора в личния живот на толкова хора. Разбунтуваните войнишки маси с необуздана ярост тръгват назад. Целият град е в слухове: яростни войници идват на тълпи, нападат, грабят, разбиват магазини, търсят офицери... Една голяма тълпа бегълци от фронта разбиват Главната квартира в Кюстендил, унищожават архивите, млъкват телеграфи и телефони.

"Наредиха ни да изнесем Главната квартира - разказва Христо Петков, цигуларят на града, в книгата за Багряна. Той ще оцелее и ще стане баща на диригента Добрин Петков. - За няколко дни част от багажа и архива бяха натоварени на вагони, а останалото замина с камиони към София. След като генералите и офицерите бяха вече заминали, аз останах да тръгна последен с моите момчета от школата - към 70 души." (Димитрова, Василев 1975: 233). Той предлага на Лиза да я вземе с военен транспорт, който се прибира в София. Дават й войнишки дрехи и фуражка и така скъпоценният нежен товар пристига невредим на дъното на един закрит камион.

"Всички офицери били избягали..." - пише в спомените си генерал Сава Савов, министър на войната през втората половина на 18-та г. (Савов 2000). С много дипломатичност и такт той допринася за сключване на примирието и защита на София от бунтовниците. На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на сина си. На 7 октомври е обявена обща демобилизация. През 1919 г. ген. Савов е уволнен от армията. Вторият национален погром е приключен. "Във въздуха се носи прашният дъх на анархия и безнадеждност - пише в книгата за Багряна. - Това прави всяко усилие безсмислено. Постепенно всички започват да усещат, че стават граждани на безсилна държава, която не може да им обещае нищо - нито бъдеще, нито сигурност, нито живот дори" (Димитрова, Василев 1975: 229).

Но любовта... Тя обещава. Майката на Цвета, в ужас от неизвестното бъдеще, коренно променя отношението си към поручика: "Около погрома, всички уплашени, майката на Цвета Ленкова, хубавица от шести клас, казват, говорела на Владимир Василев: - Земи я, златен, води я, златен!" - разказва Стефка Миленкова, ученичка на Багряна от Кюстендил (Димитрова, Василев 1975: 232). Вероятно оттогава идва неизменното обръщение на Цвета към него: Златно!

Съдбата се приближава - главоломно и непредотвратимо. Генералният щаб е евакуиран в София. Става ясно, че Цвета действително е била известно време в София, но баща й дошъл и я взел обратно в Кюстендил, Вл. Василев съжалявал много, че не той я е завел обратно: Струваше ми се, че баща ти извършва една голяма жестокост, като те отнема от мене. Явно се чувства обидата... А тя му пише в София непрекъснато - колко й липсва...

Вл. Василев се демобилизира и заема мястото си на подпредседател на Окръжния софийски съд. Като всеки чувствителен човек трудно понася това състояние на преходност, това рязко изтръгване от досегашния начин на живот, от романтиката и близостта в малкия град. В София той се чувства самотен и чужд, всичко това му се струва временно отбиване, отклонение от пътя, от неговия собствен живот.

Но отклонението може да донесе и щастие, и неочаквани открития. Става ясно, че домът е там, където са мислите му: Повярвай ми, че винаги с всичките си мисли съм бил при тебе; Сега разбрах колко съм свикнал с тебе, какво ми си ти - колко ми си мило и неразделно. И почти заканително: Нищо - няма да бъде много за дълго!

Писмо от 14 октомври 1918:

Мило Цвете, получих и трите ти писма. Благодаря ти много. Няколко реда - няколко минутки с тебе... Аз не ти отговорих досега. Причината е това състояние на преходност след изтръгване от досегашния ми живот, което аз твърде мъчно понасям и през което не мога нищо да хвана. Може би ти мислиш и го отдаваш на нещо друго. Повярвай ми, Цветенце, че от сряда насам всеки ден сядам да ти пиша и - просто не мога. Повярвай ми, че винаги с всичките си мисли съм бил при тебе. Много ме беше яд, задето не можах да те заведа аз в Кюстендил. [...] Струваше ми се, че баща ти извършва една голяма жестокост, като те отнема от мене. И друг път съм се отделял, но знаех, че е за ден-два-три, за неделя. Знаех, че ти си там и че ще си дойда. А сега - като че ли съм откъснат от родния си град и изпратен в някое съвсем чуждо място. Уж съм у дома, а съвсем не се чувствам като у дома - а някъде на път, откъдето временно съм се отбил тука. Сега разбрах колко съм свикнал с тебе, какво ми си ти - колко ми си мило и неразделно. Нищо - няма да бъде много за дълго!

14 окт. 918, второ писмо от същия ден. Явно е, и двамата са разбрали, че не могат един без друг. И решението е взето:

На 21 ще дойда. И като се върна, ще пиша на баща ти. Искам тая работа да се определи.

17 окт. 918: Не е минал и месец от заминаването: Все по-нетърпелив ставам за нашия ден! Но - терзаят го въпроси: Същото ли си, бе Цветче? Кандидат-годеникът влиза вече в ролята си на "учител", първо, по женско достойнство. Специално внимание е отделено на това, Цвета да не иска съгласието на родителите си, а може би и страх, че те няма да се съгласят, само да ги уведоми - една обикновена учтивост. С което да им покаже, че решението е взето безвъзвратно и не подлежи на промяна:

Все по-нетърпелив ставам за нашия ден. И това не е само едно желание, което на минути просто ме притиска, но и някакво странно любопитство да те видя, същото ли си, не си ли се изменило, пораснало - като че и не помня кога отдавна е било това, когато аз бях в Кюстендил и ти беше тука. Същото ли си, бе Цветче? Това, което ти писах по [...], те моля да го поправиш: със знанието /т.е. не да им искаш съгласието, а само да им съобщиш /на баща си или на майка си/ и да ми пишеш, да те предупредя - кога. Това няма да бъде нито покана, нито изказване желание, а една обикновена учтивост, която малко би ме поолеснила: прост интерес кога ще/да? дойда.

24 окт. 918:

...тия три дена, прекарани у вас, при тебе - още ме люлеят в своята нежност...

25 окт. 918:

Понеже утре е събота, реших да направя две неща: първо - да се демобилизирам, и второ - второто ще го узнаеш от вашите в неделя или понеделник.

Още на другия ден, само месец след напускането на Кюстендил, Вл. Василев пише нетърпеливо писмо до Коста Ленков, за да признае пълната взаимност на чувствата им с Цвета и почтено да поиска ръката й - да изпълни един дълг на човечност... Три години след запознанството си със семейство Ленкови, където вече се чувства свой.

26 октомври 1918:

И камъните, и дърветата в Кюстендил знаят, че има нещо друго. Това са моите особени отношения към Цвета. [...] Скоро тя ги отгатна. По-сетне и тя се обзе от тях. И ето - две години вече ний минахме в пълна взаимност. [...] Каквото съм правил, правил съм единствено заради Цвета. Моите отношения към Цвета не са само една сантименталност. Ний винаги сме свързвали: аз - своето, тя - нейното бъдаще един с други. Тя винаги е била готова на всичко с мене. Но аз не исках да злоупотребявам с доверието, което винаги сте ми давали и считах за дълг на човечност да Ви предупредя, да поискам съгласието Ви. Досега не направих това, защото времената бяха такива и моето стоене в Главната квартира не е било съвсем сигурно. [...] Искам да чуя искрената Ви дума.

Отново признанието - още тогава, в зората на връзката им, когато любовта е само загатната, още само блян: Каквото съм правил, правил съм го единствено заради Цвета... - лайтмотив на всичките му писма и на целия му живот.

...Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеях за тебе.
Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.

"Парижки дневник" (Яворов 1960в: 646)

Тя винаги е била готова на всичко с мене! - отново дръзко заявява на баща й свенливият иначе кандидат-годеник, не без мъжка гордост. Същото, със същите думи казано, е записал Владимир Василев в самия край на живота си, с преклонение, и за малката Мина: "Минка е готова (вижда се от писмата й) да следва Яворов навсякъде, никои прегради няма да я спрат" (Василев 1963: 595-596). Явно тъкмо този е моделът, критерият за любимата, внушен от Яворов, който става и негов. И такъв остава до края: някакъв вечен багрянински архетип, не случайно критикът толкова е харесвал и насърчавал младата поетеса.

28 окт. 918 - Сигурно днес се е получило писмото, леле-е-е-!..

Разбира се, родителите са имали колебания заради разликата във възрастта. Вл. Василев също добре съзнава това: Наистина, много по-добре щеше да бъде, ако хората можеха да се връщат, да се върна няколко години назад... Но затова пък вироглавата им щерка, лудетината, потопена в първото си дълбоко чувство, много е израснала - станала е добра, кротка и грижовна. Напраздно е да се разчита, че тя може да се отклони - разрушава илюзиите на бащата кандидат-годеникът, дотолкова уверен в отдадеността и постоянството на своята Карменсита.

Макар привидно смирено да иска разрешението на родителите й, той за пръв път е дързък и категоричен: Ний винаги сме свързвали: аз - своето, тя - нейното бъдаще един с други. За пръв път се появява двойственото същество - "ний", свързващо неговото и нейното бъдеще. И той иска искрената им дума:

Аз ще бъда особено радостен, ако един ден Цвета бъде моя. Ще бъда особено щастлив, ако мога да направя всичко, което е във възможностите и силите ми, за да бъде за нея щастието в онова, в което е то единствено и за мене.

Обратната възможност, изразена в онова далечно новогодишно послание: ...дори когато твоето щастие не е в онова, в което единствено е то за мене - засега не е актуална и е съвсем забравена. Може да се пренебрегне. Щастието е пълно.

Е, как да не откликне бащата на толкова искрено и всеотдайно чувство - на човек, който вижда своето щастие в щастието на дъщеря му: колкото по-непокорна, още повече любима... Отговорът на Коста Ленков:

30 октомври 1918:

Считай я твоя, считай я твоя годеница...

На първия ред - адвокатът Коста Ленков със съпругата си. На втория ред от дясно на ляво - Вл. Василев, Цвета Ленкова, вероятно братята й Борислав и Иван, писателят Г. П. Стаматов, Кюстендил, 1920 г.

На първия ред - адвокатът Коста Ленков със съпругата си. На втория ред от дясно на ляво - Вл. Василев, Цвета Ленкова, вероятно братята й Борислав и Иван, писателят Г. П. Стаматов, Кюстендил, 1920 г.
(Ф. 373, оп. 1, а.е. 688, л. 25)

 

2. Бележки на редактора:

ОТВЪД нежните "имортели" на платонизма

Ако ги нямаше нашите мъртви,
щяхме приживе да сме мъртъвци.

"Свещ за мъртвите", Блага Димитрова

Една ранна публикация на 21-годишния Владимир Василев срещу "Мисъл" става повод за това съдбовно запознанство - с Яворов: "Аз се запознах с него през 1904 г., след като бях пратил в "Мисъл" една моя работа без подпис. Без подпис, защото няколко месеца преди това написал бях в сп. "Българска сбирка" една остра статия против сп. "Мисъл" - за непрекъснатата кампания, която списанието водеше срещу Вазов. [...] Яворов беше узнал анонимния автор на първата, някой ме заведе при него, запознахме се и станахме близки приятели. Виждахме се често, приказвахме за какво не, и интимности..." (Василев 1963: 591).

Резултатът от близостта не закъснява: през 1907 г. във втора книжка на "Мисъл" се появява изключително проникновен психологически етюд - "Поет на нощта": [П. К. Яворов]. Автор е младият приятел на Яворов, мълчаливецът Владимир Василев, само на 23 години. Извънредно любопитно би било да се узнае доколко поетът е насочвал и сугестирал младия критик в този текст. За това архивите мълчат. Но и само близостта с този могъщо обсебващ дух стига. А съпричастието може да се предполага, като имаме предвид почти съавторството с Михаил Кремен в писането на студията "В полите на Витоша" и нейните критици" - в отговор на Боян-Пеневата критична рецензия (Кремен 1913)11.

Близостта с Яворов, особено в страшната година между двата изстрела, най-голямото достояние в живота на Владимир Василев; съпреживяването до дъно, до сътворчество - на поезията му, от най-ранна младост; потъването в бездните на този могъщ неутолим дух, и особено - дълбоко личното съпричастие в житейската му драма, оставят незаличими следи в душевността на младия критик - белези за цял живот. Не случайно тъкмо той поставя началото на "култа Яворов"...

В болката и потреса от ранната и трагична загуба на поета, липсата - отворена рана в душата му, зее като бездна. Загубата компенсаторно връща и възпроизвежда миналото, съзнанието преповтаря като на филм откъслеци от образи, ситуации и чувства, останали трайно впечатани, врязани като архитипове на душевния живот. Открил невъзвратимото, съхранено и ненакърнено, в себе си, младият критик се връща към тези преживявания, вградени като съкровени митеми в подсъзнанието, и чрез тях - към най-съществената част от самия себе си. Животът, изживян с Яворов, е станал най-истинската, същностна и неприкосновена част на личния му свят.

Едно отсъствие преизпълващо...

Душата не се изморява да превръща загубата във възвратимост - наяве, на живо, отсам. Мъчителният катарзис на спомнянето е необходимо упоение за превъзмогване на липсата. Възкресявайки в живота си тези, които са си отишли завинаги, възвръщаме невъзвратимото - сега пречистено и безпощадно ясно, рязко откроено поради отдалечеността, избистрено от загубата, осветено през линзата на сълзите.

Човек не живее само своя собствен живот. Неговият живот е вече живян живот: повече или по-малко несъзнателно, той живее и живота на тези, с които е бил най-дълбоко свързан. Индивидуалното битие се превръща в реплика, апостроф на роли и мотиви, интерпретирани като в художествена творба.

А връзката с мъртвите е най-дълбока. И завинаги. Миналото, в което те пребивават, това е айсбергът, потопен в сегашното. Отблясъците от него са като бликове по архивна снимка - в съня на сегашното просветва реалността на миналото. Така, по този начин осветена, като светкавица рязко, проблясва същността...

А сегашното - то се оказва само сън на безсънно светещи сенки...

Владимир Василев винаги е мислил Мина като единствената голяма любов на Яворов. През 1936 г. той пише в писмо до Петър Динеков: "Дето съм нарекъл любовта на Яв. към МЮТ единствена, е истина. Та целите "Безсъници" са писани за нея. И "В полите на Витоша". За Лора - ни едно стихотворение. Посвещение - ама кога? След случката. Обяснимо. Ами писмата му до МЮТ, които бе неудобно да се печатат, защото са съвсем лични! Прав сте, че от почит не трябва да се казва, но нали в други случаи (какво да се печата) не искате да се държи сметка какво Яворов желал? Във всеки случай аз съм се въздържал от много приказки по това" (Белчева 2011а; 2012).

Доста по-късно в среднощните си изповеди пред Любен Георгиев преданият приятел на Яворов доверява друго: "Искаше всичките си стихове да посвети на нея (Лора - б.м., Е.Б.). Не знам преди какви са му били чувствата към нея, но според мене той я обикна истински чак след смъртта й. Ако можеше да пише, щеше да пише само за нея. С нетърпение чакаше срещата си с нея там, затова и избърза" (Георгиев 1991: 83).

Тепърва ще осмисляме Лора в извънредността й за българския живот и в непостижимостта й за българското културно съзнание по това време. Но сега думата е за Владимир Василев. Примирил се с трагичната сянка на Лора в живота и следсмъртното битие на Яворов, отредил й ролята на посмъртна любима, той успял да убеди дори Дора Габе, че при наложилия се в паметта на обществото триъгълник Яворов - Мина - Лора, няма място за друга жена: тези две "музи" му стигат! (Цанева 2011: 60).

В самия край на живота си, през 1963-та, осемдесетгодишният критик отново се връща към сенките на любимите мъртви- Яворов, и серафичната сянка на Мина.

Две сенки на нощта, през толкоз светлина...

"Но стихотворенията са писани за Минка Ю. Тодорова. Тя беше 16-17-годишно момиче, сестра на П. Ю. Тодоров, височко, слабичко (портрета, гдето е с шапка, не дава много вярна представа за нея), което с невинния си, свенлив вид и чист израз можеше да вдъхнови поета за оная висока, велика любов, която земните удовлетворения не му даваха. Пред това "дете", както го нарича в песните си, душата му се превръща в сребърна струна - копнееща и ридаеща за сливане някъде в "звездни" висини. Минка е готова (вижда се от писмата й) да следва Яворов навсякъде, никои прегради няма да я спрат. Но Яворов: "Желал бих целият ми живот да бъде само един спомен за тебе и цялото ми същество - само една мечта за тебе". Обладанието би направило да погасне тая мечта, образът да се развенчае от поетическия ореол. В "Зов" той моли майка си да бъде закрилница на нейната невинност. И може би защото бе толкова неземна, таялюбов не можа да се осъществи. Днес това може да изглежда твърде странно, дори непонятно..." (Василев 1963: 595-596).

По всичко се вижда, че преданият приятел и събрат на Яворов също е бил запленен от тихата вълшебница. Сякаш някаква братска нежност и ревност изпитва към образа на девойката с умните тъжни очи. "Креещ ангеличен цвят", който умира "от самото си неземно съвършенство"... (Николчина 2011). И пиетет към серафичното й чувство към поета.

Писмата на Вл. Василев от 1915-1918 г. говорят - без съмнение, че младият критик, съзнателно или не, е търсил в живота си прототип на Мина - оня вечен архетип на невинност свята, от нежност цяла изтъкана, пред която душата се превръща в "сребърна струна - копнееща и ридаеща за сливане някъде в "звездни" висини". Като типаж и индивидуалност Цвета удивително напомня тънкото височко момиче с големи тъмни очи, с невинен свенлив вид и чист израз, на всичко готово с любимия...

В одеждата на своя ароматен свян...

Не става дума за външни сходства, за стилистика само. Много по-дълбоко е. Търсил е - в своя живот - изживяната сякаш насън любов на Яворов - като пиета и възкресение. Търсил е да върне тези тъжни очи, и това чувство - извън този свят; да снеме от звездните селения на земята, да стопли - този хладен блян, от светъл бронз излян; да приюти в светлината на деня Яворовата неземна поетична мечта, освободена от раздиращите противоречия на "острите Вагнеровски дисонанси" (Боян Пенев), които я сподавят. И не на последно място: да "поправи" - със своя живот - непоправимото: греха за убийството на една любов... И да бъде тя онова земно удовлетворение, така безнадеждно търсено от Яворов. И винаги отхвърляно.

Става дума в известен смисъл за психологическа идентификация, повече или по-малко на подсъзнателно ниво, дълбоко вътрешно съпреживяване, вживяване, но и апостроф на тази психологическа роля. Любовта на Владимир Василев, тя е само един възвисен дух, една светла метафора, интересна за изследователя тъкмо с това, че представлява подсъзнателен опит да се възкреси един поетически мит - романа на Яворов и Мина, в неговата светла, ангелична страна. Много години преди да бъде фиксиран в книга романът на Яворов, това ще се случи едва през 1959 г., Владимир Василев възкресява модела на този мит в собствения си живот.

Спомням си думите на събрата в психологическия анализ на Яворов от 1907-ма г. - за "нежните имортели" на Яворовата любов, които определя като "най-устремения платонизъм в нашата любовна лирика" (Василев 1907: 206)12. Не зная дали Яворов е съхранил нежните имортели на поезията си в живота, но за Владимир Василев това е безсъмнено - в реалния роман на своя живот той е въплътил най-устремения платонизъм на чувството - не в звездни висини и насън, а тук и наяве, на дневна светлина.

И тъкмо с това са интересни и значими писмата. Те хвърлят светлина върху началото на една от най-възвишените любовни истории в българската културна памет. Разкриват един друг аспект от личността на Вл. Василев - изваждат на светло онова от личния му живот, от душевността му, което е несподелимо, непредназначено за чужди очи, неосъзнато дори от самия герой на собствения си роман. И в това е шансът на писмата - най-нежните "имортели" на платонизма в българската епистоларна литература.

Този друг аспект: промяната във фокуса на линзата, с която се четат писмата, преобразява и вдъхва живот на този мъртъв "документален материал". Провокира да прочетем "епистолите" с други очи, да видим в тях онова, което изтръгва тези "архивни единици" изпод праха на отдавна отминали чувства, облъхва ги с живителния дъх на нещо извън делничното и баналното, което няма нищо общо с блудкавия привкус на сантименталния трафарет.

Въпреки че, както свидетелстват много съвременници, а и самите текстове, от любов към Цвета, в разговори и писма Владимир Василев слиза до нивото на понятната за нея стилистика, в пълна отдаденост жертва себе си, за да бъде близък и разбираем за нея. За нея е най-високият порив на душата му. "Духовното слияние в любовта предполага равноценност на двамата" - пише той в текста си за Яворов - и подчертава равноценност. Но жертвата - нея трябва да направи пръв той...

За Яворов чувствата на Мина са само импулс - да разгърне могъщия си поетичен дух в страстен порив. Поетската му душа - алчуща и хладна, обсебва хищно всеки прохладен лъх от ангелско крило и го отлива: в хладен блян - от светъл бронз излян. Духът му не принадлежи на нея: той е храм на цялата вселена...13

Всяка лична съдба е неприкосновено лично достояние. Но - отвъд уникалността на всеки личен живот, само привидна, както се оказва, отвъд безспорната археографичност и типология на чувствата, трябва да признаем безсъмнената и нескривана близост на "любовния дискурс" в епистоларния роман на Владимир Василев с поетическия роман на Яворов. В романа на неговия живот - не поетически, а действителен, автентичен - съвсем не случайно, без съмнение - са вградени и сенките на любимите мъртви- Яворов, и ефирната сянка на Мина...

Две сенки на нощта, през толкоз светлина...

Неизвестна снимка на Владимир Василев от 21 февруари 1958 г.

Неизвестна снимка на Владимир Василев от 21 февруари 1958 г.

Неизвестна снимка на Владимир Василев от 21 февруари 1958 г. Публикува се за пръв път. В центъра е акад. Михаил Арнаудов, до него - д-р Найден Найденов, племенник на Яворов, след излизането му от Белене, вдясно - Владимир Василев. На гърба на снимката има следния паметен надпис, неопровержимо доказателство за близостта на Владимир Василев с Яворов чрез свидетелствата на толкова близки до поета личности като Михаил Арнаудов и Найден Найденов. Точно по времето, когато името му е неистово премълчавано и изрязвано от биографията на поета:

На скъпия събрат в литературата
и верния другар докрай на Яворов - Вл. Василев.

София, 21. 02.1958                 Приятелят му - М. Арнаудов
С много обич и привързаност: Д-р Н. Найденов

На скъпия събрат в литературата

Гръб на другото копие на същата снимка:

На доблестния ратник на литературното поле, искрен почитател и другар на Яворов, с приятелски поздрав от Мих. Арнаудов, 21 февр. 1958.
С най-висока адмирация! - Д-р Найденов.

През юни същата година Вл. Василев ще напише знаменателното писмо до Ганка Найденова, един архивен и морален уникат (Белчева 2011: 151-154).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Заглавие на текст на Вл. Василев за военните разкази на Йовков. [обратно]

2. Христо Петко Славейков (1862-1935), син на Петко Славейков и брат на Пенчо Славейков. Юрист, прокурор в София и съдия във Варна и Кюстендил. През 1891 г. се установява в Кюстендил, където остава до края на живота си - съдия, председател на окръжния съд и адвокат. Член на Демократическата партия, народен представител. [обратно]

3. От 25.06 до 12.07.1913 г. [обратно]

4. Константин Тонев Ленков (1873-1962) - адвокат, политик, култ. деец. Роден в София. Завършва право в Женева. Работи като съдия в Ст. Загора, където се включва в редовете на русофилската Прогресивно-либерална партия. Изпратен е през 1902 на работа в К-л като прокурор, за да засили местната организация. През 1905 става адвокат. През 1911-1913 Ленков оказва помощ в К-л за построяване на няколко учебни сгради, проявява интерес към театралното дело, участва като актьор в читалищната театрална трупа. През авг. 1923 влиза в Демократическия сговор. Около 1926 се отказва от политическа дейност (Енциклопедичен 1988). [обратно]

5. Всички цитати от стихове и писма на Яворов са по: Пейо К. Яворов. Събрани съчинения в пет тома. София: Български писател, 1959-1960. [обратно]

6. Стаматов, Георги Порфириев (1869-1942) - юрист, писател. Живял почти 20 години в К-л, той активно въздейства върху развитието на духовния живот в града. Като съдия защищава бедните и угнетените. През 1921 си дава оставката като постоянен член на Кюстендилския окръжен съд в знак на протест срещу безсилието на правителството да се справи с кървавите разпри на ВМРО. По време на престоя си в К-л (1919-1927) създава разказите: "Малкият Содом", "Вирянов", "Лида Друганова", "В кабинетна мъгла", "Лалка и Лили", "Шурочка", "Нарзанови", в които описва идейната криза на интелигенцията и покварата в семейството. Тук през 1915 г. издава сборника "Скици". През 1927 г. се премества в София. В К-л живее в къщата на Йордан Попанастасов (Енциклопедичен 1988). [обратно]

7. Справката показва, че Цвета е била точно на възрастта на Мина Тодорова - 15 години и 6-7 месеца. [обратно]

8. Василев цитира на френски "Съкровището на смирените" на Метерлинк, изд. 1896 г. [обратно]

9. Те носят названието "Еделвайси", представляват малки пластики на известния френски автор от времето на сецесиона Хенри Луис Левасьор (1853-1934). [обратно]

10. Това порцеланово врабче ще играе основна роля по-нататък, в трагичните месеци на 1926-та, едва ли не като символ и посредник на чувствата. [обратно]

11. Категоричната намеса на поета в писането на студията, впрочем инспирирана от самия него, е описана най-подробно от Кремен в "Романът на Яворов" (Кремен 1959: 547). [обратно]

12. Справката показва, че "имортелите" са цветя, които запазват своя естествен вид и след изсушаване: безсмъртничета. [обратно]

13. Не случайно месец след трагичната смърт на малката Мина проф. Боян Пенев пише на Яворов:

"Ако си почувствал глъбината на тая трагедия - изживей я. Колко бих желал да я изживееш не като поет, а като човек." - писмо от 31 август 1910 г. (Билярски 2013: 440). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Белчева 2011а: Белчева, Евелина. Владимир Василев - Петър Динеков. 73 неизвестни писма (1936-1953 г.). // Страница, 2011, бр. 3.

Белчева 2011б: Белчева, Евелина. Петър Динеков: Портрет на критика като млад. Опит за реставрация по писма и спомени. // Страница, 2011, бр. 4.

Белчева 2012: Белчева, Евелина. Владимир Василев - Петър Динеков. 73 неизвестни писма (1936 - 1953). // E-lit.info Сайт за литаратура, 23 февруари 2012 <http://e-lit.info/lit-teory/379-vladimir-vasilev-petar-dinekov-73-neizestni-pisma-1936-1953-.html> (23.09.2013).

Билярски 2013: Билярски, Цочо. Истинският роман на Яворов. Писмо от 31 август 1910 г. Том 1. София, 2013.

Василев 1907: Василев, Владимир. Поет на нощта. // Мисъл, ХVІІ, 1907, кн. 2.

Василев 1920: Василев, Владимир, Маршът на победата и смъртта. // Златорог, І, 1920, кн. 1.

Василев 1934: Василев, Владимир. Яворов, предговор. // Яворов, П. К. Съчинения. Ред. Вл. Василев. Том 1. София, 1934.

Василев 1963: Василев, Владимир. [П.К. Яворов]. // Пенчо Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. Редактор Борис Делчев. София: Български писател, 1963.

Василев 1992: Василев, Владимир. Студии, статии, полемики. София: Български писател, 1992.

Георгиев 1991: Георгиев, Любен. Литературни показания. Спомени за Вл. Василев. // Пламък, 1991, бр. 5.

Гълъбов 1959: Гълъбов, Константин. Спомени весели и невесели за български писатели. София: Български писател, 1959.

Димитрова, Василев 1975: Димитрова, Блага, Василев, Й. Младостта на Багряна и нейните спътници. Със съдействието на Елисавета Багряна, Пловдив, 1975.

Енциклопедичен 1988: Енциклопедичен речник Кюстендил. София: БАН, 1988.

Константинов 1981: Константинов, Константин. Път през годините. София: Български писател, 1981.

Кремен 1913: Кремен, Михаил. "В полите на Витоша" и нейните критици (студия). 1913.

Кремен 1959: Кремен, Михаил. Романът на Яворов. Том 1. София, 1959.

Месечков 1963: Месечков, Недялко. [Г. П. Стаматов]. // Ст. Михайловски, Ал. Константинов, Г. П. Стаматов в спомените на съвременниците си. Редактор А. Тодоров. София: Български писател, 1963.

Николчина 2002: Николчина, Миглена. Родена от главата. София: Сема РШ, 2002.

Николчина 2011: Николчина, Миглена. Родена от главата. // Миглена Николчина (блог), 14 август 2011 <http://nikolchina.wordpress.com/2011/08/14> (23.09.2013).

Савов 2000: Савов, Сава. Неща, които се знаят от малцина и са едни от интимните причини за погромите на България. // Савов, С., Жостов, К. Интимните причини за погромите на България. Съст. Ц. Билярски, Т. Андонов. София, 2000.

Тодорова 1963: Тодорова, Райна П. [Петко Ю. Тодоров]. // Пенчо Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. Редактор Б. Делчев. София: Български писател, 1963.

Цанева 2011: Цанева, Милена. Срещи и разговори с Дора Габе. // Везни, 2011, кн. 7-8.

Яворов 1959а: Яворов, П. К. Събрани съчинения в пет тома. Том 1. София: Български писател, 1959.

Яворов 1959б: Яворов, П. К. Събрани съчинения в пет тома. Том 2. София: Български писател, 1959.

Яворов 1960а: Яворов, П. К. Събрани съчинения в пет тома. Том 3. София: Български писател, 1960.

Яворов 1960б: Яворов, П. К. Събрани съчинения в пет тома. Том 4. София: Български писател, 1960.

Яворов 1960в: Яворов, П. К. Събрани съчинения в пет тома. Том 5. София: Български писател, 1960.

 

 

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2013, № 10 (167)

Други публикации:
Страница, 2013, бр. 4, с. 165-192 (разширен вариант).

Текстът е част от книга на авторката (под печат).