POST SCRIPTUM:
МЕЖДУ. ЗНАЦИ ЗА СЪДБОВНА ЕКЗИСТЕНЦИЯ

Евелина Белчева

web

Когато аз говоря, когато аз пиша, когато аз мисля -
ти присъстваш: аз пиша, говоря и мисля - за тебе.
Или - кой знае дали не е по-право - чрез тебе...

Яворов в първия ръкопис на драмата

Отдавна не стои въпросът дали личната драма на Яворов и Лора е предмет на литературознанието. Още Божан Ангелов говори за нейната "културно-историческа и културно-творческа стойност". По-късно Кръстьо Куюмджиев подчертава: съдбата на една изключителна личност е "нравствено-историческа и културно-философска проблема за едно общество".

Същото се отнася, дори в по-голяма и по-съществена степен, за историята Яворов и Мина. Още повече че тя създава един обширен мегатекст от чисто литературни произведения. Този сюжет е една културологична драма. И тя изисква културологичен, а не тясно литературоведски подход.

На 28 юни 1911, когато подготвя драмата за сцена, на въпроса на Арнаудов "Где си ти по това време?" Яворов разкрива част от вътрешната история на произведението си:

"Най-малко аз съм в театъра! [Аз не съм в театъра - повтаря в ръкописния запис на Арнаудов.] Аз съм в София, в една къща, аз съм на гробищата, но никога не съм в театъра. И дори, мислейки за театъра, изпитвам едно чувство на отвращение. Аз писах за театъра, но ако драмата е годна за изпълнение, това няма нищо общо с мисълта ми за него... Никъде няма да срещнеш у мен думата сцена, аз пиша картина... То се дължи, види се, на обстоятелството, че съм три години в театъра и че възсъздавам в пиесата си живот, който живея, и не мога да го свържа с условностите на сцената, и не мога да го крия под маската на артиста" (Архив б.г.).

Най-вероятно тук Яворов държи да подчертае, че преживява тази драма като човек, а не като поет, както настоятелно изисква от него Боян Пенев в цитираното по-рано писмо. Той все още преживява личната си трагедия и не би могъл да скрие това под маската на театъра. Тоест - драмата може да се ситуира точно така - между личната болка и условностите на сцената, между автентичното и фикционалното, между автобиографичното и сублимиралото в драматургичен текст. Тоест - между драмата и театъра.

Това е онова трудноотграничимо - несподелимо, неизречимо - флуидно пространство, разположено между житейското и естетическото, което само за удобство наричаме металитературно. Именно тук - в това пространство на остро болезнения - и затова съзидателен творчески "разлом" - между драмата в живота и драмата в театъра, е точното място, където е ситуирано и пространството на този естетически анализ.

Това е смисълът на паратекстовете, точно това пространство на разлома изследват: между реалния живот и художественото произведение, между автора и неговата литературна личност, между реалната драма и театралната. Как пиесата се превръща в художествено откровение, и покаяние - извън и независимо от автора. И каква всъщност е неговата роля в това превращение.

В резултат се оказва, че отношенията между реалната драма и сътворената за театъра са доста нееднозначни. И че тя съвсем не е "точен запис" на трагедията, както твърди Михаил Арнаудов.

Точно на 4 декември 1910, завършвайки първата редакция на драмата си, Яворов пише на д-р Кръстев:

"Наистина, аз не взех един живот, за да скрия една идея в него, но взех един живот, за да открия една смисъл в него" (Писмо 1970: 208).

Основната стратегия в работата с архивните документи е да се проследи и анализира тъкмо този път, по който Яворов "взема" един живот - фактите на екзистенциалната драма, и "каква смисъл" открива в тях, превръщайки лично изстраданото в художествено произведение.

Яворов казва на Арнаудов, че в един момент, точно на 4 ноември, драмата просто "пада" пред него: "готова, работена сякаш пиесата, с всичките си лица, без имена още". И някой сякаш му я диктува: дотолкова е узряла у него. Това, разбира се, е условно. Драмата е съзрявала в Парижкия дневник няколко месеца след смъртта на Мина. В първия ръкопис на пиесата - удивителен запис на духовната "пантомима", почти без поправки, в третото и последното действие изплуват дълги пасажи от дневника, които по-късно са били съкратени.

Всъщност още преди трагичния край на житейската история Яворов е провиждал в този драматичен личен сюжет изключително напрегнатия, мощен потенциал на една скрита в него естетическа реалност. Известни са думите му до Мина в писмо от 4 януари 1908: "И ти ще видиш, че няма да остане ред, в който да не проглежда твоя образ..."

Но не е само това. В писмата на Мина, в поведенческите й жестове, той предусеща, отгатва, визуализира собствените си поетически инвенции, мисли - чрез нея. Редица нейни образи и настроения оживяват като символи във високия, разреден поетичен въздух на неговите стихове. А стиховете се връщат отново към нея - като писма. Още тогава житейско и естетическо се смесват и преплитат - по неизповедимите пътища на драматичното творческо обсебване на реалността.

В първия ръкопис на драмата Яворов е записал нещо много важно:

Христофоров: - Би трябало аз тебе да се моля, защото ти си за моeто мъжко дело онова, което е духа на един бог в неговото творение... [Когато аз говоря, когато аз пиша, когато аз мисля - ти присъстваш: аз пиша, говоря и мисля - за тебе. Или - кой знае дали не е по-право - чрез тебе...] - По-късно тази много важна изповед е съкратена.

Лист 122 от първия ръкопис на драмата "В полите на Витоша" (Лист б.г.)

Краткият живот на Мина, една особена, свръхемоционална форма на съществуване, е като проблясък на ръба - между живота и изкуството. Тук фактите на живота стоят по-високо от философския синтез, който изкуството би могло да направи. Литературността става поведенческа категория. Или по-скоро - поведенческите жестове стават литературна категория.

За поета наистина остава само да намери формата - да "запише", да оформи тази трагична естетическа реалност. Естествено - в драма. Тъкмо затова толкова бързо, невъобразимо бързо - според самия Яворов - спонтанно, импулсивно - е "записана" пиесата. Тя е била вече поставена - разиграна и репетирана: в самия живот.

"Не, това не е поезия, а самият живот..." - преживява след премиерата в самотното си уединение мълчаливият довереник Владьо: "Защото тук всяка дума е изтръгнат от сърцето стон, защото всяка нейна дума е едно ридание на душата и всеки жест - усилие на птичка, която чупи криле в стените на клетката" (Василев б.г.).

*

Тази книга се роди от текстологични редакторски бележки към записките на Владимир Василев, намерени в неговия архив. В процеса на работа бележките под линия така застрашително преминаха границите на строго охраняваните компютърни полета, че загубиха облика си на бележки, "преляха нощвите" и се сдобиха със самостоятелна глава в края на книгата, по-късно се разраснаха до втора част на текста и накрая превзеха цялото писане: текстологично изследване и анализ въз основа на архивни документи, мемоарни свидетелства и биографични факти.

Без съмнение, този вид работа - черна, непрестижна, неоценена - е основна и най-важна за литературния историк. Това "разследване" на автора и неговия текст съдържа изключително богат интерпретаторски потенциал. Едва след този черен труд може да се говори за пронизваща всички равнища на творбата - в диахронен и синхронен срез - литературоведска интерпретация.

"Реставрационните" работи по текста на драмата предполагат основно анализ на архивните документи. И все по-категорично става убеждението, че няма друг начин да бъде прочетена драмата на Яворов - дори да не е точен "запис" на трагедията от 1910 година, освен през нейното автентично случване - дотолкова, доколкото е автентично съхраненото в архиви, писма и документи. И в паметта.

Писмата на Мина - знак за съдбовна екзистенция, имат основен принос за анализа на драмата. В тях се откриват неочаквани и стъписващи психобиографични проникновения. Връзката между писмата и драмата има дълбок литературоведски смисъл. Писмата разкриват един скрит, дълбинен слой, един реален екзистенциален и психологически контекст, смело изговарят дори премълчаното в "записа" на драмата...

Част от последното писмо на Яворов до Мина - 19 юни 1909 г.

Този автентичен контекст разширява неимоверно вместимостта на театралното пространство, то се превръща в "мегатекст" на цялата трагична история. В пиесата - прочетена в контекста на писмата, психобиографично - e съсредоточена сърцевината на анализа. В този двоен огледален прочит се случва и творческата драма на автора - и същинското "раждане" на "литератора", както мисли самият Яворов: - в пространството между драмата в живота и драмата в театъра.

Такъв прочит има дълбок литературно-исторически и психобиографичен смисъл. Но изключително съдейства и за анализа на пиесата като чисто литературен факт. Разнищват се фините сребърни нишки на нейното претворяване от поета, надмогването на чисто биографичното и сублимирането в художествен факт. По друг начин, и в дълбочина, се разкрива и личната и творческа драма на автора на драмата.

Писма, мемоарни свидетелства, ръкописи, чернови, лични записки, снимки, картички - низвергнати от модерното литературознание като низши биографично-исторически факти, текстове с нехудожествени функции, тук имат изключителна изследователска стойност - олитературени и издигнати в литературни, културни факти, те стават важен път към един по-широк, културологичен анализ.

Много важна и изключително интересна е "реставраторската" работа, свързана с търсене и разпознаване на следи от археографията на автора - автоцитати, апострофи, резонанси и реминисценции от поетическата памет, просветващи като сребърни нишки в драматичния текст.

Проглеждайки отвътре творческия процес, този мегатекст отчетливо се дисоциира, разгражда се на действителна история, фикция и биографичен мит. За да стигне до сърцевината, до същинските недра на драматичното не толкова като сюжет, а като драматично преживяване на света и себе си.

Разбирам това като опит да се надмогне уютът на мита, уютът на лесното и мелодраматично обяснение за "всекидневния трагизъм" на живота, на творческата личност, на българския поет... Разбирам това като повик анализът да стигне зад всичко това. Смятам този път за много продуктивен и смислен.

В. П. Верещагинъ - Ночь на Голгофъ (Третьяковская галлерея)

Картичка на Мина от 22 август 1907 г. (гръб)

*

Модерното литературознание призовава към прочит на творбата в затворените й естетически граници. Някои "постмодерни" учени подценяват старата класическа методика - "да се тълкува литературният факт чрез и във историята на неговото постигане", да се четат текстовете през техни по-ранни чернови варианти и да се обмисля "конститутивно-литературното чрез "незаконните" паралитературни явления и следи" (Дакова 2002: 131). На живо се вижда в текста, че тъкмо там, където изследователката на Яворов, Бисера Дакова, навлиза в тези "незаконни" полета, тъкмо там има най-съществени резултати.

Текстологичното разчитане на чернови и ръкописи носи неоценими изследователски резултати в движението към цялостния анализ. Паратекстовете са "реставрация на смисъла", а къде другаде се съдържа смисловата същина, ако не в диахронния срез? И ако авторът сам е оставил податки за историята на текста, както тук Яворов специално е запазил ръкописа, защото тъкмо "от драмата насам" се чувства литератор¹, непростимо е те да бъдат пренебрегнати и заменени с научна метафизика.

И защо всъщност трябва да се смята, че този вариант, който авторът е оставил като последен, е художествено най-добрият? Пример на живо е реставрацията на стих. "Невинност свята..." Ръкописният вариант е неизмеримо по-силен, но за неговото пренебрегване са се намесили извънлитературни причини.

Постмодерното литературознание пренебрегва и орязва и биографемите като непрестижни. Но в последно време, особено със закона за достъп до архивите, се заговори за възход на биографичното - "в различните варианти на срастване-сработване между документално и романово, между достоверно и фикционално [...]. Биографичният разказ има своята ценност и своето послание; той сам по себе си е стойност и носи постижим смисъл" (Пелева 2010).

Актуализира се отново интересът към взаимоотношенията действителност - литература, биографична даденост - художествен текст. При изучаването на тази междинна реалност на първо място стои анализът на архивните документи - най-сигурният път към изследователската концепция.

Действително, какво бихме знаели за първата драма на Яворов, ако Владимир Василев беше спазил императивното завещание на приятеля си - да изгори Парижкия дневник и първия вариант на драмата - тези безценни архивни документи. Какво бихме знаели за Мина, ако беше "предал на огън!" писмата им, оставени у него на отговорно пазене от самия Яворов. Не за това ли знаем толкова малко за лирическата героиня на "Затмение" и ред други знакови творби, защото самият Яворов е унищожил всякакви следи от нея - предал е писмата на огън преди смъртта си, на 16 август 1914 г.

Картичка на Мина до Яворов от Елена, 3 август 1908 г.,
с изображение на Торквато Тасо (Torquato Tasso) - италиански поет от 16. век, с лавров венец.

На гърба - кратък сдържан текст, който говори за сбогуване.

*

Критиците на драмата по онова време са гледали твърде отблизо. Ние сме вече твърде отдалечени. Нека се върнем отново съвсем близо, но да поставим линзата по друг начин. Защото други са целите на този анализ - не реконструкция, а деконструкция. И вторична реконструкция: от естетическата реалност - към психобиографичната. И оттам - към културологичната.

Ретроспективното текстологично четене е опит да се разгадае най-енигматичната културно-философска загадка - литературната личност на Яворов. "Тя става нещо само за себе си, става тема" - пише Михаил Неделчев още през 80-те години.

Яворов е културологичен феномен. Животът му е най-съществената част от неговото битие в културата, той е най-същественият му "текст". Текст, който трябва да бъде прочетен в общокултурен смисъл. Както е написал неговият изследовател текстолог Михаил Неделчев: "Яворов е мащабна, трагична персонификация на модерния тип художник в културното развитие на България от първите десетилетия на века" (Неделчев 1980: 248).

БЕЛЕЖКИ

1. "Аз живея вътрешно един много по-дълбок живот, отколкото оня, който изказвах в поезията си. Моите работи са писани повече от нужда на душата, и аз нямах амбицията на литератор. Чувствам се такъв от драмата насам..." [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Архив б.г.: Архив на М. Арнаудов. // НА-БАН, 58к, опис 2, временна а.е. 283, л. 38а.

Василев б.г.: Василев, Владимир. [Записки за драмата]. // ЦДА, ф. 373 к, опис 1, а. е. 421.

Дакова 2002: Дакова, Бисера. Яворов. Археология на автора, Стигмати, 2002.

Лист б.г.: Лист 122 от първия ръкопис на драмата "В полите на Витоша". // НА-БАН, 55к, опис 1, а.е. 1396.

Неделчев 1980: Неделчев, Михаил. Проблемът за автобиографизма в творчеството на Яворов. // Яворов. Раздвоеният и единният. Нови изследвания. София: Наука и изкуство, 1980.

Пелева 2010: Пелева, Инна. Случаят "Яна Язова", или възходът на биографията. // Електронно списание LiterNet, 05.11.2010, № 11 (132) <https://liternet.bg/publish20/i_peleva/iana-iazova.htm> (25.03.2015).

Писмо б.г.: Писмо до д-р Кръстев от 4 дек. 1910. // Арнаудов, Михаил. Яворов. Личност, творчество, съдба. София: Български писател, 1970.

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2015, № 3 (185)

Други публикации:
Евелина Белчева. Яворов - между драмата и театъра. София, 2015.