Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СРЕЩА ВЪВ ВРЕМЕТО НА ДВАМА КРИТИЦИ

Евелина Белчева

web

Във времето на смъртта на критика, предизвестена от Светлозар Игов в неговата антиутопия "Смъртта на критика като край на литературата", поетът Марин Бодаков прави успешен опит да възкреси един отдавна забравен критик - Йордан Маринополски1, критикът на критиката, отдавна погребан в маргиналиите на литературноисторическия мемориал.

Симптоматично е, че тази книга е сдвоена от автора си с друга книга-близнак, която поставя още в заглавието си риторичен въпрос: "Кой "уби" критиката?". Направих неволна грешка с авторското заглавие и написах, че заглавието е "Кой "уби" българската литература?". Но като се замисля, грешката е точна, макар да звучи апокалиптично. Защото липсата на стойностна критика и замяната ѝ с рекламно ревю, обслужващо като рекламна листовка приятелски кръгове и издателския пазар, това предвещава и края на литературата...

Книгата се превръща в промишлен продукт, в стока, която трябва да бъде рекламирана, за да се купува, а критиците - в рекламни агенти на издателства, пряко обвързани с тях, защото критерий за стойността на книгата се оказва как тя се продава по книжните "панаири" на литературната суета. Професионализмът и добросъвестността закърняват, мотивацията става все по-перфидна. Призванието на истинската критика да бъде форма на самосъзнание на литературата е отдавна забравено.

А дали смъртта на критиката не предвещава и край на литературата?

Марин Бодаков. Критика и искреност. Случаят Йордан МаринополскиПодзаглавието на книгата "Случаят Йордан Маринополски" е много точно, защото историята на този критик се оказва знакова биографема. Възстановявайки "хронологията на едно литературно и човешко поражение", авторът възкресява един забравен образ от литературната периферия и това е безспорен принос за историята на литературната критика. Релефът на всяка литературна история е неравен, има място и за върхове, и за падини.

Критик на критиката, това повдига на втора степен по скалата "проклятието на призванието" за Маринополски. Неговото поражение се превръща в "случай", защото то е аналогично на отстраняването от литературната история и изпадането в периферията на литературата и на други критици от "втория ешелон": Алберт Гечев, Стефан Минчев, Страшимир Кринчев, Димо Кьорчев, които чакат да намерят мястото си в реконструкциите на литературните историци.

Да не накърняваме за нищо в света нашата искреност. Ясна и избистрена душа, безусловна вярност на дадената дума, добросъвестност в твърденията и обещанията - ето главните достойнства на хората, които искат да служат на истината.

Този цитат от Й. Маринополски стои на първа страница на книгата. Искреността - това "убегливо" и твърде относително понятие, по-скоро от областта на етиката, отколкото категория на литературната теория, е може би и предопределящо неговото маргинализиране. Животът му се оказва "предизвестена катастрофа". "Темата за искреността е била така стъписваща, че заглушава пред читателите безспорната му литературно-теоретична компетентност. Обезврежда го до полемист, вежливото название за скандалджия" - пише М. Бодаков с явна симпатия и съпричастие.

Как се описва това понятие тук като условие, без което не може, за литературната критика? "Искреността - като последователно съвпадение между психика и поведение у един човек", като "порив към литературна справедливост", антоним на което е лицемерието на лакея, обслужващ конюнктурата. Защото за другия тип поведение се плаща висока цена: "изолация, мълчание, забрава".

Един толкова обещаващ в утрото си критик, който поради скромността си, и дали само поради нея, задава въпрос авторът, е потънал в небулозата на литературната история: "Какво се е случило, та този, който е обещавал да стане най-видният български литературен критик, днес е напълно невидим?" Дали това се дължи на неговата изключителна скромност, или има и други причини... Прочитът на полемиките от миналия век е направен тъкмо през императива на Маринополски за "искреност" в критиката. И досега авторите от периферията се четат през станалите вече канонични твърдения на центъра. Изследователят обръща перспективата и се опитва да чете обратно: да прочете центъра през твърденията на периферията.

В първата част се разглежда предимно книгата "Критици", от 1910 г., насочена главно срещу д-р Кръстев и Пенчо Славейков, наречена от Пламен Дойнов "негативен опус" в текста му за 1910 г. "Един провинциален Давид срещу столичните Голиати" - пише изследователят на Маринополски с явна симпатия и съпреживяване.

Авторът е издирил по архивите изключително любопитни и непубликувани мемоарни и епистоларни свидетелства и документи, които говорят за сложни междуличностни отношения: неизвестно писмо на Маринополски до д-р Кръстев, както и прелюбопитно писмо до Яворов, съдържащо дръзка молба за застъпничество пред редактора на "Мисъл" - да публикува в собственото си списание текст, насочен срещу самия него: "Писал съм текста си без умисъл как ще ме хареса този или онзи, затуй за много хора думите ми ще са парливи, особено когато говоря за Пенча. Едно мога да потвърдя: въодушевяваше ме добра идея, добросъвестен съм бил".

Писмото е от април 1906 г. Разчитайки, че искреността на неговата позиция ще бъде оценена, Маринополски излиза твърде дръзко, "със слабите си сили" срещу столичните Голиати д-р Кръстев и Пенчо Славейков. По повод на "Певец на воля и младост" на Кръстев той пише за автора: "озлобен писател, който е поел чудовищен поход срещу читающата публика". Естествено, "разборът" така и не е публикуван. "Скандалът предстои" - предчувства Бодаков.

В полемичния патос към д-р Кръстев е залегнала една вярна и актуална и в днешно време теза, над която си заслужава да се помисли: "вносът на литературна теория у нас трябва да познава и зачита и местната литературно-критическа практика". Кръстев иска да "прихване" на българска почва "модернистичната идеология, която е внесъл от Германия в София". Прозвищата му били "Трансцендентният" и "Иманентният", заради вносната лексика, с която "хвърлял прах" в очите на студентите. И младият критик прави заключение, че българската представа за модерност е твърде имитативна.

Може би Маринополски се е осмелил на този дързък жест, защото е имал пред очи толерантността на редакцията към младия юрист Вл. Василев, който през 1904 г. яростно отбранява Вазов от кръга "Мисъл" в "Демократически преглед", и всъщност така опубличностява името си на критик. А по-късно през 1910 г. също дръзва да предложи за списанието своя статия в защита на "Японски силуети" на Вазов. Но неговата статия е призната от самия Яворов и оценена с подобаващо тънко чувство за хумор и ирония: "Тя е може би по-хубава от "Японски силуети", които разглежда", пише поетът.

В "случая Маринополски" обаче Славейков, Яворов и Петко Тодоров отказват на дръзкия просител с едно комично писмо от името на редакцията, което М. Бодаков е намерил на гърба на просбата. Яворов се е подписал като "военен министър", а Петко Тодоров - като "министър на вътрешния ред". Великолепното им чувство за хумор деликатно тушира негативния отказ. Неизвестно дали злощастния критик е получил официално отговора.

Втората част се основава предимно на книгата "Прояснени небосклони", излязла в две части през 1922-1924 г. Тук критикът е скрит зад псевдонима Първан, който играе ролята на автофикционален персонаж. А в изследването образът му се разпада на фрагменти, които се опитват да сглобят противоречивата му личност. Всеки фрагмент има остроумно и поетично заглавие, насочващо към същността, без да казва твърде много. Фрагментите обглеждат и проследяват от различни гледни точки противоречивия път на "неистовия търновчанин" и търсят отговор за мотивите на бягството от активен литературен живот, за опита му да се приюти и смири, да лекува душата си в уюта на семейството.

Горчивият извод на изследователя е, че тъкмо този императив на Маринополски за искреност го проваля "с гръм и трясък". Защото в критиката и днес искреността като синоним на професионална добросъвестност е отдавна девалвирало понятие, и все повече оскъднява... Но скромният търновски критик слага начало на школата на психологическата критика, към която принадлежат критици като Б. Пенев, Вл. Василев, М. Арнаудов, както твърди и Любомир Стаматов, и той отдавна забравен критик...

Личностната идентификация на изследователя с персонажа му е искрено и директно заявена. Навсякъде видимо прозира и образът на младия критик. И за него искреността е синоним на добросъвестност и скромност: "Това означава цялостност и последователност, взаимосвързаност в критическото поведение. Откровеният човек не е скрит, не е потаен, а искреният човек е съвестен". Защищавайки Маринополски, Бодаков заявява и своето лично кредо на критик: "Искреността изобщо не е гаранция за създаването на велика литература, но тя е незаобиколимо условие за създаване на литературна критика". Според мен, на автора не би навредило да стои на една стъпка по-голяма дистанция от изследвания персонаж.

Книгата е прекрасно оформена, по всички правила на изкуството на полиграфията, както е обичайно за изданията на "Фабер", В. Търново. Голям късмет е да попаднеш на това издателство.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Йордан Маринополски (1874-1924) - общественик, публицист, есеист, писател, народник, преводач и литературен критик. [обратно]

 

 


Марин Бодаков. Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски. Велико Търново: Фабер, 2019.

 

 

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2019, № 12 (241)