ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МАТВЕЙ ВЪЛЕВ

Евелина Белчева

web

Тази книга е важна част от редицата книги за автори, незаслужено премълчавани и забравени от литературната история. След книгата на Христо Карастоянов "Матвей Вълев. Литературно-критически очерк" от 1982 г., която е вече библиографска рядкост, излезе сборникът на Матвей Вълев "Хумор и сатира", съставен от Мая Славова, а сега и книгата, отново под нейно съставителство, предговор и редакция - "Матвей Вълев отблизо. Спомени, писма, документи" (2019).

Да погледнеш отблизо една наистина "космополитна" личност - българин, живял 7 години в Германия и 4 години скитал в екзотичната Бразилия, за когото се носят какви ли не легенди, си е едно истинско приключение в историята на българската литература. Матвей Босяка е една от легендите, в която всички толкова бихме искали да повярваме: Обявен за "профашистки настроен", попаднал под ударите на политическата разправа след Девети, Матвей Вълев избира да отиде като доброволец на фронта, за да изкупи "вината" си. А може би нарочно е изпратен в такава рота със специално предназначение, в която би било истинско чудо да остане жив. Войниците трябвало да се вмъкнат в тила на германците. Схватката била много ожесточена и се водила през целия ден от съвсем близко разстояние. Официално е обявено, че Матвей Вълев е бил тежко ранен и загинал. Но справката в Държавния военно-исторически архив от какво е починал гласи: безследно изчезнал...

През 1976 г. журналистът Димитър Найденов пише: "Лекомислен, но честен, Матвей отиде доброволец, за да измие лицето си от петното, което сам си нанесе с писанията си в "Щурец". Изми го! Сбогом, Матвей! Не бях мислил, че и тебе ще надживея." Легендата разказва, че приятелите му са си писали писма с него докъм края на 60-те години. Те отричат да е загинал през 1944 г. Христо Карастоянов разказва, че през 80-те, малко преди да почине, поетът Христо Радевски, при едно литературно посещение в Ямбол, го повикал и на четири очи му казал, че Матвей Вълев не е загинал, живял е през 50-те години в Кайро. "Ние, приятелите му, знаехме това", казал Радевски...

Отвъд легендата, книгата на Мая Славова е едно действително възкресение. Като анализира издирените в архивите документи, писма и спомени, авторката реконструира образа на писателя, притежаващ едно от най-остроумните хумористични пера в българската литература. Неин принос е и подробният коментар на известни и неизвестни псевдоними на писателя. Сравнявайки го със Смирненски, който пише под около 70 псевдонима, тя доказва, че през 1920-1923 г. в "Червен смях" М. Вълев е използвал няколко различни псевдонима, наред с утвърдения Матвей Босяка, с който се подписва в "Българан" и "Маскарад": Пролетарий В, Крадец № 13, Войник от двореца на краля, Д. Вълев. Мая Славова открива, че освен в "Червен смях", Матвей Босяка публикува и в "Българан", и в "Маскарад" - 28 фейлетона.

На основата на документи и с откъси от негови произведения се реконструират доста неизвестни моменти от студентския живот в Берлин, характерни за интелигенцията през 30-те години. В архива на видния библиограф Тодор Боров авторката намира неизвестни писма на М. Вълев. Двамата се сближават в Берлин, където учат и членуват в студентското дружество НАРСТУД и сътрудничат на едноименното списание. В спомените си Тодор Боров пише: "Аз бях във връзка с Жендов още от София, в Берлин се срещнахме като стари приятели, той ми донесе и новини от общи познайници, а и доста софийски клюки. И скоро ние с него и с милия Матвей Вълев ("Босяка") образувахме една почти неразделна тройка, живеехме, както и подобаваше на възрастта ни, "душа в душу". Писмото от Берлин е вероятно последното, изпратено от М. Вълев до приятеля му, преди да замине за Бразилия. В Германия той е слушател във Фридрих-Вилхелмовия университет през 1929/30 г., главно по журналистика, философия, история на театъра и др.

Мая Славова е издирила важни данни и от периода в Бразилия. Вълев описва живота на българските гурбетчии в дълъг разказ, от който са дадени няколко откъса. Отново интересно писмо до Боров от 12 март 1933 г. и до Женя Дюстабанова от същото време. В разказа "На прага" от 1940 г. е описано завръщането след десет години в чужбина. "В края на 1934 г. писателят се връща в България, но вече не е същият, какъвто го помнят старите му приятели комунисти - пише М. Славова. - Претърпял е сериозна политическа метаморфоза, в резултат от която рязко се оттласква от левите идеи. Негови текстове все по-често се срещат по страниците на официозни периодични издания като в. "Щурец" и кооперативните списания... Публикува разкази и в заклейменото по-късно списание "Златорог". В разговори с приятели критикува политиката на Сталин." Интересна картина на живота му след пристигането в България, намираме в писмата на Ал. Жендов до Анна Колушева. В кратките "приписки" към писмата поразява ведрото му чувство за хумор, въпреки че по това време той е военен кореспондент.

Принос в работата на Мая Славова е и реконструкцията на образа на Вера Лукова, художничка, спътница на Матвей Вълев, и покрай нея на образите на някои художници. "Вера Лукова, която Жендов така прекрасно описва, е родена на 1 март 1907 г. в Пловдив. Завършва живопис в Държавната художествена академия през 1930 г. при проф. Борис Митов. Рисува портрети, натюрморти, пейзажи. В ранното си творчество създава поредица от портрети на писатели, художници и артисти - Боян Дановски, Сирак Скитник, Александър Жендов, Николай Шмиргела и др. През 1931 г. е отличена с Държавна награда за живопис, член е на Дружеството на новите художници, възникнало през 1931 г. С творчеството на представителите на това дружество до голяма степен е свързано възприятието за нов етап в развитието на българското изкуство." В отзива си за Вера Лукова от 1935 г. М. Вълев пише: "Като портретистка, тя си има вече особено място в нашето изкуство. Новите портрети, които сега излага - център на изложбата ѝ - доказват нейното вярно и бързо усъвършенствуване, като един от най-добрите н а ш и п о р т р е т и с т и. Рядко, може би още никога, в изложбените салони не е излаган портрет, като напр. "Портрет на г-жа А.".

Авторката е открила и разчела и ценни писма до Вл. Василев, открити в неизчерпаемия му архив. Включително и Военна пощенска карта от юни 1944 г. до с. Койнаре, където са се евакуирали Вл. Василев и др. интелектуалци. Много полезни за всеки изследовател са и изобилните бележки след всяка глава, насочващи към слабо известни издания и източници. Работата е ценен принос в архивистиката и ще бъде необходима основа за по-нататъшното изследване на живота и творчеството на М. Вълев, а и изобщо за историята на българската литература.

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2019, № 12 (241)