ЩЕ СЕ ЧУЕМ ПО-КЪСНО...

Евелина Белчева

web

Поздрави от снежно Търново.
И не бутайте текстовете на Динеков!

И на мен самата не ми се вярва, че никога не сме се виждали на живо. Срещна ни отново Владимир Василев, известен "събирач" на души, изкушени от литературата. От случайна среща на два текста в "LiterNet" акад. Иван Радев превърна общуването ни в равноправен диалог на хора, еднакво изкушени от литературната история и главно - от архивите. Добре, че не говорехме "по жицата", а по пощата, та все нещо е останало...

Носеше се "по въздуха", че и той работи по Владимир Василев, но естествено, академикът имаше възможност да издава по-бързо. Чаках със затаен дъх и мъничко ревност книгата, която излезе в ранната есен на 2016. Тутакси реагирах, той още не бе получил авторския си екземпляр:

11.09.2016

Уважаеми акад. Радев, прочетох с подобаващо настървение книгата Ви за Вл. Василев - за една нощ, взех я още топла от печатницата на "Марин Дринов". Исках веднага да отговоря на някои въпроси, които поставяте, но ме сполетяха разни "беди" - ситни-дребни като камилчета, та реших, че ще дам отговор със следващите си публикации... Благодаря за подкрепата! Много съм горда, че един академик цитира работата ми.

11.09.2016

Начинът, по който казвате, че сте посрещнала моята скромна книжка, говори за съдбовна обреченост на Вл. Василев. Това вдъхва увереност, че наистина ще продължите, задълбочите и придадете завършеност на онова цялостно изследване, което очаква делото на критика. Аз си признавам, пък и Вие сте разбрала, че с нея не съм си поставял големи цели, решаващият подтик бе да се "доиздължа" на Султанов. Но Вл. Василев очаква своя истински интерпретатор - т.е. наред с контекстите му, с архивираните му свидетелства, да се бръкне в същинската част на критическото му наследство.

Толкова плътно бе цитирал мои неща за Динеков и Вл. Василев: шегуваше се, че сме "съавтори"... Нямах още издадена книжка, специално бе търсил публикациите, пръснати из дебрите на Мрежата, цитирал по няколко страници. Необходими били за "пъзела" около Владимир Василев. За Нова година - отново отправени благодарности и пожелание за книга.

31.12.2016

Благодаря за сторената от Ваша страна чест. Не се съмнявам, че оценката Ви е искрена. Напоследък все по-рядко по този начин ми напомнят за самия мен - без това да има някакво значение. Без да има особени качества - книжката поддържа жива паметта за Вл. Василев. Книгите, от които съм все още доволен и смятам, че стоят на мястото си са "Архимандрит Неофит Петров-Хилендарец, или все още непознатият Бозвели" (2011), "Отец Паисий Хилендарски. Контекст и отгласи от личността и делото му" (2012), върху новата литература - книжката ми за Ем. Станев и "Йордан Вълчев. Личност и дело. Време и съвременници" (2006). Само за Бозвели знам, че излезе нещо от Надежда Драгова, за другите - нищо. Е, имам книги със спрени рецензии, за "Столица на оцелелите" (1984) - публикувани 9-10, а и непубликувани... Все там! Другото е от Лукавия. Досущ в навечерието на Новата 2017-та - ще повторя пожеланието си тя да бъде година на излязлата Ваша книга за Вл. Василев! Поздрав от яко заснежено Търново. Ив. Радев

Не мога да забравя с какво чувство за отговорност акад. Иван Радев тичаше, вече болен, по пощи и куриери да изпрати навреме двете издателски рецензии - отговорност повече към редактора на "Златорог", разбира се, отколкото към непознатата черноработница по архивите. С какво нетърпение очакваше двете "златорожки" книжки - повече от своите, за да прочете окончателния вариант в бавените две-три години след дълги издателски перипетии издания.

02.06.2017

Още преди да се появят вариантите, аз вече бях оставил да пратят по "Еконт" пратката с рецензията в два екз. на предадения ми от Вас адрес. Тъй като не разполагах с телефонен номер, за да Ви уведомят - налага се да отидете в техния офис в Студентски град. Пратката ще бъде там още утре, рано сутринта. Ето т.нар. баркод, въз основа на който ще Ви я дадат: 13 064 99 99. Срещу лична карта.

03.06.2017

Не съм срещала по-настояща коректност по нашите ширини!... Чак се притесних, че толкова Ви ангажирах да се занимавате с моите работи! Получих съвсем навреме прекрасната рецензия, не съм очаквала, че ще заслужа такава "похвала", но да я въздадем на нашите герои... Най-важното е, че разбрах дълбоката си "просопографска" същност, за която и не подозирах! :) Обаче видях в Уикипедия какво означава!... За благодарност в понеделник Еконт ще Ви сервира една огромна книжна "торта"! Пак от Клуба по интереси!

22.05.2017

Не виждам нищо необичайно в готовността да бъда полезен. От ред години търся някой да се заеме и напише полагащата се книга за Боян Пенев, за да отпадне моята "измъчена", но уви... Та и във връзка с Владимир Василев - само Вие сте подготвена за него. Дано...

Книжната "торта", обещана по-горе като благодарност, бе дневникът на Петър Динеков. Никога няма да забравя колко ме подкрепяше за издаването на Динековите записки. Считам този факт за най-точен лакмус на неговата почтеност. Таеше някаква обида към "доайена", погрешно смяташе, че му е попречил, че не го е дооценил през 70-те години, в началото на пътя му... Кой знае по какви причини чакал пет години да му пуснат първата книга - за Боян Пенев, и то след седем рецензенти... Едва ли причината е бил тъкмо Петър Динеков, но обидата бе останала. Въпреки това признаваше, че Динеков е бил прав в забележката си за езика на първата му книга.

За моя радост, след всичките ни спорове и поредица дълги мои писания до него, и особено след като му пратих части от дневника, акад. Иван Радев се превърна в най-ревностен защитник на идеята за неговото публикуване. Споделяхме мнението, че подобни проблеми е имало и при обнародването на Борис-Делчевия дневник, а сега той се оказва гръбнак за документалната литературна история на тяхното време. Акад. Иван Радев дори няколко пъти заяви, че е готов да направи всичко, за да подпомогне излизането на дневника.

13.10.2020

Наистина, това е единствено по характера си свидетелство на критик за нещастния български "преход". Кажете ми поне един друг, но критик! Имам предвид не изобщо дневници, спомени... А "дневници" на автори от "моето поколение" - и то КРИТИЦИТЕ...

Обясним е интересът му към записките на Динеков, защото той също има дневници от това време: "Моите полудневници. 1970-1995", 2005. Иван Радев е вторият, който с професионалното си чувство за историчност фиксира и времето на промените (1990-1995). Всъщност веднага след разменените две първи писма около книгите за Владимир Василев, третото писмо на Иван Радев е пожелание да напиша книга за Динеков. И най-интересното: вместо твърдението за популярния характер на някои текстове на Динеков, които били под неговото собствено високо ниво, в това писмо Иван Радев нарича този подход негова "заслуга": "обрат, разхерметизиране" на строго кабинетната академична проблематика и отваряне за по-широки читателски кръгове. И отново същото пожелание за Рождество:

25.12.2016

Пожелавам Ви през задалата се 2017-та да осъществите изследването си върху личността и делото на акад. Петър Динеков. Дано навлезете колкото се може по-дълбоко в неговата драма на личност, травмирана след случилото се и с него през есента на 1944-та. С такава възхита и задоволство посещава Атон през 1943-та, а по-късно и не помисля за второ посещение в "Зограф"... И не написва нищо, освен 5-те странички за Житието на Козма Зографски! Толкова дълбоко го е сплашил Каракостов с антрефилето си! Да не пропуснете важна негова заслуга, за която не съм чувал да се говори!... И поради стеклите му се обстоятелства, той се отдръпва като оперативен критик. Насочил се обаче към литературата на Средновековието и Възраждането като лит. историк, той способства тази литература от кабинетна, академична проблематика, с вече отработения си език и рефлексивност, да я отвори за по-широки читателски кръгове. Той се оказа неин професионално подготвен интерпретатор, който я разхерметизира - т.е. още навремето той осъществи обрат, на който ни направиха свидетели доста по-късно историци за историята като Николай Генчев, Андрей Пантев и др.

От края на 2016 до края на 2020 година разговорите ни се въртяха все около Петър Динеков и неговите записки. Бях му споменала за излезлия злополучен първи том с първите тетрадки и как е посрещнат: Иван Радев:

Донесоха ми "Дневници" на Динеков. Защо споменахте, че този първи том не бил толкова интересен. Напротив - много е интересен! Предлаганата панорама и версия на живота в тези среди няма друг документалист. И все пак - Вашият коментар за липсите в това "подробно Мисисипи" на периода 1937-1958 година? Наистина ли не е писал? И ако е така - защо, кои са причините?

Ето резултата от злонамерените внушения, отправени в самия предговор, в подмолни въпроси от типа: "Защо авторът е направил една тъй голяма пауза?", внушаващи съмнението, че "по някаква причина той е унищожил записите от тези години, тъй като не му се е искало да бъдат четени"... За изкушените издирвачи на всякакъв род архиви ще разкрия: на друго място в дневника авторът е записал, че тетрадките от този период е дал за четене на Златка Благоева, негова състудентка и приятелка от Красно село.

20 юли 1978: "Някогашната ми състудентка Златка Благоева заболяла, склерозирала. За нея се грижел мъжът ѝ. А у нея има, от края на следването ми, няколко от първите тетрадки със записки на наблюдения, впечатления и хрумвания. Вероятно ще изчезнат, ако вече не са се изгубили."

Златка Благоева живеела в Красно село, не успях да открия наследници. След смъртта ѝ през 80-те години заедно с нейните следи се губят и следите на тези ценни тетрадки. Както ясно се вижда, отговорът е даден от самия автор в записките и няма нужда да се измислят криминални версии. Но архивните документи трябва да се проучват в целостта им, с доверие и добронамереност, и дума по дума...

Иван Радев. На 12 юни 2017, след като му изпратих само една част на "Записки от "прехода". Оценката е, че няма друг дневник, който да му съперничи по обхвата, обема и оценъчността си. Писмото е отбелязано от него като "важно". Да, писмото поставя важен аспект на осмислянето: публичният Динеков срещу автопортрета на Динеков в дневника.

12.06.2017

Благодаря за изпратеното интересно четиво - доста трудно за четене, поради постоянно предизвикваните връщания към описваната реалност и нейните персонажи. Да - крайно наложително е този дневник-Мисисипи да излезе в своята цялост. Без многоточия, които се срещат в този случай, без прескоци (фатална грешка при дневника на бай Борис Делчев)... Едва ли ще се появи подобно дело от друг съвременник, който да му съперничи по обхвата, обема и оценъчността си. Прочитът и осмислянето му няма как да не изправят един срещу друг и самия автор: публичният портрет на Динеков с неговите книги и поведение, от една страна, и от друга - изваяния си автопортрет по страниците на дневника.

В друг момент, сторило му се, че прекалено "возвисявам" любимия си професор, та ми писа, че от мен, с моите психографски анализи и "кръжочно преклонение", няма да излезе обективна оценка за "доайена". Тук цитирам цялото критично писмо:

20.01.2018

Уважаема Евелина Белчева! Забавих отговора си по изпратените откъси от Динековия дневник. Препрочетох ги, някои като че ли съм срещал и друг път, нали ги пратихте преди. Те са Вашето лично основание да определите личното си отношение към него. Но лично. А като поемете ролята на съдник на явления от миналото, т.е. като литературен критик, като интерпретатор, изследвач на литературата и литературния живот - задължително е "личното" да отиде в ъгъла.

Припомних му по този повод съхранената от самия него бележка на Вл. Василев: "Не обичам литературната история, защото тя ми пречи да бъда субективен", и причините за избрания неслучайно от мен личностен подход. Писнало ми е от т.нар. скучна "обективност" в литературата, която няма нищо общо с толкова прокламираната "безпристрастност", напротив - тя е друга форма на субективност...

Нито е неморално, нито е "предателство", а точно обратното. Другите не го забелязват и няма да Ви го кажат, но то е факт - Вие така и не сте си позволила да поразсъждавате защо в "дневника" няма нито една описана среща с Вл. В. след 1944 до 1963-та, нито една покана за включването му в някоя от Динековите инициативи, проекти, конференции, срещи и пр.

Добре, че ме е провокирал по този въпрос, за да отговоря в "Златорожката връзка". Най-активният период на тяхното общуване е бил, когато Динеков е сътрудник на "Златорог", в писмата се коментират най-вече делови въпроси, свързани със списанието. По това време той е учител в Пловдив, затова се налага по-активна кореспонденция. Като имаме предвид съдбата на редактора, а и нещастията в семейството на Динеков, нормално е след Девети да има известно капсулиране и затваряне в себе си - и за двамата. Но "златорожката връзка" остава жива, макар и не така активна, защото сп. "Златорог" вече не съществува.

Но приятелските отношения не прекъсват, двамата, без съмнение, са се срещали и общували. Ходили са заедно на гости у проф. Петко Стайнов, у Багряна и другаде. На Петковден 1963, два месеца преди смъртта си, Вл. Василев оставя своеобразно завещание на Динеков - да издаде статиите на Йордан Бадев и на Борис Йоцов. Това завещание е израз на доверие и оценка на дългогодишното приятелство. Никой не оставя завещание на случайни хора, а на съмишленици и приятели.

Част от истината за съхраненото приятелство се намира и в донесенията на 15-те агенти, следили стария критик, в чиито "анали" Динеков е наречен "Тарторът". Името му е на първо място между видни писатели, наречени "апологети, поставленци, пионки на акулата Вл. Василев": "Решенията на Президиума на СБП били предварително коментирани чрез Петър Динеков... и на заседание на Президиума се решавали въпросите така, както Вл. Василев смятал, че е умно да се реши."

Известно е, че довчерашни приятели, сътрудници и съмишленици, са принудени да странят от стария критик, избягват го като прокажен. Динеков се връща към него от чиста човечност. Той не се покайва за участието си в "Златорог". Но в това време на разчистване на лични сметки, клеветата не е отминала и него, дори той е окалян, обвинен във фашистка идеология. Съдбата на младия учен е била на ръба. Той съчувства дълбоко на стария си редактор, но е безсилен да промени съдбата му. И кой би могъл?... Макар че е оказвал безмълвната си приятелска подкрепа (и материална), както на Вл. Василев, така и на Симеон Радев. И на други - зная това със сигурност. Чисто човешки жестове. Винаги безкористни. Заради личните му нещастия, заради нерадостната съдба на почтен човек, несправедливо обречен на дълбока вътрешна самотност и скрити страдания...

Иван Радев:

Признавам, Динеков има късмет с Вас, тъкмо Вие да го описвате!

Но позволявам си тези подмятания не за друго, а защото почти е сигурно, че няма да се намери литератор да осмисли литературоведческата картина от втората половина на века. А тя е интересна и скрито драматична. Тогава ще се разкрие и драмата на Динеков - ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН СТАРТ И ЗАЛОЖБИ, но прекършен, пречупен, обречен на двуличие и неискреност, на проявявана свръхсъобразителност. Познавам заварени от 1944 г. писатели, духовници, учители, обикновени попчета - всички те дамгосани от същото, което характеризира поведението и реализацията на Динеков. С примерите онагледявам едно от най-големите злощастия, нанесени от политическата ОФ-власт и социализма. Пораженията са по-големи и значими с последиците си, отколкото онова, което е сполетяло дотогавашните властници. Ама то пък и една интелигенция!!!!... Спирам дотук... Имам една статийка, публикувана преди години: "Художествено-творческата ни интелигенция - изправена пред изкушенията на българския живот".

Дано не предизвикам някакви докачения!

Поздрави от снежно Търново! Ив. Радев

П.С. Това не е някакъв хъс от моя страна, от мен - днес живия, към тях отминалите. Просто става дума за един безутешен, неприятен факт, който от сферата на личното, единичното и конкретното дава облик на общото. От 1944-та до... УТРЕ, у нас "върви" масово, поголовно, безсрамно пренаписване на автобиографии - процес, който съвсем логично довежда до пренаписване на БИОГРАФИЯА НА ВРЕМЕТО, НА СЪБИТИЯТА, НА ЕТАПИТЕ в живота ни като общност.

Рождество на 2019 година. Разговорите ни отново завършват с две разменени рождественски писма около дневника "Динеков":

24.12.2019

Уважаеми акад. Радев, взех си сериозна бележка от Вашата реакция, че не четете текстове с квадратни скоби и многоточия, отново препрочитах и сравнявах ръкописите, запълних доста квадратни скоби. Но дневникът е един "тъмен обелиск". НЕВЪЗМОЖНО е абсолютно всичко да бъде отразено, наложителни са съкращения! Пак има скоби и многоточия, но много по-малко. Изпращам Ви една първа част от периода на "Прехода". Може пък да Ви е интересно! Поздрави, благодарности и ЗДРАВЕ!!!

26.12.2019

Забавих отпращането на благодарността си за направения коледен подарък. Изразявам я сега, след прочита на дневника. Изключително интересен документ за събитията. Сигурен съм, че няма друг интелектуалец от ранга на акад. Динеков да е оставил подобно изложение. Писаниците са с днешна дата, нагодени и натъкмени. А тук - и случващото се, и авторът са лице в лице. Необходимо е тази част от ръкописа, точно в този си вид да се появи в отделна книжка, в приличен тираж. Помислете - как е възможно това. Готов съм "всякък" да съдействам. Пък и 2020-та е годишнина от рождението му. Ив. Радев

Писмата от трагичната във всяко отношение 2020 година, която той знаеше, че му е последна, отново бяха все около Динеков. Цялото си последно лято академик Радев посвети да издирва един цитат по повод на "Женско сърце", който си бе отбелязал, че е видял у Динеков, и много държеше да го цитира в книгата, която пишеше за Йовков, пак по архивите:

Извинете ме, че Ви отворих работа за цитата от Динеков. Аз няма как да греша с "отбелязката" си - нали СЛЕД ВАС моя милост е човекът, който публично (в текстове) все още се обръща към неговото дело. Забравихте ли, че на два пъти публикувам "опуса" си за П. Д. и възрожденската литература, че със съучастие надникнах в съдбата му във водения от него "дневник" за престоя в Света гора, който Вие извадихте от архива му. Включих го в книгата си "Срещи с архивите на "Атон"?... Та той споменава някъде нещо за посрещането на сб. "Женско сърце" от критиката... Но - забравете...

23.09.2020

Мисля си тия дни за покушението над Динеков. Моето отношение към мястото му на възрожденист съм го изразил в някаква статия. Но ако наистина това, към което тръгват... и сие и се гласят да му дават публичност, не е ли добре да се реагира, също публично, от група специалисти и се напомни категорично истината?... Говорете с К. Топалов, Сим. Янев, с неговите медиевистки... и тем подобни, та да се излезе публично с текст в негова защита?...

Готов съм веднага и аз да го подпиша!

Помислете, поговорете...

12.10.2020

Зачетох се отново в така оформения том със записките на Динеков. Да, разбира се, че трябва да излезе, че е интересен с позициите си - позиции, които припокриват и доизясняват присъствието му след 1944-та. За съжаление, и по обясними причини, днешният "дневен ред" няма нужда от такава гледна точка, предлаганото в този дух е малко говорещо и не се вписва в книжнината, която се тиражира днес...

И накрая - последното отговорено писмо. Зачудих се, че е написано все с главни букви. Знаел е, че тези думи, изписани нарочно с едър шрифт, ще придобият за мен сега особено значение. Добре, че не съм ги изтрила, както пишем в електронните си пощи - като по вода:

27.10.2020

НЕЩО ВИ НЯМА ОТ НЯКОЛКО ДНИ В ПРОСТРАНСТВОТО. ЗА ВАШИТЕ ТРЕВОГИ ОТ КОНТЕКСТА... ИЗНЕНАДАН СЪМ - БЯХ СИГУРЕН, ЧЕ СТЕ НАЯСНО СЪС СЕБЕ СИ - СТЪПИЛА НА ЕДНОРЕЛСОВ ПЪТ, БЕЗ ДРУГ КАТО РЕЗЕРВА. ТОВА ОЗНАЧАВА - НЕ САМО БЕЗ РАЗДВОЕНИЕ И ПРАВО НА ДРУГ ИЗБОР, А САМО ЕДНА ВЪТРЕШНА УБЕДЕНОСТ В ПРАВОТАТА СИ. ОСТАВЕТЕ ТЕЗИ - ДРУГИТЕ... А ВИЕ НЕ САМО ПОМНИТЕ ИМЕНАТА, НО И КАЗАНОТО ОТ ТЯХ. НЕ СИ СТРУВА, ПЪК Е И НЕЗДРАВОСЛОВНО. МЯРКАТА Е НЕ КАЗАНОТО ОТ ТЯХ, А ВЯРНОСТ НА ПОЕТИЯ ПЪТ.

И още нещо: как се отдръпваше. Обикновен и достолепен. Не като "джентълмен", от възпитание, а като колега - да даде път. Без да го демонстрира. Стигаха ми "високите" думи, които казал... За мен, невидимата черноработница по прашните архиви, изгубена в мъглите книжна прах по архивите, човек без абсолютно никакво отношение към лит. йерархии и стълбици, които кой знае накъде водят... Той отдавна ги бе надмогнал и разбрал, че всъщност... наникъде не водят...

Дотолкова естествено и по мъжки се държеше на висотата си, не говореше за болестите, които се бяха събрали действително "като на конгрес" у него, че аз, която знаех колко тежко е заболяването му, изобщо не повярвах, че си отива... Последният ни разговор завърши с думите: "Ще се чуем по-късно...".

Още не съм изпратила томчето "Динеков"... Стои си у дома - да ми напомня, че всяко "Ще се чуем по-късно..." може да е за последно.

Не е случайно, че в едни бегли думи във в. "Култура", излезли току пред Будителите - 2019, изброявайки колко хора са ми помогнали, тъкмо него "забравих"... Потънах в земята от срам. Нали негови бяха издателските рецензии и за двете ми книжки за Вл. Василев! Той отмина и това - без да го забележи... Вече стоеше "над всичко". Такива хора са като въздуха, който дишаме. Те се подразбират. Нека перифразирам Поетесата:

Едно присъствие смълчано,
което вдишвам с пълна гръд...

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.01.2021, № 1 (254)