Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ДАРЕНА" - ПРЕДРЕЧЕНАТА ЗА ЯВОРОВ И ЛОРА:
СПОМЕНИ ОТ ЕДНА ПРЕДИЗВЕСТЕНА СМЪРТ
1

Евелина Белчева

web

След излизането на знаменитата книга на Михаил Кремен "Романът на Яворов" - в четвърто издание, като отговор, закъснял с половин век, появиха се най-после и спомените на Дора Конова, "малката годеница" на Кремен. За пръв път изцяло и в книга (Конова 2019). "Нечутият досега глас, липсващата част от пъзела", пише издателката Ива Спиридонова, глас, който за пореден път разбуни духовете около Яворов.

"Толкова страшна мъка, нечовешка, изживях тогава, че почти ми е безразлично какво ще мислят хората за мен" - признавам, когато преди десетина години прочетох това изречение в архива на Дора Конова, то ме накара да ѝ повярвам безрезервно. Започнах от най-невероятното: епизодът с посещението на Яворов у Дора през есента на 1914 г. Най-невъобразимият в нейните спомени, заради който никой не ѝ вярва и заради който е обявена за луда - епизода с идеята за двойно самоубийство. "На 8 септември Яворов дойде с мисълта да умрем заедно", написала е Дора Конова. Тази "екзалтация" поставя под съмнение в очите на всички и другите епизоди от нейния разказ.

Но съпоставката с някои автентични, фиксирани и от други хора знаменателни факти, случили се на същата дата, неопровержимо доказва, че този не-за-вярване епизод е абсолютно достоверен. Когато блесне автентичността и на най-невероятното твърдение в тази изповед, потискана и игнорирана десетилетия през годините, изведнъж тъмната бленда пада и историята се разкрива с поразителна яснота.

Особено като се съпостави публикуваната версия на М. Кремен с онова, което е останало в архива му, съкратено и непубликувано, премълчано, с изповедта на "малката годеница", с действията и премълчаванията на много хора, вижда се като на сцена какво се е случило. Тъкмо защото разказът на Дора Конова е прост и непреднамерен, лаконичен, изпълнен само с факти и поведенчески жестове. Прилича на филм на Трюфо с неговата поетика на минимализма - само факти и знакови жестове, снети в едър план.

Тези спомени разкриват истини, съкровени до съкрушение, по всяко време трудни за обговаряне, а особено след толкова изминали години. Но те дават своя отговор на ключови въпроси от трагичната история на Яворов и Лора. Те дават и друга гледна точка към начина, по който Кремен описва историята в "Романът на Яворов". Спомените на Дора Конова тепърва ще се осмислят като ценен материал за изследователите на Яворов и изобщо за литературната история.

Тези архивни документи, непознати досега за голяма част от литературните историци, въпреки известен наивитет, поставят старите и известни, милион пъти интерпретирани факти и твърдения, в ново осветление и в нов контекст. Спомените на Дора Конова не могат да се пренебрегнат.

Трябва да се отбележи обаче, че те не са последна и завършваща истина в знанието ни за Яворов и Лора. Необходимо е да се "засекат" с други архиви, с известни и неизвестни досега факти и документи. Илюзия е да мислим, че тези спомени ще разкрият загадката, но те са светъл процеп към една мистериозна тайна, която "никой век не разреши"... Интерпретацията предстои.

 

За да се сбъдне една съдба...

Обяснението на Владимир Василев за чувствеността при Яворов е дадено още през 1907 г. в статията "Поет на нощта", но то е формулирано - точно, като диагноза - през 1934 г. в известния Предговор към неговото издание на поета:

Защото любимият образ дотогаз е привлекателен и поетически могъщ, докато е само мечта. Докосне ли се до реалността, той потъмнява. "По-далеко стой!" е предупредителният сигнал към тоя образ да се не приближава, защото го чака катастрофа. Той е нужен само да отлее, да облече във венчална рокля поетическата мечта (Василев 1934: 21).

Яворов до Мина: Желал бих целият ми живот да бъде само един спомен за тебе и цялото ми същество - само една мечта за тебе.

В края на живота си - в спомена за Яворов, Вл. Василев дава следното психологическо обяснение за поведението на Яворов към Мина: "Обладанието би направило да погасне тая мечта, образът да се развенчае от поетическия си ореол" (Василев 1963: 596).

Този мотив - за близостта, която раздалечава, Владимир Василев многократно интерпретира в критическите си анализи. И недоумява:

- Защо моментът на обручение трябва да бъде и един к р а й?

От този момент - "на обручение", се е страхувал Яворов винаги - от близостта, която разделя, от "демона, който дебне всеки възторг":

Яворов: Мъчително далеко/ от себе си тогаз усещал те бих аз...

Затова е задържал чувствата си в кулминацията им. Защото най-високият момент за него е не мигът на "блаженство и забрава". Кулминацията е мигът на жажда и притома, когато - и двама се топим! - мигът на жадно привличане и сладостна изнемога.

      ...и двама се топим! - но по-далеко стой...
Изгубил е от поглед, когато ще престана
да мисля зарад тебе, ний двама ще горим
един за друг в притома; - и колко, колко близо
      усещал те бих аз до себе си тогаз!...

Като същностен момент е провидял тази демоничност на твореца и Емилиян Станев. В изповедта на Язовеца от едноименната повест писателят е вложил черти от чувствеността на Яворов: "Аз ви обичах, макар и само два дни, колкото ме обичахте и вие, преди да ми се отдадете" (Станев 1976: 416-418).

Като Мина, и Дора Конова е съвсем младо момиче. Вероятно Яворов е бил привлечен тъкмо от невинността ѝ, свързвал я е по този начин с невинността на Мина, сакрализирана като "орхидея на звездни самоти" в стихотворението "Невинност свята", написано най-вероятно в деня на смъртта на Мина...

Известно е мистериозното предсказание, което Яворов споделя с Лора: ще срещне младо момиче, което ще бъде неговата съдбовна и гибелна любов. Дали пророчицата е имала вярно огледало в бъдещето, или поетът и Лора са провокирали съдбата си, следвайки пророчицата? От какви дълбини на подсъзнанието идва името Дарена, с което Яворов нарича младото момиче, когато му предлага да участва в новото списание?...

На 4 октомври 1912 г. Лора пристига в Самоков с Дора Конова. Заминават с четата за Бели Искър, където Яворов изчаква нови доброволци

На 4 октомври 1912 г. Лора пристига в Самоков с Дора Конова. Заминават с четата за Бели Искър, където Яворов изчаква нови доброволци. Дора Конова фотографира Яворов и Лора отделно и с четата му в Бели Искър. Тази снимка е направена от четник

 

"За да се сбъдне една съдба"...

Силно влюбената жена придобива изключителна интуиция, отгатва някак подсъзнателно с кого любимият би могъл да ѝ измени. Преди той самият да го помисли дори. Дора става годеница на Кремен на възрастта на Мина, на 12 април 1912 г. Тъкмо поради нейната младост и невинност, Лора веднага усеща заплахата...

Лора до Яворов: "Всички тия последни дни душата ми е тревожна, очакваща нещо лошо и непоправимо. Вторник вечер - где беше ти? - вечерта преди денят, когато ми прати телеграмата?... Хубавото малко момиче, което толкова неочаквано се интересува от мене, не е ли избрало най-удобния начин да се интересува от тебе?..." (Найденова-Стоилова 1983: 288).

Дора Конова: "Лора ми разправяше, че Яворов ѝ казал, че Кремен се жени за младо, невинно момиче. Според Яворов младите момичета имат свежи чувства и гледат света в розова светлина. Това много тормозеше Лора."

Лора: "Аз ревнувам Яворов само от теб. Той не може да търпи друга жена. Особено светските жени ги намира суетни, неинтересни, глупави."

Ако приложим горната психологическа диагноза на Владимир Василев към случая Яворов-Дора Конова, можем да бъдем сигурни: "новата любов" не е осъществена докрай. Въпреки предположенията. Те са само във въображението на авторите им. Връзката между поета и "малката годеница" е била чисто платонична.

Дора Конова: "Между нас нямаше любовни отношения, а едно чисто, голямо чувство - пише тя. Нямаме основание да не ѝ вярваме. - Яворов винаги се стараеше да бъде в най-добрия си вид и внимаваше за всяка своя постъпка. Яворов беше съвършен в своето държане към мен."

Яворов: "Аз ти завиждам. Нова любов. Ах, нова любов! - пише на Боян Пенев, ревнувайки чувството му към Дора Габе. - Любопитство, амбиция, неудържимо желание, неосъществими мечти - всичко в една посока, - напред, дето всяка една недомълвена думица, всеки един бегъл поглед, всяко едно макар ненамерено движение съдържат за душата сякаш по една нова Америка. Аз ти завиждам, защото съм влюбен в любовта..."2

Тази "нова Америка" обаче остава неоткрита. В мига на "неудържимо желание и неосъществими мечти", прекъсната от Лора със самоубийството ѝ - в апогея на чувствата, в мига на жадно привличане, мъчително-сладостна изнемога и трепетна неизвестност. Мигът между "да" и "не"... Затова и остава до края. Неутолима. Поне за "годеницата", осъдена "да живее" 60 години след трагедията и съхранила до края чувствата си към Яворов.

Дора Конова: "Ганка [Найденова] ме попита, защо не съм се омъжила за Яворов след първия опит за самоубийство. Отговорих ѝ, че Лора постави трупа си между мен и Яворов."

Възможно ли е толкова трагичен заклинателен знак, смъртен знак, да бъде отместен?...

"Трупът на Лора стоеше между нас" - повтаря "годеницата".

Дора Конова за цял живот си остава "малката годеница".

Но по-скоро на Яворов, отколкото на Кремен.

"Малката годеница" под портрета на Михаил Кремен, 1912

"Малката годеница" под портрета на Михаил Кремен, 1912

Всъщност бракът на Дора Конова и Кремен не е бил действителен. Дора никога не е станала съпруга на Кремен. Това говори изключително много за психологическите обстоятелства, но този факт не е влязъл в окончателната версия на "Романът на Яворов". В чернови за главата "Съпружеска година", паралелно с първата и последна година на Яворови, Кремен описва и своето годеничество и своята "съпружеска" година. Черновите са запазени и ще бъдат публикувани.

"Малката годеница" плаче непрекъснато, не му позволява дори да я целуне, настоява: - Да отложим венчавката! - Аргументът на Кремен е: - Какво ще кажат Яворов и Лора! - Той току-що се е върнал от фронта, зажаднял за дом и ласка, недоумява... Дали наистина не разбира поведението на годеницата си? От всичко описано става пределно ясно, че момичето не е било психически готово за близост с него.

Дора Конова: "Същата вечер дойдоха у дома Яворов и Лора. Поднесоха ми за имения ми ден3 един албум с кадифена подвързия, с много приятен брик цвят, с елипсовидна украса от матово злато. На горния край на елипсата - мимози. Преди това Яворов беше казал пред наши общи приятели, че ме оприличавал на мимоза.

Точно по това време аз не исках да се омъжа за Кремен, исках да се разгодиме. И Лора, на която се бях доверила, започна да ме увещава да не правя това. През време на разходките ни това беше една от нашите теми. Лора е мислела, че ако аз се омъжа за Кремен, няма да бъда опасна за нея. Тъй като аз не се решавах да се омъжа, Лора накарала приятелката си Св. Цекова да ме вземат на разходка към Семинарията и там да ме увещават да се омъжа за Кремен."

Почти през цялото време след годежа Кремен е на фронта. Годеницата е оставена на отговорно пазене, поверена е на Яворови. Още тогава, на 2 март, на имения ѝ ден, Яворов ѝ признал, че я обича. Около две седмици Дора се колебае и размисля. След победата при Одрин, вероятно на 18 март, тя заминава при Кремен на фронта. Може би е искала да провери чувствата си, да сподели нещо важно... Но вижда се, през цялото време мисълта ѝ е при Яворов и Лора.

"Разгледах най-напред околността на града, където още личаха пресни следи от сраженията. Видях окопите, телените мрежи. Обиколих и града. Имаше много хубави нови сгради, също и улици със стари дървени къщи. Въобще - градът много ми хареса - красив бе със своите джамии, минарета с художествена украса, със своята кула, със сарая с оригинална сграда. Когато се върнах в София, споделих впечатленията си с Яворов и Лора."

Нито дума за годеника. Наистина сякаш е отишла да събира впечатления, за да ги сподели тъкмо с тях, изобщо не говори за Кремен, сякаш е била сама. Само това, отново в огледалото на Яворов и Лора:

Кремен искаше, за по-оригинално, да се венчаем в Одрин. Когато Лора се научила за този проект, тя се зарадвала много, а Яворов не бил весел. Когато венчавката не стана, Яворов се зарадвал. Това Лора ми го съобщи.

През това време чувствата се движат "на ръба". Дора вече не иска да се омъжи за Кремен, искала да се "разгодят". Споделя с Лора и тя употребява всички средства, за да я разубеди. В същото време Яворов все по-настойчиво очаква от нея отговор.

През юни с Лора се случва нещастие. Най-вероятно Дора Конова е разбрала за това. За да разреши трудната ситуация, тя жертвоготовно отива в с. Червена вода, където я очаква Кремен. Въпреки сълзите на годеницата, по негово настояване, венчавката се извършва. На 13 август 1913 г. в с. Червена вода.

"Дора се венча, без да се омъжи" - признава мнимият съпруг в полето на ръкописа. Добавено с молив, но скрито, съкратено. Надявал се е, че нещата ще се променят, но те остават такива до самия край на седемте месеца, в които живеят заедно. Това продължава през цялото време на техния неосъществен брак. Тук ще спестя подробности.

Кремен е разбирал, че тя не го обича. По-надолу в черновите, когато говори за развода си, той е написал: "Не можах да преглътна това, че Дора се омъжи, без да ме обича". Надявал се е на времето...

По-късно тези твърде лични страници са съкратени, поради настояване на третата съпруга на Кремен, Богдана. В полето на черновите е записано с нейния почерк: "Не може да се пишат такива неща. Като че ли ме плисваш с помия по лицето. Вулгарна откровеност!"

Сега разбираме: "малката годеница" не е ненормална, луда или болна, както несправедливо я описва Кремен в едно писмо до Радевски от 26 септ. 1954 г., запазено в архива на Кремен.

(През 1952 г. Кремен е завършил вече няколко глави и съобщава в "Литературен фронт", че пише "Романът на Яворов". Радевски е бил ученик на Дора Конова в Троян и я познава добре, търси начин спомените ѝ да бъдат издадени, но дори той не успява.)

"Дора Конова - моята първа съпруга, заради която загина големият поет - вместо да си посипе главата с пепел и да се скрие от света, говори също против мен, - че образът, който съм дал за нея в книгата си бил отрицателен [...]. И съквартирантките на Дора Конова, и всички, които я познаваха отблизо, между тях и аз, който се разведох с нея още на седмия месец, знаем, че тя е една ненормална жена. Дора Конова и до днес е една стара мома-девственица. При развода поповете я наругаха, [...] тя каза, че не искала да изпълни съпружеските обязаности, защото ме смятала за Исус."

Едва ли е смятала тъкмо Кремен за Исус. Който бърка любовта със "съпружеските обязаности"... Обичала е друг. Кой е непочтен в случая? И вярваме на думите ѝ, че Яворов много упорито я убеждава да го изчака, вярваме, че е съществувала мистериозната бележка, за която всички говорят, но никой не е виждал "де визу": "Дора, изчакай ме, аз ще се разбера с Грозев и Лора, и ти ще бъдеш моя".

От спомените на Дора Конова се разбира, че Яворов е бил най-настойчив през лятото на фаталната 1913 г. Искал е да предотврати предстоящата венчавка с Кремен. Особено в началото на юни винаги намирал претекст да отиде да я види.

Дора Конова: "Началото на юни. Яворов винаги намираше претекст, макар и за минута, да дойде у дома, за да ме види. И тогава той дойде, някакво особено щастие озаряваше лицето му. Стоя много кратко време и тръгна вече да си отива, аз го изпращах, когато той се доближи до мене, леко ме прегърна и ме целуна. Усетих устните му върху моите - пухкави, трептящи, сухи и топли. Направих движение да се освободя. Той ме отпусна и веднага си отиде. [...]

Това беше през лятото на 1913 г., когато Яворов особено настойчиво искаше да се омъжа за него. Той ми казваше: - Аз искам от Вас само една-единствена дума да ми кажете, едно "да". Само тази дума. - А Лора? - попитах. - Аз не желая Лора да страда. - Ще уредя въпроса с Лора, също и с Кремен.

По какъв начин смяташе да направи това, не го попитах, защото не можех да му кажа още това "да" и точно това му обясних, че го ценя като човек, като поет, като писател, но че в мен няма тия чувства, които аз смятам, че трябва да имам към него, за да му стана жена. Казах му, че когато почувствам това, ще му кажа "да". Яворов ми отговори със сигурност: - Един ден Вие ще ми кажете.

Този разговор стана на ул. "Аксаков", близо до ул. "Раковска."

Защо тъкмо тогава? Ако свържем логически тези посочвания с доскоро неизвестния, по-скоро упорито премълчаван факт за тежкия "спонтанен" аборт на Лора, случил се на датата 5 юни 1913 г., в петия месец, който едва не станал причина за смъртта ѝ, това би променило много твърдения4... Това е един от тежките въпроси, които Дора Конова разкрива, без да иска.

Яворов имал среща с Асен Златаров, но уредил да се срещнат в дома на Дора. Лора предположила, че тази среща ще стане там и въпреки че лежала болна с температура, станала и отишла у Дора, за да провери. Яворов я завел вкъщи, защото не се чувствала добре.

Дора Габе: "Поради кръвоизлияние лекарят казал да пази абсолютно спокойствие и да лежи неподвижно. След малко някой звънна. Яворов отиде от кабинета си да отвори. Чу се весел женски глас в коридора. Яворов отведе гостенката в една от стаите. Видях, че Лора стана неспокойна. Розовина изби по бледите ѝ от болестта страни. Изведнъж тя скочи и въпреки моите протести, наметна пеньоара и се втурна към вратата. Гостенката се оказа нейна близка. Яворов не я въвел при Лора, за да не я безпокои. Трябваше на ръце да я пренесем и сложим в леглото." (Габе 1963: 384).

Дора Конова: "След един-два дена Яворов дойде у дома и ми каза, че Лора искала да ме види. Отидох. Яворов ме посрещна в коридора. Той беше извънредно учтив и радостен. Покани ме при Лора. Тя лежеше в спалнята си. Седнах на стола до леглото ѝ, а той излезе. Поговорихме с Лора. Тя ме разпитваше за най-обикновени работи и между другото ми каза, че Яворов е добър и грижлив човек. Съобщи ми, че изпратила една моя снимка на приятелката си Жермен. Аз нямах обичай да разпитвам и затова не попитах защо е изпратила снимката. Лора беше спокойна и като че ли се беше примирила."

 

"Сама пред разпятието"

За този нещастен случай знаят и Ганка Найденова, и Виола, и Дора Габе, и други, но говорят под сурдинка. Толкова тихо, че да не се чуе... А самата Лора пише за това в писмо до Екатерина Найденова от 9 юни 1913:

"Мила Екатерина,

Забавих се с отговора си, защото бях болна и се случи нещо непредвидено и неприятно. Сега вече се чувствам добре и се надявам, че загубеното ще се възвърне, т.е. че ще имаме друго синче, ако и по-късно. Казвам синче, защото Пейо се обижда от мисълта за дъщеря!!" (Найденова-Стоилова 1983: 395).

Защо ли толкова тежки и решаващи за една жена преживявания се считат за "позорни" и неуместни за споменаване... А те биха дали отговор на много важни въпроси, например за депресията на Лора, толкова жестоко и немилостиво обговаряна. Само на 27 години Лора е преживяла загубата на две деца. Първото, Кирил, умира на шест месеца. Второто ѝ е отнето от майка ѝ, защото смятала, че не го обича. Сега за трети път губи толкова очакваното дете на любовта си с Яворов.

И Асен Златаров намеква за това, но не го изговаря, когато си спомня как Яворов отива при него в момент на "едно нещастие" с Лора, вероятно за някакви лекарства: "как той дойде дома, побледнял и смутен и ми каза: "Трябва да видиш как се мъчи жената, за да разбереш цената ѝ. Ние сме наистина понякога недостойни за нея..." (Златаров 1925: 34).

Дора Конова, по средата, със семейството на проф. д-р Асен Златаров

Дора Конова, по средата, със семейството на проф. д-р Асен Златаров
Източник: Синът на тоя град. Книга за Асен Златаров (Нанчев 2015)

"Загубата на детето едва не струва живота на Лора" - пише самата Ганка Найденова, но едва през 1983 г. Най-сетне (Найденова-Стоилова 1983: 77). Лора преживява силна треска с висока температура и обилни кръвоизливи. Изпада в тежка депресия. Само след седем дни Яворов я оставя сама и заминава за Македония. Лора търси помощ и съчувствие от сестрите му, пише им писмо, че има нужда от тях след нещастието, което преживява много тежко.

Но те не идват. "Те приличат на тебе. Аз тъй радостно ги чаках! Те не дойдоха. Аз мислих да намеря нещо близко, нещо твое в тях. Те не поискаха да ме зарадват. Те приличат на тебе" - казва тя в последното си писмо до него от 30 юни 1913 г. (Найденова-Стоилова 1983: 297-398).

Отчаяно, но сдържано и лаконично, дори хладно писмо. Съвсем друга Лора. Единственото писмо до Яворов без обръщение... И без подписа "Твоята Лора". Повече писмо до себе си. Писмо до никого

Лора: Сега съм сама, сама, повече от всеки друг път или... както винаги.

Това е единственото, което споделя с него. Останалото е в премълчаното. Защото: нещастието е само мое..., както пише и Мина. Всъщност - писмото нищо не съдържа, и в това мълчание е предизвестена смъртта - смъртта на чувствата.

"Отнийде помощ няма" - така е наречена нейна непубликувана импресия от 1906 г., изповед, за която научаваме от проникновения изследовател на Яворов и Лора Стефан Памуков: "Няколко месеца или години такъв хаотичен живот, а после някаква случайна, странна, не банална смърт, но бърза, внезапна преди всичко, за да няма човек време в последния час да се замисли над миналото, да няма време да потърси смисъла, да няма време да се опомни и разбере глупостта и нищожността на всичко преживяно." (Памуков 1982: 6-7).

Лора е разбрала, че няма надежда: Разбираш ли? Не още? Уверена съм в това... По-късно депресията ѝ се засилва още повече от факта, че толкова желаното може би няма да дойде отново: "Колко щастлива бих била, ако за мене дойдеше пак онова, което загубих - пише Лора отново на сестрата на Яворов. - Но то не иска да дойде и кой знае дали изобщо ще дойде..."5.

Едва в края на живота си, през 1983 г. в студията "Нейният образ" Ганка Найденова говори за това нещастие с Лора. Този път интерпретацията ѝ е съчувствена и почтена. Но защо едва сега, малко преди да си отиде и тя от този свят? Нима за пръв път узнава за това?

"Това е последното писмо на Лора до Яворов няколко месеца преди смъртта ѝ. То би могло да бъде и нейното предсмъртно писмо, защото съдържа всичко, което я кара да насочи куршума в сърцето си" (Найденова-Стоилова 1983: 78) - пише племенницата на Яворов. За пръв път с женска съпричастност към съдбата на Лора...

Сам в засипан път,/ и нищо път ми не указва...

Това е стихът на Яворов, единствения стих, който Лора повтаря като лайтмотив в писмата си. Сега липсва дори този стих - като връзка с Яворов. Връзката към него, на която се крепи животът ѝ, е като с нож прерязана.

"Сама пред разпятието". Ни един лъч на утешение и надежда. Пред нея се отваря бездна. С нищо не може да бъде запълнена. Няма изход навън - няма надежда. Няма изход и навътре - детето го няма.

Мъчително глава се към глава навежда, -
Те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би - от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
И пак се не докосват! Искат и не могат...
И пак, един пред друг, един за друг стоят.

"Всички усилия на мъжа и жената да се постигнат в любовта са напразни" - такава е отчайващата интерпретация на Владимир Василев на това стихотворение. Поради предвечния ужас от сливането с друго човешко същество - ужасът от загубата на собствена идентичност.

Писмото на Лора остава без отклик. Сякаш не е получено... Не е получено: такова обяснение дава Ганка Найденова на факта, че няма никакъв отговор на въпросите на Лора.

"А аз се чувствам съвсем болна и би трябвало по-скоро да ми пишеш. Разбира се, ако не си вече тъй зает, като досега" - пише Лора в някакво тъжно примирение...

Лора, 29 ноември 1913 г.

Лора, 29 ноември 1913 г.
Снимката е направена от случайно минаващия фотограф Слави Попвасилев

Няма отговор. Дали защото поетът носи в душата си "трагедията на цял народ", както патетично обяснява племенницата?

Или по други причини...

Един възможен отговор дават спомените на Дора Конова.

 

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

"СЪПРУЖЕСКА ГОДИНА"
(Съкратени епизоди от "Романът на Яворов")

Ето черновата на епизода, когато "годеницата", оставена на отговорно пазене, поверена на Яворови, отива при Кремен на бойната линия след победата при Одрин. От всичко това в романа е останало само следното: "Скромната венчавка бе предшествана от необясними за мен Дорини чудатости, от постоянни колебания между "да" и "не"...".

По всичко се вижда, че сърцето ѝ не е при Кремен.

Ръкописите са съхранени в архива на Михаил Кремен. Предавам предимно онова, което е съкратено от "Романът на Яворов":

 

ПРИ ОДРИН6

"С първия влак и с брашното пристигна и моята годеница.

Това бе наистина голям, неочакван подарък!...

Прибрах годеницата си в моя дом - къде на друго място? Хазайката - гъркиня - се радваше, че е приютила двама влюбени. Тя и не подозираше, че няма да спим в едно легло и че гостенката ще се заключи в спалнята, а мен ще остави да легна самичък в антрето, на кушетката.

Храбрата софиянка престоя цяла седмица. Водех я до Одрин, влизахме в "Султан селим", разглеждахме големите килими и висналия от небето полилей. [...] Влязохме в преддверието и почнахме да се катерим по извитата като спирала тясна и стръмна стълба. Беше тъмно. Тук-там идваше слаба светлина от малки процепи, но аз изчаквах да ги отминем, за да прегърна в тъмното смелата си годеница. Тя обаче вървеше напред, стъпвайки като в паници по невидимите стъпала. [...]

На другия ден годеницата поиска да отидем до Айваз баба. Дадох ѝ кроткия си кон, а за себе си взех кобилата на един от ротните командири.

Когато минавахме край острова на Марица, слязохме от конете, защото имаше какво да се види: пленени турски войници бяха изгризали младите кори на върбите. [...]"

Но годеницата сякаш е дошла, за да събира трофеи от пътуването до Айваз баба. Разговорите се въртят непрекъснато около Яворов и Лора:

"У дома тя нареди всичко в една картонена кутия и ми се похвали, че ще подари на Лора шрапнелната чаша, на Петко една от патронените кутийки, а на Яворов - камък от Айваз-баба.

- Че защо им са?

- Как защо! В голямата гилза Лора ще туря цветя, а с камъка Яворов ще притиска листовете си. Къде е късата чашка - пепелникът?

- Забравила си го.

- Той беше в торбата - ме погледна тя с подигнати вежди. И като изсипа кутията, почна бързо да рови в железата. Сигурно съм я изхвърлил, без да помисля, че ще лиша Яворова от удобния пепелник... За да успокоя годеницата си, обещах да изпратя ординареца си до Айваз баба за втора гаубична гилза.

Веднъж пак стана дума за Яворов. Казах на годеницата:

- Той ми изпрати от Кавала една снимка. Бях му подарил овчи калпак. Не знам дали го е носил.

- Калпакът е в София. Държи го за спомен. Лора смята, че е много хубав за маскиране.

Дора поиска да види фотографията. Не хареса Яворова: с тая голяма брада изглеждал на разбойник. Тя и моето космато лице не можеше да търпи. Но нито и помислих да го обръсна: брадата придаваше на физиономията ми достойнство и авторитет.

И днес се питам - защо ме посети Дора при ония несгоди. Когато я видях да слиза от вагона, тя сияеше от радост. За мен ли се отнасяше това? По-късно се убедих, че е дошла от желание да пооригиналничи, а не да види годеника си как се чувства след одринските боеве. Поводът съм бил аз, а целта - друга: да разберат хората колко смела и самостоятелна е тя - една нова Райна княгиня...".

Неговите колеги предлагали да се венчаят веднага, тъй и тъй живеят заедно...

"- Е - последна дума? - се обърна капелникът към Дора.

Тя се изчерви и ме помоли да я заведа при хазайката. Така си и остана Попето без отговор...

Дойде краят на Дориното гостуване: трябваше да се готвим за път към Брегалница. Годеницата реши да отпътува.

На гарата един от офицерите ни фотографира пред вагона. Беше 25 март. Дора, нахлупила шапка с голяма периферия и наметнала моята офицерска пелерина. Аз пуша: папиросата се подава изпод мустаците, спуснати над буйната ми брада.

О, злочестий годенико, застанал до свойта изгора Дора като 50-годишен мъж! Тогава бях на 28 години, почти наполовина по-млад, отколкото изглеждах - един преждевременно остарял човек...

Годеницата се качи секунда преди влакът да потегли. Изчезна, без да се покаже на прозореца. Нейният годеник постоя още малко, махна с ръка и тръгна към дружината си.

Разделихме се, за да се видим чак през август, в русенското село Червена вода. Там живееха майка ми и вторият ми баща Грозев."

 

ВЕНЧАВКА

"Грохнал физически и душевно от двете войни, най-после се върнах от фронта през август 1913 г. Реших да отида първом при майка си, която не бе ме виждала цяла година. Утеха за погрома не търсех от нея: тя би прежалила всяко нещастие на родината, стига синът ѝ да се върне жив и здрав. [Следват дълги описания на червеноводския двор.]

Годеницата не бе още пристигнала, но ние се готвехме за сватбата. Както за мама, тъй и за мен, това бе най-голямото събитие в живота ми. Татко Петко също се радваше, наричайки бъдещата си снаха Дорето. [...].

Чакахме първия дъжд. Ведно с проливния дъжд нахлу и богородичният хлад, който обаче не трая дълго.

След дъжда поникнаха гъби...

Дойде най-после ред и на печурките, които станаха причина да разбера колко ме обича моята годеница.

Тя пристигна няколко дни преди сватбата.

Майка ми я посрещна много сърдечно. Очакваше я с нетърпение - искаше да види каква снаха съм ѝ довел. Похвали ми я. Каза, че е хубава и стройна. Но защо толкова мълчала?

- Но какво от туй? Не мога да търпя жени, които много приказват. Макар да следва естествените науки, тя рисува, облича се оригинално, иска да учи пиано - с една дума човек на изкуството. Не само Асен Златаров, и Яворов и Лора я харесват, какво искаш повече?

Мама не каза нищо, само поклати глава. Може би у нея говореше чувството за свекървина ревност?

- Ти да си щастлив, Милчо. Останалото е без значение. Нали щяхте да ходите за гъби, къде е Дора?

 

ЗА ГЪБИ

[...] Изпод фуражката ми течаха струйки пот. Слава богу, че дойдох от фронта с обръсната брада и с излезли на мегдана устни.

Те обаче останаха жадуващи: когато посегнах да целуна годеницата си, тя изпречи ръка:

- Друг път.

- Кога друг път! Защо друг път! Как тъй друг път! - крещях разгневено подире ѝ.

Тя не отговори, а се завтече към полянката, ширнала се пред гарата. [...].

Когато отидох при нея, видях под наведената периферия на сламената ѝ шапка да капят сълзи. Те мокреха прасковените ѝ страни.

- Ти плачеш, не те разбирам, тъкмо пред сватбата...

- Нека я отложим за друг път!

- Какво ще помислят хората! Ами Лора и Яворов? Те чакат да им пишем за сватбата в Червена вода и ще се чудят, че сме я отложили.

Дора не ме слушаше. Зачервените ѝ очи отвъд дебелите лещи изглеждаха уголемени. Тя се възви, сне очилата и ги избърса с кърпичката си. След това мълчаливо продължи да бере гъби.

Замислих се. Насила нищо не става или както би казала мама по шуменски: зорлен гюзеллик олмас! - какво да правя?...

- Има ли някаква пречка, Дора? Какво ще помисли твойта симпатична майка? Тя тъй се радва, че ще се женим! Обича ме - в това съм напълно убеден

- Знам, мама те обича, и сестрите ми...

- Само ти правиш изключение. Кажи - няма време: утре идва попът.

Не ми отговори. През туй време край нас мина с елегантния си кабриолет собственикът на парната мелница. Той ни изгледа дяволито, размаха многозначително камшика и шибна охранения кон. Дигна се прахуляк. Дора се изправи:

- Да се върнем. Гъбите ще стигнат.

Тя тръгна към село. Потичвайки след нея, задъхано ѝ говорех:

- Утре е сватбата... Попът ще дойде веднага след църква. Всичко е готово... Никакво отлагане!...

- Ще видим, ще видим... - бързаше годеницата, сякаш от страх да не я застигна.

Реших да кажа на майка си, че Дора настоява да отложим венчавката. Но скрих, че беше плакала. Мама поклати глава и каза: - Ще поговоря с нея.

На другия ден церемонията се извърши криво-ляво.

Ще премълча онова, което стана по-нататък: каквото началото, такъв и краят.

Добавено отстрани: [Дора се венча, без да се омъжи.]

...Наближи часът за лягане. Мама беше ни отстъпила широкия креват в тяхната спалня, чиито прозорци гледаха към градинката: чисти чаршафи и възглавници, които миришеха на пране и за които бях мечтал в окопите. Сложила бе върху нощната масичка вази с цветя и по една чаша с вода.

Духнах газовата лампа и легнах.

О, великий създателю на рая, защо не помисли и за мен!... Защо забрави нещастния Адам, чиято Ева се е обърнала с гръб към него? Та нима не заслужава да вкуси той от сладостта на първата брачна нощ? Защо го наказваш!...

Господарят на рая не ме чу, когато се въртях в леглото, отблъснат от "законната" си съпруга. Той не чу и молитвите на попа. Сватбарската комедия се превърна в кошмар, в дяволска игра с чувствата ми.

Не можах да заспя. Излязох. Нервно се разхождах из двора, чувах тракането на веялките, и най-после седнах на пейката до цветните лехи. Погледнах към равнодушните звезди и търсех Венера, за да я прокълна.

На другия ден се оплаках на мама, че Дора отказа да изпълни "съпружеските си обязаности". Тя поклати глава:

- Потърпи, синко - има жени, които се страхуват от първата брачна нощ. Де са дни занапред, се са твои.

Но моето търпение трая седем месеца, докато реших7 да се разделя завинаги от първата си законна съпруга. Асен Златаров ми отстъпи една стая и аз пренесох там мебелите си.

Не можах да преглътна това, че Дора се омъжи, без да ме обича.

За това обаче - по-нататък. Сега ще се върна към Яворов и към неговата "законна" съпруга.

Яворов и Кремен

Яворов и Кремен
Фотографията е притежание на НЛМ

 

СЕДЕМ МЕСЕЦА У ДОРА

Сега бях само даскал и нежелан съпруг... Сега работният ми кабинет трябваше да изпълнява службата на втора стая за посрещане на гости. Сякаш не бе достатъчен обширният "салон"! В него бях окачил плътни завеси, спуснати до пода, и бях наместил грамадния хармониум до левия прозорец, а наоколо - столове, тапицирани с плата на завесите. Те бяха наредени в колело покрай прозорците и стените. От това гостната изглеждаше още по-широка, почти празна. Наместо да я използваме за спалня, ние се измъчвахме в "слугинската".

Измъчвах се най-много аз, понеже това тясно съпружеско гнездо стесни и без това притесненото ми сърце...

Както винаги, и тази вечер се приготвихме за лягане. Дора навлече дългата вълнена фуста, с която спеше зимно време, и тъкмо да стъпи на кревата, нещо ме освободи, в душата ми се излюпи някакъв донжуан, и не знам как стана - грабнах в прегръдките си овитата като мамул моя законна съпруга и се опитах да я победя. Тя обаче се откопчи и избяга до прозореца. Настигнах я и я плеснах по бузата. По чудо, очилата й не паднаха.

И тогава стана нещо неочаквано: жена ми се хвърли да ме целува. АААА, значи ето каква била работата: бой, само бой! Но понеже съм мек по природа, оставих се да ме целува. Ала донжуанското у мен все пак надделя:

- Махни се! - Прав е Ничше: отиваш ли при жена, не забравяй камшика!

Но съпругата ми не се обиди. Стана обаче сериозна: когато си легна, ови старателно босите си нозе в дългата фуста и се възви към стената. Не сне очилата си, разбира се: тя спеше винаги с тях.

След малко се чу дълбокото ѝ дишане.

Дълго време не можах да мигна. В моя разпален мозък изгаряха, както нощните пеперуди в пламъка на свещта, бляновете ми за семейно щастие - за съпруга, която ме обича и която ще ми роди синове и дъщери... А какво получих аз?

Почувствах се изоставен, сиротен, изхвърлен накрай света... Не е ли време вече да пренеса в друга къща библиотеката, канапето и хармониума и да започна отново ергенския си живот?...

Не, не сега! Може би Дора ще се опомни.

[Отстрани има бележка с почерка на Богдана Кремен, третата му съпруга: "Не може да се пишат такива неща. Като че ли ме плисваш с помия по лицето. Вулгарна откровеност!"

Вероятно основно по тази причина епизодите са съкратени от изданието.]

Михаил Кремен на гроба на Яворов. Вдясно от него е паметникът на Лора Каравелова и на Виола Каравелова. 1959 г.

Михаил Кремен на гроба на Яворов. Вдясно от него е паметникът на Лора Каравелова и на Виола Каравелова. 1959 г.
Източник: Архив на М. Кремен

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Този текст е част от книга за архива на Дора Конова. [обратно]

2. Картичка на Яворов от 25 декември 1907 до Б. Пенев. [обратно]

3. През 1913 г. Великден се пада на 13-14-15 април. Следователно Тодоровден е бил на 2 март 1913 г. Великият пост е седем седмици преди Великден, на 23 февруари. Тодоровден е първата събота от поста, шест седмици преди Великден, 2 март 1913. [обратно]

4. Срещнах и такова абсурдно обяснение, че Лора "пометнала", за да може да отиде с него в Македония, ако Яворов я повика. [обратно]

5. Писмо на Лора до Екатерина Найденова от 17 ноември 1913 г. [обратно]

6. Заглавията са поставени от мен, за да се разграничат отделните епизоди. [обратно]

7. Решението да се разделят е на Дора. Още в края на януари 1913 г. тя решава да се разведе с Кремен. Този момент ще бъде обговорен на друго място. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Василев 1934: Василев, Вл. Предговор. // Яворов, П. К. Съчинения. Т. 1. София, 1934.

Василев 1963: Василев, Вл. [Яворов]. // Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров - в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1963.

Габе 1963: Габе, Дора. [...]. // Пенчо Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1963.

Златаров 1925: Златаров, Асен. Трагедията на П. К. Яворов. София: Акация, 1925.

Конова 2019: Конова, Дора. Лора, Яворов и аз. Спомени. Пълно издание. Съст. Петър Величков. Ред. Ива Спиридонова. Худ. Капка Кънева. София: Библиотека България, 2019.

Найденова-Стоилова 1983: Найденова-Стоилова, Г. Лора - Яворов. Писма и документи. София: Народна младеж, 1983.

Нанчев 2015: Нанчев, Йордан. Синът на тоя град. Книга за Асен Златаров. София: Българска книжица, 2015.

Памуков 1982: Памуков, Стефан. Неизвестни писма на Лора. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1982.

Станев 1976: Станев, Емилиян. Язовецът. // Станев, Емилиян. Избрани повести и разкази. София, 1976.

 

 

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2019, № 6 (235)