"ТЕТРАДКИТЕ" НА ПРОФЕСОР ПЕТЪР ДИНЕКОВ - КУЛТУРНА ИСТОРИЯ В ЛИЧНОСТИ, ОБРАЗИ И СЮЖЕТИ

Евелина Белчева

web

Аз представям само себе си
Вместо въведение

"Ако някой иска да стане политик, той не може да остане интелектуалец, трябва да има нещо от убиеца в себе си, да бъде готов да пожертва хора, да ги прати на смърт в името на идеята, добра или лоша. Само такива хора се издигат в политиката." Тези думи от интервю на Хенри Милър професор Динеков записва в тетрадките си и приема като свои. Датата на записа е 5 октомври 1991 година.

На тази тема - интелектуалецът и властта, в края на живота си той замисля да напише статия под надслов "Самотни в нашето време". Тъкмо за такива личности, цял живот в междувремие, цял живот на ръба между отминалото и още недошлото време. "Мисля, че България има нужда и от хора, които са "самотни" в това време на политически домогвания, разправии, борби" - споделя Динеков в един "мъчен диалог" - с приятеля Радичков. Уж политически, а надвременен.

Този "мъчен диалог" се случва на 1-ви март в студената пролет на 1990-та. Радичков е изпратен като посланик на добра воля от Петър Младенов да убеди приятеля си да говори на първото официално честване на Трети март, обявен за новия национален празник. Радичков е наясно, че всъщност тържеството в Народния театър ще бъде политическа манифестация; друга манифестация ще организира опозицията. Поради което, познавайки приятеля си, не се чувства съвсем удобно.

И с право. Динеков тактично, но недвусмислено отклонява поканата. Деликатно споделя, че не би желал в такъв политически момент да взема страна и да участва в партийни манифестации: "Политическите въпроси ме интересуват, но смятам, че има неща, които стоят над временното, над тесните партийни интереси. [...] От чие име ще говоря? Аз представям само себе си - заявява Петър Динеков и моли Радичков да обясни на Младенов и Лилов неговите съображения. - Знам, че това не е приятно, но другояче не мога да постъпя" - абсолютно категорично и достойно отказва на посланика на добра воля професорът, известен със своята отзивчивост и добросърдечие.

Така от политически, диалогът се превръща във философски, от злободневен - в надвременен. В подкрепа на мислите си Динеков привежда откъси от статия на Лотман, която нарича "удивителна". Направила му е огромно впечатление, защото е в синхрон с неговите размисли. Чете я и на приятелските "вторници" с Блага Димитрова и Елена Михайловска - за "вразумяване"!

Статията е озаглавена "Мы живем, потому что мы разные" (Известия, бр. 55, 1990): "Ние трябва да се научим на общ език - това първо. Лесно е да имаш общ език със своите единомишленици [...]. Трябва да се научим да говорим с другите хора, които мислят по съвършено различен начин. Трябва да се научим да ценим другите за това, че те са различни, без да изискваме те да приличат на нас. [...] Обществото човешко се държи на различието между хората. [...] Трябва да се научим да ценим в другия човек различния и трябва да му осигурим това право - да бъде различен."

Радичков високо оценява размислите на Лотман, харесва и идеята за "самотните". Приятелството остава - до последните часове на Динеков. Друг е въпросът за високата цена на този отказ: в събота, трети март, през нощта той получава тежък сърдечен пристъп, дни наред пребивава "на крехката граница между живота и смъртта" и съзнава, че това е началото на края... Но той е категоричен в своя личен избор: "Подписвам само текстове, които лично съм написал" - изборът да бъдеш вътрешно независим - тоест "самотен". Извън: отвъд политическата игра - само игра на "истина" и "морал"...

На упрека за неучастие от приятел [Блага Димитрова] Динеков отговаря (и смята за нужно да запише отговора си): "Отговорих кратко, но категорично: обществената отзивчивост не се изразява само в участието в една или друга политическа групировка. Има и друг тип обществена активност: да разкриваш историческите пътища на своя народ, да издирваш и изтъкваш националните ценности. Това правя аз - и съм доволен, че изпълнявам важна обществена задача".

Но в това време на политически кариери, разправии и борби такива хора са осъдени да бъдат "самотници". "Изгнаници във времето" - така Блага Димитрова нарича подобни личности, отглас от страшните думи на Симеон Радев - "Аз съм емигрант във времето"... Самотни, и в своето - и в нашето време.

Такава е историята на това заглавие. Мисля, че то е най-точният и изчерпващ автокоментар за интелектуалната "самота", за доброволното уединение - сред другите, на Петър Динеков и на личности като него.

Мисля си, че и Блага Димитрова в края на живота неслучайно се обрече на такава доброволна - "недосегаема самота"... Достойно за респект и размисъл поведение.

Пиша не аз, някой друг пише вместо мен...
Социално-психологически разрез на една епоха

Отварянето на "Тетрадките" на професор Динеков е факт, който има стойност на културно събитие. Досегашната ни литературна история не познава подобен документ. Тези тетрадки са водени като дневникови записки от 1933 година, т.е. от ранната му младост, но системно - от началото на 60-те години до самия му край. Последният запис е от вечерта на 21 февруари 1992, петък, в навечерието, часове преди края - в ранната утрин на 22-ри февруари, събота.

Тоест "Тетрадките" обхващат почти 60 години - цял един съзнателен живот, с едно прекъсване по време на войната (обяснимо е, Динеков е загубил по това време и двамата си братя, но има данни, че някои тетрадки са останали у неговата състудентка Златка Благоева). 298 архивни единици, от тях 297 тетрадки по 80, 100 и 200 страници; ръкописни страници - около 300 по 100, трябва да се изчисли точно.

Само за сравнение, дневникът на Борис Делчев е воден от 1939-та до 1987-ма, около 50 години, и наброява 12 705 ръкописни страници, от тях издадени 473 печатни, усилията на преданата му редакторка Марияна Фъркова още продължават. Норберт Рандов пише за този дневник: "Едва ли има равен на себе си по значимост сред бившите комунистически страни на Източна и Югоизточна Европа." Нарича го "феноменално свидетелство". По мое мнение дневниците на Петър Динеков са много по-стойностни, не само по обхватност, но и по дълбочина на анализа - внимателна клинична анамнеза за патологията на едно общество.

Записките си проф. Динеков е поверил на проф. Стефана Стойкова на 18 ноември 1986 година, да ги съхранява до 15 години след неговата смърт. Заветното желание е изпълнено точно.

Много хора са настоявали пред професор Динеков, особено в последните му години, да напише своите спомени. Той обаче мъдро си поставя въпроса - дали да пише спомени, и изобщо трябва ли да се пишат спомени: "Какво значи мемоари - нещо като фолклор: отделен факт, случка от живота, дори имена могат да бъдат представени в няколко варианта" - пише с типичното си чувство за хумор професорът, запис от 4 януари 1991, петък. Тук Динеков дава дълъг пример с дневниците на Чуковски и показва как от една кратка среща в трамвая се прави литература. "От спомените се отказвам - ще ги замени този безкраен дневник (досега 297 тетрадки), но какво да избера? Боя се, че всеки избор вече е излишен, защото ще бъде безрезултатен. Може би най-добре е да продължа да чета Кант." - Запис от 16 февруари 1992, пет дни преди края.

Текстът е пестелив, дори оскъден на факти от личната биография на автора. Но познатата ни щедрост, с която са предоставени записите на разговори с приятели и съвременници и факти от тяхното битие, превръща тази пъстра и любопитна картина на нравите в документ за времето, в биография на българската интелигенция през 20-ти век. Защото записките достигат и до "разделното" време след 1989-та и началото на 90-те и наблюдават с удивление метаморфозите на някои нейни представители, подети от слепите въртопи на промените. Биография в една "трудна, променлива историческа епоха, с много надежди - пише Динеков, - с много лутания, много разочарования и много провали". И още един връстник на века и приятел - Радевски: "Век на барабанния възход и позорното поражение на комунизма".

Бих казала - автобиография на българската интелигенция, защото нейният автор е един от най-видните, макар и не от най-типичните й представители. (За щастие, не от най-типичните!) И той отдавна е избрал позицията на съвременник, чието право да записва съвсем не се мотивира от неговата личност, а единствено от факта, че живее по същото време. И може би от по-особеното му положение - на човек, който е успял да съхрани своята независимост и който се опитва да стои встрани от националното разделение. Точно една година след случилото се на Националния празник Динеков записва в дневника си: "Отказах, защото това бе празник, организиран от едно партийно правителство, а опозицията в същия ден организираше свое честване", запис от 1 март 1991-ва.

Такъв, какъвто го познаваме, нашият учител винаги е стоял малко встрани от кипежа на случващото се, мъдро ни е наблюдавал - някак "в ракурс" и отдалече, бих казала, от аспекта на времето. Тъкмо затова неговите оценки за хора и събития са удивително точни и проникновени, потвърждават се от изминалото време и от развоя на биографии и исторически сюжети. Да, "времето показва...".

Това е един опит да се обективират индивидуалните прозрения за истинските и илюзорните стойности в живота, подобен на опита на Томас Ман в неговите дневници: "Човек мисли, че изобразява само себе си, че говори само за себе си, а се оказва, че поради дълбоки връзки и неосъзната общност е дал нещо свръхлично". Да припомня и Макс Фриш: "Пишем не ние, пишат нас...". И още по-точното - на Блага Димитрова: "Пиша не аз, някой друг пише вместо мен".

Докато в своите "Дневници" Макс Фриш например се занимава преди всичко с въпроса "Какво съм аз?" - дневник не на събитията, а на личното отношение към тях, Динеков - обратно - строи едно повествование от йовковски тип, превръща текста в хроника на случки, разговори, събития, срещи, записва дори телефонни разговори и актуални неща от пресата, които са му направили впечатление, съзнавайки, че всичко това е вътъкът, живецът на културно-историческата атмосфера. Тук присъстват разговори и срещи с личности, повече или по-малко значими за нашето културно развитие, отдавна забравени или все още актуални, но винаги интересни и типични за облика на времето.

В дневника няма и капка "изповедност", в смисъла, в който е обичайно да се търси в такива текстове. Тъкмо надличното, общовалидното - преживяно като лично, прави дневниците на Динеков необикновена книга, невсекидневно четиво. Това не е интимен журнал на личния човешки и творчески опит. Авторът на записките - съзнателно и последователно - избягва преките лични оценки и интерпретации, макар че, разбира се, всичко това може да бъде разчетено в доста "прозирния" текст. Но неговата основна позиция е на съзерцател, наблюдател, съкровеният му стремеж е да запише фактите максимално обективно, такива, каквито са. И да остави на бъдещия читател след няколко поколения да прави своите изводи, оценки и рекапитулации.

Призвание - свидетел

"По-лесно е да се води дневник - отразяваш непосредно, най-кратко случки, събития, разговори, размисли" - пише той. И това се оказва не само много по-лесно, но и несравнимо по-точно, неподправено, достоверно. Затова и по-ценно от културно-историческа гледна точка.

Действително, стойността на много от описаните личности и сюжети нараства с хода на събитията, те се превръщат в микромодел на времето, времето, което като лакмус проявява скрити същности... Записаното слово придава на случки, разговори и събития стойността на знаци по пътя, символи, които стоят над случайното и преходното. Те придобиват надвременен, неслучаен - иносказателен смисъл. Житейски притчи.

Сякаш е бил убеден в това - че неговите записки и културно-исторически оценки ще се потвърждават от времето и с това стойността им ще расте. Затова и неговото желание е да бъдат отворени 15 години след кончината му. За жалост, или за щастие, биха казали съвременниците, тези оценки невинаги бяха изразени външно, експлицирани в общественото пространство. Но в "Тетрадките" те са изразени ясно и недвусмислено, особено в "разделното" време след 1989-та, и абсолютно разколебават легендата за Динеков като образец на невъзмутимо спокойствие, благост и сговорчивост.

Тук се изявява една ярка личност, която оценява хората и нещата от позициите на категоричен хуманистичен императив, в който основен критерий е почтеността. И чувството за културно-историческа памет.

И тъкмо заради неочакваността на модуса, с още по-неутолима стръв, със спрян дъх, се поглъща това невсекидневно четиво. Особено от хора, които са били съвременници и свидетели на доста от сюжетите, да не говорим за самите персонажи, описани там с перо на белетрист и психологическо проникновение, най-често с обич и доброжелателност. Скенер в преценките си. И какъв такт, каква душевна широта...

Петър Динеков е съзнавал, разбира се, стойността на своите "записки". Имаш чувството, че е живял, за да записва, да свидетелства за своето време; дори подробностите тук придобиват особен смисъл. (Има един спомен за "концерта" на Булат Окуджава на 13 септември 1970 г. в дома на Блага Димитрова, виждаш всичко като на видеофилм. Записвал е веднага след срещата, в късните часове на нощта, описани са не само гостите, разговорите и песните, настроението, но и мизансценът - виждаш дори кой на кое място на кушетката или на пода седи...)

Живот и литература сякаш разменят местата си и действителността се превръща в някакъв нов тип реалност, където основен критерий е максимално възможната достоверност на записаното. Така в белетристичната по същество плът на документалното четиво образите на реални приятели, колеги и познати стават персонажи от един документален роман-изследване - социално-психологически разрез - анамнеза на духовния ни живот за повече от половин век.

По правило великодушен, благороден и премерен, авторът съзнава отговорността си на свидетел и хронист и не винаги успява да скрие разочарованията си дори от изяви на приятели, които биха могли да се спестят в името на приятелството или на таланта. Искрено страда, не е клише - до физическо страдание, когато вижда как близки на душата му хора изменят на самите себе си и губят престижа и доброто си име. Известната "клетва" на поетесата и "душеприказчик" Блага Димитрова пада като гръм върху него, със силата и невъзвратимостта на природно бедствие: "Блага се самоунищожава!" - възкликва с дълбока болка и тревога за нея верният приятел през годините. Не са спестени и неподражаеми сцени на арогантност и цинизъм, един от главните актьори в тях е Джагаров, от когото Динеков искрено се отвращава и точно тук не е преглътнал категоричната си оценка.

"Всичко така се е политизирало, че виждам - и моите бележки напоследък се политизираха. А това не е добре - най-малко политиката трябва да има място в тях!" - тревожи се Динеков, но... до следващото телефонно позвъняване, на Блага Димитрова например, или на Елена Михайловска...

Известно е, че за каквото и да пише, авторът рисува самия себе си. Колкото и да желае да се скрие, да избяга от самопоказ, този текст се оказва най-верният му автопортрет: Петър Динеков - познаваният и непознатият. "В края на краищата наблюденията, впечатленията - текстът, е организиран чрез собствената личност, чрез срещите, връзките с хората, с времето" - отбелязва той. От днешна гледна точка това дава възможност да се излезе от клишето на готовия образ за личността на Динеков и да се види той в движение и развитие.

През цялото време, докато блаженствах в това обиталище на духа, се убеждавах: истината за личността стои заключена в нейната история, а самата тя - в архивите.

Може би със своя мъдър монтеновски скепсис нашият професор да не изглежда особено непоколебим, дързък и мъжествен, и да не допада на онези, които харесват патетиката и героичния ракурс. Но той е хуманен и почтен без никаква поза - в най-прекия, изначалния смисъл на думата. И тъкмо затова излъчва светлината на необикновено лично обаяние.

Тъкмо оттук идва и смелостта ми да настоявам "Тетрадките" на професор Динеков да видят бял свят - от надеждата, че чистотата и почтеността на личността, обитаваща този оазис на духа, ще накара дори наранените и уязвените да го разберат и да простят.

Къде е моето място тук?
Стожери на жанра

Бих искала да се спра на няколко пункта, които сами по себе си са жанроопределящи - стожери на всеки подобен текст. Като има предвид това, авторът на "Тетрадките" специално ги обмисля вътре в текста. Така този документален "роман" на един живот (и на едно поколение) се превръща в модерно повествование, в което водещият записките обсъжда начина, по който се строи текстът, и така - и неговият по-дълбок смисъл:

1. Първи е старият проблем за мястото и ролята на автора.

Отклонявайки настоятелните покани да напише спомените си, особено в последните му години, Динеков изразява съмнение дали изобщо трябва да се пишат спомени. Органично чужд на всяка показност и самоизтъкване, авторът си задава важен въпрос, на който отговаря риторично: "Лично мен най-много ме смущава мястото на автора на спомените - къде да застане, как да избегне превръщането си в център?" Пишейки спомен, обичайно или по принуда, мемоаристът, участникът в събитията пише предимно за себе си. Къде е моето място тук? - пита се Динеков.

Уважавам това разбиране на много хора, които отказват да пишат спомени - повече от страхопочит - пред онова, което е било, пред неведомостта, енигмата на миналото. Вероятно по подобен повод великата Ахматова произнася страшни клетвени слова: "Трябва да бъде убит с камъни всеки, който сяда да пише спомени!"

По същия повод е и горчивото признание на Блага Димитрова, което звучи като продължение и мотивация на думите на Ахматова. По всяка вероятност това скръбно прозрение е родено в някой от доверителните и съкровени разговори привечер с незаменимия и предан приятел Петър Динеков:

Мъртвите убиваме неспирно
с камъни - грамади от надгробия,
с прашки еластични от слова,
с мемоари - мор за паметта им,
гласовете им глушим със шум...

Неспирно, 1986

2. Кой има право да пише спомени?

"Големият творец, големият учен, големият общественик и политик - разсъждава Динеков, - "геният" - да употребя това неточно и несигурно определение, може да бъде центърът, длъжен е да разкрива себе си, да следи собственото си развитие, да задоволи интереса на обществото, на читателите към неговата личност." Такава личност никой няма да обвини в самоизтъкване, самохвалби, маниакалност. Още по-малко - в изкривяване на истината. Не са случайни приятелските думи на Динеков, отправени към Блага Димитрова, които са показателни: "Започвай да пишеш спомени - ти си писателка и то значителна творческа фигура. А за себе си - аз още ще си помисля..."

Казва, ще си помисля, но отдавна е започнал да записва своеобразните си "спомени от деня", записки, само че е избрал позицията просто на съвременник, свидетел-очевидец и хронист на своето време. Затова и си поставя въпроса: как да постъпи обикновеният мемоарист. Разбира се, гледната точка на виден учен не е най-обикновената, но той би искал в своите тетрадки да заеме позицията на "обикновен мемоарист", който избира да бъде преди всичко наблюдател, "регистратор" на живота на другите. Не случайно най-честата вербализация на неговата позиция е "като наблюдавах..." Най-съкровената му роля - като в йовковски обективен разказ - на единствен свидетел.

3. Един от основните му въпроси е: "Но възможно ли е да се постигне това, човек да остане скрит зад завесата на фактите, да остане само обективен наблюдател?" Както ни е известно, дори неговият любим Йовков не е успял да постигне това. Може би тъкмо оттам идва и този "страх" от фиксирането на течащото като река битие на живота в избрани фрагменти - спомени, и явното предпочитание към мозаичната текстура на ежедневника - нещата от живота в тяхното действително случване.

Дневниците за него имат предимството, че фиксират нещата от живота в момента, а не ги прекарват "през цедилката на времето" и смяната на ориентира в спомените. Виждаш автора такъв, какъвто е при непосредствените изживявания, чувства, реакции - едновременно различен и единен. Интересно е, че за едно и също лице, за едно и също събитие в различни моменти той има различна гледна точка, различни оценки и това е част от многоизмерността и автентичността на житейската истина, разкрива една далеч по-сложна и многостранна същност.

"Обичам такъв род дневници - пише Динеков за "Дневника" на братя Гонкур - те дават по-искрен образ на действителността. Колкото и литературно да са обработени, колкото и да действа вътрешна цензура, все пак всекидневните записи съдържат повече автентичен материал, отколкото биографиите и спомените, писани по-късно, от определена изходна точка", запис от 5 септември 1982, неделя.

Затова и писането на спомени в неговия живот остава завинаги в условно наклонение: "Ако аз бих се заел с писане на спомени, бих заел ролята на наблюдател. Мемоарите - това вече не е обикновена информация, това е литература, текстът трябва да бъде организиран като литература".

А тъкмо липсата на всякаква "литературност" е привлекателна в този текст. Четеш и знаеш, че всичко е записано абсолютно точно, читателят да реконструира смисъла за себе си. "Литературността" тук е опасна - може да се превърне в ефектна, повърхностна словесна игра, в литературна баналност, и още повече - в лъжа, пише Динеков по повод спомените на Лихачов. - Интересно, те са написани фактологично, исторически, а не "литературно".

В същото време по повод "Фрагменти"-те на Далчев е записал: "Безспорно за него това не са били случайни хрумвания, но размисли, впечатления, наблюдения, които живеят като част от творчеството, като израз на творческата му личност; обмислял ги и ги е обработвал като литературни произведения. Затова в тях няма излишни изрази и думи. По друг начин аз отбелязвам в тетрадките своите впечатления и размисли - бързо, без обмисляне, най-често в късните часове на вечерта и нощта. Това не са "творби", а материал, който може би някой в бъдеще ще използва... Сега аз нямам време дори да прелистя тези натрупани тетрадки, а камо ли да ги обработвам по далчевски", запис от 5 юни 1991, сряда.

В этом мире я только прохожий
Свидетел на своето време

Другият проблем, който мисля, че е важен и изразява най-точно вътрешната интенция и "вместимост" на записките, това са възможните заглавия, "нахвърляци" за заглавие при евентуално обнародване, които Динеков споменава и обмисля вътре в самото "повествование". Ще ги цитирам по време на появата им в текста:

Първо е непретенциозното заглавие "Картина на времето и нравите" или "Време и нрави". 3 октомври 1985, четвъртък: "Време и нрави! Мисля, че ако някога тези дневници бъдат публикувани, няма по-добро заглавие от това" - пише Динеков.

Втора идея за заглавие е "Разкопки в настоящето". Метафората съсредоточава смисъла към дълбината, историчността на вникване в действителността, което превръща записките в особен тип изследване. Същността се разкрива в самия процес на писането, дълбочинно, като разкопки...

Трето - не по важност, а по хронология, е заглавието "Български културно-исторически времена и нрави", което поставя акцент върху характера им на културна история в личности, образи и сюжети.

От текста става ясно, че записките не са си самодостатъчни, не са само диалог със самия себе си. Те търсят контакт, досег с друго съзнание. Мислени са като послание до човека след няколко поколения. Докато работех с дневниците, не съм изпитвала нито капка от онзи свещен "свян", който се изпитва при досег с архив, който не е предназначен за чужди очи. Динеков освобождава абсолютно от това чувство. Но трепетът си остава. Възприемах всичко като отправено лично до мен - "до всеки тебе", както е казала поетесата.

Авторът е съзнавал, че те са и своеобразен апостроф на текущото, а и на преоценките на бъдещето, затова предполага и друго възможно заглавие, когато става дума за преиначаване на факти от биографии, на събития, личности и оценки: "И все пак съществуват дневници ...". Тоест - истината ще бъде разкрита след време при публикации на протоколи, спомени, дневници, архиви...

След което, верен на себе си, Динеков отново се връща на скромното и непретенциозно: "Свидетелства за/на времето...", което навежда на мисълта за друго възможно заглавие, вече не на Динеков: "Свидетел на своето време". За себе си аз съм ги обозначила "Петър Динеков. Тетрадки" - най-непретенциозното и най-общото, но и най-прилича на натурата на автора.

И още нещо, на което бих искала да обърна внимание, защото е показателно за характера на текста: някои варианти на автора за епиграф към дневниците:

- 30 август 1984, сряда: Из писмо до Станка Пенчева, която му е изпратила книгата си "Разкопки": "Ако някога напиша спомени, ще използвам за мото Вашия стих:

А в Гората на Времето вятър свиреп
вече нашите листи люлееше...

Разрешавате ли?"

- 3 август 1980, неделя: "Ако бих написал книга със спомени, ще туря мото - началото на стихотворението "Словоздание" от Блага Димитрова:

Не съществува нищо,
щом не е преродено в слово.

- 5 октомври 1985, събота. Динеков чете Есенин. "И отново - какво хубаво мото за книга спомени: В этом мире я только прохожий...".

- И още един цитат - от Бунин, любим автор на Динеков, чел го е за успокоение и хармонизиране всред слепите въртопи на политиката, мъртви хватки и разпъвания на кръст. Успоредно с Кант.

16 февруари 1992, пет дни преди края - на дневника, и на един живот: "Освобождавам се от нашето мъчно време и навлизам в един удивителен свят на мисленето, на възвишения мисловен полет на един от най-големите световни философи. Същинско очищение на духа." И цитат от стихотворението "Петел на църковния кръст" на Бунин: "Трагично стихотворение, но дълбоко. Би подхождало да се даде в началото на книга със спомени, заедно с Далчевото "Вечер".

Поет о том, что все обман,
что лишь на миг судьбою дан
и отчий дом, и милый друг,
и круг детей, и внуков круг.

Поет о том, что держит бег
в чудесный край его ковчег,
что вечен только мертвых сон
да Божий храм, да крест, да он.

И последно - документ от "Тетрадките", едно колкото лично, толкова и официално писмо. В него е събран целият Динеков. Текстът говори сам по себе си, няма нужда от никакъв коментар. Писмо до желаещи да останат анонимни дарители:

Днес изпратих следното писмо на [...] в Щатите:

София, 18 юли 1990 г.

Скъпи приятел [...] Получих Вашето писмо от 6 юни. Благодаря Ви сърдечно за добрите чувства, за ласкаещата ме идея да учредите студентска стипендия на мое име в Софийски университет. Но да Ви призная - писмото ме смути. Наистина, възхитих се от благородните чувства, с които то е изпълнено - признателност към Софийския университет, където [...] получи своето образование; уважение към преподавателите, които я насърчиха за научна работа; щедра готовност да бъдат подкрепени морално и материално талантливи студенти по българска филология. Не ми са безразлични и топлите думи, казани за мен, - те са израз на искрено приятелство, което дълбоко ценя.

Но въпросът с предложеното дарение е твърде сложен. Първо - смущава ме едно такова изтъкване на моята личност; не бих се чувствал удобно нито пред моите колеги, нито в средата, в която се движа. И второ - в България не е прието да се учредяват стипендии, награди и т.н. на живи лица. Една стипендия, която носи моето име, е все едно улица на мое име - това е привилегия само на кралските особи... Може би в Щатите такова нещо да е прието, но у нас - не. И това е напълно нормално, човешко. Независимо от най-добрите намерения - аз [в никакъв случай - добавено, б.м.] не бих могъл да го приема.

Забавих се с моя отговор, защото исках да разговарям с ректора на СУ акад. Н. Попов, мой отдавнашен приятел. Ректорът не бе осведомен, не знаеше за Вашето писмено предложение, защото поради една голяма студентска стачка - университетската сграда беше затворена. Но и Попов се съгласи с мен - стипендията не може да носи името на жив учен.

Много ми е неудобно, че трябва да Ви напиша всичко това. Моля Ви - не ми се сърдете, не приемайте моя отказ като израз на неуважение към Вашия благороден жест. Просто - това е човешко - и така трябва да бъде.

Радвам се, че в края на август ще се видим в София.

С неизменно уважение и искрена обич - Ваш П. Динеков

Изписването с главна буква на формата за учтивост в множествено число - стара норма, отдавна демократизирана, е подчертан графичен израз на искрено уважение, обич и признателност към двамата приятели, удостоили го с подобна чест.

Свидетелство за личността, но не и за времето, за жалост. Една личност - далеч по-сложна и многостранна в същността си от познатата. А също - и от описваната. Или - от онази, която е била видима пред нас.

Във времето - той остава самотен. Духът е бил винаги самотна и жертвена позиция.

И в своето, и в нашето време.

Юбилейна сбирка по случай 25 години от основаването на Кръжока по стара и възрожденска литература и фолклор в Софийския университет "Св. Климент Охридски" - 15 май 1975 г.

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.07.2014, № 7 (176)

Други публикации:
Страница, бр. 4, 2010.

Текстът е четен на Национален колегиум, посветен на 100-годишнината от рождението на Петър Динеков: "Академик Петър Динеков и хуманитарната наука - идеи, позиции, концепции" (11-12.11.2010, БАН).