УДАРИХМЕ Ѝ БРАДВАТА!
Или случаят с книгата за Багряна - в дневниците на Петър Динеков и Борис Делчев

Евелина Белчева

web

На излизане настигнах Багряна на улица "Левски". Вървях подир нея,
без да ѝ се обадя, със смътното усещане, че общувам с историята:
за тази жена, която сега минава незабелязано, утре ще се говори.

Делчев, 17 ноември 1976

"Защо ще чакаме писателите да умрат, та тогава да търсим документи за тяхната биография?"

Тази реплика принадлежи на Борис Делчев, към когото се присъединява и Симеон Султанов. През май 1968 г. Султанов току-що е станал директор на "Български писател". Издателството взема решение отрано да се събират материали, за да се документира животът на големите български писатели.

Идеята за книга за Багряна се ражда през май 1968 г. като продължение на чудесната поредица на "Български писател". Всички помним и досега ползваме изключително ценните мемоарни текстове, събрани в солидните оранжеви томчета "Българските писатели в спомените на съвременниците си". Книгата за Багряна е още неопределена като жанр - нещо като анкета, нещо като алманах със спомени и снимки в духа на френската традиция...

Блага и Багряна се познават още от 1938 г. Маня Милетич, учителка на Блага по литература, завела младото момиче, което прави първите си опити в поезията, при обожаваната поетеса. През 1968 г. те вече са много близки, работят заедно в редакцията на сп. "Септември". А Багряна разказва, че Блага ѝ била като дъщеря, по цели нощи си говорели по телефона. Телефонът прекъсва, те набират отново и разговорът продължава... Като резултат се появява интервюто на Блага с поетесата от 1966 г. Голяма радост било пътуването заедно в чужбина, много хубави спомени имаше Блага от тези пътувания.

Блага и Багряна на биенале на поезията в Белгия, 1959

През 1959 г. се появява сбирката на Блага "До утре". От бригадирски стихове - мъртъв труп на родена Поетеса, с "До утре" се ражда истинската Блага Димитрова. Младата Блага е сякаш преродена Багряна. Дори шрифтът на "До утре" повтаря известния багрянински шрифт, който са избрали за "Вечната и святата" кръстниците на книгата Вл. Василев и Сирак Скитник.

Веднага се вижда чия традиция следва Блага и колко важна е връзката ѝ с Багряна. Особеният формат на книгата - албумен, е същият, корицата - изчистена, само в един тон. Характерната линия по края на "Вечната и святата", в "До утре" пресича корицата през средата и разсича книгата на две. Може би белег за нарушения копнеж по хармония...

"До утре" просто взривява читателския възторг. Само няколко месеца след първото издание следва второ, в 6 хиляди тираж, който се разграбва веднага. Какви вибрации, какви импулси има в тази тъничка сбирка! Неслучайно Блага искаше да ѝ чета от нея в последната ѝ болница...

Съвсем естествено Багряна сама предлага Блага и Йордан Василев, които са вече литературна двойка, да бъдат съставители на мемоарната книга за нея. Договорът с издателство "Български писател" е сключен веднага. Точно тогава обаче Блага пътува пет пъти под бомбите във Виетнам. Търсейки себе си, да намери изгубеното виетнамско момиченце, което е обсебило сънищата ѝ... Превърнало се е в глас на съвестта. Страшен съд на съвестта...

Първото пътуване на Блага във Виетнам. При езерото в Ханой. 1966

Виетнам е съдбовен за живота на Блага. Не само защото там, под бомбите, сред руините, с кожата си осъзнава цената на живота, който пропилява всеки божи ден - прахосница на светли мигове! Не само заради съдбовното решение да вземе виетнамското момиченце, за да го спаси от сигурна смърт. Не само заради другата илюзия, която се ражда тук, под бомбите - като спасение: единственото, заради което си заслужава да се живее, е едно дете... Написала го е в писмата до България.

Блага с малката Ха и майка й. Виетнам, 1967. Вдясно е известен виетнамски поет

А защото там, под ужаса на бомбите, в люшкането между живота и смъртта, в непосилното разстояние Виетнам-София, избуява едно току-що родено крехко чувство. Стига до най-високите акорди на душата - застрашително и обсебващо. И самотната послушница се вкопчва в това чувство - като удавница: в илюзията, че е срещнала човек, с когото тя няма да бъде сама: - Не закриляна да съм, а окрилена...

23 окт. 1967: Никаква вест от тебе... А аз през тия дни живях само с мисълта за предстоящата ни среща.

Някои от писмата и картичките от Виетнам, които намерих в архива, са публикувани в т. 5 в бележките към романа "Страшния съд". Те говорят за едно все по-неустоимо, но много тревожно чувство. Полюсните чувства се привличат и импулсират. Страхът и ужасът се превръщат в неистов импулс за живот. Дисонансите - в копнеж по хармония. Смъртната опасност - в любов. Любовта - в единствено упование. Спасение от все по-засилващото се чувство за загуба, за преходността на всичко...

Съдбовна среща.
Двамата бъдещи съавтори - Блага Димитрова и Й. Василев, 4 април 1967, Русе

А какво се случва в България. "Литературният съдружник" Й. Василев бил без работа и решава, че може да поиска аванс от издателството, за да посреща разходите по книгата. Издателството отказва, работата още дори не е започнала, няма нищо налице. Когато Блага се завръща от Виетнам, на 7 ноември 1967 г., при това с малката Ха на ръце, договорът с издателство "Български писател" е анулиран. Проектът остава висящ във въздуха, но работата продължава. Без обвързаност с "Български писател".

Й. Василев през 1993 г. за процеса на работа: "Та през 1968 и 1969 г. заедно с Багряна ходихме на морето и всеки следобед, по 3-4 часа, записвахме разказа ѝ - само на ръка, магнетофон нямахме - добре, че тя говори бавно, отмерено, така че успявахме да уловим ритъма на речта ѝ. В края на 1969 г. документалният материал бе почти готов и започна правенето на самата книга, което продължи особено активно през 1970 г. Продължавахме да записваме разговори и едновременно давахме на събеседницата си обработените варианти на началото. Обсъждахме написаното, тя даваше бележките си, пак преработвахме. Бяхме се превърнали едва ли не в част от семейството ѝ. Повечето от главите са правени в по 5 до 7 варианта - машинописките викаха стига вече, научихме книгата наизуст. Държахме да имаме авторизиран от поетесата текст - пазим в документацията си вариантите с подписа ѝ." (Димитрова, Василев 1993: 322). По този повод той ми даде да съхранявам коректурите с текстовете за книгата "Блага - така я помним". Да останат документи кой какво е написал.

Не съм срещала варианти с подписа на Багряна, но действително в архива на Блага се пазят купчета еднакви сини ученически тетрадки, в които почеркът на Блага понякога се редува с почерка на Й. Василев. Би могло - по тях да се проследи творческият процес наистина. Но длъжна съм да отбележа и това: Багряна е споделяла с близки, че нейните думи били доста променени... Разбира се, това не е интервю, а художествена биография. Макар и по документи.

Така от едно интервю с Багряна през 1966 г. се започва системна съвместна работа в продължение на 5 години. От 1968 до 1973 г. постепенно се създава и подрежда повествованието. В процеса на работа жанровата определеност на книгата се променя, тя добива друго лице. Повествователната тъкан се превръща в нещо като колаж: от една страна, анкета с поетесата; от друга - допълващи я спомени на живите съвременници и приятели; от авторите - хроника на времето, а накрая - дори структурален анализ на поезията на Багряна. Има от всички жанрове.

Работата по книгата сродява двамата автори много повече от брачното свидетелство. Блага споделяше - с носталгия по тези дни, че никога не е била по-щастлива. Да работиш нещо, което обичаш, заедно с любим човек - по-голямо щастие от това няма, цял живот е мечтала за такова единение! Това е повече от родство, повече от любов и брак, повече от общо дете... Литературен брак. Духовна връзка, която остава във времето. Скрепена от много важен литературно-исторически документ. Неслучайно Блага е поканила тъкмо Багряна за свидетелка при официалното сключване на граждански брак на 26 декември 1967. Вторият ден на Коледа постарому. (За късмет - Багряна си забравила паспорта!...)

Рязък синкоп. На 17 декември 1973 г. Блага преживява тежка операция. Свръхинтензивната работа прекъсва. Издаването на книгата се забавя доста, докато Блага се съвземе. Това е друга тема, но тогава се ражда изключителната поема "Забранено море". В нея отзвучават преживяванията на Блага в болницата - по неповторим начин. Ражда се една нова поетика.

Там се ражда и болничният дневник, който Блага горчиво наричаше "Раковият корпус", по Солженицин... Преживяванията в "Раковата болница" са оставили страшен отпечатък върху живота ѝ. Дневникът остана в архива на Блага. Светлосиня тетрадка с твърди корици, голям формат. Сякаш суеверно, никога не се е решила да го публикува. Писан под сянката на смъртта, като равносметка за живота ѝ дотогава. Като обет. Изключителен дневник, на много места чувството избухва в стихове. Потресаващо бе, там още личаха петната от кръв... Някои части от този дневник са публикувани в бележките към "Събрани творби".

ДВАМА ЕМИГРАНТИ ВЪВ ВРЕМЕТО

"Ако искаш да бъдеш адекватен на себе си, не можеш да намериш място в нашия печат - трябва да пишеш само в дневника си - Б. Делчев често повтарял тези думи на Яко Молхов, който добавял за него: - И е прав. Тъкмо това правя и аз." - Записът е от 1975 г.

"Сега е време на дневниците" - повтаря и Динеков. Да, 70-80-те г. са време на личните записки, писани за чекмеджето. По това време дневникът е най-приемливата форма на "емиграция" от културния живот. За да бъдат адекватни на себе си - емигрират, - в дневника. А дневникът е емигрант във времето.

Единствената надежда и на двамата хронисти е, че един ден ще се намери някой да изрови и да оползотвори тези страници - писани в късни часове. В късните часове на вечерта и нощта - късните часове на живота. Както се пише тайно завещание пред смъртта... Показателно е, че и двамата използват абсолютно един и същ израз: "в късните часове"... Вероятно са споделяли под сурдинка за заниманията си в късните часове - на живота...

Техните записки съдържат изключително важни за литературната история разговори и документи. Задължително е те да бъдат извадени на бял свят от тъмния обелиск на архивите и да бъдат обговорени като факт на литературната история. Те са като лакмус за литературно-историческата достоверност. Задължително е да се намери ролята и мястото им в културния контекст. Но това изглежда и на двамата невъзможно по това време...

Като юрист Делчев непрекъснато повтаря, че трябва да се създават не само литературни произведения, трябва да се създават и документи, които един ден ще се окажат важни, необходими за литературната история. Същата надежда подкрепя и ръката на Динеков като хронист. Прелиствайки за пореден път фрагментите на Далчев, нашият професор прави особен вид завещание, като има предвид дневника си: "Това не са "творби", а материал, който може би някой в бъдеще ще използва... Дано!"

Динеков: София, 5 юни 1991, сряда

По друг начин аз отбелязвам в тетрадките своите впечатления и размисли - бързо, без обмисляне, най-често в късните часове на вечерта и нощта. Това не са "творби", а материал, който може би някой в бъдеще ще използва... Дано! Сега аз нямам време дори да прелистя тези натрупани тетрадки, а камо ли да ги обработвам по далчевски.

ЛИТЕРАТУРНИЯТ ПОДСТРЕКАТЕЛ

За Блага бе много важно какво е записал Борис Делчев в дневника си по случая с книгата. Нали той освен литератор, е и юрист. Съжаляваше, че е толкова малко, защото тогава са били в постоянна връзка и той знае много неща. В автографа за него тя го нарича "литературен подстрекател" за написването на книгата.

Много го уважаваше. Заради облика му на независим интелектуалец. Въпреки ниския си ръст, или точно поради това, - винаги изправен: - непреклонно възправен срещу течението, облегнат на самия себе си: "Така той никога не допусна компромис да величае официозни имена, не вля огъня на перото си в хоровите спявки. Самотен, страничен спрямо инерцията, стъпил на неудобна, отвсякъде уязвима платформа" - пише Блага в очерк за него през преломната 1989 г. (Димитрова 1992а: 224).

В този портрет тя е обрисувала изключително проникновено духовния ръст на критика. Вътрешно изправена на пръсти. Такъв пиетет! Заради непреклонността му към конюнктурата: "И почти всеки решителен литературен жест на ръката на Борис Делчев бе шок за момента, хвърляне на ръкавицата в лицето на конюнктурата. [...] Срещу угодническата "праволинейност" той опази правата линия на достойнството - пише Блага. - Чужд на всяко чинопочитание, той будеше дълбока почит. Доминанта в неговата литературна дейност бе вместо класово-партийна критика, - критика на партийността!"

Нека се позовем само на един непубликуван цитат от дневника "Делчев" от края на 1975 г. Като равносметка. В едно изречение само е дадено смело обобщение на времето в литературата през 70-те години: нищо не се е променило от времето на култа, на нищо ново не сме се научили:

Делчев: Понеделник, 22.ХII.1975

Едвам днес успях да прочета в последния брой на "Литературен фронт" (51) продължението от разискванията на Управителния съвет върху състоянието на нашата поезия. Като обща преценка мога да кажа, че всичко това ни връща към паметните години от царуването на Червенков: същия тон на непогрешимост, същия непроходим догматизъм и все познатите клишета, произнесени от същите герои. Замени името на Т. Живков с името на В. Червенков и ще се озовеш с 20 години назад.

До подобна констатация за кръговратите в политическата история стига и проф. Динеков. През 1963 г., дни след погребението на Владимир Василев, потресен от варварството, той е записал: "Общото мнение е, че се направи грешка; че мястото на Владимир Василев в развитието на новата българска литература не може да бъде заличено по този начин". Цели 13 години по-късно, по време на погрома над книгата за Багряна, официалната оценка е същата. В Речника на българската литература от 1976 г. в статията за Вл. Василев се говори едва ли не за фашизъм. Подписан е Г. Цанев, но със сигурност не го е писал той. А организираният погром над книгата за Багряна се оказва всъщност нов погром над злощастния критик - пост мортем.

Динеков: 16 октомври 1975, четвъртък [В деня на излизането на известната статия срещу книгата]:

Има какво да се критикува в двете книги за Багряна, дори и в отношението към "Златорог", но такова тотално отричане, каквото е прокарано в "Литературен фронт", е несправедливо. То е печален белег на нашето време - и тъжно предзнаменование за бъдещето.

Динеков е главният рецензент на книгата. Може да се предполага колко внимателно е чел и следил събитията. Натрупал много горчив опит през годините, професорът с право има опасения за съдбата на книгата и на нейните автори. Заради реабилитацията на "Златорог" и на личността на неговия редактор, ще се приеме като провокация.

Динеков:

Владимир Василев не намери успокоение и след смъртта си - неговото име продължава да плаши.

Димовски, един честен човек, свидетелства, че Т. Павлов е в основата на кампанията. Когато книгата излязла, Тодор Павлов не можел да се успокои - всеки ден говорел срещу нея, докато най-после успял да организира акцията. Той продължавал да преследва Вл. Василев и след смъртта му... Казват, че като остарявал, Павлов ставал все по-проклет и по-зъл. Той продължава да постъпва като човек, който е "извън обсега на обществения контрол", както пише Делчев, всичко му е позволено, недосегаем.

Още през 1964, на 4 януари Делчев е записал: "Казват, че имало партийно решение - до края на живота му Тодор Павлов да не бъде критикуван. И всичко показва, че това е вярно: неговите литературни изстъпления не спират, стават все по-абсурдни и по необходимост се приемат вече като неотстранимо природно бедствие."

Оказва се, че в реалния дневник на Борис Делчев, в резултат на предания труд на неговата редакторка Марияна Фъркова, са съхранени доста повече страници, засягащи историята на книгата за Багряна. Но те са останали непубликувани. Невъзможно е било да се публикува всичко. Реалният дневник наброява 12 705 страници, от тях са публикувани само 473. По тази причина тук се цитират и доста неизвестни записки на Делчев от 1975-76 г. във връзка с книгата. Доколкото помагат да се запълни пъзелът.

Норберт Рандов пише за дневника на Делчев: "Едва ли има равен на себе си по значимост сред бившите комунистически страни на Източна и Югоизточна Европа." Нарича го "феноменално свидетелство". Рандов не е знаел за съществуването на дневника на Петър Динеков.

ПРИЗВАНИЕ - СВИДЕТЕЛ НА СВОЕТО ВРЕМЕ

Отварянето на "Тетрадките" на професор П. Динеков е факт, който има стойност на културно събитие. Досегашната ни архивна история не познава подобен документ: Културна история в личности, образи и сюжети.

Тези тетрадки са водени като дневникови записки от 1933 г., т.е. от ранната му младост, но системно - от началото на 60-те години до самия му край. Последният запис е от вечерта на 21 февруари 1992, петък, в навечерието, часове преди края - в ранната утрин на 22 февруари, събота. Тоест "Тетрадките" обхващат почти 60 години - цял един съзнателен живот, с едно прекъсване по време на войната. 298 архивни единици, от тях 297 тетрадки по 80, 100 и 200 страници; ръкописни страници - около 300 по 100, трябва да се изчисли точно. За сравнение, дневникът на Б. Делчев е воден от 1939 до 1987 г., около 50 години, и наброява 12 705 ръкописни страници. Дневникът на Делчев, издаден 1995 г., който ние познаваме, е само една малка част от реалния дневник.

По мое мнение дневниците на П. Динеков са дори по-стойностни, не само по обхватност, но и по дълбочина на анализа. Съсредоточен предимно в литературата - внимателна клинична анамнеза за патологията на литературно-историческите процеси по това време. Познатата ни щедрост, с която са предоставени записите на разговори с приятели и съвременници, превръща тази картина на нравите в документ за времето, в биография на българската интелигенция през 20. век. Биография в една "трудна, променлива историческа епоха, с много надежди - пише Динеков, - с много лутания, много разочарования и много провали".

Бих казала - автобиография на българската интелигенция, защото нейният автор е един от най-видните, макар и не от най-типичните ѝ представители. И той отдавна е избрал позицията на съвременник, чието право да записва съвсем не се мотивира от неговата личност, а единствено от факта, че живее по същото време. И може би от по-особеното му положение - на човек, който е успял да съхрани своята независимост и който се опитва да стои встрани от националното разделение, доколкото това изобщо е възможно...

Живот и литература сякаш разменят местата си и действителността се превръща в някакъв нов тип реалност, където основен критерий е максимално възможната достоверност на записаното. Така в белетристичната по същество плът на документалното четиво образите на реални приятели, колеги и познати стават персонажи от един документален роман-изследване. Социално-психологически разрез - анамнеза на духовния живот за повече от половин век. Авторът оценява хората и събитията от позициите на категоричен хуманистичен императив, в който основен критерий е почтеността. И чувството за културно-историческа памет.

Призвание - свидетел на своето време.

ЛИТЕРАТУРНИЯТ ДУШЕПРИКАЗЧИК

Близостта между Динеков и Блага датира още от 1941 г., когато тя постъпва като студентка в Университета. Отношенията им от този период са описани в книгата "Златорожката връзка. Петър Динеков - Вл. Василев, два портрета в ретро - от натура". Минало през всякакви превратности, приятелството устоява до края на живота. Изповядано е от Блага в едно изключително стихотворение със съкровено посвещение - анонимно:

Приятелство между жена и мъж.
                  Да не повярваш.
Най-висшата игра със огъня.
Оплождане взаимно на духа.
На този тих и звезден пламък
премръзналите пръсти аз си грея,
опарени от хищната любов.
                  Щом търсиш трайност.

1974

Взаимното "оплождане на духа" е изповядано и в очерка за П. Динеков, наречен "Учителят и приятелят", писан през 1980 г., но публикуван едва през 1992 г. в книгата със силуети на учители и приятели "Отсам и отвъд": "Рядко се среща истински учител, още по-рядко - истински приятел - пише Блага за своя неизменен душеприказчик в късните часове на деня. - Но съчетани в едно лице - това може би е най-рядкото и най-истинското богатство на този свят" (Димитрова 1992б: 94).

Но и това признание закъснява, както обикновено се случва. Книгата е дадена за печат през януари 1992. Проф. Динеков умира след един месец, на 22 февруари 1992 г. и не успява да прочете последното признание. В анонса за книгата Блага е писала - вероятно за него, - като за още жив. А той е на крехката граница между смъртта и живота:

А приятелите отсам?
С неколцина от тях по-жестоко
от смъртта ни раздели политиката.
Но изживяното не може да се изтрие от живота.
След като ние прекрачим отвъд,
ще се потърсим отново.
И там ще бъдем...
                  истински.

Ето, вече са прекрачили и двамата - Отвъд. Дошло е времето да ги видим... истински. Цял живот проф. Петър Динеков е бил много близък приятел и съветник на Блага в трудни часове, неизменен душеприказчик в късните часове на деня, тя се е допитвала до него за всичко, споделяла е, търсела е помощ от учителя и приятеля... А той високо я цени като много талантлива писателка. По тази причина дневникът на Динеков е доста по-подробен от дневника на Делчев и много ценен източник във всяко отношение.

Не само слушател, а активен участник и консултант при писането на книгата, автор на главната рецензия. Не се отказва от мнението си докрай. Въпреки страшната офанзива, която се развихря. Неговите записки за литературните събития около книгата имат повече интимен, личен, приятелски и семеен план - поглед отвътре.

Делчев гледа на събитията макроскопски - като резонанс в обществото. Страстно ангажиран със съдбата на "литературното съдружие" и със съдбата на книгата, защото и двамата автори като него вървят срещу литературната конюнктура. Делчев непрекъснато настоява те да създават документи за "митарствата" на книгата в нейна защита. Неслучайно е наречен "литературен подстрекател".

Самият П. Динеков нарича Делчев "своеобразен партиен протестант" и много го уважава като интересен събеседник. Били са на едно мнение с Блага за него. В едно писмо по повод книгата "Познавах тези хора" от 27 окт. 1968, Динеков оценява високо неговия стил и метод на писане: умението да види зад фактите цялостния човек, да издигне спомена до характеристика на личността. В това писмо Динеков оценява високо и присъствието на една ярка личност на полемист с освободено мислене. Всъщност тази личност придава голямата стойност на книгата със спомени. Същата ярка личност е отразена и в записките на Делчев: "Автор - културен, мислещ, способен да прониква в нещата, събитията, хората, да осмисля наблюденията си, да беседва с читателя почтено, с една свобода, която в наши дни не е твърде често явление."¹

ОТВЪД ЗАЗИДАНИЯ ПРОЗОРЕЦ

Книгата излиза точно на 23 март 1975, срещу Благовещение, като предвестник на пролетта. Динеков, като доверен приятел и рецензент, е първият, който получава екземпляр от авторите, заедно с Дора Габе. С този стремеж към "човешка достоверност", истинност и документиране на истината - най-важният принцип при създаването на подобна книга, тя продължава традицията на "Път през годините" на Конст. Константинов, останала единствена по рода си.

Зад "зазидания прозорец", който двамата автори са разбили в тъмния обелиск на българската литературна история, в процепа, се отваря една просторна панорама на културния живот през 20-30-те г., и в нея като слънце грее списание "Златорог", сдвоено с предания му редактор. Документалната биография на Багряна е начин да се разкаже за скритата история на българската литература, за другата история...

ОТПОРЪТ е страшен. След статиите в "Литературен фронт", особено след препечатването в "Работническо дело", обстановката е напрегната до предела. Настъпва суматоха и паника в литературните среди. Да, ключовата дума е паника. Особено в издателство "Наука и изкуство", което е издало първата част. Макар че директорът, Филип Гинев, е брат на Панайот Гинев, генерал от ДС.

Развихря се неистова разправа. Като градушка се сипят поръчкови отрицателни рецензии, златоносно време за партийните лакеи и кариеристи, вихрят се на партийни събрания ругатни и заплахи, заклеймяващи двамата автори. Погромът над книгата за Багряна - се превръща в погром срещу Вл. Василев пост мортем. Сянката на Златорога ги плаши 13 години след смъртта си. Само към Багряна са по-внимателни, там пипат с копринени ръкавици. Багряна има международен авторитет...

МОР ИЛИ БЯС...

"Настъпил е мор или бяс - както искаш го кажи" - търси точните думи Борис Делчев, мор или бяс... Емилиян Станев си връща обратно коректурите на анкетата от Иван Сарандев. И започва да зачерква думите си, бои се от думите си като от огън, бои се от сянката си... Зачерква повече от 40 страници! От издателството връщат двата тома "Жрецът воин" на проф. Стоян Каролев. Единствено по рода си изследване за Пенчо Славейков. Дават книгата за рецензия на изпитан партиен кадър, Иван Цветков, който трябва да направи "марксическа оценка" на труда на проф. Каролев...

УДАРИХМЕ Ѝ БРАДВАТА!...

"Ударихме ѝ брадвата!" - ехидно и самодоволно повтарял Великия инквизитор. Богомил Райнов - официален цензор и ментор на българското изкуство по това време. Скрит зад по-дребните лакеи и изпълнители на мокри поръчки в литературата, неговата мрачна фигура хвърля зловещата си сянка над цялата българска култура - десетилетия наред. Талантлив угодник на властта и "подлец от висока класа", както го нарича Делчев.

"Кому е нужно да се напишат 2000 страници за една..." - провиквал се кощунствено в кафенето на писателите. Как ли е минавал край Багряна - съседи бяха на "Неофит Рилски" по това време, през няколко номера живееха... А това е книга колкото за Багряна, още повече за историята на българската литература изобщо, за личностите в културата от 20-те, та чак до съвремието, до 70-те години.

Изпълнена с изключително ценни документи, тази книга тепърва ще се ползва от литературните историци, ще запълва белите петна на другата литературна история, ще се цитира и анализира... Тя ще стане литературното събитие на 1975 г. Макар и с отрицателен знак. Или тъкмо поради това.

Ето как го вижда Динеков при появата му в Писателския дом във Варна, още през лятото на 1973 г. Като някаква митологична, апокалиптична заплаха:

П. Динеков: 8 юли 1973 г., Писателски почивен дом

Отново се появява на литературния хоризонт зловещата и тъмна фигура на Богомил Райнов - вездесъщ, всемогъщ, с всички и с никого, затворен сандък, от който всеки момент могат да изскочат змии-усойници.

"Моята ръка е много тежка" - казал екзекуторът, маскиран като милосърден брат, когато Тодор Живков поставил въпроса кой ще подеме кампанията срещу книгата. Но лакеите са винаги нащрек. А такива като Великия инквизитор не си цапат ръцете, предпочитат да действат на тъмно. Толкова дребни лакеи слухтят и са готови мигом да изпълнят всяка мокра поръчка в името на кариерата и угодничеството пред властта. Той е от хората, които са направили главоломната си кариера чрез мракобесничество, пише Динеков. Райнов обичал да повтаря в пияно състояние:

- Аз съм палачът на Негово величество!...

Може би нощите му са били тежки от угризения... "Но продължава да има инквизиторски замашки и да убива по поръчка", пише отново П. Динеков в дневника си.

Ето какъв "автопортрет" си е оставил за поколенията. Всичко бе изписано на мрачното му лице. В днешно време в портрета на Румен Гашаров "Повелителят на лошото време" Цвета Трифонова е разчела "моралната му биография, изпълнена с отцепредателство, доносничества, манипулации и цинизъм, безмилостно преследване на творците. Да, идейният охранник на властта излъчва аморалност, жестокост и властолюбие. Гледката е смразяваща, очите жестоки и студени, напомнят образа на Песоглавеца..." (Трифонова 2013: 484).

Та, Песоглавеца отклонил от себе си моралната отговорност. Верноподаникът този път отказал да изпълни мократа поръчка. Може и да се е сетил какво е причинил на Жендов... А е и умен - много добре е разбирал тежката морална отговорност, която би понесъл персонално... Но веднага изпълзява Анонимният угодник. Високата чест да изпълни присъдата над книгата и нейните автори получава друг талантлив угодник - Здравко Петров, по това време зам.-главен редактор на "Литературен фронт". Засега е зам.-главен, но може да стане и главен... Отдавнашен приятел на Блага и колега на Й. Василев от Литературния институт. Често обвинявал Блага, че не отишла на погребението на Вл. Василев. А той може и да е отишъл, но това не му пречи да поеме мократа поръчка... Покрай него и други по-дребни лакеи от литературната глутница - Мишо Василев и подобни нему.

- За съжаление, аз я написах... - признавал по-късно. Искал да намекне, че е бил принуден.

Не е трябвало да съжалява... Историята си знае работата. Неговата убийствена рецензия превръща книгата за Багряна в събитието на литературната 1975 г.

Рецитал по поезията на Багряна в къщата Недкович, Пловдив, 16 юни 1973. В центъра - Багряна в тъмна рокля и бял шал, заобиколена от първенците на града, в центъра е Дража Вълчева. Вдясно зад Багряна - Петър Динеков, сестра му, Гена Динекова, Блага Димитрова и съпруга й

БЕЛЕЖКИ

1. Цялото писмо може да се намери в книгата ми (вж. Белчева 2017: 175). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Белчева 2017: Белчева, Евелина. Златорожката връзка. Петър Динеков - Вл. Василев, два портрета в ретро - от натура. София: Гутенберг, 2017.

Димитрова 1992а: Димитрова, Блага. Борис Делчев. Критика на партийността, 12 октомври 1989. // Димитрова, Блага. Отсам и отвъд. Силуети на приятели. София: Котар, 1992.

Димитрова 1992б: Димитрова, Блага. Петър Динеков. Учителят и приятелят. // Димитрова, Блага. Отсам и отвъд. Силуети на приятели. София: Котар, 1992.

Димитрова, Василев 1993: Димитрова, Блага, Василев, Йордан. Дни черни и бели. Интервю с Мария Незнакомова. София: БАН, 1993.

Трифонова 2013: Трифонова, Цвета. Почит към художника. Румен Гашаров на 75 години. Алманах за литература и изкуство "Света гора", бр. 12, 2013.

Очаквайте продължението:
"Из документалната биография на книгата за Багряна - в дневниците на П. Динеков и Б. Делчев"

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.01.2020, № 1 (242)