СТОЯН КАРОЛЕВ: СПОМЕНИТЕ КАТО САМОАНАЛИЗ И РАВНОСМЕТКА

Дора Колева

web

Литературно-критическите и литературоведските текстове, които Стоян Каролев създава през трите десетилетия - от края на 50-те до края на 80-те години, убедително утвърждават мястото му в националния литературен процес. Пътят на неговото професионално израстване и съзряване започва от "Замисъл и образ" (1959), минава през "Въпроси на художественото майсторство" (1963) и "В света на прозата" (1968), за да достигне висотата си в двете монографии - тритомника за Пенчо Славейков и книгата за Емилиян Станев. В създаването на тези трудове авторът е впрегнал в едно най-силните страни на своя изследователски стил - вкуса, интуицията, въображението на критика с премислената систематичност на научната методология.

Намерил в литературния портрет на голям писател жанра, който най-пълно разкрива изследователските и интерпретаторските му възможности, той възнамерява да напише книги за Гео Милев и Димитър Талев, в чието творчество вече сериозно е навлязъл. Противно на намеренията си, започва мемоарната книга в две части "Мигове от течащото време" (2001, 2004). Ръководело го е навярно убеждението, че на този етап от духовния и творческия си път така трябва да изпълни предназначението си, надявайки се, че смисълът на преживяното е нужен и за днешния ден. Именно с оглед на поуките, той иска да разкаже не толкова за постиженията, колкото за своите заблуди, грешки, поражения, защото съзнава, че не всички са дан на времето, на външните условия. Като голяма личност поема собствената си отговорност на участник в определен период от общественоисторическото и културното ни битие.

"Моята задача не е изследователска по същество, а преди всичко мемоарна" - уточнява авторът, но заглавието със своята концептуалност настройва за повече планове; то създава асоциации за Бергсон, за "траещото" в паметта време, за Николай Бердяев, според когото течащото време върви по хоризонтала, то е историческото време, а миговете - по вертикала; те бележат екзистенциалното време. Само в светлината на тези вътрешни преживявания субектът може да оцени себе си, да достигне до познание и самопознание. Превърнали се в духовно съдържание на жизнения опит, "миговете" дават цената на преживяното. В такава връзка по конкретен случай в мемоарите е изказано следното откровение: "Това, разбира се, не е никакво събитие, според обективните общи критерии. Но ето, че за мене е било, щом съм го запомнил за цял живот. А спомените са субективен жанр."

Встъпващ като свидетел и участник, мемоаристът възпроизвежда епизоди, впечатления от личности, с които са го срещали съдбата, случайностите, собствените му търсения и ги осмисля от гледна точка на личния си опит, но и като факти от биографията на своето поколение; неговият жизнен роман е неотделим от естетическата, философската, идейната и психологическата атмосфера на "течащото време", в което му е отредено да преживее своите "мигове".

Въпреки че следва потока на историческото време, мемоарният разказ се отклонява, прескача през времето и пространството и се спира при запомнени щастливи състояния на хармония с природата, на приятелска взаимност и човешка солидарност, или пък, проникнат от елегизъм, избликва в горестна въздишка по отишли си от този свят любими хора. Обич и признателност изразяват съкровените думи за Димка Дебелянова - съпруга и духовен другар, и безсилие пред трагизма, който поражда смъртта.

Първият том обхваща периода на детството, юношеството, гимназиалните години. Обвеян от лиризъм, разказът трепти от синовна нежност и почитание към родителите. Когато напуска закрилящата топлина на родното място, студентът Стоян Каролев наред с провинциалната стеснителност (всъщност душевна незащитеност и непрактичност) постоянно ще носи портретчето на майка си; неподправената й физическа и душевна хубост е неговият първи еталон за женственост. Цитирането в текста на нейни реплики - синтезиращи проверената народна мъдрост, е форма на авторовото признание за майчината роля във формирането на собственото му светоотношение. От баща си той наследява стремленията на духа, насоката към социалистическите идеи, към социалистическия идеал, на който остава верен до края.

Спомените за детството и младостта, като най-автентичното време в човешкия живот, съдържат размисъл за отношенията между човека и околния свят. Обогатяваща с впечатления, с чувства, природата развива склонност към съзерцателност, към вглъбяване и мечтателност - все признаци на поетическо призвание. Вътрешната потребност от словесно, от стихотворно самоизразяване бележи процеса на себеоткриване, на самосъзнание за собствената различност. През тези години се мярва, а по-нататък все по-настойчиво се утвърждава, догадката за фаталистичната роля на случайностите в човешкия живот. Сам преживял нелепа "случайност", лишила го от зрението на едното му око, бъдещият литератор рано стига до противоречивата истина за личностното, природното и социалното битие: в света съществува не само радост, но на равни права - и страдание, и смърт. "От юношеска възраст - четем в мемоарите, ме е мъчила мисълта за краткостта на човешкия живот и за смъртта."

Вторият том на книгата започва с идването в София, където Стоян Каролев се записва за студент по славянска филология. През това време той вече е формирал устойчиви черти на своя светоглед - възприемането на битието откъм двете му страни - в неговия драматизъм, но и с вяра в прекрасното, което открива в човешките взаимоотношения, в общуването с природата и с книгите, в стремежа към лични добри дела. Тези черти ще определят насоката на последвалото идейно-естетическо развитие.

Като търсещ младеж, който иска "да научи нещо не толкова в нравствено-социалната сфера, а в другата, мистичната, свръхземната, космическата", той е привлечен от беседите на Петър Дънов. Съприкосновението с дъновизма има своите външни мотиви - приятелят му Веселин Павлов и неговата майка са дъновисти, но по-важни са вътрешните предпоставки - родствени са му проповядваните от Дънов идеи за братството, за действената взаимопомощ, култът към природата, издигането на разума, на волята като най-висши човешки добродетели. Въпреки че не отчита някакви дълбоки следи на дъновизма в светогледа си, Стоян Каролев оценява непрестанните усилия на Дънов "за просветляване и разведряване на човешката душа", а за последователите му проницателно пише: "Имаше нещо, което стимулираше жизнеността им, жизнерадостта им, доброто настроение, сякаш знаеха някаква тайна, която се отразяваше върху лицата им и привличаше." (В тази връзка си спомням един от разговорите ми с Блага Димитрова. Било е, струва ми се, през 1998 година. Стана дума за проф. Стоян Каролев, неин приятел от студентските години. Тогава писателката с някакъв особен патос произнесе: "Само миналите през дъновизма имат толкова чиста кожа." Имаше предвид силното нравствено излъчване.) И ако все пак студентът Стоян Каролев остава дистанциран от дъновизма, то е главно от неговия "религиозно-философски идеализъм", смутен е от "фантастичните одухотворяващи хиперболизации", от изискването на Учителя "да му се вярва без разсъждения, както е в религиите изобщо". Вглеждайки се в облика и в поведението на дъновистите със стремеж да разбере "как вярата осенява, обладава човешката душа", той всъщност мисли и за собствената си умонагласа, за човешката си природа, в която властва рационалното мислене. В късното стихотворение "Пленница" (1969) е представен драматично изживяваният конфликт между душата "пленница" и гнетящата роля на разсъдъка: "Все ти и ти/ ум ясен, ум логичен и жесток/ цариш в речта ми - като страж стоок/ ти бдиш и пазиш нейната невинност."

До признаване битието на Бога не стига нито студентът Каролев, нито пък Професорът - препатилият литературен критик и изследовател, но нееднократно изразената в мемоарния текст завист към вярващите, обстоятелството, че в спомена за Атанас Далчев е изтъкната някак ненадейно дошлата, встрани от темата на разговора, реплика на поета: "Аз съм вярващ", издават постоянното присъствие в съзнанието му на въпроса за изначалните същности и тъгата, поради собственото неверие, и жаждата по вяра. Всъщност прозрението за себе си, до което Професорът не стига, или не документира, е, че му е присъща онази безсъзнателна религиозност, онази първична вяра, която, според Павел Флоренски, се проявява "в живото общуване на живия човек с живата природа". Тук навярно се коренят психологическите причини за заявеното раздвоение между разума и душата, между съзнателните убеждения и предчувствията за "пръста на Съдбата", за мястото на случайностите в човешкия живот.

Неудовлетворен от факта, че "Петър Дънов не се грижи твърде за логиката, за причинните връзки, за обосноваването на изводи, заключения, закони", студентът по филология обръща умствения си поглед към учението на диалектическия материализъм, вярвайки, че с усилията на разума, с логиката на рационалното мислене ще може да си обясни усетената тайна на света. "В Бога не вярвах, но в диалектиката бях дълбоко повярвал..." - това признание се отнася за края на следването. Само две-три години по-късно, през 1946 година, работейки върху превода на "Монистическият възглед върху историята" от Плеханов и на "Материализъм и емпириокритицизъм" от Ленин той ще бъде още по-силно завладян от духа на марксическата диалектика. "Какво блестящо по мисъл и стил произведение е "Монистическият възглед върху природата!" - този възглас принадлежи не само на младия човек, но и на мемоариста, който отново препрочита някогашните текстове, за да ги види от дистанцията на изминалото време.

Споделените в мемоарите идейни увлечения са личен живот, но в тях ще се познаят много младежи от времето на Втората световна война и на настъпилите след нея обществено-исторически промени; те конкретизират общия "механизъм" на безрезервно отдаване на вярата в идеологията. Дори вродената постоянна склонност към съмнения, която авторът много пъти самоаналитично декларира, е притъпена, защото е психологически невъзможно да се съмняваш в истинността на онези убеждения, които с риск за живота си отстояват прогресивни хора, като първата му хазяйка в София, известната артистка Марта Попова, интернирана заради декламирането на "бунтовни" стихотворения. Синът на хазяйката му от квартирата на улица "Петър Берон" Ленин Христов, задържан и изтезаван в полицията, израства в съзнанието му като пример за жертвеност и героизъм: "Наистина какви душевни сили се изискват, за да водиш такъв живот - тъй различен от моя - сред книгите, спокоен...". Когато през 1945 година встъпва в партията на българските комунисти, един от неговите гаранти е Ленин Христов - обстоятелство, което засилва стремежа му да компенсира с дела неучастието си в революционната борба. Изпълнявайки последвалите партийни поръчения, потиска личните си предпочитания, воден главно от чувство за отговорност и дълг. Вместо желаното академично поприще, приема възложената му работа като редактор в Партиздат; настройва душата и духа си в съгласие с повелята на времето: "У мене беше станала психическа промяна - престанах да пиша стихове. Събитията, които преломиха обществения живот у нас, сякаш преломиха нещо съществено в моето съзнание. В него се загнезди мисълта, че стиховете ми са тясно лични, не са за новото време. /.../ Поезия не пишех, пишех литературни статии за съвремието и миналото, отдадох се на литературна критика и история. Сметнах, че там мога много повече да бъда в духа на времето."

В мемоарния текст е отделено значително място на студентските реферати - първите самостоятелни разработки, които въпреки мечтата на младия Каролев да се осъществи като поет, издават литературнокритическа и аналитична дарба. Каква "школа за писмен труд" са били за него тези реферати може да се съди по дипломната му теза: "Индивидуализмът на Пенчо Славейков". Оценена от проф. Димитър Михалчев, тя е публикувана в неговото списание "Философски преглед" (кн. 2, 1943), а авторът е поканен за сътрудник на списанието. Въпреки че още по повод на тази разработка той изпитва сковаващата роля на диалектикоматериалистичната гледна точка: "Трудно си пробивах "път и пъртина" в светоотношението, естетическите и литературните възгледи на Пенчо Славейков", тя стои по-високо в сравнение с предговора към "Избрани стихотворения" от 1948 година. Предговорът е "крачка назад", защото, съобразявайки се с уроците, възприети от трудовете на марксизма, от "Теория на отражението" на Тодор Павлов, авторът оперира с идеологически оцветени термини, с опростени представи за типичността и идейността.

Започнал да се установява в статиите от 1945-46 година, този дух на мислене изцяло характеризира доклада за литературната критика през 1947 година. Когато от дистанцията на времето се вглежда в своята някогашна "критика на критиката", насочена срещу проявите на формализма и философския идеализъм, мемоаристът изпитва удивление от тона, от безцеремонността на характеристиките, в крайна сметка оценява срещата със себе си като среща с някой друг. Горчивото съзнание за забавяне на собственото му развитие, вината заради грешки и заблуди пораждат размисъл за това как един търсещ младеж, нелишен от поетическо въображение, "склонен към мечтателство", със самосъзнание, че е "предимно емоционална натура", с романтичен порив за близост с природата, може да се превърне в един от представителите на догматичната критика.

Получил "високи похвали" вместо критика за сериозни недостатъци на своя доклад, критикът Стоян Каролев продължава да предявява претенции към проблемите на жизнената правда и идейността, разглеждайки ги, по късната му оценка, "догматично, опростено, схематично". Дълбоките недъзи на тогавашните си теоретични възгледи той открива най-вече в статията "На противоречиви позиции", визираща "Стихотворения" на Валери Петров. Написана по-рано, но излязла през 1949 година, книгата има съдбата на студията на Иван Мешеков за Йордан Йовков, отречена като формалистична и упадъчна в доклада за критиката през 1947 година. Възприел тезата за социалистическия реализъм, критикът иска да приложи неизяснените си представи за това понятие към стихотворенията на Валери Петров и вместо да покаже техния артистичен финес, мека себеирония и светла елегичност, говори за "противоречиви позиции" и формализъм. "Като чета сега статията "На противоречиви позиции" в книжка 1 на "Септември" от 1949 г., тя ми звучи напълно чуждо и си мисля, че догматизмът е нанесъл големи поражения върху естетическите възгледи на това момче, което я е написало. Но, уви, това момче бях аз." Въздишката издава съзнание за пречупване, за подмяна на нещо изначално в човешката му природа. "Нуждаех се от някакво разтърсване, за да почна да се отърсвам от сектанско-догматичните заблуди", изповядва авторът, имайки предвид преживяното във връзка със "случая "Тютюн".

Романът "Тютюн" е от тези произведения, които рушат установените представи, изненадват и привличат, но и поставят на изпитание критическите рецептори. Останал извън доктриналните правила на времето, извън опозицията: положителни - отрицателни герои, той се оказва по-богат от съществуващите тогава естетически критерии и класификации.

Стоян Каролев вече се е отзовал за романа "Осъдени души" със статия, написана с уважение към "яркия и оформен талант на Димитър Димов", към неговото "оригинално виждане и отразяване на действителността", поради което се е ползвал с добро чувство от страна на писателя. Той не само му подарил с автограф романа "Тютюн", но му доверил, че е получил поздравително писмо от Вълко Червенков.

Мемоаристът детайлно и добросъвестно възпроизвежда фактите около "случая "Тютюн", но главният въпрос, който го вълнува, е: "Как се случи така, че за този писател, който ми направи силно впечатление още при първия допир с негова творба (романа "Поручик Бенц" прочетох по-късно), се изказах така при тридневното обсъждане на романа "Тютюн" в Съюза на българските писатели през февруари, струва ми се, на далечната 1952 г., че бях обществено порицан (а после пак и пак порицаван), уволнен от работа, та трябваше да замина за Долна баня заедно с жена си и невръстния си син? Времената бяха такива е най-общият отговор на този въпрос. Но какъв бях аз?"

Той поема личната си вина и личната си отговорност заради непроявената проницателност, заради стеснените, повърхностни мерки, базиращи се върху "една непромислена, неоформена гносеологическа естетика". Подвластен на "някои догматични принципи", не притежава нужната свобода, за да види и оцени естетическите смешения на трагично и сатирично в романа, които след години ще привличат интерпретаторското му внимание. Навлизането във фактологията и атмосферата на дискусията показва, че такова е било нивото на критическото мислене в началото на 50-те години. В нито едно от изказванията не се гледа на романа като на създадено художествено битие, нито се оценява етапното му значение в историята на българската литература.

Литературознанието обсъжда "случая "Тютюн" най-често с оглед драмата на писателя Димитър Димов. Изповедните признания на Стоян Каролев налагат и друга посока на размишление. Оценката и интерпретацията, дори когато са неверни, са нормална човешка дейност. В световната литература, въобще в изкуството, има множество примери, когато първоначалната оценка на творбата се разминава с нейната същинска ценност. При нормално състояние на литературния живот сблъсъкът на различни мнения е необходимо условие за осъзнаване на художествения смисъл. Поведението спрямо "злополучните критици", тяхното обществено порицаване и административно наказание, също, както и претенциите към писателя Димов за втора редакция на романа, е свидетелство за ненормалните условия на литературния живот през тези години, когато партията-държава управлява художествените процеси.

Стъписването, духовното потресение след историята с романа "Тютюн", равносметките за загубата на нещо важно в себе си, в чувствителността, в душевното и в духовното си устройство импулсират у Стоян Каролев интензивен процес на себенамиране, на възвръщане към дарбата си, към вродения си усет за творбата като сложен възел от най-значимите въпроси на човешкото битие. В търсенето на методология, която не се ръководи от външно налагани догми, а държи сметка за вътрешно присъщата на произведението логика, той осъзнава истината, че за критическото изкуство не по-малко отколкото за писателското изкуство са нужни усилия; че то предполага подготвеност, самоизграждане, свързано с насочването към философските и естетико-теоретичните аспекти на литературното познание.

Важно значение за обогатяването на неговия дух, за уплътняването на естетическите му възгледи има започналото творческо приятелство с писателите Емилиян Станев и Димитър Талев. Техните ярки субективности му показват колко невъзможно е побирането им в предварителни схеми, в общите типологически представи. Общуването с тях го приучва да се съобразява с характера на таланта на различните творци, с техните индивидуално-психологически особености, подтиква го към размисъл за тайните на творческия процес, развива усета му за по-сложните връзки между мироглед и метод, между автор и герой.

От позицията на една много по-богата методология критикът Каролев тръгва към поставената му задача - да изнесе доклад за романа на преглед по случай 15 години от 9 септември 1944 г. Обвиненията, които този път получава, са противоположни на предишното сектанство - във формализъм, в пренебрегване на пролетарско-социалистическата линия в литературата, за сметка на "буржоазната", във фракционизъм. "На думи - обобщава мемоаристът - съюзното ръководство е за размяна на мнения, за творчески дискусии, а на дело слага прегради пред тях, смята себе си за монополист на истината."

Извършващият се у Стоян Каролев процес на връщане към себе си се проявява и в новото връщане към дипломната теза, към мощната фигура на Пенчо Славейков, но вече със стремеж да характеризира творческите му връзки "със световни автори - поети и мислители, философи и естетици". Тази задача изисква такъв подход към изследователския обект, който предполага преплитането на различни дисциплини, познания в различни сфери. В годините на вглъбен труд, чийто резултат са трите тома върху естетиката и поетиката на Пенчо Славейков, литературоведът значително разширява интелектуалната си култура, задълбочава философско-естетическата си мисъл, прояснява собствените си методологически принципи. Проникването в естетическите възгледи на Пенчо Славейков вече е надежден път за формиране на верни представи за облика на критика, за неговата роля на "жрец" в храма на изкуството.

Именно като такъв критик, с високи изисквания за творчеството, оценявайки го като художество, като словесно изкуство, Стоян Каролев се представя на дискусията за поезията и критиката за нея, която се провежда на страниците на списание "Литературна мисъл" през 1975 година. Като литературовед, изучавал сериозно всеобщото литературно развитие, той се интересува от това доколко съвременните явления представляват някакви нови, важни звена, доколко чертаят перспективи за развитие. В качеството си на ръководещ дискусията задава тона на изказванията - да се оценяват по достойнство истинските художествени произведения, които обновяват духовната въздействена сила на поезията, независимо от тяхната идеологическа окраска, независимо от името и политическата репутация на авторите. Резултатът - в центъра на дискусията се оказват автори, които вместо вариации на темите от 60-те години, тълкуват екзистенциалните проблеми на човешкото битие. Отзвукът на дискусията са нови идеологически обвинения и уволнения - свидетелство, че продължават опитите да се контролира и направлява интелектуалния и художествения живот.

Съчетаващи интимнобиографичното с философските и естетическите размисли, спомените на професор Стоян Каролев имат своето заслужено място в неговата духовна и творческа биография. Те са акт на самосъзнание и самоотчет, чийто по-голям смисъл е в посланието към новото време. Проява на изострено обществено чувство, те изразяват страховете на Професора от поредния нов взрив в биполярносложената ни култура. Подмяната на естетическите критерии с идеологеми Професорът беше преживял като личен творчески кризис, но и като кризис на литературата и културата ни. Извадил наяве интимната същина на известни литературноисторически явления, той иска да назове новите заплахи за човешката идентичност и да призове към по-високо национално самосъзнание и национално достойнство.

© Дора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.08.2017, № 8 (213)