ЯНА ЯЗОВА: "МОЯТ ДУХ, ПРЕВЪРНАТ В ЗВУКОВЕ"

Дора Колева

web

Противно на съществуващите карикатури и шаржове, смятам, че има нещо дълбоко закономерно в сложната връзка между утвърдилия своето уникално място в българскато културно пространство професор Александър Балабанов и много младата авторка на стихотворения Люба Ганчева, на която той дава поетичното име Яна Язова.

Завършил класическа филология в Германия, отличен познавач на западноевропейската литература, Балабанов съотнася с този контекст българските литературни явления. От страниците на своя вестник "Развигор" (1921-1927) - първия литературен седмичник в историята на родния периодичен печат, пледира за по-голяма антична култура. "Във всички отрасли на духовния ни живот - пише той в статията "Модерно и антично" - ние сме с най-малко влияние от страна на класическото. (...) Особено в областта на нашата литература. Затова и още нямаме ние напълно оригинални и национални големи литературни творения".

Разочарован от съществуващите в поезията ни, според оценката му, "блудкавина и безразличие и безличие", от образи - "бледи, без енергия, уморени, непотребни", от "измъчени, измачкани, безцелни, безцветни, непредизвикани от нищо, без вълнения, без бури, без пламък, без нерви стихове и фрази", той жадува "да усети най-сетне нещо ново, в което има сила, нерви, плът и кръв, свой образ" ("Поезия без живот") и насочва очакванията си към младите. Затова с такава страст съсредоточава надеждите си в своето откритие Яна Язова, влага сили и плам, за да направлява пътя й, да брани и утвърждава публичния й образ. Като се има предвид колко продължително и скрито от читателския поглед Елисавета Багряна изработва своя поетически почерк, дебютът на Яна Язова оставя впечатление на известна прибързаност, за момичешка нетърпеливост и извиква противоречиви реакции.

Най-вероятно ранните изяви на Яна Язова са свързани и с личната амбиция на Балабанов да я включи в полемичните отношения между вестници и списания, обявявайки я за "най-добрата между жените-поети". Същевременно той не може да не си е давал сметка за още неовладяната техника на стиха, за инерцията на епитети, на словосъчетания, пряко пренесени от символистичната поетика, но по-високо от всичко това е поставял онази друга стойност на произведенията, която се определя не толкова от художествените им достойнства, колкото от присъствието на авторска личност, която гледа, чувства и мисли различно. Доловил (повече с интуиция), че Яна Язова има талант и този талант е органичен, което означава, че ще расте и зрее, той осъзнава личния си дълг да работи върху нейното културно обогатяване, да развива самосъзнанието й за призвание. От дистанцията на времето, когато цялостното дело на Яна Язова вече е налице, най-добре може да се оцени неговата проницателност.

Получила признание на дарованието си от един от най-културните и популярни българи - учен, преводач, критик, редактор, младата авторка изцяло се доверява на неговата насочваща и стимулираща роля. При всички житейски събития до края на живота си тя запазва преклонението си пред Учителя. Един разговор на професор Тодор Боров с късната Яна Язова свидетелства за властното обаяние на Балабанов върху своите духовни следовници.

Отношението Яна Язова - Александър Балабанов обаче се усложнява от факта, че освен с Учителя тя идентифицира неговия образ с Мъжа. За външния поглед изглежда необяснима любовта на впечатляващата с ярката си красота девойка към застаряващия и обременен със семейни задължения професор, но картината се променя, ако се държи сметка за неговата силна духовна аура.

В спомените си за Балабанов от времето на своето студентство Борис Делчев с признателност и уважение споделя впечатленията си от тази необикновена личност. Когато срещнел в очите на младия човек внимание и интерес, Професорът с бащинска нежност произнасял: "Дете мое" и с неподражаемо вдъхновение го повеждал по пътищата на своята Елада, където животът протичал пълнокръвно и цялостно, без дуализма на битово и възвишено (вж. Делчев 1979: 60).

Несъмнено, в такава атмосфера се е осъществявал и съюзът между Балабанов и жадната за знания Яна Язова. Познали съзвучието на своята заедност, те, най-вероятно, са оставали безразлични към ироничните забележки по повод външната нехармоничност на тяхната двойка и са изживявали срещата си като съдбовна. Мойра и Аксел - такива са имената на действащите лица в този сътворен и съкровен свят.

Своята представа за Мъжа-творец, за Мъжа-дух и за качествата на жената, достойна да застане до него в съвместното им изкачване нагоре, Яна Язова си е изградила под въздействието на Яворовата поезия. За приоритетното издигане на духовното начало над стихийния емоционален живот, за правото на душата, но само ако е съгласувано с духа, може да се съди по коментара й по повод писмата на Лора Каравелова до Яворов: "Писма на една ограничена духом, но разпусната и разпасана душа". Възможно е неин образец да е била двойката Пенчо-Славейков - Мара Белчева; подсказване за такова предположение е развълнуваният тон, с който в писмо до Балабанов отбелязва оказаната й от Мара Белчева душевна подкрепа.

Оттласквайки се от мотивите в Яворовите стихотворения "Без път", "Демон", "Сенки", авторката гради едно от най-автобиографичните си стихотворения "Ние-тука...". Съхранените алюзии за чуждия свят изразяват още по-силно личната идея:

И днес не питам аз, вървя до теб без път.
Една подкрепа мен остана ти - Мъжът.

Днес знаем, няма път, но нека тръгнем пак!
И леко ни е тъй - с любов, сами вървим,
а в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим.

Вмъкването на Бог като висша духовна инстанция драматично усложнява чувството; мотивът "смирение" предполага и неизказаните други мотиви: "грях", "вина".

В още едно много лично стихотворение, което носи названието "Фар", поетесата пряко се обръща към Бог, за да използва прозрението си за Духа, т.е. Божията искра в себе си, като промисъл, като път, избран за нея от Бога. Обръщението, с което се открива стихотворението:

"Обичаме се и се слушаме със теб
о, Господи, където и да си застанал!"

прелива в смирено приемане на съдбата си и на дълга неотменно да я следва. Поезията метафорично е определена като "Фар", като особена лична светлина, излъчвана отвътре, от духа, и насочена към другите хора:

Аз свикнах да живея с Божии неща
и храсти посадих за твоите светулки.
Лепя ги по челото си и във нощта
от суша и море ме виждат как блещукам.

Моряците за фар ме взимат сред море,
когато бясна буря кораба обръща.
И който там се дави, с поглед в мене мре
и който си замине, пак при мен се връща.

Една от особеностите, с които интригува читателския интерес поезията на Яна Язова е вниманието към социалната тема, най-вече изборът на сюжети, тяхната трактовка, поставянето на акценти. Нейните стихотворения съответстват на изказаните още на страниците на вестник "Развигор" критерии на Балабанов за истинските социални художествени произведения: създадени са "от живота и за хората, а не за снобите и критикарите"; "минали през сърцето, преживени и наистина социални, а не с външна пришита социалност."

В творби като "Циганка", "Плътта", "В тинята", "Бедни думи" авторката проявява отзивчивост към изхвърлените от живота, към беззащитните, падналите в тинята, но характерът на нейния хуманизъм не се изчерпва с жалостта и състраданието, а включва признаване на душа, на дух у всяко човешко същество. Това отношение към хората от улицата обуславя вживяването в техния вътрешен свят, в техните мисли и съдба. Затова предпочитана форма в тези стихотворения е изповедният монолог, в който животът е взет в миг на най-високо напрежение. Кардиограма на чувствата в тяхното движение, с цялата си неправилност, недоизказване, прескоци, монолозите на героите показват усета на поетесата за изразителността на разговорната реч. Съчетавайки социалната тема с екзистенциален и антропологичен подход, младата Яна Язова проявява своето модерно мислене, изразяващо се в свободно смесване на необикновеното, романтичното с всекидневното и битовото, което придава фантастичен колорит на произведенията.

Освен чрез сходното тълкуване на една тема, авторката прехвърля мост от една творба към друга чрез поставянето на един и същ мотив в различни ракурси. Мотивът "старият мъж" в стихотворението "Неверница" е възможност да се покаже свободната същност на любовта, която е извън категориите "добро" и "зло", като чувство, балансиращо на границата между греховност и святост. В трепетното очакване на нощта - времето на изневярата, жената-"неверница" се намира в конкретната битова обстановка - приседнала на прага, а отсреща е следящият поглед на нейната "суха съседка". На "младото тяло, тръпнещо от вечерна влага", е противопоставен многозначителният детайл: "плета му чорапите вълнени, що ги и лятос обува".

Същият мотив в стихотворението "Много късно" вече е видян в цялостната атмосфера на зимно предчуствие в природата, където се налагат знаци, бележещи движението на времето. В сякаш констативното изреждане на зрими природни картини се прокрадва елегична въздишка:

И късно за любов... и пусто - за усмивки.

След панорамния обхват, установяващ настъпилата зима: "облече планината дреха - цяла сняг", авторката артистично превключва темата от общото, от онтологичното към интимно човешкото, където за преходността се говори дискретно, в съответствие със сдържаноемоционалния строй на цялото стихотворение:

Дали е време вече печка да запаля,
че моят старец спи, а зъзне той насън?
Или да ида тихичко с ръка да го погаля,
че, може би, свещеникът го чака вън.

Жестът, тембърът, интонацията, проявени в тази строфа, извикват удивление и въпроса: откъде младата Яна Язова е притежавала знание за онази трогателна и благородна мекота на чувствата, която идва само с възрастта.

Усещането за движението на времето, за смяната на сезоните, за изтичането на човешкия живот е много съществен момент в световъзприемането и светоизживяването на Яна Язова, отразяващо се и в семантиката на заглавията: "Бърже като розата", "Вървят годините", "Октомври", "Снежни думи", "Есен в новия ни дом". За драматичния отклик на промените, напомнящи за законите на света, може да се съди по следната строфа:

О, ти видя ли,
когато си отивахме във здрача
на есента под сивите къдели,
които почват вече
от ранна вечер
в небето да се влачат, видя ли
окапали са първите листа!
И вятърът пак зимно изкриви уста!

("Есен в новия ни дом")

Авторката умее не само да дочуе стъпките на времето, но и да въплъти в художествения текст схващането си за темпоралността. В неудържимия ход на времето, в ограничения човешки срок има някакви безусловни ценности. Утвърждаването на любовта като най-голяма ценност в стихотворението "Снежни думи" се постига чрез горчивата равносметка за проспан, за безвъзвратно пропилян живот. В композиционното изграждане образът на камбаната изпълнява ролята на диалектически преход от конкретното изображение в началото: "Почуква празнично черковната камбана" към обобщаващото предупреждение във финала:

Момче, ах, чуваш ли, сред пътя на завоя
пред пропастта камбаната
за всички ни звъни.

Идеята за пълнотата на живеенето в повечето стихотворения е представена като мечта, но в "Хайфа на брега" тя получава конкретно художествено битие. Тук авторката пряко излиза напред в качеството си на визуален поет, който съобщава всичко чрез показване, описание, картина. С внимание към ставащото във външния свят, с жадно любопитство към другите хора са откроени конкретни подробности, точно зафиксирани физически усещания, жестове и пози:

На Хайфа на пристанището бъчви
една на друга разтоварят.
На тях подпрели гръб араби, дриплювци, другари
……………………………………………………….
Арабин-скитник, цял пренесен,
гледа парахода.
…………………………………………………………
Пустинен жител - хили се самичък под фенера,
Намерил синичко мънисто, стиска го в ръка.

Детайлизирането, осезаемостта на предметите, релефността на картините убедително говорят за съпричастност с този живот, за цялостно присъствие на лирическия Аз, който, любувайки се, разглежда, без да бърза заникъде. Но ако в стихотворението рефренно възниква мотивът: "На Хайфа на пристанището бях и Аз", то е поради състоянието на особен душевен подем, защото лирическият субект чувства своята свързаност с битието на други хора, на друго пространство. Така зад детайлизацията, зад скачането сякаш от картина на картина израства значима мисъл - за връзката между хората, за единството на света, за личната ни приобщеност като пълноценен живот. Въпреки че в стихотворението преминава елегична нота: "а лятото - с галоп през нас, със тежките копита", в поантата с известно тържество и благодарност се налага признанието: "На Хайфа на пристанището вечер от живота си оставих." Станало част от духовната памет, преживяното завинаги ще съхрани своето очарование.

Яна Язова притежава чувствителни рецептори за течащото сегашно време, но и за миналото; за историята на своята страна, но и на другите народи. Лирическо вглъбяване в духа и в трагичния жребий на един изстрадал народ, поемата "Палестина" същевременно подсказва за бъдещите исторически романи на писателката.

Темата за времето в поезията на Яна Язова се тълкува и като борба на човека с времето. Според художествената интерпретация най-сигурната победа принадлежи на материализирания дух. Категоричното заглавие "Ще бъда" изразява вярата на поетесата в силата на духа, превърнат в думи, в словесни звукове. Писмената, записвани в мрака, в тъмното, ще внушават на слабите, на невярващите, "че се върви и в бурни времена". В това стихотворение смъртното същество се самоутвърждава в мирозданието и в обществото.

Как се постига материализирането на духа знае само творецът. В стихотворението "Кой пита" поетесата пластично въплъщава мисълта си за стоицизма на страданието; претворено в хармония, то доставя на другите радост и наслада:

Кой вазата си пита как мекото стъкло,
размачкано, избито, извито е било?
Какво е претърпяла, излязла от смъртта?
Блести, сияй кристала
в безмълвна красота.

Кой пита и човека сред напасти безспир
от школата житейска излязъл най-подир
познания натрупал, кат бисери, щастлив,
дали човек излиза,
дали е още жив?

Като постсимволистичен поет Яна Язова извежда като главно начало на творчеството не чувствата, не сетивата, а духа. Лирическите миниатюри "Това, което премълчах" и "Синята капка" не само поставят темата за силата на духа, но със самото си художествено битие доказват как творческият дух овладява стихията на чувствата, стяга ги до символа, до максимално стесненото стихотворно пространство. Тези творби свидетелстват за стремеж към жанрово обогатяване, към по-осмислено боравене с думите; притежават подводно течение, завършват като че ли с многоточие, а не с точка.

* * *

Ако в стихотворенията Яна Язова изразява духа си до голяма степен чрез превъплъщението, чрез артистичното вживяване в съдбите на други хора, в първия си роман "Ана Дюлгерова" (1936) тя влага личните си идейни и емоционални вълнения в образа на главната героиня. Пронизан от авторовото чувство, отразяващо се в ритъма и темпа на речта, епиграфът подготвя читателя за възприемането на повествование, в което прозата е в синтез с поезията - впечатление, подсилвано и от включените биографични факти - реката и небето над Пловдив, където в определен период с родителите и със сестра си живее бъдещата писателка. Заглавието също подсказва, че повествованието ще бъде съсредоточено върху отделна човешка съдба, но тъй като тя е видяна в контекста на всекидневния живот, романът израства до екзистенциална диагноза на времето, когато в човешките отношения са се настанили отчуждението и самотата.

Отблъсната от мъртвата неподвижност на еднообразния бездуховен живот, Ана има съзнание за своята различност. И другите възприемат портрета, жестовете, словото й като белязани от неповторимостта на нейната личност. Основната й отличителност е в размишленията по сериозни въпроси, свързани с авторите, които чете - любимия Хайне¹, Гьоте, Христо Ботев". Тя учи наизуст най-силно въздействалите й текстове, за да ги държи по-дълго в съзнанието си и да ги осмисля по-задълбочено. В книгите търси знания, но и импулс за развитие на собствената мисъл. Пред сестра си, която безусловно възприема прочетеното в социалистически брошури, признава: "Това, което ти казвам, аз съм си го мислила, това го чувствам. Аз може да чета, но споря със свои мисли, не крада като тебе от книжлета."

Книгите формират нейните жизнени идеали и ценности, задават висотата на духовна взискателност към хората, които я заобикалят. Драматично неудовлетворена от средата, Ана предпочита самотното самовглъбяване. Затова любимото й място е на прозореца, откъдето се открива широка панорама, а образът на реката, възникващ лайтмотивно в повествованието, се превръща в символ на стремежа й към мамещата безпределност на света. Тук тя копнее по сродна душа, пред която може да се изповяда. Ако любовта между нея и Богумил Дионисов пламва мигновено, то е, защото е подготвена в мечтите, в идеалните представи за любимия човек. Ана благоговее пред голямата личност на Дионисов, а той е удивен от рано съзрелия й ум, от въпросите, които владеят съзнанието й - за нравите в обществения и политическия живот, за съдбата на България. Пред баща й, своя най-близък приятел, той ето как изразява изненадата си: "...сигурно от първия ми сполучлив концерт не съм срещал жена, която да е говорила с мен така дълбоко и ясно като твоята Ана. Кой я е научил така да мисли? Кой даде такъв дух на такова младо момиче?".

Интуицията за духа на другия, духовното съприкосновение - това е главното. Всички други обстоятелства и условности отпадат. Липсата на духовна връзка се сочи като най-сериозна предпоставка за дисхармония в семейния живот. Такова е семейството на Дионисов, както и на Фердинанд от късния роман "Соления залив". В тази концепция на Яна Язова за любовта се долавя отзвук от възгледа на Платон: "А пък тези, които носят плодовитостта в душата си - да, има и такива - които оплождат в душата - и то много повече, отколкото в тялото - това, което й е присъщо и да го зачене, и да го роди. А какво й е присъщо? Мисъл и останалите добродетели. Между тези хора са, без съмнение, и всички поети, които са творци, а между занаятчиите тези, които наричат изобретатели" (Платон 1982: 468 (208е-209а).

Със самосъзнание за принадлежност към носещите плодовитостта в душата си, при вида на своя вече отпечатан роман Яна Язова възкликва: "Мое дете..." (Дичева-Христозова 2010).

Любовта в романа "Ана Дюлгерова" се представя като съдба, като целия живот на човека. В съзнанието на героинята се извършва взрив на досегашния й живот, който й се струва като сън, а пробуждането като започване на истинския живот. Бавното, мудно протичане на времето се сменя от интензивните, концентрирани мигновения на пламналата любов. Познала в себе си пълнотата и цeлостта на битието, Ана не може да се върне към предишното съществуване.

Финалът на романа създава впечатление за известна двусмисленост. Самоубийство ли е смъртта на Ана, оттегляне, като на момичето, авторката на малкото паметно стихотворение, за която Дионисов казва: "Ето, тя не живее с нас. (...) Тя много скоро ни разбра и се оттегли. Нашият дребнав живот обиди нейния дух. Обиди го. Тя е тъй горда!" Или протягайки ръка към реката, Ана жадува да осъществи порива на духа си "към безкрайното, към непознатото, към тайнственото далечно, където пътуваше сега любовта на Ана, където винаги ще живее без нея нейното щастие, нейната младост".

С образа на Ана Дюлгерова писателката поставя началото на поредицата от женски характери, чиято женственост е отсенена с ореола на тайнственост. Със своята странност и загадъчност интригуват Дада, жената на команданта в романа "Капитан" (1939), и жената на Беро-Беро в романа "Соления залив". Варианти на особения женски характер са малката Мария и Катерина в същата творба. Във външното описание на тези героини авторката разчита не толкова на детайлирането, колкото на усещането за нещо друго, невидимо, неуловимо, което те оставят у другите.

В романа "Ана Дюлгерова" Яна Язова започва тълкуването и на другата тема с постоянно значение за нейния художествен свят - за високото призвание на духовно издигнатата личност в общественото строителство. Идеята за подготвените, за малцината знаещи, които във всички области на живота вземат най-добрите решения, отново отвежда към платонизма на проф. Балабанов. Може да се прокарат редица аналогии между неговия реален образ и сътворения от писателката образ на български интелигент в периода на 30-те и началото на 40-те години. Например вярата на Дионисов в младите: "те имат на своя страна младостта, пресните сили, а значи те имат победата", кореспондира с написаното от Балабанов на страниците на "Развигор": "Младите вече носят в душата си това ново, с него живеят, него очакват да ги просветли, да ги поведе." ("Поезия без живот"). Горчивината на Дионисов заради недостатъчното уважение "към малцината големи духове у нас": "ще те вземат фамилиарно, няма да се боят от тебе, ще ти се присмиват, ще съчиняват мизерни историйки зад гърба ти и в самото ти лице", съответства на споделената от Балабанов пред Борис Делчев лично наложена норма на поведение - надяването на маски, за да не слезе на равнището на посредствеността.

Гледната точка на Балабанов се разпознава и в напътствията на Дионисов към Ана по естетически въпроси. Главните акценти в неговите съждения са върху отговорността към творчеството, което трябва да носи голяма идея. Баналното повтаряне на вече известното го прави безсмислено. В късния роман "Соления залив" писателката разширява сферата на естетическите размишления, като включва отношението етика-естетика: "Не е поет този, който в живота си може да бъде тъй долен" - казва Фердинанд, бъдещият духовен събрат на Дионисов, на поета Бождар. Поставен е и въпросът за поезията като образен език, който цели силно сугестивно въздействие.

Идеята за подготвеност, за големи знания, като задължително условие по пътя към осъществяване на жизнените цели, Яна Язова продължава да утвърждава и в романа "Капитан" (1939). Определян като роман за живота на моряците, той всъщност говори за мястото в човешкия живот на водещите, на мъдрите. Назовавайки героя си Философа, авторката излиза от Питагоровото значение на думата - обичащ знанието. Проникнат от разбирането, че базата, върху която трябва да се основава всяко човешко учение, е Библията, Философа я превръща в извор на примери за поучение. С проницателност за двете начала - добро и зло у човека, той изтъква светлия образ у Кълвача: "каква упоритост има у тебе, какви способности за всяка работа", "пълен с дарби", но отчита като заплаха и зло необузданата стихийност на природата му. Да го води, да го повдига, когато падне, да му помага да пречиства душата си - така Философа разбира грижата си за Кълвача, която става смисъл на собствения му живот. Той подкрепя стремежа на младежа да стане капитан, но го предупреждава: "Ти трябва да учиш и да придобиеш много знания.". Същевременно изпитва страх от "болезнената му жажда за лукс и несметни богаства", страда, че "не знае по-силен пример за наказано сребролюбие от приказките за цар Мидас и Юда Искариотски". След смъртта на Философа, почувствал се освободен от моралните задръжки, от нравствения праг, който той му е поставял, Кълвача поема по безплодния и трагичен път на гибелните страсти.

Същата тема - за високото предназначение на мъдрия, на знаещия човек, писателката продължава да изследва и в последния си роман "Соления залив", който синтезира постоянно занимаващите я идеи и свидетелства за стройната вътрешна връзка между нейните произведения. Естетическите внушения на Дионисов към Ана (съответно на Балабанов към Яна Язова), че творбите на значителния писател представляват единна цялост, тя превръща в принцип на творческите си търсения. Проточването на връзки от едно произведение към друго създава общ контекст, в който идеите се доразвиват и задълбочават. Оставяйки вярна на светогледните си разбирания, писателката все по-свободно и зряло борави с похватите на повествователното майсторство. Когато пристъпва към замисъла на "Соления залив", тя вече е автор на историческите романи "Александър Македонски" и трилогията "Балкани", в които продължава влечението си към мащабни личности, разкриващи неподозираните ресурси на човешкия дух.

В сравнение с романите "Ана Дюлгерова" и "Капитан", новото, с което идва "Соления залив", е поставянето на темата за интелигента в много по-сложен контекст - във времето на война, на идеологически и социални сблъсъци. Писателката съединява творческия си интерес към преломните събития през септември, 1944 година с постоянната си тема за духовно и нравствено силната личност, водена от историософското си разбиране, че големият човек най-добре изразява духа на своето време. От друга страна, показвайки го в разнообразни ситуации, връзки и отношения, тя проверява способността му да съхранява вътрешната си свобода, духовната и моралната си независимост и в най-трудни обстоятелства.

В образа на Фердинанд, повече отколкото при Дионисов и Философа, авторката отделя внимание на физическия портрет (зад който се разпознава външният облик на професор Балабанов); в този похват тя вижда възможности да подчертае духовния мащаб на героя. През погледа на Русан Кондуктора Фердинанд е човекът, който "едва достигна с върха на широкополата си шапка до гърдите му, но този железопътен чиновник, който бе виждал много пътници, отново се зачуди. Този пътник изглеждаше едър". Когато съпоставя Фердинанд с поета Бождар в ситуация, имаща значение на нравствена мярка, Катерина установява, че "застарялото и загрозняло лице на Фердинанд й се виждаше сега пълно със сила, чистота и благородство", а "Божидар изглежда в този миг тъй жалък пред него". За противоречието между външна видимост и духовна устойчивост сестрински нежно и проникновено говори малката Мария: "Приличаш на голямо дете, а и най-строгият смирено иде при тебе да почерпи ум и разум. Когато те гледам, иде ми да те погаля като мое момче по челото, но като ме погледнеш, аз си отдръпвам ръката... Ти имаш някаква особена сила в очите си, сила!".

Включени са и други факти, които отвеждат към биографичното и индивидуалното у професор Балабанов - издаването на вестник, познанствата с видни обществени и политически фигури. Същевременно образът на Фердинанд представя типа на универсално сложения български интелигент в периода до Девети септември. Най-адекватната форма за разкриване на неговата философия за личността, за държавата и историята, за естетиката и творчеството, за любовта и свободата на човешкия избор Яна Язова вижда (по примера на Платон) в диалога. Набелязват се главните полемики - с Русан Кондуктора и с Катерина. Те изпитват респект и уважение към личността на Фердинанд, родеят се с него по несъгласието си с рутинния консерватизъм, но се различават във виждането си по принципни въпроси. В процеса на полемиката извървяват свой път и сами достигат до истината на Фердинанд, която определя тяхното поведение. Така, пак по образеца на Платон, писателката съчетава диалога с диалектиката и постига философска трактовка на поставените проблеми.

Идеологическият спор между Фердинанд и поелия по пътя на революционната борба Русан се тълкува като спор между различни представи за постигане на жадуваната и от двамата справедливост на земята. Конфликтът се формулира от Фердинанд по повод признанието на Русан:

- Аз цял живот съм се вълнувал за благото на човека! Аз съм се борил... за човешки идеали!

- За тебе - каза Фердинанд - героизмът е порив, а за мене героизмът е разум. Как ще се разберем ние двамата с тебе?

Според мислещия човек срещу "силно въоръжена, модерна войска", каквато е германската, не може да се излезе само с "храбростта и личната дързост" - тяхното време вече е минало; "да се въстане само с голи ръце" може да бъде решение на "запалените мозъци". Съзнаващ, че не е разбран, той се чувства самотен; това е самотата на познанието, което "винаги го бе отделяло от младите и възторжени хора. А сега той изглеждаше напълно усамотен сред посивялото време на опитността и размисъла. Какво имаше той да говори с тези млади хора? Те не бяха от него и той не беше от тях.".

Един от ключовите моменти в техния спор е отношението към Царя. За Фердинанд то трябва да е като към представител на българската държавност; у човека трябва да се внедри и развие отношение към нуждите на държавността. Главният му упрек към вдигналите оръжие срещу властта е, че вместо да гледат на Отечеството като на обща съдба, те го разпокъсват отвътре, разединяват умовете и сърцата, разлагат народната воля, правят "този народ негоден в бъдеще за всяка съпротива". Идеологията, която изповядва Фердинанд, поставя в своя център значението на просвещението, знанието, творчеството, висшия живот на духа - всичко онова, което развива съзидателните сили. Пътят към по-добро обществено устройство той вижда в достойнството на човека, в работата за неговото съзнание и култура; смята, че е недостойно за свободното същество винаги и за всичко да вини външните сили, да се оправдава с тях. Неговата философия на историята се основава на личността, на облагородения човек: "Ако бъдещият човек - по пътя на своята борба и страдание - развие своето съзнание дотам, че най-сетне да разбере Природата и себе си, той ще бъде един добър и смирен човек, подобен на Христа.".

На въпроса на печатарския работник Борис как човек може да се издигне в обществото, Фердинанд предлага своя вече изпитан начин: "Без мързел. С учене и работа (...) Ти си млад. (...) Ти имаш сили и време. Когато излезем от тия зимници и отново станем хора, аз ще ти помогна да използваш всеки свободен час - да събереш знания, да си изработиш здрав човешки разум и сам да се направиш господар в живота.".

Полемиката, започнала за Русан с декларацията: "Ти си наш враг", завършва с лично изстраданото прозрение, че "цялата тази наша борба е била глупост", защото "човещината не се носи от партия, а от човек.". С истината на Фердинанд той се разграничава от своите съпартийци.

Русан Кондуктора и Фердинанд - двамата идейни противници в крайна сметка се оказват с обща съдба - безсилни и отчаяни пред силите на хаоса, с пречупена надежда в идеала за справедливостта.

Последната мъчителна тревога на Фердинанд е за Отечеството: "той плачеше като изгнаник, който с голяма мъка разпознава от чужда земя пределите на своето отечество". Трагедията на героя се тълкува като лична, но и като национална. Неговата смърт поставя въпроса: кой ще сочи верните посоки, когато фанатизмът и идеологиите не се съобразяват с общочовешките цености, чий разум ще уравновесява стихията на злото? Горестните думи на Бождар: "Учителят не е нужен повече. За днешните времена той е излишен!" - изразяват страха на писателката от пресичането на духовната традиция, на връзката между времената.

Въпреки трагичните събития романът не завършва безнадеждно. Посятото от Фердинанд не е отишло напразно. Изпитала благотворното му въздействие, Катерина преодолява първоначалното си отчуждение от другите хора и достига до ново измерение за тайната на човешката съдба, за отношението към това, което се нарича живот, любов, щастие. На започналото радикално, насилствено обновление на света тя противопоставя милостта, съучастието, духовно-съзидателния труд, християнската идея да се обича живота, който всъщност е борба за любов.

Подобно на своята героиня, в чийто образ проектира много от себе си, в неуютното самотно време след 1944 година Яна Язова се вслушва единствено в повелята на своя вътрешен глас. Живее в безизвестност, но изцяло съсредоточена в абсолютните цености, които й предоставя собственият й дух. В този смисъл тя не познава съмнения, противоречия - животът и творчеството й се сливат в неразделимо единство.

БЕЛЕЖКИ

1. Хайне е първият немски писател, когото започва да превежда още като студент Ал. Балабанов. В писмо до своя приятел Дим. Бобошевски той споделя: "Вярвай, аз съм във възхищение от него" (Балабанов 1992: 22). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Балабанов 1992: Балабанов, А. Писма. Александър Балабанов до Димитър Бобошевски. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1992.

Делчев 1979: Делчев, Б. Познавах тези хора. София: Български писател, 1979.

Дичева-Христозова 1910: Дичева-Христозова, Шинка. Пролетта на Мо. Ранните писма на Яна Язова до Александър Балабанов. Велико Търново: Фабер, 2010.

Платон 1982: Платон. Т. 2. Диалози. София: Наука и изкуство, 1982, с. 468 (208е-209а).

© Дора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.02.2013, № 2 (159)