ПОЕТИЧЕСКАТА СВЕТЛИНА НА СТРАДАНИЕТО

Дора Колева

web

Поемата "Небесното момче", дала названието на излязлата през 2019 година поетическа книга на Иван Здравков, вече получи своя проникновен прочит от тълкуватели като Стефан Коларов и Симеон Янев. Моето обръщане към поемата цели да я види не само като самостоятелно художествено произведение, но в нейната съотнесеност с предшестващото творчество на автора, в контекста на неговото поетическо мислене, на своеобразната му поетика. Защото Иван Здравков е творец, който на всички етапи от пътя си остава верен на своите едни и същи мотиви, сюжети, образи - митологеми, обикнати думи. Повтаряйки се, те влизат в различни поетически версии, в различни семантични отношения; изплитат мрежа от междутекстови връзки и създават впечатление за пронизващ творчеството му единен дух.

Възникнала във връзка с трагично житейско събитие - ранната смърт на сина, поемата, при цялата си съкровеност, не е израз на спонтанна реакция, а преживяване на страданието като дълбоко лично, но и като част от всеобщата човешка участ. И тъй като лириката в същината си е търсене на изход, страданието е трябвало да премине през горнилото на изкуството. От Омир, бащата на всички поети, Иван Здравков е научил, че естетическото действие винаги е пеене: "Аз съм гласът пеещ, момче." ("Четейки Омир"). Може да изплакваш скръбта си, но по форма тя е пеене. Като проникнатата от печал песен на Лата, героинята от романа на поета "Сенки бродници" (1992).

Може да се предположи, че темата за страданието и смъртта се заражда и развива в любовната лирика на поета. На фона на неговото неголямо по обем творчество любовните стихотворения открояват своето доминиращо място. Настойчивостта, с която той разработва темата, издава амбиция да се разбере енигмата на любовта и мястото ѝ в човешкия живот. В неговата трактовка тя има не само психологически, но и изразен феноменологически смисъл.

Като едно от най-силните проявления на живота, любовта отразява драматичната природа на поета, неговото изострено чувство за движението на времето. "Възхвала на Дионис" е стихотворение, което утвърждава порива да се изживява максимално интензивно и наситено всеки миг, същевременно внушава идеята за взаимовръзката между живота и смъртта:

Днес разливай виното в кръчмата си безсмъртна,
утре ще бъде късно,
утре ще бъде късно.

При цялата напрегнатост и екстатичност на страстите, любовта в тази поезия съдържа и предчувствие за обреченост, за подвластност на всеобщия закон на умирането. Любовта идва като състояние на душевен подем, на цялостно емоционално състояние, когато разтворените за света сетива дочуват призивната песен на хиляда щурци. Песента отеква в душите и те се подчиняват на любовния зов. Онемяването на "ония хиляда безсмъртни щурци" е знак, че любовта си е отишла.

На хилядата пеещи щурци съответстват обещанията за хиляда синове. Разочарованието от любовните измами и заблуди се изживява като тъга по неродените синове, като горчива равносметка: "Синове, как отчаяно късно ви викам." Думите на Австроунгареца от романа "Сенки бродници" изказват обобщената авторова мисъл: "бащиният плач по неродените синове е също така велик, както майчиният".

Отношението "баща - син" в творчеството на Иван Здравков се тълкува в плана на приемствеността, на незаглушимия от обстоятелствата, от времето и пространството вик на кръвта. В романа синът на Йон Белоглавия се връща в родината, защото в паметта си чува гласа на мъртвия си баща - "тъй нежен и пълен с любов". Чува и "отчетливо цвилене на кон". Сред сакралните неща, останали от Йон Белоглавия, е икона, на която са "изписани коне и огън от ноздрите им, и небесна колесарка, а в колесарката сам свети Георги Победоносец."

Чрез символиката на коня поетът изразява и собственото си бащинско чувство. В стихотворното посвещение на сина, носещо заглавието "Белият кон", той продължава романтично-баладичната традиция в представянето на живота и смъртта като два ездача, препускащи един след друг:

Ще възседнем конете в голямата утрин
и към светлия ден ще препуснеме, сине.
Отпреди ще е ясно -
ти върху белия,
черният кон - по закон - за бащите е.

Въображаемата картина на неотменната раздяла внася в стихотворението особено екзистенциално настроение, но мисълта за препускащия по-нататък бял кон приглушава въздишката до християнско смирение. Защото смъртта - "черният кон - по закон - за бащите е". А когато законът е нарушен, настъпва не потресение от феномена на смъртта, а най-силната непосредствена мъка. За бащата е невъзможно да приеме смъртта на сина си. На корицата на книгата е изобразен бял кон - той задава аспекта, в който трябва да се възприема поемата.

Разговорът на бащата със сина определя формата на поемата, която се строи като "стихове, съчинени през нощта, по време на безсъница". Присъщият за автора богат културен пласт се проявява и тук. Възникват образи, имена, алюзии, сигнализиращи за други художествени светове. Образът на Черния човек, който у Пушкин и Есенин символизира трагичното вътрешно раздвоение, гласа на тъмното начало у човека, тук е социално явление, болестта на века, чиято диагноза в първата редакция на стихотворението "Спящата" е пряко назована: "рак".

С образа на Малкия принц в поемата се внася темата за небесния свят, чиято същност е светлината. Бащата вярва, че синът му, който в земния живот е излъчвал светлина: "усмихнат мой, сияен мой", е адекватно приобщен към сакралните пространства на инобитието, станал е част от космическата светлина, от световната хармония. Същевременно мъката от осиротяването избликва в открояващата се звукова доминанта, в аурата на прошиващите текста сонорни съгласни:

Ти не си спомен.
Ти си рана.
Помня аления ти шал
и сълзата ти алена...

След романа "Сенки бродници" поетът отново се обръща към митологемата "гущер", но ако там Гущерът е с откъсната опашка, което означава стремеж към отмъщение, в поемата митологемата се опира на древни космогонии, според които гущерът осъществява връзка между земята и небето. Самоотъждествяването на момчето с Гущера издава предчувствие за някакъв свръхрационален опит, съединяващ с Бога, с божествената светлина.

Не е откъсната опашката на Гущера,
който единствен знае пролуката на Светлината,
а Гущерът съм аз.
Какво ме чака там? Узнай, душа.

Речта на момчето - асоциативно-присъединителна, монтажна, следва свободното движение на спомените по принципа: "помня, помня...". Възникват факти, случки, детайли от потока на живота, от различни времеви пластове, които паметта е преценила като достойни за съхраняване. Веригата от предметни и психологически детайли изгражда представа за живия, озарен облик на момчето, за братската му съпричастност към нещата от света, за това колко сетивно богато и многостранно, с хармония на чувства и възприятия е било участието му в живота: "Аз обичах живота и той ме обичаше." Но още в атмосферата на това пълнокръвно и радостно живеене зазвучава темата на нещо трагично и безнадеждно:

Помня пътуването до Лом.
Помня Дунава, който безсънен течеше.
Помня птицата, която летеше.
Ти каза тогава - късно е, страшно късно.
Аз и ти в онова последно пътуване.
Беше едно тъй дълго сбогуване.

Анафоричните повторения, асонансите и алитерациите създават задушевна мелодична интонация, но идващите една след друга паузи в края на всеки ред, където завършва и синтактичната единица, забавят темпа на речта и задържат вниманието върху смисловото излъчване на думите.

Най-личната вещ на момчето - фотоапаратът, се включва в лирическото повествование чрез асоциативната свързаност с темата "Ван Гог". От една страна, тази тема характеризира общото духовно увлечение на бащата и сина по творчеството на "неистовия холандец", от друга, тя помага да се разкрие отзивчивостта на момчето към наситените със значение знаци от материалния свят - талант, който му позволявал да чувства изкуството на Ван Гог като сродно:

Моят Canon
бе ястребово око - той виждаше всичко:
слънчогледите, белите макове, тичинките.

В душевната памет са останали и Белите камъни - конкретно географско място и място на древно тракийско светилище:

Помня Белите камъни -
моя тайна, зелено отечество и родина.

Отечеството е свързано с бащата, с бащинското начало, родината - с майката, с понятието раждане. В безсънните нощни рефлексии, когато отново е опознавал своя син, в този факт - влечението към Белите камъни, бащата е отгатвал у момчето някакво предзнание, стремеж към някакво непосредствено съприкосновение с първоосновите на битието, търсенето на някакъв изход в други сфери - екзистенциални и онтологични.

Противно на библейския Йов, тук бащата не отправя въпроси към Бога; оригинално почувстван, Божият образ се отлива в рефренно повтаряща се поетическа формула: "Бог е дете, което ни навестява."

Паралелизмите, изразяващи напрежението на вълнението, продължават и в лирическото повествование на бащата за щастливото, наситено с любов минало:

Аз съм този, който те обичаше,
който те водеше за ръка,
който те вдигаше високо в небето,
който ти разказваше приказки,
който те целуваше.

Преходът към безутешното настояще, към сегашния свят, в който бащата пребивава със своята екзистенциална безизходност, се извършва чрез образа на посадените някога три брези:

двете отсякоха,
ах, как трепти третата и те чака.

Лирическият възглас, без да се усилва до вик, се отронва като кратка и слаба въздишка. За непоносимостта на болката се говори с все по-голяма приглушеност и вътрешна съсредоточеност, с ритъма и недоизказването, с падащата интонация на елегичната вълна:

Аз затварям очи,
аз се вслушвам в тревите зелени -
все по-близо до бездната,
все по-близо до бездната.

Ролята на епилог играе стихотворение в проза, чието съдържание е алегоричен сън: едно след друго се появяват различните лица на майката - майката-родителка, в чието сърце синът остава завинаги, и Божията майка, която идва, за да го отнесе на небето. Като ярко експресивен тон в тази мълчалива картина звучи горестният вик на бащата - въплъщение на великата и свята родителска скръб.

Болката от незарастващата рана остава, но творбата е противостояние на небитието, на безследното изчезване. Издигнал високо поетическата свещ, бащата-творец осветява сина си и го извежда от мрака на "призрачната гора". Мъката, индивидуалната трагедия е преобразена в поетическа светлина, която утвърждава паметта - най-висшата ценностна категория.

© Дора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2020, № 1 (242)