ДЕМОНИЧНОТО НАЧАЛО В ЛИРИКАТА НА ЯВОРОВ

Дора Колева

web

Пейо Яворов - най-значителният представител на българската психологическа лирика, принадлежи към трагичните поети. Имам предвид не биографичната му история, а устройството на поетическата му душа - чувствителна към дисонансите, към конфликтните и тъмни страни на битието.

Той е 17-18-годишен младеж, когато обективни обстоятелства - принудителното напускане на гимназията, омерзителните чиновнически делници засилват песимистичното му отношение към живота, карат го да се вглъбява в себе си, в социалните отношения, в душата на природата. Навсякъде откривал двойственост, наличието на някакво непонятно зло начало.

В стремежа да си обясни понятията Добро и Зло, настойчиво занимаващи съзнанието му, той усилено чете Библията и творчеството на класически писатели. Особено го привлича поезията на Лермонтов. Петър Алеков, предшественик на Яворов в телеграфопощенската станция в Стралджа, връщайки се към общите им преживявания през август, 1898 година, разказва: "По негово желание излизахме всеки ден на разходка в околностите на Стралджа, из нивите и полето, а веднъж дори стигнахме до Бакаджика. Оттогава се изминаха повече от 40 години. Но и досега си спомням ясно моментите, когато между нивите на някой синур Крачолов е спрял, висок, прегърбен, черен декламира Лермонтовия "Демон" с висок, ясен глас, с отмерени, но твърде страстни жестикулации, като че ли самият демон от небето е слязъл на земята и се кълне в сътворението на света и в неговия край. И винаги като свърши, ще извика: "Ах, Лермонтов е достигнал съвършенство в това стихотворение. Без "Демон" Лермонтов не е Лермонтов. Всеки поет си има по едно произведение, без което не би бил това, което е" (Алеков 1963: 278).

Колко трайно и интимно е отношението на Яворов към руския поет се вижда от признанието му в писмо от февруари, 1906 година до Михаил Янков: "Неговата поезия е като че ли по-съвършена изповед на собствената ми душа." (Яворов 1979: 126). Ако Яворов възприема лирическите творби на Лермонтов като свое най-точно самоизразяване, то е, защото е проявявал проникновение за трагичната самота на руския поет, защото е виждал в неговия Демон не онтологичния ужас на демонизма, не естетизация на злото, а страдащо същество, мятащ се дух, раздиран от противоречия. В скръбния демоничен герой той долавял душата на самия Лермонтов, която му била близка.

В същата 1906 година в момент на вътрешен кризис, когато към драмата от неуспеха на македонските борби се прибавят съмнения в личните отношения, разочарование и невяра в любовта, Яворов създава своя "Демон" (Яворов 1906: 91-93), породен от собствената му историческа и лична съдба, от природата на собствения му гений. Биографичната основа на стихотворението е крахът в интимните отношения с Дора Габе. За епиграф то има текст от Лермонтовата поема:

И будешь ты царицей мира,
подруга первая моя.¹

Тези стихове не само пряко насочват към генетичната свързаност с чуждата творба, но и подсказват, че темата за демоничното ще бъде тълкувана не в светлината на християнската демонология, а през призмата на любовта.

Стихотворението има формата на лирически монолог с диалогическа насоченост. Аз-ът представлява силата, властта, могъществото, означени с романтическа метафоризация:

Аз съм вихър и мъгла:
владея царство без предел,
че имам орлови крила
и ноктете на орел.

Аз съм вихър и мъгла:
не зная време, нито цел
в размах, пориви и стремеж.
Аз съм зной и скреж.

Обръщението към ТИ е белязано от съюз за противопоставяне - знак за трагично различие. Контрастно се осъществява преход в лексиката, в целия стилов и звуков пласт:

А ти си плаха гълъбица.
Напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица...
И благослови тоя ден.

Представата за Демона се усложнява от богатството на тонове и нюанси в словото и в интонацията - от бурни и тревожни до задушевно нежни и ласкави. Допълнителна мекота внася преустройването на хорея в ямб и женското римуване в първи и трети стих: "плаха гълъбица" - "с орел орлица", което се откроява на фона на издържаното в другите стихове мъжко римуване. В цялото многообразно чувство няма нито злоба, нито сатанинска гордост, само любовен копнеж, мъка, ореол на тайна, очакване и надежда. Тази строфа - обръщение към плахата гълъбица, в хода на стихотворението рефренно се повтаря и поддържа заявения в началото принцип на контраста.

При първата поява на рефрена възниква един от най-важните мотиви - "самин", който в качеството си на лайтмотив варира в "сам", в "горда самота". Самотата е причината, поради която Демона не може да сподели своята могъща власт и животът му "без цел и без път" е обречен на ненужност и безсмисленост. Уморен от самотата, той търси спасение в любовта, разбирана като хармонизиране на страстите, като пълнота на битието. Силата и властта на Демона, но и неговата самотност, плахостта на любимата, нейната неотзивчивост, но и очакването за доверие, за взаимност, стремежът към далеко и високо - цялата тази група от мотиви отново се подхваща и в своето повторение гради сюжета и композицията на стихотворението. Повторението от своя страна засилва експресивността на стихотворната реч.

Рефренът всеки път е с някаква промяна, която има отношение към цялостното движение на лирическото преживяване. При неговата втора поява се повтаря думата "напразно": "Напразно, плаха гълъбица,/ напразно се боиш от мен" и този словесен акцент придава на обръщението конотации на умолителен зов, на някакво клетвено вричане. С най-голяма честота на повторителност се отличават мотивите: "Далеко ще те отнеса", "високо ще те изнеса", защото само там, "далеко от света, високо над прахът/ в призвездния предел", според Демона, са възможни възвишените романтични колизии - над земните грижи, предразсъдъци, условности; само там идеализираният образ на любимата няма да бъде принизен нито от интриги, нито от пошлост, само там може да се изживее мигът на тържество и ликуване на душата, "копнееща и ридаеща за сливане някъде в "звездни" висини" (Василев 1963: 596). Висшият тип общение в космическото пространство отхвърля всякаква емпирика, всяка плът - зрение и слух; отхвърля сензитивните преживявания на душата и изисква живота на духа в неговите спиритуални устремления и свръхчувствени преживявания. Колко болезнен е процесът на изгаряне на плътта се казва не само с думите:

земята и небето ще кънти
от твоя стон, от твоя глас,

но петкратната поява на гласната О във втория стих, три от които в ударена позиция, създава впечатление и за звуково постигнат стон. Процесът на превръщане на плахата гълъбица в другарка на орела, "другарка в будна самота" се представя като неотклонно постъпателно движение напред, докато се достигне състоянието, в което "лед ще бъде твоя дух". Едва тогава може да започне техният съвместен път. Тази част е по-голяма, сюжетът се забавя за кратко, след което действието стремително потегля напред към своята екстремална екстатична кулминация:

И грабнал те в ноктете си тогаз
с тебе лих ще полетя;
И както бурята премята
заграбен лист, така и аз
бясно ще те завъртя
между небето и земята.

В двата стиха с най-силна емоционална енергия: "С тебе лих ще полетя" и "бясно ще те завъртя", ритмично са отделени думите "с тебе" и "бясно". Намиращи се в анафорична позиция, те подчертават мига на демонично тържество, когато непознатата за хората нетукашна страст получава своето удовлетворение. В този миг, изживян в изстъпление, в състояние на крайна възбуда, се заостря контрастът - съвместяването на живот и смърт в тяхната едновременност.

В заключителната строфа, която всъщност е последната поява на рефрена, е заложена равносметката на стихотворението. Гледната точка в третия стих, където винаги настъпва някаква промяна, е организирана така, че вниманието се съсредоточава върху интонационно и смислово откроените нови думи:

Ще бъдеш ти, макар за миг, с орел могъщ,
с орел орлица.

Последният ред: "И благослови този ден!" вече е с удивителен знак, защото препинателната система като категория на текста е органически свързана със смисъла. Изживяна "макар за миг", тази любов е празник на духа, когато хаосът прераства в стройността на единението. Това е такава любов, която, според романтиците, е съизмерима само със смъртта. Чрез жертвата плахата гълъбица се превръща "макар за миг" в достойна любима за орела. За неземното блаженство тя трябва да заплати с живота си. Не по-малко страшна е цената, която ще заплати Демона. В мига на духовното единение той ще преодолее самотата, но след това тя ще го връхлети още по-жестока и по-горестна. В стихотворението преобладава демоничното начало, но в елегичния тон на рефрена, в ласкавата нежност към любимата свети съкровено човешкото. В крайна сметка стихотворението слави възвишената любов, същевременно звучи безнадеждна тъга, че тя остава в представите и в мечтите.

Няколко месеца след появата на Яворовия "Демон" Александър Балабанов публикува статията "Съвременна българска лирика" (Балабанов 1906: 27). Спирайки се на Яворовото присъствие в българската лирика, той насочва вниманието на читателите именно към стихотворението "Демон". В неговото тълкуване авторът изтъква страдащия дух на жадуващите висота в обществото на прашните мечти. Съизмерването с Демона в духовен план може да покаже нищожеството на другите хора. В разбирането за демоничното начало Балабанов се родее с Гьоте, според когото то е присъщо само на деятелните, на творческите личности (Эккерман 1986: 404-405). Първооснова на възгледа и на Гьоте, и на Балабанов всъщност е Сократовия daimon, т.е. божествена сила (Лури 2011: 73). В долавяне същността на стихотворението Балабанов тънко е почувствал духа на поета, а като интелигент от същото време и състоянието на собствената си душа. В такава насока - демоничното като ипостаса на творческата сила на поета чете стихотворението и Мина Тодорова. Тя пише до Яворов: "Вчера четох Вашия "Демон". Припомних си - запитахте ме веднъж не е ли нещастие да бъде човек поет." (Стоилова 1986: 300).

Тематико-изразително сходство съществува между "Демон" и стихотворението "Не си виновна ти", публикувано в същата книжка на списание "Мисъл" (Яворов 1906: 95). Заявеното в самото начало типично романтично самосъзнание: "От други свят съм аз", контрастно разделя образите. От едната страна: "дете на прах-земя, на прашните мечти", "сажди на страстта", а от другата - "дух кристален мраз от светъл бронз излян", "хладен блян", "приоблачния мраз", "моя снежен сън и ледени мечти". Жаждата по кристалната чистота на любовта, изискването за пределна одухотвореност на любовното чувство, сакрализирането и обожествяването на любимата - всичко това създава светлината на идеалност, която се излъчва от любовната лирика на Яворов. Същевременно знанието за съществуването на низкото, на бездните, на Греха поражда страха от поругаването на чистотата и невинността. Затова поетът, както и неговият лирически субект, избира да преживява любовта като копнеж и мечта. В писмо до Дора Габе, в което се самодемонизира, той изрича желанието си: "Вие трябва да се пазите от мене, трябва да се пазите да не ме обикнете. Ако ли пък някога, по зла орисия, доживеете такъво нещастие, горко Ви, ако бъдете безумна да ми го кажете. Оставете ме да Ви обичам само аз - и тъй ще бъде най-добре." (Яворов 1979: 150). По сходен начин е изразено чувството и към Мина Тодорова: "Желал бих целият ми живот да бъде само един спомен за тебе и цялото ми същество - само една мечта за тебе." (Яворов 1979: 191). "Обладанието - пише Владимир Василев, би направило да погасне тая мечта, образът да се развенчае от поетическия ореол." (Василев 1963: 596).

Вижда се, че демоничният герой, разбиран като романтичен демон, отхвърлящ земните мерки за любовта, е толкова близо до поета, че намира израз не само в художествената реалност, но и в личната му кореспонденция. В демонизма се проявява неговата романтична душа - раздвоена и изтерзана, страстно устремена към възвишеност и духовно съзвучие.

БЕЛЕЖКИ

1. В текста на Лермонтов: "...подруга верная моя". [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Алеков 1963: Алеков, П. [...]. // П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров - в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1963.

Балабанов 1906: Балабанов, Ал. Съвременна българска лирика. // Художник, II, 1906, бр. 3.

Василев 1963: Василев, Вл. [...]. // П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров - в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1963.

Лури 2011: Лури, Г. Въведение в речника на Платон. София: Нов български университет, 2011.

Стоилова 1986: Стоилова, Г. Н. П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му. София: БАН, 1986.

Яворов 1906: Яворов, П. К. Демон. // Мисъл, ХVI, 1906, кн. 2.

Яворов 1906: Яворов, П. К. Не си виновна ти. // Мисъл, ХVI, 1906, кн. 2.

Яворов 1979: Яворов, П. К. Писма. // Яворов, П. К. Събрани съчинения. Т. 5. София: Български писател, 1979.

Эккерман 1986: Эккерман, Й. П. Разговоры с Гете. Москва: Художественная литература, 1986.

© Дора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2019, № 5 (234)