АТАНАС ДАЛЧЕВ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА КИРИЛ КРЪСТЕВ

Дора Колева

web

Кирил Кръстев принадлежи към типа български интелигент, който през целия си жизнен и творчески път съхранява своята мярка за суверенност и позицията си на духовна независимост. Самоопределяйки се като "есеист, литературен критик, изкуствовед, художествен критик, научен популяризатор" (Кръстев 1988: 29), той изразява самочувствието си на личност, формирана през 20-те години на ХХ век - епоха с преломен характер, поради което наситена с "новаторски духовен заряд", "с духовно щракане на идеите", способстваща за "световно разширение на умствените хоризонти", за развитие на интереси в различни сфери на науката и изкуството.

Той е изградил творческото си дело - множество книги, разнообразни по проблеми и жанр, когато, вече осемдесетгодишен, изпитва потребност да осмисли пътя си. Но тъй като индивидуалният път на личността, активно участвала в националното културно строителство, е преплетен с пътищата на други хора, на "първи наши интелигенти", на групи и сдружения от съмишленици, частният сюжет свежда ролята си до лично свидетелство за явления, щрихиращи "културната действителност и атмосферата на епохата".

В единния замисъл на своята най-съкровена книга "Спомени за културния живот между двете световни войни" (1988): "да предам атмосферата и общите насоки на литературния и културния живот и "аурата" на отделните личности, тъй както са се запазили в спомените ми" (Кръстев 1988: 117), Кирил Кръстев е заложил и принципа на структурното й изграждане от текстове, различни по маниер и ракурс на изследване - обзорни статии за факти и събития, характерологични с оглед "духовното брожение в следвоенната епоха", и индивидуални портрети в диалектичната им връзка с общите културни и естетически тенденции. Въпреки неизбежната пристрастност в избора на едни личности за сметка на други, той постига баланса на субективното и обективното в подхода и неговите портрети на Гео Милев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Чавдар Мутафов, Владимир Василев обхващат една много представителна част от естетическо-художествения спектър на епохата.

Задачата на настоящата статия не е да проследи доколко, воден от намеренията си, авторът е постигнал "аурата" на застъпените в книгата творчески личности, а да спре вниманието си върху портрета на Атанас Далчев, не само поради типологическата му представителност, но и защото в най-голяма степен надраства значението си на мемоар и чрез изказаните оригинални съждения прибавя нови аспекти към изработената от литературознанието обща концепция за Далчевото творчество.

В една от поредните си уговорки пред читателите Кирил Кръстев заявява, че в книгата му "не влиза литературен, студиен и библиографски разбор на ничие творчество от разглежданите автори. Това може да се намери другаде..." (Кръстев 1988: 94), т.е. има съзнание, че авторите са литературоведски осмислени, прокоментирани и проучени. Същевременно конкретните портрети доказват, че му е невъзможно да мисли личността извън творчеството й, защото ги схваща като неотделими. Или както е изразил естетическия си възглед: "Художественото творчество е функция на човешката личност - светоглед, мисъл, емоционалност, хуманизъм" (Кръстев 1982: 110). Оттук и спецификата на неговите литературни портрети: спомени за конкретни епизоди, изображения на обстановка, на предметни детайли от фона, на който встъпва портретуваната личност; въвеждане на реплики, създаващи впечатление за подчертано непринудена разговорност или поведенчески детайли, бележещи неочакван ракурс - всичко това е сплетено със съждения от по-общ порядък, отнасящи се до философски и естетическо-художествени категории.

Центърът, около който Кирил Кръстев организира портретите си, е доминантното, същностното, с което отделната личност присъства в културния живот на нацията. За Далчев това е тезата, изказана още в обзорните статии: "най-философският ни съвременен поет" (Кръстев 1988: 62). През целия ход на изложението, подобно на лайтмотив, тя се подхваща отново, за да се осветли от различни страни.

В стремежа си да постигне личността и творчеството на Далчев като цялостно явление, Кръстев свързва идващото от лириката с излъчванията на неговата индивидуалност, уловени в процеса на живото общуване. Изследвал художници от мащаба на Пикасо, той знае, че всеки голям творец е странен и неповторим човек със своите мании и пристрастия. Само в едно изречение обобщава виждането си за противоречията и парадоксите на Атанас Далчев: "Страстното и пристрастно говорене беше основната стихия на този херметично затворен поет" (Кръстев 1988: 211). Това твърдение поражда асоциации за способността на поета, от една страна, на овладяна до мисъл емоция в лириката, на сдържаност и премереност в боравенето с художественото слово, от друга, на увлечения до страст, до засилени, понякога крайни изявления в литературните полемики. Като например неоснователната рязкост на оценките за поезията на Николай Лилиев, чиято традиция има своите следи в Далчевата лирика.

Кирил Кръстев схваща амбивалентността като характеризираща отделни страни в поведението на Далчев, но най-вече като присъща за неговия светоглед. В този план е характеристиката: "необвързан доктринерски като учителя му Михалчев, но диалектик като него" (Кръстев 1988: 201). Формулата "диалектик" възниква отново в по-разгърнатата конструкция: "не беше метафизик, но диалектик, аналитик и парадоксалист" (Кръстев 1988: 211). Повторението и антитезното построяване на фразата издават наличието на опонент и затаена полемичност. Възможно е Кръстев да визира цитираната в спомените на Борис Делчев реплика към поета: "Оставам с впечатление, че ти можеш да повториш със същото основание онова, което Мориак казва за себе си: "Аз съм метафизик, който борави в сферата на конкретното" (Делчев 1986: 150). Според Кръстев "диалектик" е категорията, която в най-голяма степен съответства на Далчевата универсалност и антидоктринерност, на раздвоеното му съзнание, познаващо полюсни духовни състояния.

Ключов момент в портрета е въпросът за Далчевия "антисимволизъм". Поставяйки определението "антисимволист" в кавички, Кръстев подсказва за особената си гледна точка, изразяваща се в рлазбирането, че декларираното разграничаване не е еднозначен, а по-сложен проблем, че включва в себе си множество нишки, свързани със силови полета на сближаване и отблъскване. Връстник на поета, сам изпитал обаянието на символистичното изкуство, въздействието на неговмите "мистерии", Кръстев е убеден, че символизмът, като най-близък предшественик, има законно място в художественото съзнание на Далчев, че е невъзможно той да не се е съобразявал с достиженията му, дори ако в някакъв план е бил в полемика с него. В такава насока е и оценката за поезията му: "...тя (както всяка голяма поезия) е изтъкана от художествена метафоричност, от символика, от старата индивидуалистична самота и трагика, от множество лайтмотиви на символистичната поезия" (Кръстев 1988: 203). Продуктивността на това твърдение е в това, че открива аспекта, в който трябва да се изследва истинската природа на отношението Далчев-символистите - да не се остава само при изказаното от поета в статии, а да се отиде на равнището на поетическите текстове. В крайна сметка, обобщавайки позицията си, той утвърждава етичната, а не естетическата същност на Далчевото противопоставяне на символизма.

Кръстев поставя в кавички и определянето на Далчевата поезия като "предметна", изразявайки опасенията си от свеждането й до реализъм (в смисъл на жизнеподобие). Своята представа за Далчевата предметност той вижда в синтеза й с експресионистичната поетика, което означава, че художественият детайл се интерпретира не като цел на изображението, а като обект на емоционално-философско обобщение, като възприет от външния, но и от духовния поглед, като инструмент за представяне на света като факт и в отвлечените категории на разума. Концепцията за взаимопроникването на обективната страна на живота и емоционално-мисловния свят на лирическия субект е вариант на идеята за "помиряването на сетивното и надсетивното", която Кирил Кръстев развива още през 20-те години (Кръстев 1927).

Кръстев говори за присъствието в творчеството на Далчев на различни традиции - и символистични, и експресионистични, и това е в съгласие с общия му тезис: "Атанас Далчев беше умен, образован, начетен и проникновен". Кръгът от имена, с които той свързва Далчевите четения, близости, изпитани въздействия включва освен българските символисти и експресиониста Гео Милев; от чуждите образци: Емил Верхарн, Метерлинк, Бодлер, както и по-младите - Макс Жакоб, Гийом Аполинер, Пиер Реверди, Блез Сандрар. Въпреки че не разпростира твърденията си върху типологическите съпоставки, върху това как подхванатите от Далчев архетипи получават индивидуална трактовка, как познатото се преобразува в ново художествено качество, в самото съотнасяне е заложено схващане за Далчев като притежаващ още в началото на пътя си интертекстуално съзнание, т.е. модерно разбиране за вече сътвореното, от което следва, че творчеството му трябва да бъде осмислено в контекста на световната култура.

Там, където чете Далчев през формулата: "най-философският ни съвременен поет", "умен, образован, начетен...", Кръстев набелязва недостатъчно изследвани сфери на Далчевата лирика. Но когато подвежда поета към изводи в духа на субективните си интереси, оценките му стават пресилени и спорни. Такъв характер има трактовката му на любовно-еротичната тема в живота и в творчеството на поета. Издал книгата "Психология на съвременната любов" (1938), Кръстев има свои догадки за някакви психологически комплекси у Далчев спрямо жената. Като илюстративен материал той оглася подробности, споделени на четири очи - реплики на Далчев по повод на красива "хайлайфна дама": "хубав протоплазмен пакет", "очевидно, че не е създадена да ходи, а по-скоро за легло"; привежда и цитираните от него думи на "модерен френски писател, при това изкуствовед": "голото женско тяло е некрасиво поначало". Тълкувайки последвалия Далчев коментар: "Това е знаел много добре Бодлер" като неясно подсказване, че думите принадлежат на Бодлер, Кръстев бърза да изрази резервите си: "макар да не вярвам, че големият еротик е писал такава антиестетична мъдрост (спомнете си "Красотата", "Гигантката", "Пристанището") (Кръстев 1988: 208). Знае се обаче, че в духа на присъщата му двойственост Бодлер е създал и друга представа за жената, художествено въплътена в стихотворения като "Прелъстителната жена" или пряко изказана в обобщения като следното в "Оголено сърце": "Жената не умее да разграничи душата от тялото. Тя е елементарна като животните. Тя има само тяло." Видени в плана на сходствата и реминисценциите, въведените от Кръстев "дребни витално-колоритни впечатления" всъщност имат значение на допълнително доказателство за отзвуците на Бодлер в съзнанието на младия Далчев.

Като доказателство на тезата си, че "Далчев ни излъга относно Жената", че "накрай застаряващият отшелник и абстинент в две стихотворения изплю "либидното камъче", Кръстев цитира строфи от късните творби "Мадригал" (1962) и "Посред ровината" (1964). Така встрани от вниманието му остава поместеното в сбирката "Париж" (1930) стихотворение "Пладня", чиято тема е еротичната природа на човека, тъмната тайна на физическото привличане като една друга реалност, не по-малко значима от философските и социалните проблеми на битието. Стихотворението е представително както за поетиката на Далчев - чувството е овладяно и въплътено в стройна архитектоника, така и за принципите на изображение на любовно-еротичната тема. Пламъкът на телесния огън е включен като съприроден във всеобхватния процес на протичащи астрални енергии; той е друга проява на чувствената сила, разляла се в битието. Същевременно сдържаността на интонацията, без емоционални взривове, дискретното изповядване на тънки психо-физиологически усещания: "Съхнат устните, кръвта ми съхне", изящните, пълни с недоизказаност пластични линии - напевът, струящото излъчване на гъвкавото женско тяло, светлината на измития прозорец издават някаква целомъдреност в изживяването и изразяването на любовната страст. Зной и целомъдрие в тяхното единство съставят очарованието на творбата - един от лирическите шедьоври на Атанас Далчев.

Що се отнася до посочените от Кръстев две стихотворения, най-общо може да се каже, че те имат друг смисъл. "Мадригал" е стихотворение, проникнато от нежност, почти лишена от чувственост. То е едновременно и изповедно признание, и философски благослов на битието, чиято най-голяма ценност е любовта. Чрез образа на чадърчето - предметен детайл, метафорично сравнен с "твойта гръд", но и с "платно на кораб, небе и свод" е внушена идеята за чудото на взаимната любов като постигнато равновесие на телесното и душевното, на земното и небесно-сакралното. В съответствие с жанровата природа на мадригала и с тайнствеността на човешките отношения късният Далчев се оказва асоциативно сближен - като емоционално настроение и на образно равнище - с такива стихотворения на Бодлер като "Празничен мадригал" и особено "Прекрасният кораб": "Когато ти вървиш с полата си развяна/ напомняш кораб горд на воля в океана,/ издул платната и поел/ с неспирен бяг да гони далечната си цел." И ако в "Мадригал" поетът прославя любовта в нейната пълнота и цялостност, в "Посред ровината" той влага целия драматизъм на вика си против нейното приземяване, страха си за света, в който тя не е духовна ценност.

След опита си да покаже образа на Атанас Далчев откъм неговата чисто човешка и делнична страна, Кръстев отново се връща към главната структуроорганизираща мисъл на портрета - многосъставната култура на "най-философския ни съвременен поет". Той цитира имената на Освалд Шпенглер, Едмунд Хусерл, Ортега-и-Гасет - философите на "дневен ред" "по онова време", поставяйки индиректно въпроса за това как интересът на "доктринерски необвързания" поет към различните философски системи се е отразил върху смисловата плътност на творбите му, на тяхната вместимост и отвореност към световната култура.

Кръстев засяга още една сфера от разностранните извори, подхранвали Далчевата духовност - привежда конкретни свидетелства за вниманието му към импресионистичната, фовистичната и експресионистичната живопис. Така той потвърждава оценката си, изказана още в началото на 30-те години, че поезията на Далчев синтезира философската задълбоченост с живописно-пластичното начало.

Отличаващ се със синтетизъм на съжденията, създаденият от Кирил Кръстев литературен портрет е ценен както с оригиналните ракурси и акценти, с които авторът отстоява "своето разбиране за поезията и личността на Атанас Далчев", така и с постигнатото внушение, че личната "аура" на поета е генетично свързана с духа на онази епоха, запалващ у талантливата личност за цял живот пламъка за култура, за универсалност и европеизъм.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Делчев 1986: Делчев, Б. Срещи и разговори с Атанас Далчев. // Литературна мисъл, 1986, № 3.

Кръстев 1927: Кръстев, К. Възможностите за една българска култура. // Стрелец, бр. 7, 18.05.1927.

Кръстев 1982: Кръстев, К. Пикасо. София: Български художник, 1982.

Кръстев 1988: Кръстев, К. Спомени за културния живот между двете световни войни. София: Български писател, 1988.

© Дора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2013, № 5 (162)