ЧОВЕШКИЯТ ОБРАЗ НА БЛАГА ДИМИТРОВА В ЕДНА ДНЕВНИКОВА КНИГА

Дора Колева

web

Смятам, че е важно по произведенията на писателя, по неговия художествен маниер, по свойствените му стилистични похвати да се разбере индивидуалният му характер, своеобразната му психика, самата същност на неговата личност. Същевременно, в духа на Лотман, мисля за културната семиотика на битовото поведение на писателя, за етичната страна на това поведение - въпрос, който занимава не само неговите биографи и почитатели, но има отношение и към етиката на художественото творчество. В този смисъл е интересът ми към книгата на Мария Антонова "Блага Димитрова. Дневник за едно приятелство" (2016).

Най-същественият аргумент на авторката за пренасяне вниманието от творчеството върху фигурата на твореца е убеждението, че Блага Димитрова е необикновен човек, с авторитетна репутация, който винаги ще бъде образец за подражание в българската култура. Със съзнание, че принадлежи към много малкото хора, допуснати в битовото пространство на писателката, в тесните рамки на личния ѝ живот, тя се чувства длъжна да прибави своя дял в осмисляне феномена на нейната личност. Другата - по-интимната причина е да завещае паметта за голямото си приятелство на своята дъщеря Блага.

В съответствие с жанровата природа на дневника това са автобиографични записи с всички признаци на дневниковото повествование - датираност, периодичност на записването, привеждане на документални свидетелства: писма, автографи, снимки, разговори. И тъй като времевият хоризонт на дневника се ограничава в рамките на записваното настояще, авторката съчетава принципа на синхронност с диахронията на мемоара, което ѝ дава възможност за конкретни екскурси в миналото, за коментари, оценки и доуточнявания. Особеното на този дневник е, че подборът на факти и събития е подчинен на определен замисъл - да се покаже човешкият образ на Блага Димитрова такъв, какъвто авторката го е видяла в близо тридесетгодишното им познанство и приятелство.

Началото на връзката е поставено с писмото на девойката Мария Антонова от далечния североизточен град Дулово до любимата писателка. Като неин запленен и увлечен читател, тя е развълнувана от съдбата на героите в романа "Отклонение" и изпитва потребност да изрази личното си мнение. Пристигналото в Дулово писмо-отговор в живота на Мария е необикновено събитие, достойно да бъде отбелязано. Така започва нейният дневник, документирал паметните моменти на едно дълго и сърдечно човешко общуване.

Такъв неповторим миг е първата среща на писателката с нейната читателка. Случила се е на 2 юни, 1974 година в болницата, където след тежка онкологична операция Блага Димитрова живее своя "втори живот". Изобразена с малко думи и жестове, сцената с подобаваща изразителност представя двете фигури в тяхното трепетно състояние - стесняващото се момиче и писателката с нейното непринудено, успокояващо въздействие, с умението да предразположи, премахвайки всякаква елитарна преграда. Най-вероятно, още в писмото на Мария, в мислите ѝ за романа "Отклонение" Блага Димитрова е доловила присъствието на "разбиращо и вярващо в думите същество", с развита чувствителност, интуиция, вътрешен слух, способно да откликне на творческия Глас. Най-вероятно, именно по тази линия е дошло решението ѝ да довери на непознатото момиче тревогата си за изселената в Дулово специалистка по старобългарска литература Климентина Иванова.

Четири месеца по-късно, след превъзмогване на болестта, Блага Димитрова гостува в Силистра и в Дулово. За срещата с почитателите ѝ дневникът свидетелства: "Салонът на Профсъюзния дом на културата беше препълнен. Тъй като в крайдунавския град рядко идваха поети от подобна величина, тези, които бяха чули от местното радио, бяха дошли от работните си места." От въпросите, които задават, се вижда, че са съпреживяващи читатели, че оценяват произведенията по степента на техния лиризъм, т.е. на тяхната доверителна достоверност. Въодушевена от вниманието и обичта на обикновените хора, писателката е огорчена от властите, отхвърлили молбата ѝ да посети Климентина Иванова.

В последвалия период Мария Антонова все по-често пътува до София, където се чувства като очакван и скъп гост. Две години след запознанството им, на 10.VIII.1976 година в автографа на стихосбирката "Гонг" Блага Димитрова пише: "На Мария - с голяма нежност и майчинска обич". В тези проявления на приятелството - периодични срещи и писма, взаимните отношения стават все по-интимни, но онази близост, която дава основание на Блага Димитрова да каже за себе си и Мария: "Заедно вървим през прозата на живота", настъпва по-късно.

През есента на 1978 година момичето от Дулово вече е студентка в София. В самото начало на следващата година по молба на Блага Димитрова тя напуска студентското общежитие и се премества в жилището на нейната самотна и болна леля - уважаваната учителка по български език и литература Стефанка Сладкарева. На същата улица "Паренсов" писателката живее със съпруга си - литературния критик Йордан Василев, с виетнамската си дъщеря и със своята поразена от атеросклероза майка. Под напора на обстоятелствата общуването между двете приятелки започва да включва и съвместна подкрепа при възникването на многообразните жизнени колизии и житейски казуси. Допусната до тесния личен кръг на писателката, Мария си остава все същият очарован и влюбен в творчеството ѝ читател, но вече има по-непосредствени наблюдения и върху "текста" на живота ѝ. На нейната оценка, че той не е лесен, писателката отговаря: "Ако животът ми стане лесен, аз няма да мога да го живея." Възприела трудното като свой принцип и съдба, тя е убедена, че мъката и страданието са големите учители, че "кризисният момент е плодоносен", защото активизира силите и води до духовно израстване.

"Заедно" е една от ключовите думи в творчеството на Блага Димитрова, символизираща нейния модел на човешките взаимоотношения. Със същата дума тя характеризира и дружбата си с Мария. Дневникът представя редица случки, в които двете приятелки заедно се изправят пред грижите и задълженията на делника, или заедно са на обед, на вечеря, пред чаша чай. Дори в най-обикновената разходка се осъществява дълбокото интимно събитие на тяхното общуване, когато изживяват безотносителната ценност на своето "заедно". Битовата близост не само че не намалява обаянието на писателката, но засилва впечатлението за нейната издигнатост над обикновените човешки мащаби. Стеснявайки се очи в очи да ѝ изрази своето благоговение, на 8 януари, 1981 година Мария ѝ пише писмо, в което се съдържа следното признание: "Ти си надживяла дребните житейски истини и си се извисила над всички нас. И колкото повече намираш сили в себе си да бъдеш над ежедневието, толкова повече ние, обикновените хора, ще те обичаме, защото ти си необикновен човек."

За големия авторитет, за духовното влияние, което Блага Димитрова има и върху другите хора, за атмосферата на почит, на обич и поклонение, която създава около себе си, говорят следните дневникови записи: "Появата на Блага, било на улицата, било в заведение, в библиотеката или пък в книжарница, предизвикваше интерес у хората. Те ѝ се радваха, не само защото беше много красива жена, но и защото бе обичан автор." Подобно на големите си предшественички и приятелки Дора Габе и Елисавета Багряна, тя съчетава одухотворена физическа красота с голяма творческа дарба. А ето и приведеното в дневника мнение на близкия ѝ приятел академик Петър Динеков: "В Блага има едно изключително съчетание на талант и характер, а това я прави обичан и търсен автор." Уважението и обичта на хората - това е нейната най-голяма награда. На въпроса на Мария, след връчения ѝ от президента Петър Стоянов орден "Стара планина", какви други ордени има, отговорът е: "Всички, но какво от това. Нали те не са най-важното в живота."

Освен уважението на непознатите хора, за Блага Димитрова са важни приятелствата с други български творци и интелигенти. През 80-те години взаимното гостуване в определени дни все още е строго спазвана традиция. В дневника се посочват имената на нейни приятели и единомишленици, които споделят потребността ѝ от общуване - акад. Петър Динеков, проф. Тодор Боров, проф. Елена Михайловска. В атмосферата на обич и четене на стихове в дома ѝ преминават посещенията на Елисавета Багряна и Дора Габе. Показателен за топлите чувства между възрастните поетеси и тяхната духовна дъщеря е записът от 28 септември, 1982 година, разказващ за гостуването у Блага на Дора Габе. Особено изразителен е последният детайл: "Когато си тръгна, се спря до вратата: "Мила Блага, може би това е последното наше виждане. В четвъртък влизам в Правителствената болница. Няма да се видим повече, Блага." А Блага добави: "Ти си силен човек, Дора, ще издържиш." Записът, отразяващ посещението на проф. Константин Миронов (декември, 1981 г.), е съсредоточен върху разговора за починалия наскоро писател Емил Манов. В думите на Блага е изразена тъгата за този "интересен човек", отстоявал честно и открито принципите си.

Доколкото в дневника се появяват фигурите на значими личности - писатели, артисти, интелектуалци, доколкото в него се съдържат сведения за театрални постановки, за вечери, организирани от Писателския съюз, той става документ за културния живот на времето. Например, юбилейното тържество на литературния критик Любен Георгиев е повод да се въведе и името на Ваня Петкова - нашумяла млада поетеса през тези години.

В дома на Блага Димитрова Мария заварва и друг тип посетители - най-често момичета, дошли, за да чуят мнението ѝ за своите стихотворения. Притеснена, че стихотворенията не винаги са добри, писателката изразява трудното си положение с въпроса: "Как да кажа истината, може да нараня някого?"

В "прозата на живота", в конкретния делник Мария Антонова открива важната психологическа особеност на Блага Димитрова като творчески човек - нейното доверие към живота, нейната "битийна любов". Обект на любовното ѝ възхищение може да бъдат освен хора, но и растения, и животни, и целият околен свят, но взет не абстрактно, а пределно конкретно: тополата пред прозореца, фикусът в стаята, котаракът Фончо, слоницата в Зоологическата градина. Присъщото за творчеството ѝ одухотворяване не е само художествен похват, а проява на възприетото от народната култура вярване, че растенията и животните са надарени с душа, език, памет и като всяко живо същество се нуждаят от внимание и закрила. Въпреки дълбокото си уважение към проф. Тодор Боров, тя е стъписана при вида на осакатения му двор - остарелите дървета са отсечени, за да бъдат заменени с други. Дневникът документира горчивото ѝ недоумение: "Как изведнъж този професор, който възпита поколения млади хора, забрави, че, както хората, така и дърветата, остаряват и променят външния си вид?" А в отношението ѝ към животните се долавя нещо детски чистосърдечно, говорещо за изначално добро в нейния характер.

От наблюденията на Мария Антонова над живота на Блага Димитрова се открояват два-три детайла, отнасящи се за творческия процес: "Правило ми е впечатление, че за Блага нямаше празници. Винаги в 9 часа сутринта беше над пишещата си машина." Свидетелството създава представа за определен жизнен ритъм, в който се осъществява умението на писателката да съчетава зародишите на хрумването, ирационалните импулси, идващи от дълбините на подсъзнанието, със системен труд и професионализъм. Впечатляващо е и личното ѝ признание: "Знаеш ли, рано сутринта, в полусънно състояние чух глас, който ми говореше, че не живея добре живота си." С лайтмотивно значение в нейното творчество, образът на Гласа символизира дарбата, подхранваща се от най-благородната, най-чистата част от нейното същество, от нейната съвест.

Според Мария Антонова главното в личността на Блага Димитрова, в някаква степен нейна съдба, най-отличително качество на нейния дух, е тревогата и грижата за другите, отзивчивостта ѝ към чуждата мъка или радост. Обобщавайки редица конкретни факти, ситуации, жестове, Антонова пише: "тя беше от хората, които се нуждаят да се грижат за другите", "тя не само обичаше близките си, но чувстваше дълг към родителя, към детето, към съпруга, към приятелите". Близостта на авторката до Блага Димитрова ѝ дава възможност да се докосне до такава деликатна сфера каквито са съпружеските отношения, семейният живот, възпитанието на порастващото момиче. Дневниковото повествование повдига завесата дотолкова, доколкото да се разбере, че и тук не ѝ е лесно, но като голяма личност тя умее да се издига над нивото на житейските страсти, да проявява любов, доброта, търпимост, великодушие. Припомняйки случай на допусната от своя страна непремереност и нетактичност, авторката изповедно споделя: "Аз не познавам друг човек, който да поема вината на близките си, независимо кой и в какво е сгрешил. Тя оневиняваше всички ни за всичко."

Душата на писателката, от която другите очакват съвет, истина, посочване на верния път, също може да боледува и също да се нуждае от любов, жалост, състрадание. За Блага Димитрова такъв момент на самота, на тъмнина и объркване е смъртта на майка ѝ. "Как ще живея без майка ми? Как ще живея отсега нататък?" В тези горестни питания Мария долавяла скръб, страх и човечност. Тя разбирала, че, ако нейната приятелка, която винаги запазвала външно равновесие, именно пред нея открива своята ранимост и слабост, то е, защото вярва в искреното ѝ съпреживяване. Тя не само е познавала майка ѝ, но се е грижила за нея. Носещи едно и също име, между възрастната и младата жена съществували нежни и ласкави отношения. Неизцелимата лична скръб на поетесата е основно лирическо-философско състояние в последвалия лирически цикъл "Памет - памет". Звучащата в стиховете трепетно-сърдечна нота разкрива светлото величие на тази скръб.

Участието на Блага Димитрова в политическия живот на страната след 1989 година дневникът представя откъм неговата драматична страна - в огъня на полемиките възникват съдбовни пукнатини в отношенията с дългогодишни приятели. С разбиране, че писателят винаги е духовно-нравствен опонент на властта, тя приема предложението (настойчиво подкрепяно и от близките ѝ) да стане вицепрезидент с надеждата, че нейното служене на властта ще съвпада със служенето ѝ на хората. В индивидуално-нравственото ѝ битие влизането в Президентството е израз на стремежа да реализира своя идеализъм в конкретна работа за изграждане на мечтаното демократично общество. Размишлявала в творчеството си за облика и ролята на лидера ("Лавина", "Богомилката"), тя бързо разпознава подмяната и трансформацията на идеалите - това мъчително за човека на духа и културата явление. Дала си сметка, че силата ѝ не е в жанра на живота, че там може да претърпи провал, тя се връща към творчеството - нейното истинско призвание и предназначение. Чрез творчеството да продължи битката за висшите ценности - справедливост, добро, свобода. "Предизвикателствата" на действителността извикват в душата ѝ "смазващо безсилие", смут, объркване в нравствените критерии. "Нравствената отговорност, чийто израз е "комплексът за вина" ("Предизвикателства"), звучи в цитираните от дневника думи към Надежда Михайлова, които писателката изказва месец преди смъртта си: "Наде, Наде, какво искахме, какво стана!?"

Замислена като "дневник за едно приятелство", книгата на Мария Антонова изгражда фигурата на Блага Димитрова като цялостна личност, без дисонанс между художественото съдържание на творчеството и на нравствения живот, като хармонично единство на художника и човека.

© Дора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2020, № 4 (245)