ПРИРОДА И ЕРОС В ПРОЗАТА НА АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ

Дора Колева

web

Да хвърли надеждно пламъче в душите на своите "черни братя" - така писателят Ангел Каралийчев осъзнава творческия си дълг след потресението от кървавите събития през септември 1923 година. А това означава да намери изворите на спасителните живителни сили, които противостоят на омразата и разделението и чертаят пътя за връщане към извечния светопорядък.

За решаването на тази социално-нравствена и социално-философска задача писателят се опира на уроците, възприети в селския живот, и на съдържащото се във фолклорното изкуство народно светоразбиране. Те насочват погледа му към праосновите на човешкото битие: към единството със земята, с природата и с другите хора; към щастието, което е в любовта и в нравственото добро.

Поставяйки в центъра на творческото си внимание отношението човек - природа, писателят цели да утвърди радостта от самия факт на съществуването, да внуши идеята за живота - и своя, и чуждия, като неповторимост, като скъпоценен дар, който трябва да се пази

Импресионизмът на разказите в сборника "Ръж" (1925) - цветовите и светлинните явления, образната система, синестезийността изразяват дошлото от природата и разпростряло се върху човека животворно начало. Заразен от чувствената прелест на битието с неговата многоцветност и многозвучност, Илия от разказа "Пролет" възприема небето и земята като единство, като цялостна хармония; самопознава се като част от нея. Постоянно е впечатлението му за призивни гласове; не го напуска усещането за мистичното състояние на света. Това усещане е толкова силно, че изменя пропорциите на реалността, изтрива границите между реално и иреално. Пантеистичното световъзприемане оживява отделни елементи от пейзажа, придава на дърветата и къщите чувства, мисли, език; въображението вижда воловете като два големи бели орли, слезли от небето като благослов към земята. Целият свят е усетен като тайнство, в което властват силите на привличането, на разбирателството и любовта. Проникнат от доверие и любов към всичко, което го заобикаля, погледът на героя среща погледа на природния и веществения свят, който също излъчва отзивчивост; налага се концепция за хармоничен диалог, за съучастие с цялата божа светлина. Тази особеност на импресионизма в сборника "Ръж" - образите отвън да изразяват и чувствата, и идеята, определя неповторимостта на Каралийчевия художествен маниер, който не се поддава на повторение, на уподобяване. И това се вижда от съпоставката с творчеството на писателите от втората половина на 20-те години, за които сборникът "Ръж" се е превърнал в стилов образец. Илия Волен открива своя дебютен сборник "Черни угари" (1928) с разказа Пролет", който и по мястото си в композицията на сборника, и по стилистичната си фактура е проява на нескрит стремеж да се подражава на едноименната Каралийчева творба. Но ако нарочно търсеният лиризъм във Воленовия разказ остава като външно привнесен елемент, в разказа на Каралийчев потокът на живота и потокът на съзнанието, на чувствата органично предават съдържанието на образа.

Чужди на всякаква описателност, природните детайли в разказа "Пролет" представят самия живот и състоянието на възприемащия го субект. Само за миг се мярка кръстът - памет за загиналите, но внася промяна в настроението, в ритъма на повествованието. На фона на създадената връзка между всичко съществуващо, този детайл е знак за нарушено единство между природния и историческия път на българския човек. Болката от парещия спомен поражда още по-силен стремеж към преодоляване на границата между вътрешната сфера на човешкото съществуване и околния природен живот, когато се осъществява хармонията на взаимообмена и взаимоотдаването. Пропускайки през себе си енергийните потоци на света, превръщайки ги в свое лично достояние, героят изпитва потребност да ги вложи в земята, която се нуждае от грижовната ръка на стопанина.

Майката Земя е обемен образ с важно място в народната култура. Неговото присъствие в сборника "Ръж" носи печата на драматичната българска съдба. Напоена с кръв, тя трябва да ражда плод. Плодът - най-важен двигател на живота, резултат от сливането на женското и мъжкото начало, е закон и ценност, единни за природата и за човека. На такава основа - като жизнеутвърждаваща идея, в разказа възниква темата за Ероса. Тя получава своя апотеозен израз в мига на здрачаването, когато "синьото небе безшумно пада надолу. Падат звездите, пада луната. Земята се удави в синевина. Здрачът прегърна земята както младоженецът прегръща невестата си." Сякаш целият ден е прелюдия към прегръдката между земята и небето, между женското и мъжкото начало. Знаковостта на тази картина отеква в съзнанието на героя и в такава връзка в текста отново се възвръща персонифицираният образ на пролетта. Но ако в утрото на деня тя е въобразена като палава девойка, която скача от клон на клон, в настъпилата нощ е усетена "като незнайна жена със зелени замайващи очи". "Тя ми замая главата. Ходя като луд" - тези признания издават жажда и предчувствие за любов, подсказват за еротичен копнеж, вдъхнат направо от парата на разронените сочни буци земя, от въздуха, напоен с упоителния дъх на билки и треви.

И в "Куршуменото кладенче", и в "Гергьовски огньове" нощта не потиска, а се преживява като "невидима влюбена жена с тъмна мека пазва и хладни голи ръце", която разлива чувственост. Поради своята тайнственост, тя поражда възвишено настроение, привежда в съгласие духовночовешкото и общоприродното. Героите в тези разкази, както е присъщо за поетиката на сборника, са взети в онези моменти, когато до предел е изострено и открито жизнеутвърждаващото им чувство, но те не са хора само на непосредствения живот - имат памет, съзнание за отговорност, за морален дълг; в труда разкриват своята битийна същност, одухотворяващите си възможности, осъществяват съюза и сътворчеството си с природата. Любовта, като най-силна изява на жизнената стихия, извежда душите им в подем, в мечта по значими дела. Доловил как в знак на съпричастност "шумолят ливадите, шумолят клоните, шумоли кладенецът", как целият свят честити любовта му към Мария, Калчо от разказа "Гергьовски огньове" изпитва неудържим напор на сили и мечтае да направи голяма мермерна чешма. Нейният смисъл е: "Да се учат хората на добро."

Колкото и да са заредени с гореща чувствена страст, лирическите излияния на героинята в разказа "Ръж" са израз на порастване на душата; самата жажда, очакването, бленуването на любовта изостря не само сетивата, но пробужда и духовното Аз, порива по други хора и пространства: "Да замина и аз по света. Да видя как живеят далечните хора, какви песни пеят, какви думи хортуват."

Наред с лайтмотивно повтарящия се в хода на сборника образ "ръж", символизиращ живота и възкресението, в разказа е привлечен лунният мотив. В съгласие с любовния копнеж на героинята е издигнат неговият мъжки аспект, а от белезите му - проникването, преминаването от природното в човешкото пространство. Погледът на месеца означава мистичен момент в непосредствения контакт между човека и небесното светило, който активизира въображението, фантазмите, "лунната зона" на човека.

Ако в сборника "Ръж" чрез темите за природата и любовта писателят изразява жизнеутвърждаващото си светоусещане, тяхното тълкуване в разказите от втората половина на 20-те години отразява прехода от въпросите на онтологията към въпросите на етиката и гносеологията. В творби като "Орли", "Сватбата на Момчила", "Паричката", "Лъжовен свят" Каралийчев е вече проникновен тълкувател на еротичното, на неговите различни проявления, а мястото на природата е свързано с развитието на идеята и с акомпанирането на психологическите изживявания. Тези разкази са форма на авторовото участие в започналото през 20-те години активно обсъждане на темата за пола и любовта и свързаните с нея въпроси на нравствеността, етиката и естетиката. В българското постсимволистично пространство интересът към идеята за Ероса, разработвана в нейните онтологични и метафизични аспекти, се поддържа и от идващите отвън съчинения. Например книгите на Василий Розанов "Уединенноe", "Опавшие листья", "Семья как религия", в които се утвърждава божественият характер на телесността, на физическата любов като най-висше проявление на божественото, като достойна за религиозно преклонение. Или пък книгите на Николай Бердяев "Метафизика пола и любви", "Размишления об Эросе". Не ми е известно дали Каралийчев е познавал подобни философски текстове, нито пък доколко, в каква степен - непосредствено или от други източници, е проучвал теорията на Фройд за действащите у човека подсъзнателни сили. Сигурно е обаче, че той дълбоко е познавал българския фолклор, който най-напред му е открил истината, че в цялостния живот на човека имат важно място уникалните взаимоотношения между мъжа и жената.

В разказа "Орли" Каралийчев представя ероса като закон в природата, на който са подвластни всички живи същества, а човекът като съприроден с всеобщите енергетични потоци, като включен в универсалната картина на света. Заложеният в заглавието природен мотив задава идеята за съполагане с човешкото. В тази посока намират мястото си двете бели глухарчета, които "учудено се спряха под откосите, поеха към кладенеца и си захортуваха". Нивите, заплакнали жълти снаги, окъснелите кадънки - целият жив и динамичен свят създава атмосфера на близост, на интимност, на чийто фон се откроява привличащата съблазнителна телесност на Каля, дадена като възприятие на Жельо, което завършва с мисълта: "Да не му е буля..." Със своята недоизказаност тя поражда поле на многозначност, на еротични вибрации, повежда по-нататъшното действие, в което хората се оказват включени в общото състояние на горещина и трепетност. Косенето, изнемощелите падащи треви, замайващият мирис на сеното, поетизираният селски труд, когато обгорялото от слънцето младо тяло непринудено разкрива красотата си, разменените погледи и кратки фрази, от които струи еротично влечение - всичко това е спрегнато в единна органична картина.

Сгъстяването на горещината, интензивното чувствено напрежение се предава чрез ритъма - един от съществените компоненти на Каралийчевата поетика. Както в разказите от сборника "Ръж" и тук е функционално редуването на по-дълги и по-къси синтагми, но като доминираща ритмична единица встъпва периодичното повторение на един и същ мотив. Например, такъв детайл в поведението на Каля като изопването на гърдите се повтаря три пъти; структуроорганизиращо е паралелното редуване на мотиви от природната и човешката сфера. Мотивът "орли" се включва в текста най-напред като възприятие на Каля. Нейният прочит на двете птици е форма на хвърлено предизвикателство към мъжа. Следващата поява на образа е вече през неговия поглед и най-вече през въображението, а то като извор на подсъзнателните сили, на мечтите, на бленуването, на превъзбудените нерви проектира върху природното еротичния копнеж на човека: "Някъде по синьото небе се виеха двата орли. И може очите на орлицата да са зелени. Както е замахнал криле, големият ще връхлети да я удари - и двете птици, замаяни от обич, ще паднат като камъни в жълтата ръж. Да може и той като орела." И по-нататък писателят повтаря образа на орлите, водейки повествованието по спирала - с всяка тяхна нова поява се засилва психологическото напрежение. По логиката на такова ритмично движение, основаващо се на принципа на спрягане и сближение, се стига до финала, където човешкото и природното се сливат: "И той потъна в зеления шум на сеното, в зеления пламък на очите, които го гледаха замаяни. Един зелен щурец затрака тихичко над тях. Големите ливади угаснаха. Двата сини орли ги нямаше на небето. Те бяха паднали в меката жълта ръж."

Непосредствено свързан с нажежаването на чувствата е ритъмът на цветовете. В преминаващия през целия разказ пейзажен рисунък основни са цветовете на зеленото, червеното, синьото и жълтото. Писателят се опира на традиционната символика на цветовете. Зеленото е цвят на естествената природа и цвят на очите на Каля: "зелени като дълбокия вир пред дядовата Пейова воденица. Горят със затаен пламък." Зеленото на нейните очи е съчетано с червеното - цвета на огъня. Набелязващото се в текста противопоставяне между доминиращите цветове на страстта, на хтоничното - зелено и червено (съответно цветове на мъжкото и женското начало) и символизиращите надземност, небесна прозрачност синьо и бяло загатва за съдържаща се в творбата драматична нота, за дисонанс, нарушаващ природната хармония. Въпреки че в центъра на повествованието е космическият характер на ероса, включени са детайли от битовия свят, които откриват непредсказуемостта, своеволието на еротичното, което е извън категориите добро и зло, грях и вина: "Забравил беше Жельо, че тя е батюва му невеста и че батьо му трепереше прашинка да не падне отгоре й, забравил беше, че носи на големия си пръст жълт бакърен пръстен - дар от батя му."

Съотнасянето на стихийната еротична страст с темата за семейството и брака, с нравствените ценности, с временното и вечното усложнява представянето на любовта, показването й в различни ракурси, в различни аспекти.

В "Росенският камен мост" темата за любовта е свързана със съдбата на творческата личност - любимата е пожертвана поради повелята на дълга към социума. Морално-философската концепция за неотменимостта на жертвата се потвърждава чрез оценката на мъртвия баща и най-вече чрез висшата инстанция на природата, но любовта като страдание, като лично изкупление, остава.

Любовта като трагичен патос, вече поради несподеленост, определя съдбата на дядо Гено от разказа "Паричката". Станалото преди години е видяно и осмислено от висотата на сегашния момент, когато страстите сякаш са угаснали, но съхранената гледна точка, предаваща някогашното преживяване в цялата му психологическа сила, показва, че макар и утихнало във времето, любовното чувство е живо в траещото време на паметта. Темата за паметта се носи и от природата, чието място е сведено до отделни образи-символи - върбата, някога млада, е свидетел на разигралата се драма; водата, която бележи безвъзвратното изтичане на човешкото време, и звездата-паричка, символизираща вечното присъствие на любовта в човешкия живот. Идеята се поддържа и чрез асоциативната връзка между небесната звезда-паричка и паричката, която виси на гърдите на Вела, чрез синтеза на небесно-сакралното и земно-човешкото.

За нравствените аспекти, в които Каралийчев поставя темата за любовта, особено показателни са разказите "Сватбата на Момчила" и "Лъжовен свят". В "Сватбата на Момчила" любовното чувство води до просветление, до каритас, а в "Лъжовен свят", създаващ впечатление за втора фаза на предишния сюжет, еросът е показан като тъмна и разрушителна стихия. Според Николай Бердяев, изразител на християнската етика за състрадание, милосърдие, жалост в областта на семейството и брака, еросът сам по себе си е жестокост: той трябва да се смирява с агапе. Безсъзнателните пориви, смътните чувства трябва да бъдат издигнати в сферата на човешкото съзнание, чийто дълг е да контролира стихийните сили на природата и да установи порядък в хаоса. За такова тълкуване подсказва близостта в съдържанието на понятията: "лъжовен свят" и "греховен свят". В безизходност, поради невъзможност да разбере смисъла на проливащата се братска кръв, когато в боя хората забравят божествените заповеди, дядо Пейо от разказа "Гробът го вика" се обръща молитвено към Бога: "Господи, научи на добро греховния свят." Този призив хвърля светлина и върху концепцията на писателя Ангел Каралийчев за любовта, която включва идеи за свързаност, но и за различие между природното и културното пространство.

© Дора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2013, № 10 (167)