Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"БУРЕНИ" - САМОАНАЛИТИЧНАТА ПОЕМА НА АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ

Дора Колева

web

След спорадично излизали в печата стихотворения - израз на интимни настроения или драматичен отзвук на национални погроми и събития, през 1931 г. в Алманаха на вестник "Литературен глас" Александър Балабанов публикува поемата "Бурени". В словото си на юбилейното тържество, посветено на Балабанов, отдавайки внимание на поемата, Симеон Радев изтъква нейния самоаналитичен характер: "Би казал човек, че това е един разговор на един поет със самия себе си: пред видения от неговото минало, късове от неговото минало, късове от неговите търсения, един разговор пъстър, жарък и бърз." (Радев 1965: 372).

"Колко често и колко много мисля върху себе си" - това признание на Балабанов в студентската му кореспонденция с Димитър Бобошевски издава склонност към саморефлексия, към работа на самосъзнанието, съзнателно развивана и усилвана чрез философията на Лайбниц. Тихата радост "на самосъзнанието си отвътре" студентът Балабанов откроява като "най-голямата сила на всекиго, който иска да живее достойно" (Балабанов 1992: 199). Два дена по-късно следва изповедност в същия дух: "...от някой ден като няма що да правя седя та мисля какви работи са ме занимавали, през кои времена на живота ми. Та ми иде да се хвърля от рида та в тунела от яд и срам (...), но същевременно се и радвам, че се окайвам..." (Балабанов 1992: 200). "Окайването" според моралната философия на Лайбниц означава, че е "нараснала мярката за нашето съвършенство".

И ако младежът изпитва потребност да мисли върху проблемите на самосъзнанието, ако може да прецени "всяка работичка, случка, точно премерено колко грама влияние и тежест е имала" в живота му, то в много по-голяма степен процесът на самоанализ и равносметка е същностен и важен за навършилия петдесетгодишна възраст професор, в чийто живот е навлязла много младата авторка на стихотворения Люба Ганчева, на която той дава поетическото име Яна Язова. "Човек мисли, че ще направи нещо и додето помисли по-зряло, животът си отишъл" - споделя Балабанов пред Христо Бръзицов (1934: 493). Наближаващият юбилей навярно го е карал да размишлява за бързото изтичане на живота. В тази посока се е формирал и замисълът на поемата - оглеждане на личния индивидуален път - изминатия и сегашния, но в светлината на идеята за връзката му с историческия път на страната ни, с цивилизационните движения, в съчетаването на епохалното време и времето на интимния, на духовния и душевния живот.

За своето "Вчера", за своето "Отдавна", темата, с която се открива поемата, авторът говори чрез белезите на настъпилото техническо време: "преди тонфилма, преди радиото. И още преди киното." За тези нови изобретения, които "измениха света от корена на корена", той размишлява в статии, страда, че "поезията остана в тази епоха на заден план", но упованието му е, че "все пак стеблото на света дава все същите плодове, както преди хиляди години" (Язова, Балабанов 2002: 48). Те са любовта, мечтите, творчеството, вярата, надеждата, но и бурените.

Колкото и силно да въздействат на съзнанието, техническите открития не могат да заличат в емоционалната памет на човека първите непринудени, дълбоко лични впечатления, натрупани в детството - "времето на захарните червени петлета,/ набоцкани на дървени клечици", "времето на подирпладнешките латерни с папагалите", "времето на очилатата широкоока панорама там/ на училищния двор...". "Где е лекият, свободният, светлият въздух, който дишаше нашето детство със своите весели игри?" - ще въздъхне авторът в предговора на по-късната си книга "Любов и поезия" (1939), имайки предвид детството на човечеството, "онази пролет на света", а в поемата носталгията по собственото детство и младост, по благодатното "някога" е съсредоточена в мотива "рани". Те са равностойни на вътрешния опит, символизират духовния стоицизъм, с който е постигнато познанието:

А раните ми зеят и зеят - и не се затварят -
Да не чакат пък самото блаженство да ги затвори
Че блаженството - то е само един миг -
И цял живот го чака.

Явен е намекът за Гьотевия Фауст: "О, миг, постой, поспри...". В писмо до Бобошевски, като го съветва да наблегне върху втората част на Гьотевата творба, Балабанов пише: "Ще видиш как човек като се стреми и бори, като се бунтува против себе си, против всичко, като се вдълбочава в себе си, ако и да греши постоянно най-накрая го осиява истината и най-висшето блаженство. (...) И всички ли стигат до него..." (Балабанов 1992: 115).

Самоаналитичният и изповеден характер на поемата предопределя нейната цялостна образна система, явяваща се вариация и развитие на мотиви, вече възниквали в други, предишни текстове на автора.

Лирическото признание: "В дъното на моето Отдавна/ Там са замръзнали моите пролетни, есенни и зимни бури" асоциативно припомня стихотворението "Късна есен" (посветено на Ал. Гиргинов), чиято тема е ценността на спомените:

И бясна буря няма да отбрули
От миналото мое нито лист
И нивга облак няма да затули
На изживяна радост свода чист.

В интервюто на Хр. Д. Бръзицов Александър Балабанов изказва сходна идея: "Но не жаля, че са си отишли младините, а се радвам, че са били някога." Тази радост, проникната от тъга, формира отношението към спомена - съзнание за нещо, отишло си завинаги, но и възможност да се преживее отново чрез съхраненото в паметта: "И стръвно скопчвам в него аз ръце" ("Късна есен").

След стихотворението "Автобиография", където в духа на "Българан" Балабанов декларира своята многоликост, в "Бурени" той отново изразява самосъзнание за наличие в характера си на разнообразни качества, непобиращи се в една или друга опростена схема. Самохарактеристиката: "Ти си невъзможен на теория" държи сметка за собствените духовно-емоционални противоречия, но същевременно е алюзия за Гьотевия афоризъм: "Сива е, драги приятелю, всяка теория."

Образите също носят повече значения. "Цветята в бурените на градината в задния двор" освен важното за поемата съотношение "цветята - бурените", създават интимно усещане за родното място, същевременно символизират красотата и женствеността, с които са свързани младежките мечти. "Жените са цветята на нашата пролет. Жените са тръните на нашите рози." - пише в "Афоризми"-те си Александър Балабанов. Поетичното одухотворяване на цветята, които като хората се влюбват, той е видял у Хайне, чието стихотворение за самотния северен бор, унесен в сън и блян по далечната палма ("Ein Fichtenbaum steht einsam"), е превел още като студент.

Автоцитатът от ранното стихотворение "Мак" разширява представата за зноя на пролетните чувства и подготвя прехода към "задушната мараня" на летните нивя. Картината на "класовете, дъх стаили,/ слушат сръп да не кънти" някога е провокирала стихотворението "Песента на смъртта". Авторът включва текст от това стихотворение, за да покаже темата "смърт" като меланхолична поза, присъща на младостта, но тя има и своето реално основание - ранната смърт на майка му, на сестричката, на любимото момиче. На 6.І.1899 година той пише на Бобошевски: "Толкова неща ми минават през ума... всичко предвиждам, за всичко мисля, но смъртта, всеобщата смърт е началото и краят на всичките ми мисли." Три месеца по-късно: "Научих някои много важни работи за човека след смъртта на Берта". Много е вероятно Яна Язова да е познавала "Песента на смъртта", защото нейното стихотворение "Земя" ("Язове") е психологизиран вариант на същия сюжет: "Сърпове падат, сърпове жънат нивята./ Ний тръпнем безсилни, ний изкласили вече за жътва."

На темата за смъртта авторът противопоставя идеята за живота:

Махнете се от мене страхове
Живота е по-силен от вас -

Същевременно, за да наблегне, че въпросът за живота и смъртта е по-сложен от патетичната декларация, той вмъква ироничния апостроф: "Каква голяма дума беше таз!" Подобна увереност и последвалото я съмнение навярно има предвид Димитър Михалчев, когато пише за Балабанов: "Неговият идеализъм, като творец на една художествена илюзия, е неразделен от трезвата природа на тогова, който създава тази илюзия." (Михалчев 1934: 526).

В мемоарната книга "И аз на тоя свят" Балабанов споделя, че в "Бурени" си играе "с кокалчета на поезия и лудини" (Балабанов 1979: 197). Една от проявите на тази "игра" е внасянето на едни и същи мотиви в различни смислови контексти. Ако зрелите класове най-напред са организирани около темата "смърт", по-нататък стават материал за друго иносказателно говорене:

Венец от класове ще си сплета,
Той ще преживее всичките цветя -
И вятърът да го разпръсне -
От него нова жетва ще възкръсне.

Три години по-рано в есето "Не о едином хлебе жив будет человек" (1928) Балабанов изказва мисълта за трайното, дълговечното с помощта на същия образ: "Хубав е венецът от пресни вейки: още по-хубав е венецът от рози, от теменуги, от минзухари, шибои, люляци. Но най-хубав и траен е венецът от зрели класове. Ако вятър го разпръсне - нова жетва ще възкръсне."

Лайтмотивното повторение на мотивите "рани" и "мечти", тяхното вариране и съотнасяне също е подчинено на необикновената подвижност и преливност на авторовите мисъл и чувства. Зеещите рани - метафора на сладостната болка по притежаваното в детството и младостта, стават знак за натрупан опит, за горчива ирония и скепсис: "нямаш никакви успехи", за страхове и предупреждения:

Твоите рани - те пак зеят.
И зеят.
И ти се смеят...
Аа!... Те се смеят...
Моите рани.
На мене се смеят.
Смеят се като глумците в стари и хубави комедии.
Както в Крал Лир глумецът се смее на своя господар.
Пак се излъга - или излъга.
Крал Лир комедия ли е?
Но те нали се смеят.
Смеят се и се плезят на тъгата ми,
Че носела одеждите на радостта;
Смеят се, че стои светла и нежна
Като статуя от розов мрамор -

В интелектуално-психологичния, емоционално-естетическия свят на автора се дочуват гласовете на древните гърци, които разглеждали комедията като пародия на трагедията, като съотношение на дух и душа. С идеята за смешението на жанровете Балабанов е свързвал жанровото своеобразие и на своята поема. Пак в съгласие с античните и по-късните европейски поети той възприема скръбта като радост, защото изворът на тъгата е много по-дълбок и песента от него е неизчерпаема. В статията "Песента" (Балабанов 1910) той се позовава на Гьоте, който намирал сладост само в тъгата: "А в своите прочути два стиха из мъдрата му трагедия "Торквато Тасо" като най-съществено свойство на поета изтъква способността му да казва що и как страдае." В поемата "Бурени" тъгата е "светла и нежна", именно защото се откроява в контрастното си съседство с радостта. За диалектическата свързаност на нещата, за преливността на техните качества Балабанов размишлява още като студент. В писмо от 5.VI.1904 година до Бобошевски той пише: "Песимизмът освобождава оптимизма от будалъка и му оставя само здравото", а в "Афоризми"-те същата мисъл е изразена още по-категорично: "Щастието без тъга е мъртвило. Нещастието без тъга е мизерия." (Язова, Балабанов 2002: 49).

Трагикомедията в битието на човека Балабанов е видял в "стари и хубави комедии". Фрагментите в поемата следват онзи ритъм, който му е внушил "гениалният тивански орел, царят на лириците Пиндар": "Случи се някой повярва, нещо хубаво е сдобил - и безмерно опиянение нагоре с дързък устрем, понесен на своя опасен блян. Но мигом се дигне, мигом и падне, повален от обратната помисъл на съдбата." ("Не о едином хлебе жив будет человек"). Люлее се люлката между раните и мечтите, между надеждите и горчивините от "бурените" на живота. Радостта - "разперила пъстри и леки коприни/ като детско хвърчило/ в летните, в някогашните летни и прашни привечери край пътя" е помрачена от угнетяващите крясъци на папагала в зоологическата градина: "Никога! Никога!", припомнящи символичния гарван на Едгар По. Новият полъх на надежда идва с образа на Развигор - символ на извисено-духовни и нежни чувства:

Ще разтвори всичките пъпки в гората,
Те ще ме видят и ще ме дарят с пролетта.

Тоналността изцяло се сменя от щастливо пролетно настроение. Унесът, с който лирическият Аз се отдава на обхваналите го любовни чувства, показва колко млада е душата му. Но рефлексията, съзнанието за възраст разколебава мечтите и налага драматична равносметка:

Изсъхна жизненото ми дърво.
Днес е мисъл. Утре ми е само страх.
Вчера е зарито в прах...

Превърнал императива на Шопенхауер: "Познай самия себе си!" в свой личен принцип, Александър Балабанов още като студент се вмисля не само в собствената си разнолика природа, но и в качествата и недостатъците на българина. По-късно, в битието си на културен деятел, в статии, в интервюта той изказва тревогите си по повод негативните сили, борещи се в българската душа. Субектът в поемата "Бурени" също изпитва горчивина, поради неспособността на българите да разкъсат мъглата, в която са скрити душите им. Непознали лицата и сърцата си, те не могат да открият потребността си от съпричастност, от общуване, от свободно, без страх от омраза и отмъстителност изговаряне на мислите си. Затова остават разединени и отчуждени. В такъв контекст непосредствено, без маската на иронията, избликва лирическото признание:

Но моето сърце е трепетликов лист,
и всеки шепот на Развигор то разбира
Съгледа облаче на свода чист -
Преди да гръмне бурята, замира...

И сякаш за да предотврати преминаването на лиризма в умилителна сантименталност, възниква друг глас, откриващ конфликтното състояние на собственото съзнание, което се изразява с ирония и трагизъм:

Стани и ти папагал, или стани и ти против себе си -
И тогава - поне еднъж в живота
И ти да си в числото на тези, които са победители в тоя свят.

В тези печално-рационални наставления отново разпознаваме гласа на Шопенхауер: "Единственото средство, за да ни обикнат, е да си наметнем кожата на най-глупавото животно." (Шопенхауер 1991: 216). Папагалът - факт-спомен от панорамата в детството, открива своя двойствен смисъл - означава мисленето с чужди мисли - според Балабанов най-голямата слабост на много български интелектуалци.

Кризисното състояние - без мечти, "само с тия зинали рани", обръща погледа към спомена за преживените съкровени чувства. В емоционалната памет е съхранен онзи ден, "когато я видях/ от свян и щастие смутен"; още по-ярко се откроява любовта към родното място - изпитана, проверена в съдбовни моменти за личността и родината. Три години по-рано в статията "Мисли върху българската литература" (1928) Балабанов изказва огорчението си, че българските писатели остават равнодушни към народните бедствия: "Ако е въпрос за някои важни и големи събития - те станаха от големи по-големи за нашите малки уста. И литературата ни ги отмина почти незасегнати. Или тя остана незасегната от тях." Въвеждайки в структурата на поемата свои стихотворения, писани по повод на Балканската война, той цели не само да припомни как заедно с народа си е споделял страданията и тежестите на съдбата, но и заради техните допълнителни контекстуални значения и връзки. Актуализирането на предишните текстове постига двойно преживяване - и на някогашния исторически факт, и на сътворената във връзка с него художествена реалност.

Със самосъзнание на автор, откликнал на общото национално страдание, Балабанов навярно е смятал, че има право не само като литературен критик, но и като поет да постави въпроса за същността и задачите на поезията. Както в статии, така и в поемата, той защитава разбирането, че литературата трябва да бъде писана "за живота и поради живота, а не за критикари, за литерати" (Балабанов 1923: 243). В неговата идейно-естетическа концепция предно място се отдава на читателя: важното е той да чувства, че нещо му казват, че отговарят на някакво негово питане. Иронично-подигравателното отношение към "кривоустия оратор", към безвкусиците на резоньорството, на големите пози и думи доказва, че "морализирането, вземането на обществено-проповеднически тон е катастрофално за поезията" (Балабанов 1933: 179). "Кривоустият оратор" е пример за урока, възприет от Аристофан: в "Птиците" той "представя шарлатанията на тия поети, които искат да прикрият бездарността си нарочно чрез опаки и безсмислени излияния, чрез дръзки, бомбастични и натруфени изрази в стихове." (Балабанов 1973: 385). Авторът на поемата издига като действено и автентично онова изкуство, чиито метафори могат да бъдат: "вино направо от бъчвата" и "мед направо от връчвата".

Мотивът "рани", с който започва творбата, в хода на структурното изграждане става член на опозицията "мечти - рани". Във финала мечтите се разпознават в раните, отъждествяват се с тях. Мечтите - това са всъщност и идеалите. Живеенето с идеал вече предполага рани, поради беззащитността на идеалистите. Чрез отношението "мечти - рани" авторът говори за болката от познанието, за непостигнатата хармония между мечтите и действителността. Драматичната ирония, с която се тълкува темата, създава асоциации и за други текстове на Балабанов. Например за есето-спомен "Някога, не сега...". То съдържа елегичен размисъл по повод мечтите да се построи паметник на Христо Ботев, най-напред "на площад Александър - в средата най-високо от всичко", после на Вола и в крайна сметка - нерадостните обобщения за народопсихологията, за изкористяване и на най-светлите идеи, поради партизански интереси. Във финала стои горестната равносметка: "И оттогава аз не градя вече паметници на Ботев, а си издигам свои собствени замъци, в които затварям огнените си мечти...". От размисъла, от тъгата, определяща състоянието на духа, се върви към по-мащабния извод:

Сън, сън, сън е
Битието на света;
иде от Нищото и в Нищото тъне -
на суетите суета.

Ти всичко разлюби,
Преградите разбий;
Радост и скръб -
Ще ожъне същи сръп.

Пламнали смехове,
Подвизи, грехове -
Всичко е звън,
Всичко е сън!...

Поемата синтезира болките, тревогите, предупрежденията, изстрадани от автора - един от изявените интелектуалци на своето време. Изявявайки индивидуалното си съзнание, той постига съпричастност с идващото от световната култура. В последните редове, където се изказва идеята за преходността на живота, за относителността на ценностите, звучат и гласовете на Хераклит, Пиндар, Еклесиаст.

В състава на културата, в обществено-социалната атмосфера на времето поемата на Балабанов остава малко позната. Той едва ли се е надявал на популярност, утешавайки се с примера на Гьоте, който казвал пред Екерман за своите творения, че са "написани за отделни хора, които искат и търсят нещо сродно тям и които имат стремления, подобни на неговите". Такъв, духовно родствен ценител, е Симеон Радев, който определя поемата като "един образец на истинска модерна поезия: "Всичко има тук: има нежност, тъга, цветя, простори, има и горчив смях, пламъци и скърцане на зъби.". Изявяващият се млад художествен критик Кирил Кръстев също е провокиран от поемата, за да напише първия си литературно-критически текст. Той апелира към прочит, непредубеден "от каноните на класическата хубост", за да се разбере "големия смисъл на "Бурени", на "това особено поетично явление", с което "Александър Балабанов се прояви като най-авангардния модерен поет у нас" (Кръстев 1934: 551). В същия дух, за творбата като урок по модерност, е организиран и отзивът на Яна Язова: "Бурени" е нещо съвсем ново и като форма и като съчинение в поезията. Ето защо, тая поема аз я схващам и другояче, като нещо съвсем особено, дори много смело е да мисля, че тая поема е написана въпреки всичко друго свое, и като един силен, гениален пример за поетите, за тия, които се занимават с поезия." (Язова 1934: 508). Въпросът, който си задава и Симеон Радев по повод на творбата, е "дали Балабанов не е мислил да каже: искате нещо модерно - елате да ви науча аз що е модерно." Въпреки че гледа на модерното като на естествен и необходим момент в естетическите процеси: "древните елини са били винаги за модерното" (Балабанов 1926), Балабанов едва ли се е стремял да бъде преднамерено модерен. Самата психологическа усложненост на лиризма в новото време (внушение, съдържащо се в поемата) вече предполага да се преодолее инерцията на известните форми. Превърнал принципите на Сократ, на Платон за свободата на духа в своя основна ценност, в цитираното вече интервю на Хр. Д. Бръзицов той спонтанно възкликва: "От всичко най-много ценя свободата. Какво блаженство!" (Бръзицов 1934: 493).

В поемата "Бурени", в която Балабанов си играе "с кокалчета на поезия и лудини", творческата свобода се проявява както в избора на метафори, така и в структурата, която сама по себе си въплъщава идеята за свободата. Композицията побира разнородни и разномащабни планове и пластове на живота: преживявания, спотаени зад маската на иронията и пародирането, и други - на открита нежност и възвишена поетичност. Поемата е наситена с образи с двойствен смисъл - на факти от веществения свят и на символи: бурените, цветята, класовете, папагалите, циганката Атидже, Развигор. Цялостният текст като особена художествена реалност обединява в ново смислово и структурно единство сегашно изказване с предишни стихотворения. Някои от тях звучат мелодично; оформени са в класически отчетливи редове и строфи, което още по-релефно ги откроява на фона на дългите свободни стихове. Автоцитати и автореминисценции изискват активен читател с ретроспективно знание за предходни творби на автора, включително на статии и есеистично-публицистични текстове. Същевременно в поемата се съдържат алюзии за Гьоте, Шекспир, Едгар По, Пиндар, чрез които се осъществява диалектика на частното и общото, разширява се контекста на произведението. Може да се каже, че поемата дава урок по това как българската литература може да се приобщава към най-високите постижения на световната литература - една от най-съкровените мечти на Александър Балабанов.

Според Михаил Неделчев с поемата "Бурени" Балабанов е искал да бъде на висотата на Яна Язова - има предвид нейните "дълги, стихийни, бесни" стихотворения в сборника "Язове". Тази оценка е справедлива дотолкова, доколкото и двамата автори следват свободата, която им подсказва творческата интуиция, без да се съобразяват с теории и норми. Но докато Язова се оставя на вълната на импровизаторството, светът в творбата на Балабанов е осветен от дълбок и безпощаден самоанализ или по думите на Кирил Кръстев от онова "безподобно морално харакири, което позволява на всекиго да надникне в душата му". Ако в посочените нейни стихотворения властва едно емоционално състояние, чийто градус на напрежение нараства до кресчендо, поемата се гради по принципа на естетическите смешения.

Импулсирана от етапен момент в живота на Александър Балабанов, поемата "Бурени" изразява неговото индивидуално съзнание, лично преживения душевен и духовен опит, същевременно говори "за паразитите и бурените в това техническо време", за "буренясалата градина" (Шекспир) на българския живот. Оттук и драматичната нота, която въпреки естетическите смешения звучи доминиращо в атмосферата на творбата, като знак за духовното състояние на българския интелигент, за самотата на духовните ни първенци.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Балабанов 1910: Балабанов, Александър. Песента. // Пряпорец, бр. 52, 1910.

Балабанов 1923: Балабанов, Александър. Кой се интересува у нас от българската литература. // Слово, бр. 243, 05.02.1923.

Балабанов 1926: Балабанов, Александър. Модерно и антично. // Развигор, бр. 236, 1926.

Балабанов 1928а: Балабанов, Александър. Не о едином хлебе жив будет человек. // Ден на изкуствата. Един лист. Великден, 1928.

Балабанов 1928б: Балабанов, Александър. Мисли върху българската литература. // Литературен глас, бр. 4, 1928.

Балабанов 1933: Балабанов, Александър. Прибежища за посредствените. // Литературен глас, бр. 179, 29.01.1933.

Балабанов 1973: Балабанов, Александър. Произход на литературната критика. // Балабанов, Александър. Студии. Статии. Рецензии. Спомени. София: Български писател, 1973.

Балабанов 1979: Балабанов, Александър. И аз на тоя свят. София: Отечество, 1979.

Балабанов 1992: Балабанов, Александър. Писма. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1992.

Бръзицов 1934: Бръзицов, Христо Д. Един час при Александър Балабанов. // Александър Балабанов. Из един живот 1898-1934. София: Държавна печатница, 1934.

Кръстев 1934: Кръстев, Кирил. "Бурени" от Александър Балабанов. // Александър Балабанов. Из един живот 1898-1934. София: Държавна печатница, 1934.

Михалчев 1934: Михалчев, Димитър. За Ал. Балабанов - човека с двете лица. // Александър Балабанов. Из един живот 1898-1934. София: Държавна печатница, 1934.

Радев 1965: Радев, Симеон. Моето приятелство с Александър Балабанов. // Радев, Симеон. Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София: Български писател, 1965.

Шопенхауер 1991: Шопенхауер, Артур. Афоризми за житейската мъдрост. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1991.

Язова 1934: Язова, Яна. Поезията на Александър Балабанов. // Александър Балабанов. Из един живот 1898-1934. София: Държавна печатница, 1934.

Язова, Балабанов 2002: Язова, Яна, Балабанов, Александър. Афоризми. София: Изток-Запад, 2002.

 

 

© Дора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2019, № 12 (241)