"ПИСМА НА БАЙ ГАНЯ БАЛКАНСКИ ДО РУНЮ ДУХАЛОТО ИЗ СЕЛО ШИРОК-ГРЪЦМУЛ"

Димитринка Дамянова

web | Феноменът Бай Ганьо...

Книгата "Писма на Бай Ганя Балкански до Руню Духалото из село Широк-гръцмул" се състои от шест писма, пет от които са от името на Бай Ганьо, а едно е от името на неговия приятел Руню Духалото. С всяко писмо те си честитят настъпването на новата година, последователно 1906, 1907, 1909, 1910, 1911, 1912. Писмата описват състоянието на трите села, чиито условни имена (Широк гръцмул, Брашнян чувал, Триге тулум) подсказват тяхната универсалност - във всяко българско село социалната действителност е като в представените.

Представяйки политическото състояние на българската държава, писмата критикуват управляващото правителство (независимо кое), наличието на много партии, неосведомеността на населението. При случайна среща с министъра на общите грабежи и на пътищата на запитването на министъра за името на селото Бай Ганьо обяснява: "... май гръцмулят ни е широк, че от там. Колкото изчукаме лете, зимно време ги изпукваме, та от вам си води името и селото ни". Съвсем открито се казва, че гърлата са широки не на народа, или поне не толкова, а на управляващите. Иронично са назовани министрите - на грабежите, на народната простота.

Авторът на писмата не е упоменат, възможна негова цел е да покаже приспособимостта, нагаждаческия характер на българския народ, постоянния стремеж към изгода, да критикува политическото състояние на страната, представяйки хаоса, царящ навсякъде. Книгата е издадена през 1912 г. - годината на Балканската война, време на хаос, безредици, убийства.

Селата, от които си разменят писма двамата приятели, са три, Руню е в Широк гръцмул, докато писмата на Бай Ганя са и от Брашнян чувал, веднъж от Триге тулум, и от Широк гръцмул, но представената картина и на трите села е еднаква, дори при описанията на обществените сгради във всяко едно от селата, се използват едни и същи описания:

Училището ни е тъй здраво, че се люлее, като тичат децата вътре. А като удари студ, децата играят вътре на топло, тракат си зъбите и се шегуват.

За божия храм:

Ала много е страхлива нашата църква: щом гръмнат на Великден с прангите, тя се разтреперва горката.

В първото писмо образът на Бай Ганьо се различава от образа в останалите писма, а и от този, създаден от Алеко Константинов. В това писмо Бай Ганьо е наивен, по селски практичен, искрено се възмущава от това, че в селото на Руню - Широк гръцмул, пият ракията и виното неразредени, че даскалите хем са учени хора, а ядат по време на пости.

Карал съм се, псувал съм, били сме се с жената, на комшията нож съм вадил, майка си съм държал по три дни гладна - ама от такова нещо да ме пази Господ: да ям у пости.

Този Бай Ганьо спазва религиозните повели, с наивното убеждение на свързания с църквата селски човек той твърди, че по-страшно от грях пред бога няма. Явно Бог няма против "ваденето на нож". Въпреки че образът на Бай Ганя в това писмо може да се определи като положителен, иронията прозира:

Черквата ни е много хубава и висока, кубето й достига до облаците, и скоро е правена, тук старите хора я помнят. ... Излез ти на зимно време от топлата стая и влез в замръзналата църква, че да се осветиш.

Възмущението му от това, че църквата в Широк гръцмул давала пари с файда на хората, звучи искрено. Бай Ганьо съжалява бедността на българите и същевременно изобличава църквата и нейните служители. Църквата е представена не като свято място за утеха и молитви, а като ограбваща народа институция, която не се грижи за вярата.

Ами не ви ли идва на ум, ако човекът не спечели пари да си плати борча и вий го насилите да си продаде стоката - какво ще стане? Нали ще вземе да попържа най-хамалски и поп, и черква, и епитроп, и кандило, и св. Гергя, и св. Миная, че няма да стъпи вътре ни той, ни децата му, като им изгорите душата... Колко пари струва оная черква, която разсипва дома на своите чеда?

В това писмо Бай Ганьо не застъпва никаква политическа позиция, той е обикновен селянин, дори не е инициативен, като Алековия герой. В другите писма образът търпи развитие, доближаващо го до Алековия Бай Ганьо, развитие, което е своеобразна критика на социалното и политическото състояние на страната.

Второто писмо е единственото, написано от Руню Духалото, живеещ в Широк гръцмул, а според адреса Бай Ганьо е в с. Триге тулум. Представено е отношението на Руню към духовенството, просветата и политическия живот. В следващите писма Бай Ганьо не само изповядва тези идеи, но във всяко писмо мнението му е различно от това в предходното. Като коментар към една статия в "Черковен вестник", според която духовенството трябва да избави народа от пиянството, Руню казва: Ами че има ли по-големи крепители на пиянството от поповете? Има ли по-големи пияници от тях? Реторичните въпроси представят мнението му за църковните служители. На тях не само не се вярва, те не се уважават, как тогава да се търси подкрепа, утеха в църквата? Нещо повече, Руню обвинява духовенството за отслабването на вярата у хората - С какви очи ще гледам попа да служи в църквата, когато цяла нощ е пиянствувал в кръчмата и е безобразничил? Обикновеният селянин критикува църковния служител, този, който трябва да служи за пример, който трябва да поучава и наставлява.

Състоянието на обществените сгради е също толкова трагично, колкото и в Брашнян чувал, откъдето Бай Ганьо изпраща първото си писмо. Руню е недоверчив към партиите, уважава само министера на Народната Простота, който според него трябва да е на власт независимо от управляващата партия, тъй като До един да измрат даскалите, няма да му заплаче окото. Независимо дали от думите на Бай Ганя, или от тези на Руню, иронията присъства във всички писма и колкото осмива, толкова и критикува.

Останалите четири писма са написани от Бай Ганьо и няма никакви индикации за евентуален отговор от Руню; освен обръщенията, нищо в текстовете не подсказва комуникация. Това може да се обясни, от една страна, със сливането на идеите на двата образа в едно след второто писмо, а от друга - за автора критиката чрез образа на Бай Ганя е достатъчна. Образът се променя - от обикновен селянин, неинтересуващ се от политика, до активен симпатизант на различни партии. Ние сме винаги с правителството. Възможна цел на автора е да покаже, че всеки необразован и неинтересуващ се от политика селянин може да претърпи подобно развитие и да влезе в политическия живот. Последиците от това се разкриват в следващите писма.

В третото писмо Бай Ганьо е от партията на "стамболистите", а в четвъртото писмо четем: тая отровна змия, наречена стамболовщина. Независимо от управляващата партия той гледа своя "келепир", не се интересува от друго - идеи, народ, държава, това е бошлаф работа.

Третото писмо започва с "възхвала" на медицината:

... да са ни живи и здрави бабичките, че ни помагат, а то да остане на докторите, живи ще ни изморят. ... Чука те от там, чука те оттатък и туй то. Налее ти малко водица в едно стъкълце - дай 5 гроша.

И пак наивно, иронично разказва за своето посещение в столицата, и като човек, справящ се с изпречилата му се ситуация, кара "джилязницата" сам, защото железничарите стачкуват:

Влязох у джилязницата, седнах на машината, че като й дадох фитиля - хайде на София. Не ти бръсна ни станция, ни спирка - право там слязох.

Бай Ганьо е въплъщение на природната интелигентност, на неотчайващия се човек, който се справя с проблема тук и сега. Пристигнал благополучно, той разглежда зоологическата градина, чуди се на това, че има вълци в нея и с типичната си практичност е готов да налови "цял вагон", стига да има добра печелба от това.

Бай Ганьо случайно се среща и разговаря с министра на общите грабежи и на пътищата. На запитването на министъра за състоянието на пътищата в неговото село Бай Ганя смело отговаря: Що ни трябва калдъръм, господине? Ние си ходим с кокили из улиците.

Смелост, хитрост, ирония...

- Ами имате ли опозиция в село?

- Хаир, няма таквоз нещо. Ний сме винаги с правителството. ... Нямаме време да се борим с облаците. Правителството каквото направи все е добро.

Бай Ганьо пише, че се връща в село, но веднага след това започва да описва студентския бунт в София като очевидец. Като очевидец описва и посрещането на руснаците по случай тържествата в София. Никъде в писмата пряко не се казва, че героят е член на някоя партия, но говорейки за "стамболистите", той навсякъде в това писмо се изразява в ние-форма:

Ама пък ги посрещнахме добре. Сигурно, ако не бяхме ние, стамболистите, на власт, нямаше да стане посрещането тъй славно. Макар да сме ги псували толкоз години, пак ги посрещнахме добре. Тъй го изискваше политиката.

От този момент образът е представен изцяло в отрицателен план, Бай Ганьо се превръща в насилник, оправдаващ терора и хаоса. Чрез неговия образ авторът открито критикува Стамболовото правителство и начина му на управление. Бидейки част от "стамболистите", героят през думите си изобличава партията и нейния режим.

Отношението към учителите е коренно различно от това в предходните писма:

Като издушим по-будните от тях (от учителите) работата е оправена. ... Те са опасни като едновремешните комити. Немирни копилета, дявол да ги вземе! Те бунтуват народа, та не можем да си дигнем главата от митинги. Какво хубаво ще е да няма нито един даскал по селата!... Искали правдини. Аз не мога да се начудя какви правдини могат да дадат на един прост народ! За народа е дадено да работи.

Героят споделя идеи, различни от тези в първото писмо:

Училище! Огън да го гори него, като ще излизат от там такива учени - да правят сметка на хората, кой по какъв начин се е обогатил.

Никъде не се посочва Бай Ганьо да е част от управляващите, нито се споменава личната му изгода от управлението на "стамболистите". Като залепена в текста е репликата на един писар, с когото Бай Ганьо разговаря:

Бог да прости Алеко Константинов, че написа книгата "Бай Ганьо", а то инак нямаше да се знае какви сме ние, българите. Макар да свършим и най-висша школа. Табята си, кай, човек не може да мени, па това си е.

Това изказване е приложимо към цялата книга, писмата могат да се разглеждат като опит за доказателство на твърдението, че "Табята си човек не може да мени!". Седемнайсет години след излизането на книгата на Алеко Константинов "Бай Ганьо - невероятни разкази за един съвременен българин" през 1895 г. нравът на българина според неизвестния автор си е същият - Като има келепир, и бай ти Ганьо знае да обича.

Книгата представя приспособимостта на българина. Бай Ганьо симпатизира ту на една партия, ту на друга и е еднакво активен, пламенен симпатизант, независимо от партията и идеите й. Сам той казва в третото писмо: Срещу ръжена се не рита, той е такъв, какъвто го изисква ситуацията. Докато "стамболистите" са на власт, Бай Ганьо е агресивен, дори зъл, "бори се" срещу противниците на правителството. Но в следващото писмо, което е от края на 1908 г., отношението му към Стамболовото правителство е коренно различно:

Цели пет години тия мракобесници грабиха България, стамболовистите са сбирщина от зверове.

Народът не е прост, а е сила, избавила държавата от петгодишните мъки и теглила. Поздравление заслужават всички, опълчили се срещу Стамболов - учители, железничари, студенти, интелигенция, всички, които една година по-рано, в третото писмо Бай Ганьо, искаше да заличи от лицето на земята.

В това писмо има един парадокс, породен вероятно от невнимание от страна на автора - датата на писмото е "31 Пъздерник 1908", Бай Ганьо поздравява Руню с настъпването на 1909 година, а в текста се възхвалява 11 юли 1911, когато стана констатуцията в Турция, но като факт това не е вярно. През юни 1911 г. е изменена за втори път Търновската конституция, която става известна като "Сребърна конституция". Турция приема конституция през 1876 г., която след това е отменена, а през 1908 г. е възстановена след младотурската революция. Не може да се прецени дали тази грешка е поради объркване или незнание на автора, или се цели да се покаже неосведомеността на Бай Ганьо.

Като бележит ден е отбелязан и 22.09.1908, когато е обявена независимостта на България, но Бай Ганьо продължава иронично:

Сега ний не се казваме княжество или кралство, а царство България. Ха, ха, ха, ще стигнем Русия и Германия, малко остава още до империя.

В края на това писмо Бай Ганьо споменава за навлизането на австрийските войски в Босна и Херцеговина и за превземането на о-в Крит от гърците, но тези събития не го интересуват: Да си късат главите - се толкоз ми струва.

В петото писмо, с което се честити настъпващата 1910 година, Бай Ганьо прави равносметка на изминалите години, като 1907 г. според него е била най-страшна:

Зло, от турско по-зло. Цяла България се люлееше като море: митинги, протести, стачки у сяко село.

Само като факти се споменават откриването на Народния театър, затварянето на Университета, свалянето на стамболовисткото правителство, добрите взаимоотношения с Турция след изкупуването на железниците:

Сега дължим на Русия, ама барем на православен господар, а не на келяв турчин.

Бай Ганьо коментира законите на демократите, особено внимание отделя на закона за ергенския данък:

Те ни обложиха с данък като овцете с беглик. На овца по два гроша, на ерген по петдесет гроша. Значи един стар ерген колкото двадесет и пет овци.

И в това писмо има парадокс, Бай Ганьо се ядосва, че трябва да плаща този данък, докато в първото писмо говори и за жена си, и за децата си. Според написаното той трябва да е над шейсетгодишен:

Макар да съм ходил петдесет години ерген, пак ми е мило за онзи (ергенския) живот.

Последното, шесто писмо е от края на 1911 г., Бай Ганьо говори за чумата като бедствие, пратено от Господ срещу неправдите по света. В Русия много села са запустели, защото руснаците се бунтували срещу царя и Бог изпратил чумата. И турците са наказани, защото приели конституция, изгонили султана и прояли свинско месо. В България няма чума, но ако дойде

...най-напред ще изтръшка народняците, след това социалистите, радикалите и земледелците. А радославистите и демократите ще си ходят живо и здраво.

Едва в това писмо се споменава за търговията на Бай Ганьо с розово масло. Той споделя, че е ходил в София на славянски събор да продава розово масло на славянските братя:

Мамих ги, както исках. Продавах им проста ливанта за гюлово масло.

Чрез писмата авторът изказва своето мнение за политическия живот в страната, засягайки важни моменти от изминалите няколко години. След книгата на Алеко Константинов образът на Бай Ганьо става още по-популярен като изобличение на черти от българския характер и това го прави удобен за критикуване на определена част от българския народ. Трудно е да се каже, че образът от писмата доразвива Алековия, авторът използва образа на Бай Ганьо, за да представи своето мнение. В кореспонденцията не участват други лица, няма образ, който да опонира на Бай Ганьо, няма засрещане на различни идеи. Жанрът на писмата предполага някаква форма на диалогичност, която тук отсъства. Единственият елемент на диалогичност са обръщенията, но не присъства и една тема, върху която да има две мнения, изложените от Руню идеи във второто писмо са продължени в третото от Бай Ганьо. Образът е противоречив и е трудно да се прецени дали това е търсен ефект.

Възможна цел на книгата е изобразяването на политическото и социалното състояние на България в годините преди Балканската война, на политическия и социалния хаос. Иронията присъства във всички писма и е отправена както към управляващите, така и към самия народ. Авторът използва образа на Бай Ганьо, за да критикува както политическата, така и социалната действителност на страната, управляващите и една част от българския народ.

© Димитринка Дамянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.12.2013, № 12 (169)
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2013
Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.