ЛИЦАТА НА БЕЗЛИЧИЕТО (ПРОТЕСТИ И МЕДИИ)

Десислава Иванова

web

Февруарските събития в България от 2013 година породиха много въпроси, свързани с темата за това как медиите отразиха протестите, включиха ли се адекватно и обективно, успяха ли да изпълнат мисията си да информират и да бъдат сериозен посредник между случващото се на площадите и аудиториите си. Без да се впуска в генерализации, този текст ще се опита да покаже, коментира и илюстрира как присъстваха информациите за протестите и протестиращите в някои медии. В случая оксиморонът "лицата на безличието" ще се отнася до онези медийни изяви, които сериозно заплашват основната водеща функция на журналистическия материал - да информира, без да заблуждава, да представя актуалните събития, без да ги подменя с маловажни, но ефектни сюжети и пр. С "лицата на безличието" статията ще коментира и донякъде бутафорното поведение на протестиращите, техните карнавални прояви и издигнатите от тях лозунги.

Според медийния критик и председател на Съвета за електронни медии Георги Лозанов протестите са отразявани активно и плуралистично от електронните медии (Дневник / 21.02.2013). Макар и отнесена само към електронните медии, оценката би могла да обхване и всички останали средства за масова информация. Въпросът всъщност е дали активното и плуралистично отразяване е адекватно, дали медийният плурализъм включва това, което по принцип е заложено в него - разнообразие от източници, сериозно и обективно представяне на гражданските позиции, създаване на поле за обществени дебати и пр. Защото ролята на средствата за масова комуникация в информационното общество се определя като основополагаща - както с оглед на самата структура и организация на социума, така и с оглед на познанията за света, които членовете на информационното общество получават, преработват и съхраняват (Добрева 2012: 37). За да допълня тази визия, ще припомня и дефиницията на Щефан Рус-Мол за "качествена преса": тя трябва да включва следните задължителни параметри - да търси вниманието на мислещата и вземаща решения част от обществото, да има национален характер и най-вече да предлага богато "меню" от обширни и придружени с нужния контекст материали (Рус-Мол 1995).

Един от сериозните проблеми на медийната среда в България през последните години е нейната таблоидизация. По силата на нейните "стандарти" всеки един аспект от политическата, икономическата, социалната, културната сфера е пречупен през скандала, атрактивното, персоналното, сензацията, т.е. жълтото (Великова 2013: 31). Така медийното съдържание се превръща в евтино и булевардно. То онагледява и продуцира популярни, общоизвестни, но драматични фикции, също така силно присъщи на таблоидния дискурс. За него е характерно емоционалното, свръхдраматизирано предаване на обществено значима информация, а, както е известно, емоцията винаги интригува, привлича, приковава вниманието, предизвиква отношение сред аудиториите. Нерядко се прибягва и до използването на жанровите ефекти на фарса, театъра, фиаското и пр.

Изброените и коментирани тук характеристики на таблиодизацията могат да се отнесат и към някои медийни "изяви" около февруарските събития от 2013 година в България. Тази преобладаваща таблоидизация може да бъде наблюдавана и коментирана в няколко конкретни прояви. Една от тях обобщено ще нарека герои и полуфабрикати. Търсенето на аналогии, на алюзии със забележителни исторически, културни, литературни, социални и пр. топоси и имена е същностна черта на таблоидната журналистика. Целта е бързото разпознаване сред аудиториите, доставяне на сладката илюзия, че и "ние можем", че "сме част от нещо значимо". За сериозния, търсещ полезна и актуална информация (каквато впрочем трябва да бъде тя, особено в такъв кризисен период) поглед обаче такива зрелищни журналистически еквилибристики обезличават случващото се, омаловажават неговата уникалност тук и сега чрез никому ненужна и мнима оригиналност. Факт е, че в България благодарение на медиите много от явленията, лицата, събитията, предизвикали обществен интерес, се обезличават именно чрез "лепенето" на етикети, чрез ситуирането им в готови калъпи, чрез отразяването им с банални шаблони. Това шаблонизирано медийно говорене обезличи голяма част от събитията около протестите. Примери за това могат да бъдат етикетираните презентации на някои от "лицата" на тези събития. С Ян Палах (студентът, подпалил се през 1969 г. в знак на протест срещу съветската инвазия в Чехословакия) в много журналистически текстове е сравнен самозапалилият се Пламен Горанов. Това четем като заглавие - Пламен Горанов - Варненският Ян Палах (Капитал / 25.02.2013). Все пак в интерес на истината за първи път това сравнение се появи в австрийския вестник "Дер Щандарт", но нашите медии охотно подхванаха "рефрена", като добавиха за разкош и епитета "варненският". Този начин на обезличаване се съизмерва с липсата на оригиналност и задълбоченост, с неосъзнатото "папагалстване", с практикуването на т.нар. "журналистика на полуфабрикатите" (Ненкова 2012), която е по-удобна, а и според практикуващите я вероятно по-ефектна. Струва ми се, че за голяма част от аудиториите подобен медиен ефект на сравнението, уподобяването по-скоро е дразнещ и бързо се превръща в дефект. Други примери от групата герои и полуфабрикати също могат да бъдат открити: Людмила Манова от Благоевград е наричана ту Райна княгиня (Блиц / 22.02.2013), ту Жана д’Арк от Благоевград (24 часа / 16.02.2013). И Чехов присъства в медийния маскарад - един от активните участници в Пловдивските протести носи прозвището Дядя Ваня, като връзката му с Чеховия герой не е твърде ясна. По-важното е отново несъзнателното обезличаване на "лицето на протеста" в съзнателното търсене на аналог, на емблема, на клише, зад което изчезва реално име, реален човек, отделен характер и личностна проява - защото за таблоидизацията по-важно е не кой кой е, а какви емоционални асоциации и фалшиво романтични пориви ще породи в четящото множество. По-големият проблем обаче в случая е, че самият журналист вероятно не знае кой е дядя Ваня - на следващите редове от материала дядя се редува с дядо:

Новината днес се казва "Дядя Ваня" (подч.мое, Д.И.). Възрастният мъж, който е на първа линия на шествието, е хванал сутринта влака от Пловдив, само за да присъства на днешния протест, защото във Варна протестите били най-силни. Довечера ще отпътува обратно. Дядо Ваня 20-и ден кара само на чай с мед в символична гладна стачка. В момента той е на първа линия на шествието и по мегафона издава звуци като на мотор. "Да бръмчим като рокерите, така ще ни чуят", призовава дядо Ваня (Варна утре / 11.03.2013).

Липсата на обща култура, некомпетентността проличава в целия откъс. Проличава и друга таблоидна черта - въпреки че в началото текстът категорично заявява, че ще съобщи новина, т.е. създава у аудиторията явна нагласа за очаквана конкретика, то съдържанието му по никакъв начин не успява да ни убеди в тази заявка. По-скоро това е една пародия на новинарския жанр, достоен за възможно най-лошия пример пред студентите в часовете по новинарство или жанрове в медиите.

Коментираният текст от "Варна утре", особено в неговото продължение, е пример и за още една проява на таблоидизацията на медиите. Това е подмяната на важното, информативното, същностното с театралните жестове, с фарса, с бутафорията. По принцип в природата на таблоидните медии е заложено търсенето на атрактивни, зашеметяващи ефекти, които да приковат вниманието на аудиториите. По отношение на отразяването на протестите медийни изяви тип "театрални жестове" също не липсват. Доказателство за това е именно текстът за дядя Ваня в неговата следваща част. В нея материалът вече започва изключително много да наподобява театралните ремарки:

18:45 Протестиращите се отправят към гарата. Дядо Ваня пее "Тих бял Дунав" и всички подемат.

19:00 Хората от протеста вече са на релсите на 2-ри коловоз, но влакове няма. Току-що стана ясно, че в 19:13 ч се очаква да пристигне влак от Шумен, затова всички се местят на 8-ми коловоз, за да го блокират.

19:20 Влакът така и не дойде. С възгласи "Уплашихме влака" протестиращите се изтеглят от гарата. Тръгват към съда, като ще минат през Областна на "Преслав", и шествието ще завърши на общината.¹

Очевидна е липсата на каквато и да е връзка с условно откроената първа част (горния цитат) и втората част от текста. Нещо повече - логическа последователност като че ли липсва в отделните абзаци от втората част, а новината дядя Ваня вече съвсем отсъства. Описаните действия наподобяват възрожденското позорище, обгърнато с наивната романтика на аматьорството и ентусиазма. А краят (Уплашихме влака) действително е по възрожденски комичен. Ето така всъщност се случва подмяната на истински стойностното, на информативното в дискурса на таблоидната журналистика - загърбват се реалните проблеми, скриват се зад бутафорната маска на забавлението и фриволността. Качественото е заменено от атрактивното. Получава се нещо като версия на "минутите за омраза" от "1984" на Джордж Оруел, където хората насочват своя гняв от несправедливите социални, всекидневно-битови проблеми върху конкретен субект и това им помага да почувстват някакво облекчение, макар и за кратко време. Този начин на поднасяне на информацията е поредното обезличаване на реално случващото се.

Като част от театрализирането на събития, лица и пр. може да се възприеме и така обичаната от медиите драматичност - журналистическите текстове нерядко се превръщат в една хипербола на живота, показват събитията по-драматично, отколкото са в действителност. Ето и някои от медийните "драматизации":

bTV, 19.02.2013: Арести, разбити глави и държавни мъже, "сгушени" в прегръдката на тежка охрана <...> четири бронирани военни машини и водно оръдие за борба с масовите безредици.

mediapool.bg, 19.02.2013: Правителството подготвя "военно положение" за протестите в София.

Всъщност поводът за тези драматични новини са джиповете "Пустинна котка", които Министерство на отбраната подготви за охрана на честванията по повод 140 години от смъртта на Васил Левски. Най-драматична в своята оценка за събитията от 19 февруари обаче е агенция БГНЕС, която цитира патетичните думи на депутата Петър Курумбашев: С това действие днес наистина обесиха духа на Апостола. Имам чувството, че Бойко Борисов е готов да стигне до гражданска война, но не и да си тръгне с мир. Така атракцията, "миризмата на кръв", както в. "Капитал" отбелязва, отново надделява над новината, стремежът към предаване на пълна, обективна, смислена информация като основно правило в журналистическата професия отново е изместен от правилото на таблоида за хляб и зрелища. А обществено значимата новина е уловена отново от в. "Капитал": Опиянени от миризмата на кръв, столичните медии пропуснаха абсолютно мирния и цивилизован митинг на екологичните организации. Те протестираха пред Министерския съвет срещу нещо не толкова атрактивно, но съвсем реално: тихомълком одобреното застрояване на Пирин в района на Банско (Капитал / 22.02.2013).

В медийния микс от театрални жестове, от драматични превъплъщения и постановки не липсва и мистификацията. Заглавието от "Блиц" красноречиво говори за нея: Небесен знак води бунта в Добрич. Лидерът на протестите в града на хляба носи по площадите знаме със скрита магическа сила (Блиц / 5.03.2013). Подобни текстове за символите, знаците или месиите, които се явяват да спасят света, са примамливи и отчаяно търсени в смутни исторически времена, но едва ли са в приоритетите на журналистическата гилдия, която именно в такива времена би следвало да се занимава със сериозните проблеми на обществото, да информира за всичко най-важно и всичко актуално, за да предостави на аудиторията възможност да "види" реалната картина около себе си и (ако реши) сама да си състави мнение.

Почти умилително пък звучи историята за "малките хора", разказана под иначе гръмкото заглавие в онлайн медията "София утре": "Лицата на протеста: Не искаме да управляваме!" (София утре / 27.02.2013). Разказът, публикуван по материал от bTV, наподобява мелодраматичен сериал - вариация на приказката за тримата братя и златната ябълка. Съвременният, в духа на протестната атмосфера, ремикс разказва за тримата напътстващи протестите младежи - Янко, Дончо и Ангел, яхнали белия бус, който върви с шествието, вместо буйните си атове. Всеки от тях е с умилително минало, всеки се справя с живота - Ангел е в IТ бранша и ръководи отдел от 30 души, бил е член на "БГ левица". Дончо е маркетинг мениджър в голяма колбасарска фирма, но от две години организира протести, обяснявайки простичко: "Имам изострено чувство за справедливост". Янко пък работи като мениджър на сгради. Поантата на медийната сапунка са заключителните думи на Ангел: Когато се качих на високата част на буса, се разплаках. Аз съм обикновен човек. България ще се промени. Младите ще тръгнат за добро, наслушаха се на хубави думи". От цялата публикация читателите остават с противоречивото усещане за съшита с бели конци история или по-точно казано три истории. Читателят си задава въпроси - как са се озовали на белия бус, след като не искат да управляват, има ли общо партийното минало със сегашните позиции, какво се крие зад клишетата изострено чувство за справедливост и обикновен човек? Ясно е, че сапунката в този медиен разказ цели емоционалната съпричастност у аудиторията, която пък ще отклони вниманието от същинските проблеми, ще предизвика силното желание за самоидентификация у четящия, каквито впрочем са и целите на таблоидната журналистика. Проблемът обаче е, че в цялата тази бутафорна идилична картинка липсва ясен, цялостен образ - както на персонажите, така и на повествователите. Безличието, за съжаление, отново прозира зад мелодраматичната маска - то е и в лицата на персонажите, и в незнайното лице на журналиста, сътворил този "шедьовър". То е и в заучените фрази на "героите", и в белетристичните напъни на автора (авторите).

Един от генералните проблеми в медийното отразяване на февруарските събития в България е и клишираното говорене. Всъщност оксиморонът "лицата на безличието" като че ли най-адекватно би могъл да се обясни с този тип говорене в медийните текстове. Всеки от т.нар. лидери на протестите беше "етикетиран" с някакво клише или с ефектно (според авторите на материалите) определение, което обаче не успя да го открои, да го отличи - напротив - получи се точно ефектът на обезличаването - имената като че ли бързо преминаха в медиите и се забравиха, а останаха само кухите етикети, които аудиторията вече не свързва нито с име, нито с лице.

Един от примерите в тази насока е публикация в "Блиц", където Иван Петров (лидер на протестите) е представен като футболната легенда, като рупор и като острие на протестите (Блиц / 19.02.2013). Внимателният читател би се възмутил особено на етикета "острие", тъй като журналистическият текст коментира именно инцидента около намушкването с нож на Петров. Подобно отношение едва ли е приемливо и по никакъв начин не се свързва с елементарната етика. Още по-лошото е, че вероятно в случая е търсен медиен ефект - евтин и определено не забавен. Клишетата като че ли са някаква медийна необходимост, която по странен начин оформя информационния дневен ред. Някак си този дневен ред започва да се подчинява на самото клише и то заиграва водеща информационна роля, като в същото време обезличава основните действащи лица и събитията от деня. А главният проблем е, че старите, изтъркани клишета бързо са заменяни с нови, които, освен че се търкалят в телевизиите и радиата, могат да бъдат чути на улицата, в трамвая, в офиса и стават неизменна част от всекидневното говорене.

Определено отношение от страна на медиите се усеща и в представянето на т.нар. "лидери" с малките им имена, особено в заглавията на материалите, както се вижда от следния пример: Янко остава при Ангел и Дончо (Стандарт / 03.04.2013). Според медийния анализатор Тодор Тодоров това е част от махленското представяне на света около нас: повечето медии в България днес представят света в маломерен мащаб - с малките имена на персонажите, със скандалите и персоналните обиди <…> Нещо повече, казва Тодор Тодоров - махленското е ампутация на медиите от критично мислене (Ненкова 2012). Коментарът може да се допълни и с факта, че това фамилиарно отношение е още един щрих към темата за обезличаването. Друг е въпросът, че подобен подход може да се възприеме и като дискриминационен по отношение на лицата, към които се прилага - с не всеки от публично активните личности медиите си позволяват подобно фриволно отношение.

Не по-малко таблоидизирано е и поведението на самите протестиращи в медийните обективи. Тук обезличаването се онагледява от липсата на цялостен, смислен, концептуален образ на хората на улицата, както впрочем ги е представил М. Новков: Уличните крясъци постепенно бяха преобразувани в медийно говорене не без помощта и на различните експерти, специалисти, познавачи и т.н., които спокойно и с мъдро изражение обясняваха как всички промени, за които се настоява, не могат да станат на мига, а трябва време, трябва и ресурс. Че не може да стане, както пишеше в един постинг: "Какво искате, българи? - Не знаем! - А кога го искате? - Веднага!" Маскиран младеж, който псуваше Европейския съюз и Генка Шикерова. Симпатяги, които искаха да избият всички политици, а репортерът им отговори: "Това са само красиви мечти, но как да ги проведем на дело?". Полусловесен поклонник на Васил Левски, който пред паметника му искаше държавата да си вземе всичко обратно. Кадри с побой, между които репортерът обясняваше, че митингът протича мирно и спокойно. Нови и нови бивши футболисти, които се представят като водачи на недоволството. Ако живеех в някой град из страната, щях да си помисля, че в София са превзели Бастилията. Истината е, че извън колоните на протестиращите, наоколо цареше пълна тишина (Новков 2013). Ситуацията е повече от фарс и това най-явно се усеща от издигнатите лозунги. Натискът от сметките за ток бързо се прехвърли към правителството, към монополите и мафията, последва протестна реакция срещу политическата система и към какво ли още не. Скандиранията се люшкаха от "Българи юнаци!" до "Мафия". Голяма част от исканията бяха откровено неизпълними, но, което е по-важно, липсваше културата на защита на интересите, липсваше обединението около една идея, около една кауза и поради тези причини протестите се обезличиха и съвсем естествено се преместиха от улицата отново пред телевизора (след избора на служебния кабинет). Еклектиката на исканията всъщност се роди от еклектиката на участниците в протестите - хора без определен профил - от бивши футболисти, борци до свещеници, от ученици и студенти до пенсионери. Едни бяха "двигатели", а други "провокатори". Някои от тях бяха "постоянно присъствие" на всяка поредна подобна проява, а други бяха истински отчаяни. За една част ножът бе опрял до кокала, а друга част се чувстваше като герой от реалити формат и това зрелищно шоу й даваше възможност да изяви себе си като медиен герой, но не и да открои и легитимира гражданското общество.

В подобна объркана, безлична и впрочем безумно многолика картина като че ли изглеждаше съвсем нормално журналистическите обективи да показват в един снимков кадър лозунгите "Искам чиста екологична храна" и "Без мутри във властта" (София утре / 24.02.2013). А сред най-екзотичните призиви бяха "Смърт на Европейския съюз!" (Блиц / 21.02.2013), "Смърт за МВР и смърт за bTV" (Блиц / 20.02.2013). Не липсваха и театрални жестове - горя Конституцията, вероятно нечетена от своите "инквизитори", полицаи получаваха цветя, по улиците "дефилираха" стар газов фенер и свещ като символи на осветлението от минали времена, неплатени сметки за ток вместо лози се "зарязваха" на Трифон Зарезан... Нагледахме се и на карнавални превъплъщения - около 200-та протестиращи с огромни уши, които по този начин искаха да покажат, че са против подслушването в държавата. Впрочем точно този протест роди и една от най-сполучливите пародии от рода на "Две хубави уши, душата на ченге" и "Имаме воля да подслушваме". Тук не коментирам степента на оригиналност у протестиращите - тя е очевидна. По-скоро искам да обърна внимание на факта, че и протестиращите са приели поведението на медиите - опитват се в несериозни форми да вкарат сериозно съдържание. Оказва се, че този хибриден медиен модел - примерно да говориш едновременно за силиконови бюстове и за шистовия газ в едно и също телевизионно шоу - е възприет и от публиките. Жълтото, атрактивното, сензационното, лесно смилаемото върви ръка за ръка със сериозното, обществено отговорното, като границите като че ли се размиват.

Изходът е един: в медийното съдържание трябва да се преоцени дефинирането на понятия като автентичност, искреност, оригиналност. В противен случай медиите рискуват да останат в несериозното поле на таблоида и отвъд стандартите за професионалното случване на журналистиката. С други думи - ще останат в полето на оксиморона "лицата на безличието".

БЕЛЕЖКИ

1. Обръщам внимание, че цитатът е приложен в неговия автентичен вид - без поправка на правописни, технически и пр. грешки. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Великова 2013: Великова, С. Да си отгледаш цензор. // Любословие (Шумен), 2013, № 13, с. 3.

Добрева 2012: Добрева, Е. Информационното общество и неговата репрезентация в аудио-визуалната реклама. // Масовите комуникации в информационното общество. Серия Обществени комуникации, 2, Шумен, 2012, с. 37.

Ненкова 2012: Ненкова, А. Журналистика на полуфабрикатите. // Дойче веле, 28.12.2012: <http://www.dw.de/%D0%B6%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D1%83%D1%84%D0%B0%D0%B1%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5/a-16483724> (13.06.2013).

Новков 2013: Новков, М. Укротяване на протестиращия. // Култура, бр. 10, 15.03.2013 <http://www.kultura.bg/bg//view/20720> (14.05.2013).

Рус-Мол 1995: Russ-Mohl, S. Quality Press. // The International Encyclopedia of Communication. Ed. by W. Donsbach. Wiley-Blackwell, 1995-2008.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

24 часа / 16.02.2013 <http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1775117> (16.04.2013).

Блиц / 22.02.2013 <http://www.blitz.bg/news/article/183827> (13.05.2013).

Блиц / 19.02.2013 <http://www.blitz.bg/news/article/183101> (12.05.2013).

Блиц / 20.02.2013 <http://www.blitz.bg/news/article/183574> (21.04.2013).

Блиц / 21.02.2013 <http://www.blitz.bg/news/article/183779> (21.04.2013).

Блиц / 5.03.2013 <http://www.blitz.bg/news/article/186012> (24.04.2013).

Варна утре / 11.03.2013 <http://www.varnautre.bg/2013/03/11/158582-den_30_na_protesta_dyadya_vanya_doyde_ot_plovdiv__e_gladna_stachka> (20.04.2013).

Дневник / 21.02. 2013 <http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2013/02/21/2007568_doc_georgi_lozanov_mediite_otraziavat_pluralistichno> (15.05.2013).

Капитал / 22.02.2013 <http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sedmicata/mediina_sergiia/2013/02/22/2008506_i_zamirisa_na_kruv > (15.05.2013).

Капитал / 25.02.2013 <http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2013/02/25/2010632_plamen_goranov_-_varnenskiiat_ian_palah> (15.05.2013).

София утре / 24.02.2013 <http://www.sofiautre.bg/gallery/2013/02/24/637-litsata_na_protesta/8713> (21.04.2013).

София утре / 27.02.2013 <http://www.sofiautre.bg/2013/02/27/156797-litsata_na_protesta_ne_iskame_da_upravlyavame> (24.04.2013).

Стандарт / 03.04.2013 <http://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/yanko_ostava_pri_angel_i_doncho-183229.html> (21.04.2013).

© Десислава Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2013, № 6 (163)