КОНСТАНТИН

Даниела Генчева

web

На пресечката на улица "Раковска" с улица "Стефан Караджа" години наред се помещаваше Унгарският ресторант. В него се събираха весели и шумни компании, вдъхновени поети и видни културни дейци. През деня масичките на тротоара, гледащи към сградата на ВИТИЗ, се пълнеха със студенти и млади майки. В съседство с ресторанта се намираше сладкарница "Прага", която също изкарваше маси и столчета на улицата през топлите дни и целият широк тротоар се оживяваше. Вечер това оживление се пренасяше вътре в ресторанта, където сред шумни граждани и цигулари, свирещи от маса на маса, се сервираха вкусни гозби и ликьор в изобилие. Масите преливаха от чаши, мезета и веселите разкази на някой актьор или музикант.

Забавите продължаваха до малките часове на денонощието, след което повечето посетители се разотиваха, а най-големите ентусиасти пренасяха дрезгавите си разговори нататък в нощта, към следващите заведения.

Тогава обслужващият персонал преброяваше бакшиша си от вечерта, цигуларите пиеха по един-два коняка и после "Раковска" утихваше. Това беше редовният развой на събитията. Всяка вечер едно и също.

И тази вечер от Унгарския ресторант излизаше една крехка и свита особа, пресичаше улицата и тръгваше по отсрещния тротоар на "Раковска", посока Военния клуб. Това беше Константин - един от цигуларите, свирещи „на ушенце“. Константин беше скромен и тих човек, в средата на седемдесетте си години, класически музикант, завършил Музикалната академия в София. Беше работил няколко години в оркестъра на Операта, но когато започна Войната, бомбардировките и мизерията му отнеха дома, семейството и частично слуха, и се наложи да се пенсионира преждевременно.

Не беше лек животът на цигуларя. Той така и не свири отново на голяма сцена. Може би беше твърде потиснат за такава изява. Свиреше по заведения и преподаваше от време на време. Тих и скромен човек беше Константин. Но с едно свое качество той се отличаваше - беше изключително съзерцателен. Както към околния свят, така и в спомените си. Обичаше да се любува на пейзажите около него, оценяваше празните улици вечер, лицата на забързаните минувачи сутрин, игривите листенца по дърветата в парка, слънчевите лъчи, прецеждащи се между тях. Слушаше градската глъчка от минаващи автомобили, пищящи деца и разговарящи майки. И запечатваше всеки момент и всяка картина. Като фотография.

Тази зимна вечер, Константин излезе от тъмния ресторант, пресече улицата и се отправи по левия тротоар на "Раковска", мина покрай градинката до зала БИАД. Вървеше бавно и замислено, нарамил калъфа на цигулката си. Крачейки по заледения паваж на тротоара, Константин прокарваше поглед по околните сгради и дървета. Колко много спомени, колко история виждаше облегнати на всеки ъгъл, висящи от всеки свод на прозорец, скрити зад всяко дърво. Загледа се във Вазовата къща. Неусетно се спря. Беше се вторачил през улицата в малкото балконче, от което дядо Вазов е разговарял с хората на улицата. Константин имаше спомен в съзнанието си как върви с майка си по "Раковска" и вижда точно този балкон, под който са се събрали десетина човека и слушат с интерес писателя. Тогава да е бил на шест години. Спомени за безгрижен и лек живот нахлуха в съзнанието му. Даже го усети това детско щастие. Живееше с родителите си на улица "6-ти септември" и всеки ден се разхождаше с майка си по градските градинки. А всяка разходка завършваше по един и същи начин - с лимонада или сладолед. И тогава улиците бяха по-спокойни, по-кристални, даже сякаш по-широки.

Константин се усмихна незабележимо и продължи нататък към дома си. Подмина и бирария "Чайка", която също вече беше тъмна и пуста, и стигна до булевард "Руски". На отсрещния тротоар се издигаше красивата сграда на Военния клуб. Цигуларят минаваше по този път всеки ден, но днес нещо го караше да спира на всеки ъгъл, да разглежда познатите улици и сгради и да си спомня стари случки и картини. Толкова спомени имаше по тези улици. Все едно разглеждаше стар албум със снимки. Гледаше днешните пейзажи, но виждаше сякаш десетки години назад.

Ето го Военния клуб. Малко преди да започне войната, Константин беше поканил красивата Ирина на танци в него. Още работеше в Операта и често ходеше по светски банкети. Колко хубаво танцуваше Ирина само! Колко се забавляваха двамата. Цигуларят сякаш дочу музиката от онази вечер. Душата му се развълнува, също както тогава. После мина покрай Руската църква - златният безмълвен свидетел на първата му целувка с Ирина. Целунал я бе по бузата. И бе усетил парфюма й. Усети го и сега.

Константин вървеше по стръмната част на "Раковска" и когато се изравни с "Александър Невски", отново спря. Погледна чутовния гигант, сърцето му се сви и въздъхна. Въздишката му го върна назад в годините. В годините, когато бе останал без работа, когато беше толкова самотен, той често идваше дотук. Не влизаше в храма. Седеше отвън и го гледаше. Усещаше странно присъствие, все едно има огромен приятел-великан, който мълчаливо седи до него и споделя горчилката в душата му. И до ден-днешен го усещаше така. Гледаше го сега, сякаш го виждаше за първи път. Или може би сякаш ще го види за последен. Храм-паметникът - поредната снимка от албума.

Константин мина покрай "Света София", кривна в уличките и стигна до дома си на улица "Врабча". Една малка таванска стаичка, която той беше наел и едва му стигаше за леглото и куфара. Но пък беше толкова близо до приятеля си великан. До красивите сгради и улици. До албума си със спомени.

Константин бързо загаси лампата и си легна. В тъмнината, със затворени очи, той продължаваше да гледа. Разглеждаше живота си. Толкова беден и толкова богат! Чуваше музика, виждаше картини. Сърцето му се изпълваше едновременно с меланхолия и с трепет. Едно туптящо, изстрадало сърце, пълно с прашни емоции. Сърце, на което не му оставаше още много да тупти, но пък носеше в себе си цялото време на света.

© Даниела Генчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.01.2014, № 1 (170)