АНАЛИЗ ВЪРХУ КРИТИКАТА ЗА "БАЙ ГАНЬО" ДО 1918 Г.

Цветелина Д. Димитрова

web | Феноменът Бай Ганьо...

Ако трябва да определя с една дума произведението и фигурата на Алековия герой, епитетът, който бих използвала, е "необходим". Творбата се появява в точния момент, без да афишира тази своевременност. Вдъхновен от народа и предназначен за него, но изведен от своята конкретика благодарение на усета на автора и неговото въображение. В резултат на тази нелека писателска работа се е получил един образ прототип, натоварен с много възможности за прочит. Изтъкнати, но и не толкова известни от съвременна гледна точка критици свързват успеха на героя Бай Ганьо с авторитета и таланта на писателя А. Константинов. Това е неоспорим факт, но именно своеобразната спойка между герой и автор води до необходимостта от всеки един от тях. Умението на Алеко Константинов да наблюдава пороците и отрицателните страни и да ги осмива с неподражаем хумор, както и този самобитен народ, към който принадлежи Бай Ганьо, прави симбиозата между тях интересна и необходима. Най-общо казано, оценките за произведението на А. Константинов до войните са сходни по своята същност. Почти всички критици смятат, че "Бай Ганьо" е литературна творба - "представителна извадка" на обществото, създавайки Ганьо Балкански като образец на българската народопсихология. С малки изключения, критиците възприемат Бай Ганьо като социален тип герой и подчертават литературното и обществено значение на писателя Алеко Константинов.

Наричайки Алеко "бъдещият български Де Амичис" (Благоев 1897а), Димитър Благоев през 1897 г. в сп. "Ново време" сочи причините за своевременната поява на героя Бай Ганьо като илюстрация на отражението на живота в литературата и обратно. Той достига до извода, че Алековият герой не би могъл да бъде разбран 15 години по-рано, тъй като "тоя предвестник на оформените днес херои на капитала и спекулацията у нас, го нямаше тогава в нашия живот" (Благоев 1897б). Практически Благоев разбира Бай Ганьо като пряко следствие от новата културна епоха в България: "Бай Ганьо - тая смес от старата простотия и еснафска наивност с нахалството на новите рицари, които чрез лихварство... усетиха в кесиите си силата на капиталеца..." (Благоев 1897б). В този смисъл Ганьо Балкански би могъл да бъде окачествен като един нов еснафски "рицар", обаче с подменени добродетели. Димитър Благоев завършва статията си с философски анализ на влиянието, което има фигурата на героя, изведена от контекста на произведението: "Едно явление може да съществува в живота незабелязано от литературата вследствие на това, че то не е тъй изпъкнало, щото да се натъква на вниманието на наблюдателя. Но щом явлението е забелязано, то веднага предизвиква и обяснение на причината му. Да обясни причинната свръзка на явленията в живота е предмет така също на литературата. В това отношение влиянието, което може да упражнява литературата върху обществото, е грамадно" (Благоев 1897б). Димитър Благоев обобщава, че творбата е толкова значима, тъй като е резултат от усилията на един автор, чийто талант има "високополезно за обществото влияние". В този смисъл и фигурата на Бай Ганьо е социално ангажирана - да представи най-характерните черти на едно общество и през призмата на хумора и сатирата, да се превърне в образ на българската действителност.

Както на Средновековието рицарят - тази благородническа титла, е била потребна, така и Алеко прецизира добре нуждите на своето общество. Това мнение споделя и д-р Д. Т. Страшимиров, който през същата година в сп. "Мисъл" пише: "Бай Ганьо е една самостоятелна личност, създадена от фантазията на художника и предназначена да храни душата на българското общество..." (Страшимиров 1897), но в същото време той е и "негов символ". Според д-р Страшимиров Бай Ганьо е "толкова собствено име, колкото и нарицателно" (Страшимиров 1897), което затвърждава подкрепяната от голяма част от критиците теза, че героят Бай Ганьо е неделима част и проекция на народа. В цитираната статия са откроени още две освновополагащи черти на Алековия герой - посредствеността, но и умението да бъде практичен, с помощта на което печели дивиденти. Интересно наблюдение на д-р Страшимиров е, че като представителна извадка на обществото си Бай Ганьо притежава практичността в "наследство от дългото робство, защото притиснатият и безсилният гледа да си помогне с коварство, когато не може да излезе наглава със сила" (Страшимиров 1897). Авторът прави анализ на произведението, изтъква голямото му значение, но споделя възгледа, че Бай Ганьо е "изразител на една категория прости, некултурни българи" (Страшимиров 1897), т.е. поддържа една от често срещаните тези, че Бай Ганьо е олицетворение на негативните страни на българския характер: "...Бай Ганьо е днес в устата на всички, той е символ на всичко, що ние наричаме българско... като наречете постъпката на някого байганьовщина, значи също каквото и да кажете на сами него, че е бай Ганьо..." (Страшимиров 1897). За да принизи героя, Д. Страшимиров пише още, че Бай Ганьо принадлежи към онези "простите" хора, а те стават смешни тогава, когато "напуснат примитивното си тихо огнище и излязат на пазара на културния свят" (Страшимиров 1897). Като антипод на Хамлет вижда критикът Алековия герой, защото ако у първия търсим духовната висота, то при втория "всичко се върти около стомаха, всичко е материално и телесно" (Страшимиров 1897). И все пак достойнството на Бай Ганьо се съсредоточава в това, че "носи в себе си нещо специфично българско: той не се срами да се унижи само да извади някаква изгода - практичен е и даже лукав" (Страшимиров 1897).

В отговор на подобни разсъждения е статията на Боян Пенев, който казва, че със сигурност героят на Алеко притежава национални черти, но в никакъв случай не може да се приеме, че е въплъщение на българския национален характер и неговите единствено отрицателни проявления. Боян Пенев смята, че няма как да се обобщава образът на Бай Ганьо като безкрайно негативен, тъй като "Алеко илюстрира в своята книга недостатъците не само на нашето общество, но и недостатъците на която и да е ниско културна среда, сблъскала се с друг културен модел... Бай Ганьо характеризира една епоха, една преходна фаза в развитието на обществото от първичност към модерност" (Пенев 1923). Тази гледна точка полемизира с голяма част от Алековите съвременници критици, според които неговият герой е напълно реалистичен, събрал в себе си качествата на определена обществена прослойка. В случая Боян Пенев говори по-скоро за една съвкупност от черти, а чуждото място провокира неугледността на българското, разкъсвано от своята собствена проблематичност.

В първото издание на "Избрани съчинения" (том 2) на Алеко Константинов през 1903 г. редакторът проф. Беньо Цонев пише: "Бай Ганьо са били пръснати анекдоти, които са разсмивали всички, щом се намери някой да ги разкаже добре, и са чакали някой сръчен писател да ги събере в едно и да им даде общо заглавие", след което допълва: "...Алеко Константинов е използвал готовия и популярен сюжет за Бай Ганьо и като му дал книжна форма, го издал под свое име" (Цонев 1903: 8). Това мнение става причина за остри коментари. Като първа по-сериозна критическа изява, този предговор има силен отзвук в литературните среди. Самият Алеко няма възможността да се защити (убит е малко по-рано), обвиненията от страна на видния езиковед славист отекват още по-силно в културното пространство.

Внимание предизвиква критическият анализ на Антон Страшимиров от 1903 г. в сп. "Просвета", в който защитава Алеко по повод обвиненията, че "Бай Ганьо" не е авторско произведение, а по-скоро плагиатство. А. Страшимиров не е единственият, дръзнал да им се противопостави открито. В статията "Купете си съчиненията на Алеко Константинов" обаче той акцентира повече върху фигурата на автора, отколкото на творбата, но задава един фундаментален и реторичен въпрос, който сам по себе си е натоварен с много смисъл, а именно: "Ами че де тоя Господ бе, хора, бай Ганьо, да е чужденец, т.е. българинът да не е бай Ганьо?" (Страшимиров 1903). В случая отново става дума за героя като национален прототип, който Алеко умело е успял да обобщи. С такава категорична заявка е зададен този въпрос, така щото да не се опитваме да го избегнем, оправдавайки се с някакъв балкански синдром, а да считаме "Бай Ганьо" като наше абсолютно творение. Това е в противовес на твърдението на Боян Пенев, който пък акцентира на фамилията на героя - Балкански, за да не се конкретизират единствено нашите географски ширини.

Стефан Костурков пък прави анализ в същия том със съчинения, където е поместен и предговорът на Беньо Цонев, с цел да покаже достойнствата на Алековите творби като цяло, а Григор Чешмеджиев в сп. "Общо дело" казва, че "Бай Ганьо е една светла наченка, огнена следа в пустинята на нашата литература", отново като израз на защита срещу езиковеда Б. Цонев.

През същата година и поради същия повод както Антон Страшимиров, така и поетът Кирил Христов се изказва, само че още по-остро: "Тоя предговор е една храчка върху паметта на великия покойник - храчка, за щастие, увиснала на носа на оня, който я е хвърлил" (Христов 1903). Той обаче говори дръзко, заявявайки: "Някой беше казал, че Алеко не е убит от случайни убийци, а от самия Бай Ганьо, задето му извадил кирливите ризи на пазар. Обаче отмъщението Байганьово не е още завършено, той си отмъщава много години подир смъртта на своя изобличител..." (Христов 1903).

Очевидно Страшимиров подкрепя тезата, че Бай Ганьо е един реалистичен персонаж, онагледяващ определена социална прослойка и като такъв има реалната възможност да бъде опасен със своята достоверност. Почти във всички критически статии присъстват видима или по-малко обозрима обвързаност на творбата с политическата и социална действителност. Оказва се, че това не е произведение само и единствено за масовия читател, а литературна хроника, добила огромна популярност и поради този факт.

От наша гледна точка това звучи леко пресилено и несъстоятелно, тъй като произведението сега стои сред българската класика и носи допълнителна слава, макар и посмъртно на своя автор. В онези далечни години обаче героят на Алеко не е бил само предшественик на капитализма и олицетворение на народното рицарство, но и със своята буквалност е засегнал по-високи социални прослойки. Той не е бил само олицетворение на обикновения българин, но и на другите, спадащи към така наречената "криворазбрана цивилизация".

Антон Страшимиров пише: "Стоварвайки всичко негативно у българина върху широкия гръб на казанлъшкия търговец на розово масло, Алеко засвидетелства безгранично великодушие към българската водеща полуинтелигенция, към псевдоинтелигенцията ни" (Страшимиров 1903). Това е може би и една от причините творбата да бъде толкова значима, тя не само изравнява времето си, но и създава рамките на тогавашното българско общество.

До същото това прозрение достига и Димитър Димитров. Три години по-рано той е автор на статията "Бай Ганьо и българският буржоа", поместена в сп. "Ново време". Животът неминуемо се отразява в света на литературата и тя черпи вдъхновение от него, но сама по себе си една творба може да бъде опасна със своята достоверност. Както на всички ни е известно, истината в повечето случаи не е за предпочитане, така и в онази епоха интелигенцията "се посмя на своя прототип Бай Ганьо, след което пожела завинаги да скрие своето родство с него, заедно с това, как тя придобива господство в обществото, расте нейното самоуважение и важност. Ако тя по-напред е живяла по еснафлийски и се е мъчила да връзва в десет възли медните монети, като не е проявявала никакви наклонности да направи по-разнообразен живота си, то отсега нататък заедно с ръста на нейното могъществто ще се явяват у нея желания да украсява труженическия свой живот" (Димитров 1899).

От тези коментари става ясно, че произведението на Алеко заплита много социални нишки. То се превръща в една хроника на нравите и привичките и като отражение на действителността е засегнало съвсем естествено нечия суета. Това най-общо доказва за пореден път силата на словото за сметка на всички останали манипулативни способи. От цитираната в началото статия на Димитър Благоев в тази връзка може да приложим следния цитат: "Общоизвестно положение, даже изтрита фраза е станало, че литературата е отражение на живота. Ако животът е беден с явления, тогава и литературата се явява бедна. Литературата черпи материал из живота. Колкото повече животът се усложнява, колкото повече се усложняват обществените явления, толкоз повече и по-сложни въпроси занимават литературата..." (Благоев 1897а).

През 1908 г. "Бай Ганьо" получава и първия си превод - на немски, и служи за упражнения на българския семинар в Лайпциг. Следват превод и на сръбски, съответно поместен в "Учителски вестник" през същата година, а две години по-късно е преведен и на френски от Матея Георгиев и Иван Ягер Шмид.

Интересен факт, свързан с тези събития, е злостната статия на Стоян Михайловски против Алеко Константинов и превода на "Бай Ганьо" на немски. Статията е озаглавена "Дневник на един философ" и е отпечатана в "Църковен вестник" през 1909 г. Омаловажавайки структурата и художествения стил на самия текст, Ст. Михайловски смята за неуместно творбата да бъде преведена преди много други, по-изявени. Това обаче със сигурност не повлиява негативно на разпространението на книгата, тъй като през 20. в. тя ще бъде преведена още на полски, чешки, руски и много други езици.

Бай Ганьо е герой, който се харесва от всички. Проблемът идва оттам, че обикновеният българин се впечатлява, защото открива тези характерни черти на героя у себе си и, наивен в своята гордост, го издига в култ. Буржоазията пък, скрита зад завесата на суетата, тайно се възхищава, че е влязла в литературната хроника, но уплашена за своето реноме, изтиква Бай Ганьо зад сцената.

Онова, което прави велика творбата, е, че и при двата случая, независимо от предразсъдъците и невежеството, героят е истински обичан. Такива герои се създават от силни в своята прозорливост автори, какъвто е бил и Алеко Константинов. В подкрепа на твърдението си ще добавя един цитат, който на фона на обширната критическа литература за автора описва значимостта му най-добре според мен, а оттам и величието на "Бай Ганьо": "Погубването на Алеко Константинов покърти сърцата на всички мислещи българи!"

ЛИТЕРАТУРА

Благоев 1897а: Благоев, Димитър. Бъдещият български Де Амичис. // Ново време, 1897, с. 547-548.

Благоев 1897б: Благоев, Димитър. Бай Ганьо - предвестник на оформените днес херои на капитализма. // Ново време, 1897, с. 99.

Димитров 1899: Димитров, Димитър. Б.Г и българският буржоа. // Ново време, 1899, с. 75-88.

Пенев 1923: Пенев, Боян. Превращенията на бай Ганя. // Златорог, 1923, кн. 4, с. 22-33.

Страшимиров 1897: Страшимиров, Димитър Т. Бай Ганьо. // Мисъл, 1897, с. 433-436.

Страшимиров 1903: Страшимиров, Антон. Купете си книгите на Алеко Константинов. // Просвета, 1903, с. 47-49.

Христов 1903: Христов, Кирил. Алеко и Бай Ганьо. Литературни бележки. // Демократически преглед, 1903, с. 475-476.

Цонев 1903: Цонев, Беньо. Предговор. // Алеко Константинов. Избрани съчинения. Том 2. София, 1903, III-IX.

© Цветелина Д. Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.12.2013, № 12 (169)
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2013
Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.