ПОЕЗИЯТА НА ЦВЕТАН БОШЕВ
Един възможен прочит

Цветанка Атанасова

web

Определят го като "метежен поет", "голям размах", "някакъв енигматичен лексикален дзвер", който "преобръща граматиката и мирозданието, поради тяхната закостенялост", "планински кристал на езикотворчеството българско", който "захранва родната словесност с метафори и ярост, с нега и неологизми, с мъдрост и неизтощим фонетичен бъркоч" (Бойко Ламбовски); "един от най-големите чешити в съвременната българска поезия", какъвто не се е пръквал в поетичната ни история от Ламар насам (Eдвин Сугарев). При все това той не е популярен. Не само защото живее в емиграция и не принадлежи към никакви котерийни кръгове. А най-вече, защото както би казал "общият наш учител в идеала" Пенчо Славейков, Бошев не е лъжица за всяка уста. Първичен, спонтанен, естествен, непринуден, той същевременно е медитативен, дълбок, мъдър, многопластов. Той е еднакво далеч както от шлагерната сладникавост и албумната красивост, така и от философстващата претенциозност.

Уникален, автентичен, със собствен стил и самороден лирически изказ - тези определения по отношение на поета Бошев ни най-малко не са пресилени. И неподписани, стиховете му не биха били сбъркани от познавачите с ничии други. Малко закъснелият му с оглед на българската традиция поетически дебют (първата си книга "Господ в плевника" (1998) авторът издава на 49-годишна възраст) му дава предимството на зрялата творческа мъдрост. При Бошев няма случайни неща. Последните му две поетически книги - "Нашата пасмина" и "Любвоежбина", издадени в края на 2012 г., имат антологиен облик и представят автор с концепция. Това са книги промислени и цялостни, в които "понасъбраното" е организирано около един основен сюжет, който ризоматично се разклонява в по-малки сюжетни линии.

Бих определила "Нашата пасмина" като книга за Пътя, за параболата на живота - от родовите корени и пролетните надежди до есенната резигнация в далечната "обратна земя" сред "хабубите пустинни"; от поривите и възторзите на младостта, през крушението на бляновете, до страданието и самотата. В това отношение тя определено навява спомен за вечни образци като "Книга за Пътя и Постигането" на Лао Дзъ. Или - ако я ситуираме в българската традиция - за "Сън за щастие" на П. П. Славейков. Колкото и да е различен като темперамент и изказ от Пенчо Славейков (по отношение на формотворчеството Бошев се вписва в линията на авангарда, на Гео и Николай Марангозов, на постсимволистичните пластични, звукописни и ритмически търсения), авторът на "Нашата пасмина" ментално, светогледно, като концепция за живота и смъртта и за мястото на човека в мирозданието е най-близо до Пенчо-Славейковия всепобеждаващ витализъм. И до неговия непрестанен стремеж към себенадмогване. Поезията на Бошев е умъдрена и ведра. Всичко в нея - и екзистенциалнотрагичното, и социалнотрагичното, е поднесено със завидна лекота, свобода и игривост. Това е поезия, в която има трагика, но няма черни тонове. Поезия, която задълбава в тайните на вселената и на човешката душа, като поставя въпроси, но не предпоставя отговори, защото знае, че животът е велик и неизмерим, неподвластен на човешкия ум и сетивност. Поезия, която е достигнала до прозрението, че сътворението и божественият порядък са невнятни за човешкия ум, че човекът може да намери щастието в предоставените му от всевишния мигновения и в утвърждаването на това велико чудо Живота. Поезия, в която лирическият герой не желае да бъде нито роб, нито господар, нито съдник, нито подсъдим. Той просто приема всевластния Живот като даденост и му се прекланя.

"Нашата пасмина" е книга интимна, но не по-малко и книга социална, граждански ангажирана, в която социополитическото от недавнашното вчера, абсурдите и уродствата на соца, както и актуалните геополитически и екологични проблеми са изстрадани и обговорени с острота и плам, но и с една игривост и гротескна деформация, присъщи на цялата поезия на този автор.

Некоректно и тесногръдо би било да съизмерваме "Нашата пасмина" с други поетически книги, излезли през последното десетилетие. Не бих желала да степенувам майсторските умения на съвременните български поети. Но не мога да не отбележа, че такова богатство от теми и мотиви, от настроения, емоции, ракурси и ритми, каквото ни предлага "Нашата пасмина", е изключително рядко срещано. Бошев непрестанно разсъблича змийските си кожи и сменя музикалните инструменти. Ритъмът варира от класическата тристъпна напевност до модерните синкопирани ритми на джаза и хип-хопа. А що се отнася до словесните му кладенци - те са бездънни. Сигурно един ден някой ще се наеме да направи речник на неговите неологизми по подобие на речниците на езика на символистите и авангардистите. Аз не се наемам. Но както подчертава и Б. Ламбовски, Цв. Бошев ни зашеметява с невероятен словесен коктейл, в който има всичко - архаизми, диалектизми, неологизми, чуждици, жаргонизми, вулгаризми, фолклорни импликации... Подозирам дори, че това прави поезията му труднодостъпна за словесно неподготвените и особено за най-младите, привикнали към крайно ощавения и клиширан интернетски жаргон. При Бошев обаче не става въпрос само за лексикално богатство и словесен колорит. Става дума за неконвенционално мислене и неконвенционален изказ, за преобръщане на нещата и на синтаксиса, за реч, в която вулгаризмите съжителстват с поетизми, а биологичното и физиологичното намират необичайни образни и словесни сублимации.

"Любвоежбина" (забележете само какво заглавие, какъв словесен кентавър, както и "мечтоядина") е книга за любовта и страстта, за всепобеждаващия Ерос в многобразните му превъплъщения. Една от най-наситените с еротика стихосбирки в съвременната ни поезия. Любовта-очарование, любовта-блян, любовта-нагон, любовта-страдание, любовта-игра, любовта-уловено мигновение, любовта-спомен сладостно-тъжовен, ведър или мъчителен, любовта-залез, любовта-липса, "захласи", "преглътки", "разгонки", "крушения"... И отново, както в "Нашата пасмина", един лирически герой, който тъжновато-весело гледа на световния театър и е готов да вземе на подбив всичко, което минава покрай него и през него самия. Който е отвоювал смелостта и силата да приеме живота такъв, какъвто е, без да се гневи на съдбата и без да я проклина. И който, подобно на безименния народен певец, има своята своеобразна визия за гроб с прозорци, откъдето се заканва да наднича към Земята и към Висинето:

Ще изтърпя един животец сред одаята си бетонна,
да се излюпят жерави от мислите ми пъстрооки.
А сетне ще избия с лице от стара стомна
в една стена прозорец към четири посоки.

И да не литна много надалече, небесният стрелочник
ще ми посочи де Земята е и де е Висинето.
Ще ме намерят паднал на небето върху облачния плочник,
което е добра смърт, общо взето.

© Цветанка Атанасова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.06.2014, № 6 (175)

Други публикации:
Литературен вестник, 14.05.2014.