НАРИСУВАЙ МИ РОДИНА
Физика на другия смях през народната характерология

Анелия Тотева

web | Феноменът Бай Ганьо...

Кого може да убие властта? Духа? Ако успее да го дискредитира, духът се скрива на единственото, останало трайно защитено и неприкосновено място, наречено смях. Феноменът на смеха е идеология, която обслужва потенциални съперници. От една страна, е в стратегиите на тези, които бягат в алтернативи на свободната воля, от друга, е инструмент в машината за манипулиране на съзнание и налагане на културност. Много често през смеха се провокират смисли, обслужващи рутинни за трагичното провокации. И през дисонантността се обуславят очаквания, които невинаги се покриват с постигнатото. След детабуирането на възрожденското подсмихване смехът се легализира, набира сила и се превръща в оръдие за "легална" масова комуникация.

Къде се нарежда сред тези разсъждения Алековото писане като откровен коментар на мита за избраността и величието на българите? М. Семов ще напише:

Алеко Константинов е най-задълбоченият и афористичен изследовател на българския национален характер и на политическите ни нрави непосредствено след освобождението от турско робство. Той [...] разсъблече властта в България до голо [...] задълбочи разкритието на оная линия в българското властогонство [...] която се изразява преди всичко във файдата, келепира (Семов 1995: 93).

Властогонството не е национална българска черта! Трудно определима е националната черта изобщо, а често е рецидив на повреда в широки граници и се третира като национална особеност. Това е в концепциите на унифицирането и демократизирането на индивидуалните личностни характеристики в удобни за масова потреба. Бих поставила Алековото разобличаващо перо като център-ревизор на една антизаблуденческа идеология. Ако идеята на Константинов е да разреши като достъпен образът на един не-прави-така литературен герой с отправна точка превенция на повредата, то в интерпретациите на Алековия българин-проекция-на-страховете-за-нацията се наблюдава особен вид мутация в експонирането на тази идея. Могат да се обобщят и типизират като масови само някои страни в характера и поведението на героя, но не съвкупността от всички качества, най-малкото защото е преувеличен за целите на художествения образ (макар и с обговарян действителен прототип). Ганьо Балкански е своеобразен ключ за четене на сблъсъка град - село и как индивидът от ориенталския топос се социализира в една негостоприемна и нежалеща го среда веднага след Освобождението. Изостанали нрави срещу идентичност, изградена на базата на дълбоки културни традиции. Образ, който обслужва идеи според изискванията и нуждите на културния контекст, и един герой хамелеон, употребяван гъвкаво в случаи, в които трябва да се изправи атавизмът на маргинала срещу ететиката на прогреса или да се хероизира до степен на романтичен концепт - етикет на нацията.

Алековият герой е художествен образ палитра, създаден от наблюдения, превъплъщаващ се в разни черти на човешкото, динамизирал се по неволя, за да обслужи темпорални контексти и кулиси на българската интелигенция, налагаща лутането на една култура с нестабилна памет. Своеобразно старо, оглеждащо се в "другото". Така се забавя формирането на национално мислене, а оттам и съзнание за етнос.

Бай Ганьо. Митологизираният. Великанът на болезненото (по тълкуване), но и забавно смехуване. Живият герой-не-герой на една идея, кастриращата славното българско или възвеличаваща го. Неслучайно Боян Пенев нарича Бай Ганьо манекен, "който се явява в различни костюми и маски" (Пенев 1985: 276). Алековият герой попада в полето на конструиране на една липсваща история на българската интелигенция (Русков 2002: 219). Авторовите интенции могат да бъдат преекспонирани понякога и това създава отклонения в употребата на смисъла. Отклонението от идеята може да дестабилизира феномените на първоначалния замисъл.

Как се конструира официално допустимият литературен смях в началото на ХХ век? През позволението. Механизмите за достъп и масовизирането на писаното слово преминават през цензурата на одобрението и съгласието. Одобрението се култивира от властта. Властта цензурира съзнанието. Също и детското съзнание. Дидактизмът на образованието като институционален орган е легален начин да се властва и да се унифицира знанието и паметта.

Въпросът за преработката на "Бай Ганьо" се усложнява и от изискването - да бъде разбран от децата правилно образа на главния герой, да си изработят те едно вярно отношение към него. Защото, знае се, че те, когато четат, не остават равнодушни към действащите лица на произведенията. Децата имат отношение или на безрезервна любов, или на подчертана омраза към тях. И са готови да подражават на ония, които спечелят разположението им (Цанев 1939, цит. по Пелева 2002: 324).

През 1929 г. излиза от печат книгата "Алековия Бай Ганьо. Пригоди за деца Николай Фол". Книгата е разрешена от Министерството на народното просвещение със заповед N 4851 от 13 декември същата година (Пелева 2002: 326). Наблягам на това, че книгата е разрешена. И. Пелева споделя същата настойчивост да се коментира разрешението като акт на властта. С претенциите да бъде спазена естетиката на изобличение и да се изрази отношение към деформациите и деформиращия пример на Ганьо Балкански Н. Фол пише:

От Алековия Бай Ганьо ние избрахме само най-хубавите и най-подходящите места за малките читатели. Изпуснато и променено е само онова, което не е за деца. Езикът на Алеко е запазен.

Предговорът е написан от Елин Пелин и е със заглавие "Малки читатели", което работи и като директно обръщение:

Както всеки човек, така и всеки народ, покрай достойнствата и добрите качества, които има, има също и недостатъци. Както всеки човек от човека се различава по достойнствата си и по недостатъците, така и народ се отличва от народа по същите тия качества.

Зададен е параметър на възприемане. Ще се търси един обобщен герой на българската идентичност. През манипулация на Паисиевата история и това, че българинът "всякога се е гордял с името си", Е. Пелин работи с ключовите думи българин, сърце, дух, съзнание, гордост, напълно в плана на съзидание на културна идентичност в крехкото (само)съзнание на детето. Детето възприема през канонизирана дидактика. Как обаче сработва горното със следния пасаж:

Той [Алекo] е изобразил едно лице, което нарекъл Бай Ганьо, и като изтъква неговите смешни и груби недостатъци, той ни кара да се подсещаме, че тия недостатъци са общи недостатъци на всички българи. Бай Ганьо не е отделно лице. Това сме всички ние.

Каква информация се подава на малкия читател (или слушател), който няма конструирани и отработени механизми за анализ и поведение на литературен текст, приемайки на вяра (което е и единственият начин на възприемане в ранна възраст) направеното по този начин послание? И това не е в контекстите на забавата и "геройствата" на Макс и Мориц, които са в частния случай на индивидуалните немирства и понякога неделикатното поучаване. Тук се физицира припознаване на родното. Гради се а-Родина. Не настоявам, че това е нарочен и умишлен ход. Най-малкото защото, ако е съзнателен акт, Е. Пелин трябва да бъде обвинен в неприемливо поведение и провокация срещу българското, а това е немислимо и не предизвиква смях:

Алеко поставя Бай Ганьо пред нас и ни казва - На, огледайте се, мили мои българи. Прочетете внимателно "Бай Ганю". Вникнете добре в него. Вие няма да го забравите никога.

Тук се налага питането как е възприеман Алековият герой. Питане, което провокира корпус от анализи, статии и спорове. И къде е разминаването? В неразбирането? Алеко Константинов търси отклонението, но никъде не се настоява на това героят му да става печат икона на българското. Алеко проектира деликатно и през механизмите на смеха (често през сълзи) опасенията си от своеобразната Сянка на българския Аз. Но това в никакъв случай не е рекапитулация на фактическа и трайна вреда, а само опасения за евентуален масов рецидив. Митът за героя детерминира автора. Митът (литературният мит също) няма нужда от автор. Вредата се нанася от интерпретациите. Особено странен е краят на предговора на Е. Пелин:

Често ще си спомняте за бай Ганю, тоя хитър, простодушен, но и прост човек. Смешен с някои глупости и самозабравяне, смешен най-много с това, че сам не вижда колко е смешен.

В случая смешен предлага отрицателна семантика: низък, жалък, но не забавен. Внася се объркване в детското възприятие на базисни съзнатости, което след това дава девиации във възприемането на понятия като родно, нация, родина, българин, традиция (Гелнър 1999; Андерсън 1998). При изграждането на Ганю Николай Фол се придържа към оригиналния образ и няма измествания встрани или дописване, а само преразказ в съкратен вариант. Четенето на този преразказ минава през зададеното в предговора. Книгата се издава в една-единствена бройка.

Като своеобразна реабилитация през 1939 г. (а и в търсене на един романтичен тип герой) Богомил Кънчев написва "Бай Ганю във Виенската баня" и "Бай Ганю тръгва из Европа".

И в двете книги липсва предговор. Ще се спра на "Бай Ганю тръгва из Европа" като пример за преразказ (силно авторизиран, съобразно нуждите на времето си, и коментиран за това) и откровено пренаписване на Алековия текст. Първото, което Кънчев поднася, е природна картина - селото на Бай Ганю. Ключови думи в този пасаж са: Балкан, Бай Ганю, типични българи. Боравенето с познатото е наративна маневра за скъсяване на дистанцията отправител - реципиент и внасяне на приказност:

Живееше в това село един своенравен българин, който всички наричаха Бай Ганю. Наричаха го Балкански, затова защото беше типичен син на Балкана и защото по характер приличаше на всички хора от полуострова.

Отново има генерализиране на героя, но в качеството му на друг тип поведение и в контекста на друга героика. Романтичен герой, поставен вече в предполагаема роля на "типичен син на Балкана", но не балканджията българин, а един от хората на полуострова. Ареалът на подвига на новия герой е разширен, което предполага, че ще носи качества, които прехвърлят границите на родното или ще изнасят памет. Това валидизира Бай Ганьо като европеец.

Кънчовият Бай Ганю живее в голяма, наследствена къща, но сам. Известен е, но избягва хората. Затова го наричат "странен българин" (Кънчев 1939: 3) и "някакви странни мисли го измъчваха". "Странният българин" чете много и от българската история "кръвта на Бай Ганю започна да се вълнува". Тук явно се презентира човек, който иска да се докаже с подвизи и слава, за да гарантира пред себе си традиционно величие и сила и да "прослави себе си и заедно с това България". Не е подмината и маскулинната суетност на героя, за която говори Иван Русков в статията "И словото стана плът. Белегът на Бай Ганьо: Вариации на присъщностите" (Русков 2002). Традиционен е подходът чрез възвеличаване и преобличане в нови значения да бъде отправено към детска и юношеска аудитория послание за харесване на художествения герой. През характеристиките на мономана авторът гради фигура на позитивния балканец, представен чрез следните характеристики: "бяла бродирана риза", "нови шаячни шалвари", "червен пояс", "грамаден калпак, "черни мустаки", единоборство-хитрост (Кънчев 1939: 15-17), необикновена сила (Кънчев 1939: 12), агресивен, силен, пее добре, дарба, танцува, хоро, ръченица, надиграване. Ганю е героизиран до такава степен, че дори храненето му е подвиг: "вълчи апетит", "лапа", "изохка", "заскърца със зъби", "заяде мъжката". Смехът е фин, често кодиран в противоречието (Ганю - търговец - розово масло), в турцизмите и коментарите на обкръжението: "Ашколсун, бе Ганьо, герой си бил" (Kънчев 1939: 8). Кънчевата интерпретация на Балкански е решена в предвидимостта. "Видима радост се изписва по лицата им, когато го видят" (Кънчев 1939: 10-12); "Браво на Бай Ганя! Да живее нашия герой!" (Кънчев 1939: 17). Тук не се налага "долу" на всяка цена и като отрицание на всичко, а "горе", в позитивен план. Интересно решение (но напълно в изискването на 30-те) е да се изнесе на показ и да се акцентува сблъсъкът с чуждия, с другия, с този отвъд България, с човека от Европа. Ганьо се сблъсква с другия на родна земя (Пелева 2002: 329).

"Жертва сме ние на тия европейци" е мотивът за заминаване в Европа и защото "За подвизи е роден Бай Ганю и неговото име трябва да бъде безсмъртно!" (Кънчев 1939). Самият Ганю заявява: "Аз трябва да прославя България!" Не трябва да остава погрешното впечатление, че героят в случая е идеализиран в краен фетиш на българската добродетел. Напротив, Бай Ганю е с желание да покаже "кой е българинът, какви морафетлъци е способен да покаже" със своята "рядка физиономия", "специфична миризма", малко похотлив, малко груб, наречен от европееца "ориенталска свиня". Авторът комизира (но и преобръща дефиницията за Ганю, поставен до лицата на българската история) в паралелното сравнение между Бай Ганю и Крум Страшни, Ботев, Левски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и поставянето, от друга страна, на героя в контекста на фолклорния и приказен перипетиен наратив - Ганю - инцииращият, който е дарен с вълшебен помощник - Ганчо Чудото. "Подвигът, на който тръгвам, е свещен!" Разказът е изграден на принципа на абсолютната реабилитация. Пелева споделя, че "това разказване всячески защитава Ганьо от негативизма, който го преследва върху страниците на "Мисъл", а "пренаписването ликвидира интелигента като глас" (Пелева 2002: 328). Спорът около възприемането на героя на Алеко е многопластов и разнопосочен. Проблемът за интенциите на Константинов трябва да се търси в изместването и неправилното четене на героя, поставян в крайни опозиции. Със сигурност не трябва да се пренебрегва, че екзистентно литературният герой (изобщо, но и в частния случай) битува в адекватен времеви контекст и изваден от него, може да предизвика лутане и тенденциозни интерпретации. Превъртането в приемането на Бай Ганьо като литературен феномен е процес, който се завихря с нова сила с всяка смяна на идеологиите. Да се говори за висока литература при "Бай Ганьо" е преекспониране на идеята да се митологизира и авторът на произведението и в същото време своеобразна защитна стратегия на българската интелигенция да вкара собствената си гузност със стара дата в обвинения и спорове за неадекватно четене.

Заради него - заради грамотния и дипломирания, абдикирал от задълженията си, е пропаднал възрожденският проект за Родина, заради провала на националната интелигенция като водач и стратег на груповото съществуване е дошла 1918 г. (Пелева 2002: 392).

Добавям: и поради нестройността на едно съмнително по своето качество възприемане на родното през погрешна или подражателска културност, което поставя литературата ни в шизофренна ситуация.

Герхард Геземан пише следното в статията си "Към характерология на славяните. Проблемния балканец":

Тезата ми беше, че Бай Ганьо не е деструктивен тип, когато бъде разглеждан в контекстите на пригаждане и себезащита, който именно го е породил: в селска и дребнобуржоазна България от времето на турското робство (Геземан 1995: 3).

Геземан мисли произведението на Алеко Константинов като апел към българската интелигенция (към част от интелигенцията) и нейната безотговорност към: "характерологичните деривати на чуждото господство" (Геземан 1995: 4). Разделянето на типове и особено генезиса на типа Ганьо Геземан обяснява с неразбирането от страна на селската маса на символите на вярата на "европомана", а оттам и реакциите на недоверие, подозрение и консервативност. Коментирането на Бай Ганьо като колективен облик на българина от страна на българската интелигенция, която "на живот и смърт" иска да се разграничи, за да имитира европейскост и да мимикрира културно, поставя идеите на автора за героя в неудобната позиция на съучастник в този своеобразен минигеноцид над селото и старото. Когато в тази война за признаване културността на българина (в частност интелигента) се въвлече и крехкостта на детското съзнание, тезата за Родина майка мутира в усещането за дискомфорт на съзната и нежелана Родина мащеха или пълната липса на такава. Национална идентичност се гради през съзнание за традиции, култура и история, понякога дори с нарочна митологизация и привнасяне на историческа и културна памет. Да се девалвира обаче фактическата културна традиция и "родното" в интерес на чуждото е нелогично (Геземан, Петканов). Детската менталност разполага с крехки инструменти за анализ и усвояване на принципи и понятия и за преработване на същината на дидактическото послание. Но детето разполага с ключове ако не за четене, то поне за подозиране на дълбокото разсъждение. Това предполага особено деликатен подход при фразиране и идеологизация на детската литература. Затова смятам, че подходът на Елин Пелин в увода към адаптацията на Бай Ганьо от Фол е крайна и демонстрира не-внимателно отношение към възрастовите изисквания в писането за деца. Подходът на Кънчев намирам за по-приемлив, доколкото е допустимо това степенуване в дадения случай (Пелева 2002: 329). Кънчев извисява въодушевено автентизма на Бай Ганьо до степен романтически герой, психологизиран частично в текста като конструкт, който трябва да гарантира въображаемия триумф на балканската (българска) сила, неподправеност, слава, което пък от своя страна да балансира недостига на културна памет. Така Кънчев по своеобразен, допустим и съобразен с детското мислене начин внушава достойнства на националния характер, макар и чрез герой, който на моменти е крайно индивидуализиран през маркерите на един невместващ се в зададената от западната модерност психофизически портрет. Тенденциозността на образите хамелеони на Ганьо предзадава начини на четене и манипулира възприемането. Дискурсивно срещу недискурсивно мислене в опозицията Изток - Запад. При Кънчев Бай Ганьо се противопоставя "модерното" западно рационално мислене (в лицето на чуждия, другия) на ценностите (понякога съмнителни в своята категорична решеност) на една източна (балканска) духовност.

Твърде силното наблягане на интелекта омаловажава ролята на интуитивното и недискурсивно мислене. Според Романтизма интуитивното мислене превъзхожда преднамереното и дискурсивно мислене. Ориентализмът често намира опора в тези категории. Разумът на Запада е обвиняван не само в това, че е неспособен на недискурсивно мислене, а още по-лошо, че има арогантността да отрича самото му съществуване. (...) Исая Бърлин разглежда движението на Романтизма като част от Контрапросвещението. (...) в схемата на романтиците се използват старите религиозни понятия за непорочност, падение, изкупление. Романтикът винаги се чувства на дъното на падението, откъдето се взира нагоре към наградата на изкуплението (Бурума, Маргалит 2006: 71-72).

Склонна съм да поддържам мнение, че А. Константинов е заклет хуманист, психологизирал и довел до крайна задълбоченост темата за девиациите на прогреса и неразбирането. Идеята на Алеко не е да изобличи на всяка цена и да се покаже като гений на сарказма, а да просветли системата от функции на самокорекцията чрез смеха. Всичко това през широтата на едно забавно, не особено (на пръв поглед) и лесносмилаемо повествование и близко общение на антиподите. Идеята да се ревизира представител на родното далеч надхвърля целта си. Масовизирането на героя му и изместването на гледната точка буквализира Бай Ганьо до степен действителен, което пък от своя страна води до инерция при анализирането, приемането и тълкуването на една неразрешима принадлежност.

ЛИТЕРАТУРА

Андерсън 1998: Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. София: Критика и хуманизъм, 1998.

Бурума, Маргалит 2006: Бурума, Йън, Маргалит, Авишай. Оксидентализмът. Кратка история на антизападничеството. София: Кралица Маб, 2006.

Геземан 1995: Геземан, Герхард. Към характерологията на славяните. Проблемния балканец. // Литературата, 1995, бр. 2.

Гелнър 1999: Гелнър, Ърнест. Нации и национализъм. София: Панорама, 1999.

Йовчева 1923: Йовчева, Санда. "Превращенията на Бай Ганя". По повод студията на проф. Боян Пенев. // Сила, 1923, бр. 12-13, 167-168.

Константинов 1984: Константинов, Алеко. Избрани творби. София: Български писател, 1984.

Кънчев 1939: Кънчев, Богомил. Бай Ганю тръгва из Европа. Плевен: Изгрев, 1939.

Михайловски 1909: Михайловски, Стоян. Отвъд усоите на сляпата страст и отвъд присоите на модната идея. Дневник на един философ. // Църковен вестник, бр. ХII-ХIII, 28.03.1909, 147-150.

Пелева 2002: Пелева, Инна. Алеко Константинов. Биография на четенето. София: Просвета, 2002.

Пенев 1923: Пенев, Боян. Превращенията на Бай Ганя. // Златорог, 1923, кн. I.

Пенев 1985: Пенев, Боян. Превращенията на Бай Ганя. // Пенев, Боян. Студии, статии, есета. София: Български писател, 1985.

Русков 2002: Русков, Иван. И словото стана плът. Белегът на Бай Ганьо: Вариации на присъщностите. Новото раждане. // Русков, Иван. Битие и парадокс. Записки по българските преображения. Велико Търново: Фабер, 2002.

Семов 1995: Семов, Марко. Народопсихология. Т. 2: Българинът и властта. Варна: Славена, 1995.

Фол 1929: Фол, Николай. Алековия Бай Ганьо. Пригоди за деца Николай Фол. София: Светулка, 1929.

Цанев 1939: Цанев, Георги. Литературата за деца. 1939 (цит. по Пелева, 2002).

Цанев 1961: Цанев, Георги. Критика. София: Български писател, 1961.

© Анелия Тотева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2014, № 3 (172)
© Електронно издателство LiterNet, 14.03.2014
Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.