Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОКРАЙ ЗАБРАВЕНИТЕ СТРАНИЦИ НА ЕДИН КЛАСИК

Александър Хр. Христов

web

Никой не защитава това, което не оценява.
Никой не се жертва за това, което не разбира.

Стоян Михайловски

Напомнянето за художествени текстове, останали "встрани от общото внимание, текстове отхвърляни или орязвани", изисква да се улови "типологията на цензурирането", да се покаже "уродливата вътрешна логика" на варварското "третиране на чуждото слово" (Неделчев 2011: 11-13). В "Цензурираните класици" М. Неделчев представя 12 сюжета, с които илюстрира как механизмите на цензурата функционират, обговаря показателните липси на "представителни творби, които точно по логиката на съставянето на самите многотомници (...) би трябвало да имат своето място в тях" (Неделчев 2011: 14).

Високото слово на канонизираните ни предходници попада под прицела на идеологически пристрастните. Откъсват се парчета, преброени и "неудобни" страници, налагат се рамки, своеволието, подкрепено с теория, се означава като вездесъщ организационен принцип, когато паметта и преклонението стигат само да посочим писателя като класик и класика - като автор на избрани (а уж събрани) съчинения.

Когато става дума за заветите на Стоян Михайловски, сюжетът е по-различен. "Липсва относително пълно издание на неговите съчинения" (Михайлов 2012: 13). Наследството му е "огромно по обем и разнопосочно по своята проблематика и жанрови характеристики" (Михайлов 2012: 14). Именно съдбата на неговото неподатливо на систематизиране творчество, многообразието от идеи, проблеми, жанрове, образите на писателя, които си противоречат, взаимодействат си, променят се през десетилетията, провокират да се преосмисли "старата истина, че времето отсява", че присъдите са окончателни, непроменливи, предизвикват да се преоцени, претълкува, "а може би казано по-смело" да се преразгледат литературните факти (Кьосев 1987: 679).

Факт е, че Михайловски е автор както на сатирични, така и на философски, религиозни, публицистични произведения. Но ако съдим по двутомника с избраните му съчинения от 1960 г., той е и драматург. Първият дял на втория том е "Драматични поеми и сцени". Следват: "Драми", "Художествена проза", "Сатири в проза", "Сентенции, статии, писма". Жанровите означители, с които авторът издава произведенията си, както и уточненията, корекциите, нанасяни спрямо жанровете от интерпретатори през последния век, са проблем за самостоятелно и по-задълбочено изследване. В предговора към комическия очерк "Поети, критици и публицисти" например писателят се опитва да дефинира. Определенията за комедия и сатира, щрихирани в краткото предисловие, не само се основават на подготвеността, познанията на Михайловски - те са положени, адаптирани и построени според особеностите на пиесата.

Но да се спрем на т.нар. старовековна драма в пет действия и пролог - "Когато боговете се смеят". Тя и до днес се подвизава в архива на писателя. Фактите са красноречиви. Творбата е замислена през 1911 г.; вариант на първото действие е публикуван в сп. "Българска сбирка" през следващата година. Преди да бъде завършена през 1921 г., преминава през различни по тип редакции, през работни заглавия като "Пигмалион и Галатея", "Каменна жена", "Под гнета на страстите". Поставена е на сцената на Народния театър в София от Иван Попов. Играе се през сезона 1922-23 г. Около театралната премиера излиза и характеристиката на действащите лица - във в. "Независимост", в два поредни броя. Прологът и първото действие се отпечатват и във вече споменатия втори том на избраните съчинения на Михайловски. Три-четири действия са спестени. Удавени са в забрава. Разчитаме, че все пак ще бъдат издадени.

В бележките към тома Иван Богданов (напомнил за класика с издаването на двата тома - "Метаполитика" (1940 г.) и "Религиозни и философски размишления" (1941 г.), автор на книгата "Стоян Михайловски - поет, трибун, мислител" от 1947 г.) помества изложените по-горе факти за драмата, коментира замисъла, посланията, поставянето ѝ на сцена. Богданов се стреми да компенсира премахнатото, като препредава в резюме, "доразказва" непубликуваното. Разсъждава за двете групи характери, които обуславят действието. Набелязва междутекстовите връзки между произведението и "Галатея" на Ж. Ламбер и едноименната комична опера на В. Масе. Вмъква и благодарственото писмо, което Михайловски изпраща до режисьора Иван Попов след премиерата. Наблюденията засягат и композицията, и поетическите потенции на "Когато боговете се смеят".

Богданов открива "нравствените тенденции на пиесата" (Богданов 1960: 479) в изреченото от бог Феб, в репликата: "Урокът ще бъде предназначен за онези, които наричат себе си поклонници на музите… Ако си се предал на ваятелство, бъде по-напред, бъди преди всичко ваятел на своята душа." (Михайловски 1960: 479).

А в последния пасаж от бележките се стига до обобщението:

"Вярата на автора в идейните основания, които отстоява, нравственият патос, който го ръководи - обгръщат цялата рационална постройка на пиесата като светла атмосфера и всъщност ѝ предават не живот на драма, а на лирична творба. Днес интересът ни към тази творба се обусловя от безспорно вярната авторова постановка..." (Богданов 1960: 479).

Да оставим настрани защо се отпечатва само началото на произведението и как цензурата действа за сметка на смисъла. Да не разсъждаваме върху симптоматичните заключения и смелите компенсации на Иван Богданов. Да не се впускаме да разнищваме спецификите на драмата или авторовата постановка, тъй като не сме при ръкописите на писателя. Да бъдем подстрекатели и да си зададем въпроса: Какво би подбудило интерес към художествения текст на Михайловски днес?

Интересът към "Когато боговете се смеят" може да бъде породен от занимания със словото на класика, с неговото дело (не по-малко многообразно от творчеството). Може да бъде следствие от желанието ни да надникнем в българската драматургия и да си разясним тенденциите в театъра от първите десетилетия след Освобождението. Пиесата може да бъде приведена като характерологичен пример при проучването на отношенията между френско и българско изкуство, както и при анализирането на методите и способите за вторично премоделиране на древногръцките митове в родната ни модерна литература от началото на миналия век.

Ако се наречем поклонници на музите, трябва да се запитаме дали наистина познаваме класиците, дали не ги "претегляме" и измерваме понякога според узаконени шаблони, според ваятелства, които сме възприели като прагови, знакови, върхови, без да зачитаме слабите им произведения и тяхното място в писателския път, в творческия свят, дали сме се предали на изкуството, или сме оставили историята да се грижи сама за себе си. Както се подразбира, въпросите не бива да бъдат така хиперболизирани, опростявани. Неизменната им сложност изисква да се навлезе в конкретика, чието привеждане не е сред целите на настоящия текст.

Правят се опити за представяне на малко известни творби, създават се общодостъпни и интерактивни платформи, пишат се книги и нови истории на литературата, организират се конференции по повод годишнини и различни по тип акции, четения, знаменателни дискусии. А ако си позволим да преувеличим, сякаш пак нашите многолики канонизирани писатели се чакат и очакват с цензурирани и непознати произведения. Можем да се скрием зад маската на очевидното: литературата е необозрима. Но когато мислим, говорим за класици, подобни оправдания не важат. Оказва се, урокът по памет е предназначен за нас - съвременните читатели.

Независимо от желанията и подтиците, при породен интерес, читателят се изправя пред непознат Олимп с изненада в очите. Застава пред чудноват полускрит остров, забелязан от морето на литературната история като през гъста, гъста мъгла, както пред Пигмалион от "Когато боговете се смеят" се явява одухотворената Галатея. Въпреки че изглежда нелепо да бъде сравняван с Пигмалион, докато плава през безграничните художествени вълнения, съвременникът ни се удря в лъжливия бряг на том втори от избраните съчинения на Михайловски (т.е. в края на първото действие като край на произведението) като в скалисто подножие на планина, на която не вижда върха.

Ясно е, че няма "пълнокръвна", действена държавна политика за нови, пълни издания на общопризнатите ни писатели. Тепърва дигитализацията на архиви, разнородните форуми, проекти и инициативи трябва да спомагат, за да се компенсира изтритото, да се действа въпреки безхаберието на управници на всички равнища.

Докато за Михайловски има празник и паметник в родния му град, кътче в музея "Иларион Макариополски", музей на П. Ю. Тодоров не съществува (въпреки че за сестра му се мисли), а музеят на Яворов в Чирпан от години очаква да възвърне юридическата си самостоятелност... Събитията около домовете на българската литературна памет са само част от знаците, че с високото изкуство се борави като с вехта и преходна стока. Логиката, законите, историята, духовността са се превърнали във формални графи, пряко подчинени на невежество и угодничество. Културата съществува въпреки обстоятелствата и не, не линее. Линее нашето поколение. Но горе сърцата.

Да се върнем при читателя. Той може би подозира за ситуации, които не са от вчера и от днес, за празнините в националната ни културна памет. Да, Пигмалион е заслепен от любовта си към Галатея. Да, ваятелят е влюбен в собственото си произведение. Читателят? Той недовижда заради отмъщението на белите полета и неуморимите удари по класиците.

По думите на Богданов, в драмата на Михайловски боговете отмъщават както на влюбения, на твореца, почувствал се като бог пред красотата на сътворената от него каменна жена, така и на Диодор, възпитаник на Пигмалион, опитал се да убие учителя си. Отмъщават и на Галатея - лекомислена и вкаменена повторно накрая, за да причини смъртта на своя създател. Не е простено и на нашия съвременник: "Когато боговете се смеят" е в архива, на блажен остров, в антологията на непреведените мистични смехове, кънтящи от върховете на обвития в тайнствени облаци Олимп. Така и новите ни прочити се спотайват зад кулисите на утопично бъдеще, в залата на идеализациите. Красива като Галатея ще е ерудираната история на събаряните литературни паметници, история на забравата, ако бъде написана, ако творбите изплуват и не се налага монументите на духа да се "закърпват" с компенсаторни късове.

През 1922 г. пиесата е изгледана и "разчетена" от Елин Пелин. А и Елин-Пелиновите съчинения се подвизават в не едно издание от пет-шест, десет тома, но все има "забравени" текстове, българановски смехории, стихове за деца с религиозни мотиви и още ред "малки", "дребни" рязвания" (Неделчев 2011: 214). Падат произведения, а с тях се изгубват и контексти. Изгубват се цели литературни архипелази. Напуснати. Необитаеми. Махат се и изчезват ръце на статуи, избождат се очи, пропускат се страници. Трупат се отсъствия.

Докато драмата на Михайловски е "осакатена" и не познава своята първа цялостна, истинска публикация, отделна тема са поместените в многотомници творби, останали недопрочетени.

В прочита си, в статията за постановката, Елин Пелин подчертава "изобилието от думи", открива и изтъква слабостите на "Когато боговете се смеят", припомня вече установени формулировки за многословния ни класик, но твърди, че творбата е и "издържана напълно", че "между играните български пиеси, пиесата на г. Михайловски е една от най-смислените и най-литературните" (Елин Пелин 1922: 2). Темите и проблемите, засегнати в драмата, ако се доверим на Иван-Богдановите бележки, препращат към творческата личност, в нейните две крайни проявления (гений и бездарник), към смисъла от/на изкуството изобщо, към дилемите, пред които човек се изправя като създател. Да си спомним и за "Зидари" на П. Ю. Тодоров например. В българската следосвобожденска драматургия се охудожествяват бляновете по идеалното, човешката духовност, поривите по сътворяването, мястото и функциите на "ваятелите" в обществото.

Рецензията на Елин Пелин продължава с призив за подкрепа на Народния театър и с известен възторг от младите артисти. Поздравления към български артисти и драматурзи се отправят и днес. Получават се награди. Поставят се пиеси. Но зад ръкопляскането се прокрадват призиви за подпомагането на съвременната ни драматургия. Проблемите, незавидните перспективи пред дейците на културното дело у нас са въпроси, които само допълнително разклащат постамента. Паметници се люлеят. Не идва краят на дните ни, не съзираме ненавременния свършек на културата, но откъсванията, ударите, отсъствията са натрапчиви. Възприемателят плава без посока - бил той наблюдател-ценител на родния ни театър или привърженик на вестници като "Култура", или зрител на "Денят започва с култура". Опазил ни Бог от гнета на страстите, да не вземе скоро самата дума култура да започне да се асоциира само с липси, нерешени задачи, стари ситуации или нелепи конфликти.

Драгият ни измислен читател (колкото и общо, и "подвеждащо" да звучи понятието читател в случая), ако не разрови ръкописите на Михайловски, изведнъж се озовава сред глъбините на въздишащото море. Може да попадне на преброените книги за класика, на преиздадените след смъртта му творби, да речем на религиозните стихове от "Бог" (1996), на откръшлеци, на материали, на отбелязвания, чествания, на факти, промъкнати от изследователи в бележки, в биографични страници. Може да потърси публикуваното приживе на автора, първи издания. Ако интересът не го напусне - стига до архива (или по-точно архивите). А ако не е настоятелен, очаква го проекция "на път към съвършенство", фантастичната библиотека на въображението. Мистифицира, извайва като насън варианти на Пигмалион и Галатея. Оказва се поклонник на музите, който може само да си представи острова. Вероятно там пиесата все още се играе, ехото от аплодисменти не заглъхва, произведението е безсмъртно.

Пигмалион може би сънува каменната жена, преди да я извае. Тя ще се събуди, ще оживее, както драмата би оживяла за литературния мореплавател, "подивял" да бъде островитянин, избягал от пустинята на апатията, закопнял да му се привидят оазисни брегове от пълни съчинения, докато се опитва да запази равновесие на лодката от незаспал интерес.

Но интересът и забравата могат да доведат и до тенденциозност: да се преоткрива, за да се прекроят идеите за значимо, стойностно, да се подменят образците, канона. Да изтупаме праха от намерена книга и ето - шедьовър. Всичко е високо у нас. Върхове до върхове. С жаждата за олимпийски постижения можем накрая "да осъмнем на жълтите павета с пълен комплект скулптури на всички фигури от Именника на българските ханове и от Речника на българската литература" (Станков 2015: 3). Трябва да се запитаме за арбитрите на духовността, за процедурите при претълкуване и преоценяване, при декоструиране и реконструиране, да си дадем сметка за многогласието, за необхватността, за хаоса от нови посоки, митове, идеи.

Извън апотеози, произведени вторично шедьоври, през именници и речници, днешната ситуация с течения, пререкания, оспорвани признания, конкурсни отличия, с "ежби и злоби" започва да заприличва на сатира, на комедия, но неопределена и тъжна. Читателят едва ли би могъл да се смее, когато сам не разбира колко пъти ще се събират подписи или ще се снижава висотата българска.

Кардашев е на лов отново. Да се хване и да напише как се разделя по старовремски принцип - ние и вие, те и аз. Монологът на Диодор прогърмява: "Моето призвание - ето го: сеч, мор и огън за гения, за изкуството, за всяко величие, за всяка именитост! Моята прослава ще се състои в моята вражда против славата!" (Михайловски 1960: 362). А малка и тясна е земята, която литературните братя и сестри (като варианти на Еньо от повестта "Земя") не могат да си поделят. Малки групи с нескромни желания, с глад по голямото. Митингът като в поетическия шедьовър е за женските очи голям. Ако само митингите и походите не бяха войнствени, ако само нечия монументална фигура не се издигаше заплашително в резултат от "литературни брожения" и нападки, ако борбите не бяха изкривени, уголемени от самоопределилите се като оскърбени, онеправдани, като короновани титуляри на вкуса, щеше да има повече смислотворни сюжети за обичния Кардашев. Но върви, народе възродени. Преповтаряй опити от миналото, завивай от провала към развала. Спомените са лишни.

Нали честваме вече свободна България, извинете за нарочния патос. Нали творецът не крещи от площада "Еврика!". Нали цензура, уж, няма. Нали не сме наполеони, втренчени лакомо в почетни знаци, недояли "фасулковци" или естетически варвари в "първороден" период на осъзнаване и силово себеутвърждаване. "Банално е да се приказва за вражди и злоби в литературата" (Елин Пелин 1959: 79). Кардашев, пиши за баналното, че съвсем изгубихме добрия тон.

Така "другите" са преоблечени като "разбойници на печата" и публично Асклепияд все не разпознава приятеля си Пигмалион. Загрижеността да се произведат сензации, гръмливи новини вместо истински събития, или да се докопа площ, да се изкове, да се позлати и издигне паметник чрез низ от автолатрии, подбужда смях през сълзи, когато за класиците си четем до първо действие, а за съвременните писатели се говори твърде често и обстоятелствено покрай кавги и крамоли. "Покрай тия дребнави разправии, ежби и злоби всички като че ли са забравили истинското си призвание и главните свои задачи" (Елин Пелин 1959: 83). Кардашев трябва да ни изреди задачите, докато потъваме всред свръхголеми сюжети и още по-големи творби. Изпод ръцете ни излиза Галатея и пак Галатея, ако вярваме на кръгове, медии, мрежи. Да се влюбиш и да се забравиш, чак да се удавиш.

Високото ни настояще обаче не компенсира и най-ниското ни минало. И къде е Стоян Михайловски, божественият размирник, да заеме олимпийска поза и да се провикне от трибуната като в стария Алеков фейлетон, да напише нови философически и сатирически сонети, нови позиви към българския народ и българската интелигенция? "Де е идеалът, който дава осмисленост на съществуването ни, цел в живота, който бащите ни завещаха?" (Славейков 1959: 64).

Може би читателят, бил той и откривател на потулени художествени завещания, е словоборец, недобронамерен спрямо Михайловски. Може би прилича на лишения от талант Диодор, който завижда на своя гениален учител. Но завистта също разчита на познаване и разпознаване, на спомен, на слово. Да отречеш, значи, и да разбираш, да оценяваш. Да защитаваш - да избираш. Не е трудно да се досетим, изборът е да се събере, да ни се припомни творчеството на класиците, да се "обезвредят" настъпленията на недомислието, да се оцени, да се проверят качествата и устойчивостта на припомненото.

"Липсата на паметоспособност има крайно жалки последствия за актьора." - набляга Михайловски в статията си "Неуспехите в Народния театър" (Михайловски 1960: 435). Когато забравили страници, книги, образи на класици, застанем на сцената, костюмирани с престиж, тогава пиесата ще е жалък фарс и вълните ще се разбиват високо над главите ни.

На вълни наболялото се повдига, обсъжда се, хвърлят се становища в ред и без ред. Постепенно водата затихва, настъпва временно спокойствие. Започваме отначало, когато се даде гласност на поредното посегателство. Вестници се променят. Предавания за култура са заплашени. Музеи копнеят да възвърнат статута си. Театрали се пренасочват. Преводачи, съставители, учени преписват. Друг да продължи да изрежда.

Проблемите назряват. Надаваме глас. Мненията се наслагват. Множество от разнолики и разнотипни мнения. Позиции и диспозиции се срещат в процесуалната говорилня и рядко в съдилища. Да се самосезираме - след като сме назидателни и не мислим за "другите", а срещу тях.

Стига се до изводи в старовековната ни драма.

Докато течението безпаметно ни носи, оставаме на действие първо, в подножието на Олимп. Чува се само как боговете се смеят.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Богданов 1960: Богданов, Иван. Бележки. // Михайловски, Стоян. Събрани съчинения. Т. 2. София, 1960, с. 467-490.

Елин Пелин 1922: Елин Пелин. Кога се смеят боговете. // Развигор, г. II, бр. 83, 09.09.1922, с. 2.

Елин Пелин 1959: Елин Пелин. Ежби и злоби. // Елин Пелин. Събрани съчинения в 10 тома. Т. 10. София, 1959, с. 78-84.

Кьосев 1987: Кьосев, Александър. Съдбата на едно творчество или за творчеството на "Неприспособимия" и за неговото "приспособяване". // Михайловски, Стоян. Божествен размирник. София, 1987, с. 679-721.

Михайлов 2012: Михайлов, Димитър. Стоян Михайловски. Поетически текст и национален контекст. В. Търново, 2012.

Михайловски 1960: Михайловски, Стоян. Събрани съчинения. Т. 2. София, 1960.

Неделчев 2011: Неделчев, Михаил. Цензурираните класици. София, 2011.

Славейков 1959: Славейков, Пенчо. Блянове на модерен поет. // Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Т. 5. София, 1959, с. 54-68.

Станков 2015: Станков, Иван. Глад за Голямо. // Литературен вестник, г. 24, бр. 4, 28.01.-03.02.2015, с. 3.

 

 

© Александър Хр. Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.06.2018, № 6 (223)