Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕПЕЛ ВЪВ ВОДА

Александър Хр. Христов

web

Monochrome flat, monochrome life,
Only absence near me,
Nothing but silence around me
Yann Tiersen

Камбаната отсъди, че е един след полунощ. Ян почука и зачака. Смотолеви редовните половинчати, мъгляви думи. Думите заглъхнаха по-бързо от удара на камбаната и успяха само да му напомнят за брашнаря.

Говореше се, че преди стотина, двеста години градският брашнар - за когото по закон трябваше винаги да се отбелязва, че обичал да пуши и нямал деца - се обесил тук, вътре, в дома на Анна.

Ниска постройка. Одимена. Тъмносиви, пропукани стени. Саксиите са наредени по первазите като бутилки по мачта. Стъблата на розите приличат на изтъняла коса по главата на мъртвец.

Стиснал шапката си в ръка, седемдесетгодишният Ян обърна гръб на къщата и се загледа в небето. Звездите се скриват в облаците като златни монети в черни ковчежета. Сякаш замира влажна пепел, в която проблясват едва-едва неспокойни, дребни въглени. Утихва море, в което са пуснали котва митични военни кораби, готови за битка.

Мислите на стареца се разлюляха, заудряха се една в друга и го понесоха. Тръгна по улицата и започна да проклина слуховете, изоставените цветя, литургията, на която беше видял майка си да плаче. Майка му беше от жените, които ходеха на всички погребения в града, палеха свещи и потъваха в сълзи. Нещо недоизречено, недоловимо оставаше, гореше в тях. Караше ги да повтарят ритуала по сбогуване, да търсят причина, повод, знак - както Ян търсеше Анна.

Просякът премина покрай църквата, пресече и се отдалечи. Майката на Ян и просяка беше жалила, и за него беше сричала. Беше го оплаквала, сякаш беше покойник, избягал от хората. Може би и той беше обречен в опита си да се измъкне от слуховете, от мрежите на изговореното. Може би той също беше дочул камбаната, измислените и неясни думи - ритъма, с който всичко непрекъснато се подновява, без да приключва.

Ян продължи да мисли за Анна. Ако беше тук, ако беше отворила вратата, ако беше излязла от занемялото жилище, от квартирата на смъртта, щеше да разбере какво да направи, за да не замине тя отново. Чакаше я, както тя го беше чакала толкова пъти, когато той, забързан, закъснял, пристигаше и зачиташе на глас от томчето с чешки разкази. След последната им среща се договориха да сменят книгата. Майски дъжд беше заудрял по Ян тогава. Бяха се разтуптели капки - живи, топли, тежки. А Анна стоеше до прозореца и гледаше как той си отива, заедно с дъжда, с май, с разказите, със смешната широкопола шапка.

На следващата нощ Ян се яви на същото място и в уреченото време. Почука. Отвърна му тишината, която се промъкна по стените, пролази и отнесена от поредния камбанен звън, се оттласна от ехото, пресъздаде ритъма.

Неусетно посещението на празната сграда се превърна в повече от навик, от правило и обичай. Докато един ден баща му не го намери заспал пред къщата на брашнаря, както все още я наричаха. Забрани му да ходи там, за да не се заприказва и за неговия син, че не е с всичкия си, че спи на пътя, че се мотае безцелно. Ян не го послуша. Беше си обещал - да не оплаква, да проумее какво тлее в него, да настоява, да я дочака.

Стана по-внимателен и повече никой не го видя как снове нощем по улиците. Само с просяка се разминаваха понякога, но с него се разбираха - в мълчание, без да знаят защо и как. Като в началото на пети клас, когато Анна реши да не седи до Ян и нарисува камък в тетрадката му по математика. Не обясни защо се мести. Каза само че камъкът може да се преправи в скъпоценен или в истинско слънце. Въпреки че я разбра тогава, сега му се искаше да му беше признала, че след четири до пет години няма да е тук. При това, ей така - както за рисунката, с недомлъвки.

После, на двора на училището, в цялата глъчка и бъркотия, както си подобава за край на учебен ден, за размирно положение или за пристанище през лятото, Ян чертаеше лъчи, допълваше захванатото от нея. Анна стоеше отзад, отделена, сама - като в каюта, докато екипажът, пасажерите, другите неуморно бягаха напред-назад по палубата. Във врявата някой от пътниците от навалицата хвърли отворена раница и от нея изпопадаха листи, тетрадки, несесери, гуми, линии, контури, симетрията и асиметрията на света. Учебник по история се превъртя във въздуха. Друг го последва. И трети. Четвърти. Страниците започнаха да показват царе, да догонват времена, да обезглавяват и да коронясват, да погубват и да възкресяват, да разделят територии, да режат с ножици, да се пренаписват с моливи. Следите от графита се заплитаха като въжета, разлюлени, пуснати зад борда. Френски, английски, руски армии или флотилии тръгваха за една война и пристигаха от друга. Наполеон и Нерон се споглеждаха в недоумение. А небето оставаше недостижимо за превземане, чуждо на астрономите и на хартиените колесници, които летяха към Хелиос, чупеха си колелата и докато се снижаваха, повтаряха ритъма. Математиката, разбира се, последва историите. Разположи се тутакси в локва. Теоремите се наквасиха. Ъглополовящите се свиха във водата. Всичко се удари като вълна в невидима скала и спря в следобедната шумотевица на абордаж.

Оттогава Ян се въртеше във всекидневна буря. Беше си създал огнен кръг, окръжност с точен център, за да живее. Вече не работеше, беше на възраст, каквото и да значеха работа и възраст за петокласника. Макар че завърши и шести, и седми, и който там клас човек можеше да завърши и завършваше. Все така носеше томчето, шапката - прокъсани, избелели. И не беше май. И идваше май. Месец се сменяше с друг месец. Но Ян нямаше с кого да се смени, особено там - на чина, на който стоеше сам. Въпреки че отдавна не седеше на чин, въпреки че тетрадките, учебниците и скъпоценните им слова лежаха на дъното на заключен шкаф. Сякаш и думите, и месеците, и спомените бяха събрани по брега на морето миди и нищо повече от кухи миди, от необитаеми черупки, останки, очертания на нещо недоизречено, потулено, мътно.

Съзнанието му го теглеше назад - към Анна, към камъка, неоформеното слънце във вселената от редове, към свещите и починалата му майка, която вече не плачеше или по-скоро тъжеше другаде, далеч и заедно с бащата, бащите, просяците, мореплавателите и императорите. Досети се изневиделица как го беше изплашила първоначално бащината заповед. Зачуди се дали няма да го разпознаят, да пуснат слух, да го наредят до брашнаря, който така или иначе, луд или не, обичал да пуши. Но когато отново застана пред къщата, Ян си представи само как вратата се отваря.

Посред часа по география вратата наистина се отвори. Изпитваха го. Отпред. Пред старата световна карта. Трябваше да посочи с показалката граница, град или да разкаже за добива на полезни изкопаеми. Влезе учителят по рисуване и отложи дълбаенето за въглищата или борбата със северни и южни съседи, отложи страха и срама.

Според Ян беше влязла Анна. Ето я, ето - описва къде е ходила, защо чак сега се връща, с подробности, с дати, с градове и граници. Нейната раница се разсипва, нейното минало се разтваря. Като по учебник. И пак учебниците се подгонват надолу, пламват и цялото недогоряло знание се сгромолясва върху моряците от класа.

Ян отдавна беше напуснал прекъснатия час. Стотици напуснати часове по-късно, можеше да възпроизведе нейния разказ, съчинен от него, но не и несвързаните, неопределени изрази, които той промърморваше всяка нощ пред пустата къща, не и казаното от учителя по изобразително. Нито защо ги освободиха, нито защо изкопаемите, горивата, селищата или земите, за които го изпитваха, останаха неназовани, неизровени от тъмното. Сега Ян се мъчеше да изрови и да назове друго - момента, в който разби прозореца на Анна и се намъкна вътре. Придружи го светлината на уличните лампи - лъчи, които не бяха начертани от него. Тогава разбра, че никой не живее в отеснелите стаи, претрупани с препълнени кашони и разглобени мебели. Само той беше останал да се лута през линии, скици, бури, илюзии. А знаеше, че утре отново ще дойде да я търси. Пак се задава по пътя. Повтаря походите си като владетел от несъществуваща династия. Вижда просяка, но не и различното лице, не и човека. Изговоря едни и същи звуци и потреперва от неяснотата на обичайното.

Ян прокара права между спомените, умножи ги и съзря отново пороя от моливи и книжни векове, закривения камък, изпитването, заминаването на Анна. Прокле слуха, че не била жива, че след погребението нейното семейство станали особени хора, просяци, скитници, които само се местели. Слух от слуховете, нищожна история под малко небе. Брашно през пръстите на необята. Прокле и саксиите да станат на черепи. Дано поне от техните глави да се разлее вино, което непознат нов вожд да изпие, та да се изтръгне най-после отнякъде разбираемо нареждане, разпалена реч, кратко разяснение и Анна да се появи, да му отговори. Но тя не се завърна. Месеците продължиха. Май пак се изгуби в дъждове. Пепелта от недорисуваните слънца и лъчи, от повторените мисли и спомени се разми. Потъна в ритъма. Угасна в незапомненото.

В един след полунощ Ян почука и зачака.

 

 

© Александър Хр. Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.08.2018, № 8 (225)