Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА СЪШИВАНЕТО НА АЗА

Александър Хр. Христов

web

Илко Димитров. Продавачът на конциВ опита си да дадем определение за книгата на Илко Димитров "Продавачът на конци" на пръв поглед се сблъскваме с една плетеница от философски възли, в която са експлицирани екзистенциалните търсения на постмодерния Аз. Издържаната смислова тежест на текста и нейното преодоляване предоставят неизбродно и нееднородно поле за разчитане и анализиране.

Поетично-фикционалното тук функционира като въздейства преди всичко върху разума. Отделните фрагменти, образуващи едно завършено цяло, са с различна идейна насоченост - докато в едни доминират конструктивни отворени въпроси, в други се достига до отговори-поанти - нови интерпретации на всевечните въпроси.

Човекът на постмодерното време е търсеният в поемата концептуален обект. Изграден чрез липсите си, той е дефиниран като отявлен антипод на всеки друг човек, исторически ситуиран чрез съвкупността от характеризиращите го черти, познания и определеност. Чисто понятийно, става дума именно за човека в неговото себеопознаване и себеопределяне - той е целта на търсенето си. Този нов човек не може да бъде субект, индивид или личност.

Разпръснатостта е притъпила сетивата му. Чувствата не могат да му послужат заради тяхната особеност. Останал е само допирът като наличен работещ способ за разбиране на света, бил той външен или вътрешен.

Във външния свят Азът е неспособен да открие кой е и смислово да се разграничи. В същото време и вътрешният му свят е неинтимен, неличен, разчленен, до крайност ограничен от безвъзвратно наложения му практицизъм, резултат от необратимата глобализация във всички аспекти на осезаемата действителност.

Човекът е загубил очертанията си и не е център на света, тъй като и светът не е негов център. В ръцете му е неговото осъществяване и то трябва да бъде ново. Само така той може да бъде, защото не може да преповтаря всеки модел и всяка индивидуалност, която е съществувала преди него. Неговата задача и идейна същност произтичат от търсенето на нов светоглед, нова призма - тази, която е рамкирана като заявяващо се тук-сега. ("Пиша, какъвто съм -/ никога преди не съм бил и повече никога няма да бъда.")

Отказал се е от своята същност, неразличим е от другите, тъй като разпръснатостта го прави свързан с всички, но без каквато и да било близост. Така той се намира в полето на другостта. Тази другост се превръща в негова потенция, съпоставителна роля на постмодерния спрямо извървелия пътя си самодостатъчен Аз.

Човекът е без опора, без дом и не съзнава как да отдели себе си от другите, тъй като отвореността му е безмерна и той е под влияния - битува в социум на неспирна мимикрия. Платоновото по характер подражание е достигнало краен предел.

Постоянното наблюдаване на света, докато светът наблюдава наблюдаващия, е изкоренило идентичността на Аза и това не му позволява да изгради представа и устои. Вътрешното е станало всеобщо-външно и затова е невъзможна всякаква идентификация. Ролята на перцепцията е да контаминира формата на съвременното разчленено съществуване.

Смисловият континуум също е фрагментиран, при това дотолкова, че в знанието на човека за самия него се наблюдава откъснатост на търсенето от субекта на търсенето. ("Ако искате да разберете човека - докажете Бог.")

Постмодерният Аз, осъзнал природата си, не спира да пита. ("Защо трябва да си Бог? За да престанеш да питаш.") Най-лесният начин да избягаш от отговора е да не зададеш въпроса, защото, ако всички отговори станат известни, това би бил краят - ние бихме достигнали до свръхчовешко знание, до трансцендентална яснота, чиято недостъпност е явна. Едността на Бога предполага неговата цялост, но и той е възприеман от Аза на Илко Димитров в нецялостен план - т.е. Бог е изгубил цялостта си като човека, който има нужда от Бога си.

Един от водещите мотиви в книгата е този за истината, която е в очевидностите, неопределени от вложения в самата дума смисъл. Истината също е разпръсната, не е заключена в една точна обществено-житейска роля, която човек може или трябва да изпълнява. Нейни проекции са показани в начина, по който продавачът на конци подрежда стоката си, пишещият изписва думите, хирургът прави разрез...

Митът е посочен като приумица, която човекът се опитва да докаже - зададен е въпросът дали вярата не може да бъде познание, което потвърждава и дава истина. Самото познание е в една непрестанна дисперсия.

Цикличността като възприемателна траектория за време и място също не придава цялост в светоусещането на търсещия човек и затова той търси. Реалният му живот е място за наказания, въображаемият - за развлечения, а той е разпилян между тях.

Той вижда абсурдността на вечните теми, които толкова настоятелно разглежда, нарича ежедневните еднократно употребими - достига се до смислова нула, като се извежда конкретността като способ за временно справяне. Той самият е никой, докато не осъзнае, че животът е градеж и времето на скепсиса за него е непродуктивно и отминало.

Човекът трябва да остава в онова, което твори (или онова, което гради трябва да е като него), и то трябва да е замисляно като средство, което да промени Вселената, дори и да не бъде прието сериозно от урбанистичното общество.

Не формата, не съдържанието, новият човек трябва да открие онова, което резонира с него. Там е новият смисъл - единственият валиден за него.

 


Илко Димитров. Продавачът на конци. София: Стигмати, 2009.

 

 

© Александър Хр. Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2014, № 7 (176)