ЗА СЪШИВАНЕТО НА АЗА

Александър Хр. Христов

web

В опита си да дадем определение за книгата на Илко Димитров "Продавачът на конци" на пръв поглед се сблъскваме с една плетеница от философски възли, в която са експлицирани екзистенциалните търсения на постмодерния Аз. Издържаната смислова тежест на текста и нейното преодоляване предоставят неизбродно и нееднородно поле за разчитане и анализиране.

Поетично-фикционалното тук функционира като въздейства преди всичко върху разума. Отделните фрагменти, образуващи едно завършено цяло, са с различна идейна насоченост - докато в едни доминират конструктивни отворени въпроси, в други се достига до отговори-поанти - нови интерпретации на всевечните въпроси.

Човекът на постмодерното време е търсеният в поемата концептуален обект. Изграден чрез липсите си, той е дефиниран като отявлен антипод на всеки друг човек, исторически ситуиран чрез съвкупността от характеризиращите го черти, познания и определеност. Чисто понятийно, става дума именно за човека в неговото себеопознаване и себеопределяне - той е целта на търсенето си. Този нов човек не може да бъде субект, индивид или личност.

Разпръснатостта е притъпила сетивата му. Чувствата не могат да му послужат заради тяхната особеност. Останал е само допирът като наличен работещ способ за разбиране на света, бил той външен или вътрешен.

Във външния свят Азът е неспособен да открие кой е и смислово да се разграничи. В същото време и вътрешният му свят е неинтимен, неличен, разчленен, до крайност ограничен от безвъзвратно наложения му практицизъм, резултат от необратимата глобализация във всички аспекти на осезаемата действителност.

Човекът е загубил очертанията си и не е център на света, тъй като и светът не е негов център. В ръцете му е неговото осъществяване и то трябва да бъде ново. Само така той може да бъде, защото не може да преповтаря всеки модел и всяка индивидуалност, която е съществувала преди него. Неговата задача и идейна същност произтичат от търсенето на нов светоглед, нова призма - тази, която е рамкирана като заявяващо се тук-сега. ("Пиша, какъвто съм -/ никога преди не съм бил и повече никога няма да бъда.")

Отказал се е от своята същност, неразличим е от другите, тъй като разпръснатостта го прави свързан с всички, но без каквато и да било близост. Така той се намира в полето на другостта. Тази другост се превръща в негова потенция, съпоставителна роля на постмодерния спрямо извървелия пътя си самодостатъчен Аз.

Човекът е без опора, без дом и не съзнава как да отдели себе си от другите, тъй като отвореността му е безмерна и той е под влияния - битува в социум на неспирна мимикрия. Платоновото по характер подражание е достигнало краен предел.

Постоянното наблюдаване на света, докато светът наблюдава наблюдаващия, е изкоренило идентичността на Аза и това не му позволява да изгради представа и устои. Вътрешното е станало всеобщо-външно и затова е невъзможна всякаква идентификация. Ролята на перцепцията е да контаминира формата на съвременното разчленено съществуване.

Смисловият континуум също е фрагментиран, при това дотолкова, че в знанието на човека за самия него се наблюдава откъснатост на търсенето от субекта на търсенето. ("Ако искате да разберете човека - докажете Бог.")

Постмодерният Аз, осъзнал природата си, не спира да пита. ("Защо трябва да си Бог? За да престанеш да питаш.") Най-лесният начин да избягаш от отговора е да не зададеш въпроса, защото, ако всички отговори станат известни, това би бил краят - ние бихме достигнали до свръхчовешко знание, до трансцендентална яснота, чиято недостъпност е явна. Едността на Бога предполага неговата цялост, но и той е възприеман от Аза на Илко Димитров в нецялостен план - т.е. Бог е изгубил цялостта си като човека, който има нужда от Бога си.

Един от водещите мотиви в книгата е този за истината, която е в очевидностите, неопределени от вложения в самата дума смисъл. Истината също е разпръсната, не е заключена в една точна обществено-житейска роля, която човек може или трябва да изпълнява. Нейни проекции са показани в начина, по който продавачът на конци подрежда стоката си, пишещият изписва думите, хирургът прави разрез...

Митът е посочен като приумица, която човекът се опитва да докаже - зададен е въпросът дали вярата не може да бъде познание, което потвърждава и дава истина. Самото познание е в една непрестанна дисперсия.

Цикличността като възприемателна траектория за време и място също не придава цялост в светоусещането на търсещия човек и затова той търси. Реалният му живот е място за наказания, въображаемият - за развлечения, а той е разпилян между тях.

Той вижда абсурдността на вечните теми, които толкова настоятелно разглежда, нарича ежедневните еднократно употребими - достига се до смислова нула, като се извежда конкретността като способ за временно справяне. Той самият е никой, докато не осъзнае, че животът е градеж и времето на скепсиса за него е непродуктивно и отминало.

Човекът трябва да остава в онова, което твори (или онова, което гради трябва да е като него), и то трябва да е замисляно като средство, което да промени Вселената, дори и да не бъде прието сериозно от урбанистичното общество.

Не формата, не съдържанието, новият човек трябва да открие онова, което резонира с него. Там е новият смисъл - единственият валиден за него.

© Александър Хр. Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2014, № 7 (176)