Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧАКАМ

Аделина Иванова

web

Котки в кутии.

Моите котки са добре охранени, доволни и само тихичко мъркат в картонените си домове. Подредил съм ги в спретната, но нестабилна структура, и току ме хване страх, че някоя ще се разшава повече и ще събори цялата кула. Затова гледам да са щастливи - само така няма да се раздращят, разгневят, размяукат и с цялата си котешка сила да пометат внимателно обмислената ми постройка. Най ме притеснява средната, понеже има стратегическа позиция, а може с едно краче да ме провали за секунди. За нея най-много се грижа - галя я, приласкавам я. И изтръпвам всеки път, когато постоянното й мъркане заглъхне и остане само тишина. Тишината ми е някак непозната, всява ужас в моята и без това крехка душа.

Котките са винаги в сърцето ми. Бяха си там и когато я срещнах. Тъкмо ги зарадвах с няколко комплимента и две-три прегръдки, когато мъркането им бе заглушено от смеха й. Ах, какъв смях! Мъркането бе любимият ми звук, но този смях бе тъй непринуден, свободен, красив. Това бе лекият смях на птица в човешко тяло, силният рев на лъв в прерията, мекото пърхане на крилете на пеперуда. След секунди вече бях при нея, до нея, с нея.

Смехът й бе навсякъде около мен, носеше се с вятъра дори когато бях далеч от нея. Не знам чувах ли мъркане, но със сигурност не исках да го чувам, не исках нищо да помрачава звънките камбани на нейния глас.

Един следобед останах по-дълго сам и имах време да понагледам котките си.

Не можах да ги позная.

Всичките бяха измършавели, раздразнени и на няколко пъти бяха на път да ме одерат, когато се опитах да ги погаля. А средната! Нейните зелени очи ме изпиваха със смазваща интелигентност, осъждаха ме, гонеха ме навън от собственото ми сърце. Не взеха никаква храна от мен, не приеха нито милувка, само ме омяучиха и ми показаха, че съм нежелан. Съвсем се уплаших за конструкцията си, никога досега не беше се сривала и не е била толкова близко до това. Страхът за малко ме накара да забравя смеха на моето момиче, но той скоро се завърна при мен с вятъра и изтика настрана притесненията.

И не посмях повече да се обърна към котките. Какво да правя, ако пак ме изгонят...

 

И мина време... Щастливо време.

 

В един ден, в един час - тя се спря пред мен. Лицето й бе все така прекрасно, все така ме теглеше с розовите си скули и яркосините очи. И все пак, лицето й не бе същото. Бе лице на непозната: студено, далечно, изгубено или нарочно затворено за мен.

Нямаше повече смях. Само онази така нежелана тишина.

- Не мога да те обичам - простичко рече тя и гласът й бе нов, някак дращещ и стар.

Не знаех какво да кажа, как да говоря, как да дишам. Избягах на единственото място, което познавах. Затворих се при котките. А там бе невероятна какофония: дращене и ръмжене ме завъртяха във вихрушка от недоволство.

Болка. Само нейния глас разпознах. Тя ме погледна, зелените й очи ме изпитваха. Явно, не издържах на изпита й, защото тя тръсна ядосано глава. И да имаше ярост, тя я погреба дълбоко, а пред мен хладнокръвно протегна краче. Едно движение.

Цялата кула рухна.

Котките ми, опиянени от свободата, но още заключени в недоволството си, бяха образи на хаоса и страданието, завъртяха ме без посока и без мисъл. Опитах се да избягам от тях. Защото вече не ги познавах. Не познавах и нея.

После се обърнах, тъжно й се усмихнах и я пуснах да си тръгне.

Котките... Първоначално се изгубих в лудостта им.

Когато намерих смелост да се върна, първо хванах Болка.

''Ти, мила, събори цялата ми кула. Сега ще трябва да си строя сърцето наново''.

Тя не трепна. Изглеждаше замислена. После измърка. Кратко, тихо. Но с ясен знак за помирение.

Да, кутиите паднаха и кулата се разби. Но нищо, аз си събрах котките, някои с капани, други с дълги убеждения, трети с подкупи. Накрая, след часове и дни работа, нагласих кутиите, както си им е мястото, и върнах котките по домовете им. Сега сърцето ми е каквото е било винаги.

Котки в кутии. Искат да обичат. И чакат.

 

 

© Аделина Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.03.2013, № 3 (160)