III. ПАРАЛЕЛИ С НЯКОИ ДАЛЕЧНОРОДСТВЕНИ И НЕРОДСТВЕНИ ЛИНГВОКУЛТУРНИ СИСТЕМИ

Зоя Барболова

web | Митологично-семантичната структура...

1. При така направената интерпретация на изнесения български езиков материал се оказва, че прилагателното сур като архисема ‘цвят’ и прилагателното суров // сурва в състава на геортонимите Суров ден и Сурва година и производните от тях са генетично свързани. Отклоненията във външната им структура се дължат на различни фонетични, словообразувателни и семантични еволюционни процеси. Това обаче не решава въпроса за етногенезиса на тези лексеми. А наличието на теонима Хърс усложнява още повече този фрагмент от езическата картина на света при българите. Това налага да потърсим успоредици в други народни култури и отражението им в тяхната терминология.

Изнесените данни отново ни насочват към индоевропейската епоха.

1.1. Известно е, че названията за понятието ‘слънце’ в индоевропейските езици се класифицират в три основни групи - имена с основи на -r-, -l- и -n,но всички произхождат от санскр. sūrа-. Още във ведическата литература тази основа има вариант svar (Младенов 1941: 592), който се открива в инд. Сварга ‘рай’ ие съхранен в името на славянския бог Сварог,наречен по-късно Сива и на неговият син Сварожич. Те съответстват на българските божества Сур и Сурва, в които се пази коренната дума *sur, *sūr или *sûr. От нея по различни словообразувателни методи са формирани много производни още в санскр.: суръ ‘юнак, герой’; сура "бог, благонамерено духовно същество, обладаващо голяма сила, но без да е чак толкова велико като дева. Сура населяват рая или Сварга" (Напърт 1994: 298), а според други това е епитет на боговете (Мифы 1992: 477), което е напълно възможно, особено ако приемем, че първичното значение на сур наистина е ‘блестящ, сияещ’ и Суря (Суриа) - бога на слънцето в индуизма, а като нарицателно - ‘слънце’, вероятно след като сура стават асура ‘демони, т.е. не богове’. Тук трябва да напомним, че сред имената на слънцето в български се срещат <дядо> Райко и Райно, които явно са производни от рай - калка на Сварга. Това означава, че според българите слънцето живее в рая, каквото и да означава това.

В гръцки език основата приема облика hel- , съхранен в деривата χελιος ‘слънце’ и Хелиос ‘бога на слънцето’.

1.2. Най-близка по звучене на санскр. дума sūrа със значение ‘слънце’ е запазена в съвременния румънски език, където словесният знак за това понятие е soare (с преход oa < ū и e < ya). Фонетично тази дума е много по-близка със санскритската форма, отколкото с латинската, гръцката или която и да е друга от еднозначните лексеми в европейските езици. Това предполага, че тя би могла да е остатък от езика на дако-тракийския субстрат или фонетичен вариант на еднозначна дума. Този факт ясно показва, че напълно е възможно една от най-старите форми на названието на дадено понятие да се запази в един отделен език, независимо дали е наследство от съответния праезик или е заемка от друг език, както вероятно е в случая. Но божество или други термини с подобно звучение в румънската митология не са ни известни.

1.3. В иранските езици, включително в скито-сарматски и персийски, ст.инд. sūr-/ja/ се проявява под различни облици с преход s > x (h), като напр. hvar в езика на скитите (ОИЯ 1979: 291), ир. xur // хūr // хоr // xōr 1) ‘слънце; слънчев’; 2) прен. ‘щастие’ - в осетински и т.н. (Абаев 1958: 246). Древногръцките автори са фиксирали скито-сарматските имена Хοροα∂ος ‘вестител на слънцето’ и Χορφαξμ ‘омит от слънцето’, в които първият компонент е xor, явно със значение ‘слънце’ (Абаев 1958г: 247).

Обликът hor обаче в осетинските говори (и тадж. xūr) означава и ‘житни зърна (ечемик, просо, ръж)’, факт, който неминуемо създава аналогия, от една страна, с българското прилагателно сур в значение ‘цвета на неузрели още просени класове’ (вж. I ч.), а от друга - с диалектното съществително сур ‘натрупани на куп овършани, но още не отвеяни житни зърна’. Същевременно думата се открива в основата на първия компонент на осетинския митоним Xory Wacilla ‘бога на житата (на зърнените храни)’ (с отгласна степен о), на когото е посветен празникът Ræmon bon, честван през пролетта в началото и през есента в края на полските работи (Абаев 1958г: 215). Но, както бе отбелязано в първата част, в осет. и перс. на сур ‘цвят’ съответства прилагателното būr, което се явява словообразувателен компонент в сложните митоними Būr-Ærtxūron ‘бог на огъня’ и Būrxoraly ‘бог на урожая’, а и на името Būrњfњrnyg, под което е известен един от главните герои в нартовския епос, както и на нарицателните съществителни ‘вълшебно лепило’ и ‘жълт/ия/ овен’, употребявани в епоса и песенния митологичен фолклор (Абаев 1958а: 272). Същият автор приема наличие на етногенетична връзка с монг. boro, soro. Митологичната основа на семантиката на всички посочени еднокоренни думи и техните производни е несъмнена.

Обстоятелството, че митонимът Xory Wacilla има дублетни названия с първи компонент būr - Būrxoraly // Borxwarali ‘божество на житните растения и плодородието’, който е син на Xwareldar ‘властелина на житата’, ясно показва, че būr, хоr- и xwar (вер. = санскр. Swar-) са били еднозначни лексеми с митологично съдържание. Следователно едва ли компонентът būr в осет. ‘жълт/ия/ овен’ и в būrxor ‘просо (букв. жълто житно растение)’ първоначално е означавал ‘жълто’. Що се отнася до овена, явно, при осетинците той е бил слънчев символ, поради което е определен за жертвено животно, принасяно на бога на слънцето, с когото се е идентифицирал. Това обуславя назоваването му хор, а определението бур ‘блестящ’ е приело семантиката ‘свещен’. Трудно е от гледна точка на менталността на съвременния човек да се разкрие точно мотивационната връзка ‘слънце’ или ‘блясък’ ~ ‘житни зърна’, но тя най-вероятно е съществувала (както при българското название слънчоглед), независимо дали води началото си от hwar или sūr-. По всичко личи, че тук също е заложена семата ‘божествен’, респективно ‘свещен’, тъй като и до днес няма нищо по-свещено от хляба, който освен всичко продължава да се принася като безкръвна жертва. А в далечното минало, изглежда, просото е имало най-съществено значение за осетинците.

Не е ясно дали хūr // xor, būr // bor в иранските езици са възникнали на местна почва или са заети под тези облици от алтайските езици. Що се отнася до xwar това определено е ирански вариант на санскр. swar-, които вероятно са със същия произход и отразяват един етап от развойните процеси на сур още в праиндоевропейския език. Със сигурност в осетински те са придобили семантично-диференцираща функция.

1.4. Вероятно, биха могли да се намерят още паралели (какви ли данни крият диалектите?). Съдейки по това, че Сура се открива при тайската група в Бирма като "божество невидимой темной планеты, вызывающей затмнения" (Мифы 1992: 477), а в скандинавската митология Сурт (букв. ‘черен’ = тур. sürme) е огнен великан (Мифы 1992: 477), много е вероятно думата да е била позната и отдавна забравена или преосмислена и в други езици. Но дори и този ограничен кръг от данни ни води към глъбините на праиндоевропейската епоха и показва, че идеята за връзка на българския теоним Сура // Сурва и прилагателното сурва изглежда не е "погрешно сближавано със санскр. sūra - sūrya - слънце" (Младенов 1941: 618) и едва ли е толкова абсурдно.

2. В езиците от праалтайската група не се открива дума със звучение сур или нещо подобно, означаваща ‘слънце’. Но и там съществуват много производни от същия корен, чиято имплицитна същност предполага връзка с митичните представи за слънцето. Те именно свидетелстват, че митонимът Сур или терминът сур ‘бог’ е съществувал и в езиците на тези народи.

2.1. Едно от тях е наличието на личните имена Surja и Surïj aљïrï в древнотюркските паметници (ДТС 1969: 514). Прави впечатление, че в същия речник те не се представят като заемки от санскрит, както това се прави в редица други случаи. В някои тюркски и угро-фински езици още се срещат фамилни имена с корен сур, напр.: Суранов и Сураганов, в които се пазят древни обредни лични имена съответно Суран и Сураган (татар.), които се давали на момченца, родили се след като били измолени от бога, но се използвали и като антрополексеми; мъжко-личните имена Сурагул и Сураман (хак.), Сурур (башк.) и дори женското лично име Сурма (бур.), което не е изключено да е идентично с българското Сирма (с преглас на коренната гласна), и т.н.

Според електронния речник на татарските лични имена, обаче Сурур е арабско име, означаващо ‘радост’, а Сурьма се приема за персийско със значение ‘боя, която се използва в козметиката и е символ на красотата’. Това твърдение е неприемливо, като се има предвид, от една страна, обредният характер на тези имена, а от друга - наличието на узбекското съществително сурур ‘радост, веселие’, което логически съвпада със значението на едно от прилагателните в началния стих на един от вариантите на българската новогодишна благословия: Сурва весела година и подсказвасемантиката на едно от прилагателните във варианта Сурва сурва година.

2.2. В езика на жълтите уйгури са регистрирани теонимите Сұрей и Сурей-хан ‘имена на две шамански божества’, шаманският термин сурей ‘две пръчки, които се натикват във варената глава на жертвения овен’, и производната лексема суругей 1) ‘жълто’; 2) ‘овца’ (Малов 1957: 106). Тази семантична комбинация неволно поражда асоциации с осет. ‘жълт/ия/ овен’.

2.2.1. Семантична връзка с ‘овца, овен’ се наблюдава и в други езици. Чувашите, почитат един архаичен празник, наречен Сурхури. Някога той се свързвал с "раждането на новото слънце" и тържеството над тъмните, злите сили, поради което се отбелязвал на 22-ри декември - денят на зимното слънцестоене. Имайки предвид наличието на божеството Çоратан торă // Çортан хорăне в чувашката митология, може да се допусне, че този празник е бил посветен на него. При всички случаи, както предполага и Д. Ф. Мадуров, "Видимо, смысл названия праздника Сурхури имеет сакральное значение и связан с жертвой богам в виде окорока, а поздней - ковша пива" (Мадуров 2011). Несъмнено обаче първоначално са принасяли в жертва цял овен или овца.

Същият празник под името Шорыкйол ‘зимен празник’ или Сорокĕл се чества и от марийците, където вероятно е зает от тюрките. Смята се, че Сурхури и Сорокĕл означават ‘овчи крак’ и отразяват един гадателски обичай, при който през нощта на празника девойките влизали в кошарата на овцете и ги хващали за краката; вярвало се, че тези, които успеят да хванат крак на овен, през следващата година ще се омъжат, а тези, които хванат крак на овца ще останат още една година неомъжени (Елабуга б.г.; Мадуров 2011 и др.). Но наличието на облиците сур и хур, при това в една дума, както и посвещаването на тези празници на слънцето, подсказват, че тези лексеми са били семантично свързани със слънцето или неговия бог. При това семантично те се асоциират с осет. термини būrxor и būrњnњlfys. Тук се открива същата мотивационна логика при назоваването.

2.2.2. На пръв поглед тези имена нямат нищо общо с българските сур и Сурва. Но в древността овенът изразявал "Мъжественост; мъжката оплодителна сила; творческата енергия; възпроизвеждащата сила и затова се свързва с всички слънчеви и небесни божества, тъй като символизира обновяването на слънчевата енергия" (Купър 1993: 143). Всеизвестен е митът за златното руно и изобщо поверието, битувало у много народи, че овчата кожа, слагана зад владетелския трон е символ на слънчевата благодат, на просперитета на държавата. От друга страна, "Извитите като спирала рога на О/вена/ представляват символ на годината" (Купър 1993: 143). Нека не забравяме и факта, че зодиакът започва със зодията "овен", чието начало е 22 март - денят на пролетното равноденствие, който в античността поставял началото на новата година. Явно, тюрките и угрите не са правели изключение в това отношение, а коренната морфема сур първоначално също е означавала ‘блясък’ или ‘блестящ’ и се е използвала като епитет на слънцето и овена като един от символите му и следователно - свещено животно. Според "Веда словена" и българите наред с "белни пилци позлатени", принасяли в жертва на бог Каледа и "руди ювни". Пак там четем: ...та си яхнал барзата коне,/ барзата коне суру агне, ... (І: 268) (става въпрос за Сива бога). Всичко това дава основание да приемем, че компонентът būr в и būrxor е фонетичен вариант на сур // хур, който първоначално е означавал ‘блестящ’, а по-късно ‘божествен > бог > свещен’. Както вече се каза, овенът, овцата, агнето са жертвени, т.е. свещени животни, а също и слънчеви символи, поради което сур, хур, бур биха могли да са метонимични названия, т.е. блестящ > слънце > свещен > овен, овца. Явно тези названия са архаични и истинското им значение е забравено, а новото е плод на народна етимология, уподобяване или контаминация с други сходни по звучение или смисъл думи.

2.2.3. Приема се, че буквалният превод ‘овчи крак’ се отнася и за названията на празника Нартукан и Нартăван при закамските и приуралските чуваши и техния вариант Нардугаг при "татари, башкири, удмурти и в мордовски, т.e. народите, влизащи в състава на Волжска България. Допуска се, че този празник се е почитал като държавен празник на Волжска България." (Мадуров 2011).

По отношение на коренната морфема нар-,В. И. Абаев отхвърля преобладаващото сред учените мнение, че етнонимът нарт на героите в осетинския епос произхожда от иранското nar- ‘самец’, ‘мъж’. Според него "Форма и употребление термина "нартæ" не оставляет сомнения, что он образован по типу осетинских фамильных имен с обычным показателем множественности - -тæ и, стало быть, означает "дети" или "потомки нара"." Опирайки се на различни аргументи, сред които и един етнографски запис на кавказоведа Г. Ф. Чурсин, според който някакъв разказвач осетин казва: "Когда-то у солнца были дети, богатыри нарты"¹ (сборник "Юго-Осетия", Тбилиси, 1924: 209), В. И. Абаев стига до извода, че "Слово "нара" действительно означает "солнце", но не на осетинском, а на монгольском языке" (Абаев б.г.)². Тези данни подсказват, че и останалите варианти на тази коренна дума - bor // būr, xor // xūr и т.н. са заети от тюрки или угрофинци, с които осетинците векове, а може би хилядолетия са съжителствали под една или друга форма в различни времена и на различни територии.

Подобна аналогия намираме в чувашки, където çура // зурă // çăвăр // çÿре // зÿрë // çÿр означава ‘малкото, т.е. детето на животно’, а формите çурам и çурăкам са обръщения: ‘Детето ми! Моето дете!’, буквално означаващи ‘Моето слънце (слънчице)’, което до днес се използва при българите, а и при др. народи.В българските диалекти се среща думата чора с вариантчьора и чера ‘новородено момиченце, което още не е кръстено’. А в един сайт четем, че в "...мордовского и венгерского языков, слова с корневым сур и варианты могли означать не только "растения, отросток, ветвь, приток", но и "ребенок, отпрыск, парень", което семантично се свързва и фактически съответства на етнонима нарди в осетинския епос с буквално значение ‘деца на слънцето’. Следователно геортонимите Сурхури // Сорокĕл // Шорыкйол и Нартукан // Нартăван // Нардугаг са с идентична вътрешната структура, като в едни от названията за мотивираща основа се използва сур (зор, шор), а в други - нар, които са еднозначни - ‘слънце’, т.е. тези празници несъмнено са били посветени на слънцето и неговия бог. Нещо повече, в чувашки çур // çор означава и ‘пролет’, а едно от названията на трите най-горещи дни в българския календар се наричат Чуреци³(вер. < Чур // Щур < Сур). Трудно е да се твърди, но по всичко личи, че източнославянското божество Чур е първоприемник на Сур. Основите на дериватите са претърпели фонетични промени, предизвикани от необходимостта за фиксиране на семантичните отклонения от изконното сур или поради табуиране на първичната лексема-име.

2.3. Един от най-разпространените празници при всички монголоезични народи и в частност при бурятите е Празникът на пеещите стрели - наречен така от журналистите поради това, че наред с борбата, конните състезания и други спортове все още се практикува и стрелбата с лък. Всъщност обаче той се нарича Сурхарбан (Сур-Харбан, Сур-харбан) - название, което най-вероятно също е производно от корен сур ‘слънце’. Преводът от бурятски е ‘стрельба в сур’, като според едни сур означава ‘стрела’ - също "соларен символ, изобразяващ слънчевите лъчи" (Купър 1993: 206), една метафора, позната и на българите⁴. Според други сур в случая е ‘мишена, първоначално направена от закрепени на кол кожени ленти (вероятно като символ на слънчевите лъчи), а днес - от обвито в тънки кожени ленти и забито в земята колче’. Някога обаче мишената е представлявала дървена фигурка с образа на лос (Сурхарбан б.г.), което се свързва със сюр ‘еленови рога’ при някои тюркоезични народи. В първия ден на лятото, когато се чествал този празник, монголците играли играта "вълк и мармот", свързана с една легенда, според която: "тарбаган был когда-то человеком, метким стрелком. Однажды на небе появились три солнца, стало очень жарко, все начало выгорять. Стрелок хотел помочь людям и сбить лишнее солнце, но промахнулся. От стыда он отрезал себе большие пальцы, лишился человеческого вида и начал жить под землей" (Сурхарбан б.г.). И според народните вярвания на българите някога имало две слънца, "които вървят по различни пътища на различно разстояние от земята" (Георгиева 1993: 21). Между впрочем мармот в казах. се нарича суур, в тат. сөркә (заето в рус. сурок) и т.н. Според същия сайт: "Вполне возможно, что монголоязычное "сур" и (инд. - бел.м., З.Б.) "сурhя" - однокоренные слова. Солнце имело древний символ на земле в виде оленных (солнечных) камней, наибольшее количество которых сохранилось и дошло до наших дней именно на территории Монголии. В этом случае Cуpxapбaн может означать не только стрельбу из лука в мишень - семень-сур, но и стрельбу из лука в мишень - олень, "стрельбу из лука в мишень - Солнце". С този празник се отбелязвало завършването на пролетната полска работа - окопаване, сеитба и т.н. и началото на коситбата.

Днес този празник се чества в първата неделя на юни, но в по-далечни времена вероятно е бил свързан с лятното слънцестоене към края на месеца - 24 юни. Това е денят, в който българите честват Еньов ден - третият празник, посветен на слънцето и неговия бог, явяващ се тук под името Еньо и вероятно още един ипостас на слънцето след Коледа и Сур в българската митология, според празничния цикъл и митологичната им интерпретация във фолклора. Всъщност в цикъла "Личен день Коледов день" Вишну, Бел бог и Коледа се представят като братя. Аналогия се открива в шанската митология в Бирма, където божеството Сура, слънцето и луната били братя (Мифы 1992: 477). Може би заради тези три основни ипостаса Сура бога е наречен на едно място във "Веда словена" (вж. по-горе) Ючна бога, където Ючна вероятно е тюрко-славянско хибридно име - üç ‘три’ + -на (компонент, който в случая изисква допълнително изследване). А може би това име е калка, зад което се крие славянският Трибог, трансформирал се впоследствие в сложния образ на Света троица, което навежда на мисълта, че преводът на Ючна е епитет, означаващ ‘Тройния’. По подобен начин Лел - също едно от названията и по всяка вероятност ипостас на слънцето, се заменя от християнския образ Лазар (Барболова 2006).

Както езиковият, така и етнографският емпиричен материал налага мнението, че тези геортоними са изключително архаични, поради което дълбинната структура е отдавна забравена, а новото им значение е плод на преосмисляне. Както изглежда, те са били натоварени със сакрално значение, за което говори фактът, че празникът е свързан с жертва на бога. Явно, това се отнася и за българския празник Сурва. Независимо кога се е чествал - в деня на зимното слънцестоене, пролетното равноденствие или в края на пролетта/началото на лятото, - той е бил посветен на слънцето и слънчевия бог, на когото на Коледа българите принасяли в жертва прасе, а на Гьоргьов ден - агне или овца (овен), като чувашите. Всъщност тези обичаи и днес са живи у нас, но смисълът им е отдавна забравен.

2.4. Думата сур се открива с различни значения и в угро-финските езици. По този въпрос ще цитираме едно интересно мнение, поместено в един интернет форум, където явно заради архисемата "кръг" е привлечен и един от сомадийските езици. И така: "ненецкое сюр - "водовращение, водоворот", марийское сура - "крючок", в мордовском языке сур - "палец", сюра - "рог", сура - "просо", в коми-иж. сура - "рог", общепермское сюр - "рог". "Крючок", "палец", "рог", "просо" - понятия разные, но если согнуть палец, то тоже будет крючок, а если взять круто завитой бараний рог, то тоже будет крючок, а если взять растение просо, то оно осенью под тяжестью зерна тоже изгибается, как крючок. Вывод: слово сура означало резкий поворот русла реки, подобный крючку, завитому рогу животного" (Скала 2008). В това мнение има резон, като се има предвид, че символът на слънцето е кръг. Няма проблем при обяснение семантиката на сура и сюр ‘рог’. Той просто заменя елена и/или овена като слънчев символ. Рогът е атрибут на славянския Хорс. Що се отнася до сур ‘просото (житни храни изобщо)’, определено съответства на еднозначните осетински думи xor, būrxor // borxwar, чиито номинационни мотивации се свързват със семата ‘свят, свещен, сакрален’. Но първият стих от една песен от годините на социализма Пред нас са блеснали житата ни кара да мислим, че и тук дълбинната структура е ‘блестящ, сияещ’ и вероятно с конотация ‘свещен, сакрален’. Изглежда, че дълбоко в подсъзнанието на народната памет и днес първичното значение на тези думи се съхранява, че връзката сур ‘блестящ, сияещ’ ~ житно растение, макар и пасивно, неосъзнато, съществува в колективната памет. Със сигурност тези лексеми фиксират голямата значимост на това растение в древността не само за земеделците, но и за номадите.

Хмелната напитка сура, която до днес се прави в селата в република Коми и се използва като обредна, вероятно първоначално се е правела от просо, както и нашата боза. Вероятно затова е сура // суря, т.е. божествена. Всъщност боза (тур.; казах.), бозо (кирг.) са по-късни фонетични варианти на това название в някои тюркски езици. Най-вероятно нашата боза е заета от турците, както и боз, от което е формирано на българска почва еднозначното прилагателно бозав. Но не е изключено в български да е попаднала от езика на някое друго огузко племе около формирането на българската държава или по-късно - от узите например, както и при осетинците.

При саамците съществува игра, подобна на тази при монголските народи, при която се целят с ласо в чучело на елен, наречен хорей. Тук коренната морфема хор- също е доста разпространен фонетичен вариант на сур с първично значение ‘слънце, слънчев’. Вероятно в основата на естонското фамилно име Сурва⁵, както и на споменатите по-горе еднокоренни фамилни имена в руската антропонимия е залегнала същата сема.Пряко или косвено, в една или друга степен, тези значения на коренната дума или морфема сур в угро-финските езици се покриват или намират обяснение в изнесените по-горе данни. Дори значението ‘пръст’ може да се свърже с монголската легенда за мармота, а речните завои биха могли да се свържат с кръга като слънчев символ. Но много по-вероятно е в този случай да става въпрос за междуезикова омонимия, или за контаминация на близки по звучене думи, особено ако са от една понятийна сфера.

2.5. Към представените успоредици трябва да прибавим и бледите рефлекси от българския обичай сурвакане, които до неотдавна са съществували при чувашите⁶, марийците (на Сурхури с клонки от рябина удряли по къщите и по други стопански сгради) и мордовците (на Връбница младежите ходели по домовете, удряйки спящите хора с върбови клони, тъй като се считало, че по този начин се предават на човека растителните сили, и благославяли⁷) и др.под.⁸.

Прави впечатление още едно обстоятелство, а именно използването на своеобразна тавтология като словообразувателен похват, при който се съчетават два фонетични облика, явно придобили статут на различни думи, като напр.: теонима Būrxoraly (Būr xor); геортонимите Хурсури (Хур сур), Сур-Харбан (Сур-Хар), Çортан хорăне и апелативите: būrxor ‘просо (букв. ‘жълт злак’)’, сăр хурт ‘търтей’ (чув.); ‘ставам съвсем риж, кафяв’ (нан.); сур борбун (?)‘майски бръмбар’ (бълг.) и пр. Как и кога са възникнали? Едва ли би могло да се отговори на този въпрос, но със сигурност не е игра на думи и не е безсмислена тавтология. Те определено потвърждават, че в различните езици са съществували по два (а може би и повече) фонетични облика, които е възможно да са възникнали по силата на табуизацията и евфемизацията или в стремежа към въвеждане на по-голяма понятийна яснота, те са играли ролята на семантично разграничение, което до голяма степен е довело до заличаване на първичното им значение. Несъмнено някои облици са заети, но едва ли е възможно да се установи с точност дали от иранските езици те са преминали в другите, или обратно. А може би е ставала взаимна размяна, като народната етимология е играла не малка роля при установяване на значението им.

3. Още по-сложна става ситуацията, когато една дума, при това с близка семантика, се открива в езици от различни неродствени семейства, за които няма данни да са съжителствали някога в близост.

Известно е, че в египетската митология също имаме бог Хор. Интересно в случая е мнението на А. Шапошников, който твърди, че: "Большая группа египетских божеств имела чужеземное происхождение и попала в долину Нила ок. 3600-3200 гг. до н.э. Это, прежде всего, индоевропейские по происхождению божества, культы которых были занесены в долину Нила, по крайней мере, четырьмя миграционными волнами индоевропейских племен" (Шапошников 2002: 340 и сл.). Във връзка с това той дава пример с божеството Озирис, чието по-ранно име е Уасра, Уазара и се смятал за сеяч на божиите вести. На осетински език понятията весть и божья весть се обозначават с думата уас ‘сеять раздавать - уары’. Ако двете думи се свържат се получава Уасуара, откъдето идва и неговото по-късно име Усира, като божеството вече се олицетворява от житния клас, който на осетински се нарича wsir (по В. И. Абаев). А името на неговия син Гора (Хор) е ‘олицетворение на слънчевата енергия на земята’ в ранния Египет, звучало като Хур и се свързва с осет. хур ‘слънце’. В електронния речник на татарските лични имена, както писахме по-горе, Сурур се извежда от арабско име, означаващо ‘радост’, а Сурьма се приема за персийско със значение ‘боя, която се използва в козметиката и е символ на красотата’ и т.н. Тук обаче заимстването по-скоро е в обратна посока. Всеизвестната араб. сура ‘название на всяка от 114-те глави на Корана’, с буквално значение ‘ред, ранг’, "Первоначально обозначала отдельное короткое "божественное откровение", преданное Мухаммаду." (Терминологический 1997: 281), а според някои - "кораническая сура "Солнце" (Можейко, Грицанов, Румянцева б.г.). Впрочем арабската дума нур ‘лъч; сияние, светлина; блясък’, често използвана като антрополексема в тюркските езици, е твърде близка по значение със санскр. sūr/а/. Сур се среща самостоятелно (град Сур в Аман, пустинята Сур на Арабския полуостров) или като компонент от имена в различни ономастични системи в цял свят. Колко много случайности, съвпадения! Едва ли?

БЕЛЕЖКИ

1. Според "Слове о полку Игореве" руснаците са внуци на Дажбог - бога на слънцето. Аналогично в индийската митология царете на Слънчевата династия се представят като наследници на Икшваку - внук на Суря от сина му Вайвасват (Напърт 1994: 298). [обратно]

2. По данни от паметник от ХV в. А. К. Матвеев съобщава, че в Пинежски район, Архангелска област (Русия) е живяло племе, известно с названието Сура Поганая (Матвеев 2004: 5-11). [обратно]

3. В руската митология бог Чур с вариант Щур. [обратно]

4.Сончице, милу сончице!
Пусни си ми, сончице,
ду тоена ясна срела,
шо си пуща силни огань,
с’ тое срела на душмане да си надвие...

(Веда 1997а: 36) [обратно]

5. Напр. името на главния диригент на хора на момчетата при Национальной оперы "Эстония" е Хирво Сурва. [обратно]

6. При чувашите празникът Сурхури продължавал цяла седмица и "Во время празднования проводились обряды, призванные обеспечить хозяйственные успехи и личное благополучие людей, хороший урожай и приплод скота в новом году. В первый день сурхури дети собиралась группами и обходила деревню подворно. При этом они распевали песни о наступлении нового года, поздравляли односельчан с праздником, приглашали других ребят присоединиться к их компании. Заходя в дом, желали хозяевам хорошего приплода скота, пели песни с заклинаниями, а те в свою очередь одаривали их кушаньями. Позднее сурхури совпал с христианским рождеством (раштав) и продолжался до крещения (кăшарни)." (Обряды 2009-2011). [обратно]

7. Вай, спите, спите,
Не бойтесь, что проснетесь!
Вербой мы вас побьем
Для хорошего урожая,
Для доброго здоровья.

(Календарно-обрядовые 2008-2011) [обратно]

8. Сред тях най-характерни са архаичните карнавални шествия по Рождество и Нова година при тези народи, които в Дунавска България се слели със славянските русалии и тракийските кукери. Прави впечатление, че при чувашите те са твърде близки по сценарии и персонажи с българските кукерски шествия. Както при българите, и при чувашите за този ден е характерно и гадаенето за женитба и плодородие (Обряды 2009-2011). [обратно]

© Зоя Барболова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.03.2012
Зоя Барболова. Митологично-семантичната структура и произходът на прилагателните сур и сурва в българския език. Варна: LiterNet, 2012.