ЖЕГА

web

Ако е ден защо не плачем
ако е нощ защо не мрем

Вече отдавна сънуваме дъжд
но се будим с напукани длани и кожи.
Доживяхме да пием вода от очите на ближния
и разбрахме едно: на слепеца очите са най-влажните.

Днес ще вървим без посока, както и вчера.
Трябва на всяка цена да намерим вода
иначе ще ни пият до смърт щом се върнем
там откъдето сме тръгнали.

Ще замесят тестото със змийски яйца
и ще легнат да спят побелели от ужас.
Сутринта ако някой е жив
ще погребе, ще пропълзи в тишината.

Ние ще бъдем далеч, ние сме вече далеч.
Крачим тихо в безводната степ
с очи без гледец, с ръце без копнеж –
сенки на своите изчезнали сенки.

Вече отдавна са стрити на прах
поетичните думи за болка и страх
за пространство и време, за тук и сега -
без следа паметта се занесе по вятъра.

Нито замръкнали, нито осъмнали
нито облечени, нито голи
без дори да разместваме пясъка
по-леки от мисъл угасваме.

За какво ни е дъх, за какво ни е дух -
въздухът свършва, битките стихват.
На разсъмване лешоядите кацат -
краят на всички въпроси.

© Юрий Лучев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2012, № 10 (155)