ПАК ПРОЛЕТ, АМАН
от мен

web

Като изринахме снега сега какво да ринем
тъкмо сме загрели
тъкмо вече ни е все едно
докога и как ще продължи
и дори да няма пролет
и дори да няма лято
и дори да няма есен
още по-добре,
и без туй сме тук и сме загрели
и не щем да се топим от пролетни блаженства
и да роним сълзи под отиващите си дървета през ноември.
Като ще е зима да е зима
искаме да си останем зимен корпус
и в Чукотка да ни пратят там да ринем
до треви зелени и до вкочанените мамути за да стигнем
българи юнаци да ни кажат и добре да ни платят във черно злато
та да си закупим по една Аляска също ние.

И когато дойде пролет, да ни няма там където
светлината се топи от радост че ни вижда и ни кани
на полето да отидем и в гората
за да видим как реката си отива вече,
вечно си отива
през главата на пейзажа
под носа на вкопчилите се в живота камънаци
като в гробище забити сред кипежа на водата
но не можеш като нея да достигнеш до морето
ако караш все направо.

как дървото пак на нокти се изправя за да стигне до небето
и от мравчи гъдел просълзено се извива
а тревата скрива всички рани и отваря други
с острите си върхове по ходилата

и на всичкото отгоре (във буквален смисъл)
хищна птица неотклонно те следи в очите -
а си мигнал, а си мъртъв

ти и без това си мъртъв вече цяла зима
чудно как все още ходиш и се удивляваш
чудно как все още различаваш че това е тук а онова е там а не обратно
че насам е горе а натам е долу или долу-горе или горе-долу
че оттатък хоризонта дебне изгрев
че по нажежените му релси ще се влачиш чак до залез
със език изтръгнат и очи изтекли
разчленен на хилядите си безумни мисли
чак до водопоя за да стигнеш тази вечер също
над тръстиките в които нещо диша, дебне и те чува как ридаеш
но не взима мерки да те съчленява, вразумява и обича -
то си знае...

и едва ли ясно осъзнаваш
как дълбоко си нагазил във зеления хайвер на битието
бухнал тук и там и докъдето поглед стига
и че правилните думи се изчерпаха, поете,
и че яростното голо-голеничко пиле
блъска в черепната ти кутия и дори не иска да излезе от яйцето

И дори да стигнеш до морето – накъде, те питам, ще вървиш оттам нататък
и кого ще молиш да ти хвърли сламка от коктейла – няма никой,
вече си извън сезона и спасителят на юг отиде да спасява
националната ти гордост бе човече
а пък ти си седнал да умуваш как защо и откъде
водата те изпълва до предела със зелена радост
и не проумяваш че това е пролет твойта бяла пролет
а не ти е зима или някакво си голо лято
или есен сипеща въпроси
и че трябва да ликуваш, не да плачеш,
и че трябва да си благодарен, не да псуваш,
и че трябва да си мъртъв вече и доволен
че оттук нататък вече няма
вече няма

© Юрий Лучев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2012, № 10 (155)