ВЛАКЪТ, ВРЪХЛИТАЩ ВЪРХУ НАС

Янислав Янков

web

Не бях го виждал десет години. Същият оня, който успя да отвлече Сирма. Ние го проклехме. Ние го намразихме. Ние го задраскахме с черен туш и накъсахме листа на парчета.

Стенли не беше кръстен с българско име - комплекс за малоценност, висящ над бедния род. Неговата смахната майка ровеше в боклуци от вестници и стари вълнени парцали. Бащата през деня се напиваше с пари, взети от набързо свършена работа. Назад нямаше никой. Или просто никой не беше свършил нещо, за да го помнят. Трудно се приемаше такъв наследник. Книга с празни страници и лошо записани редове. Студент по някакъв сбъркан параграф. Образ без характер. Кираджия без кон...

Сирма се появи в кълбо небесна светлина. Един до нея изгаряше. Това бях аз. Друг изстиваше в ледената й сянка. Имаше отровени от никотин, опити за скок от телевизионна кула, кражба на аптекарски спирт... Стенли въобще не съществуваше.

Но един ден...

- Ще се женя. Къде са ви новите дрехи, момчета?

- Гледайте го това плашило без мозък...

- Стенли, нима си успял да вкараш жена в непраните си чаршафи?

- Възможно е тя да е направила това - каза хладнокръвно Стенли. Дори не се усмихна.

Ние не се съгласихме, но не можахме и да отречем. Изведнъж Стенли стана човек за нас. Поканата за богат обяд или вечеря още от сътворението на света прави чудеса. Стомасите ни почувстваха обич към изхвърления на улицата помияр. Нищо, че самият той обичаше парчето месо повече от родната си майка и бащиния си дом. Ядеше по цял ден. И нощем дъвчеше. Като кон... Стана ни симпатичен.

- Стенли, коя е тази заблудена муха?

Бяхме лукави в нашата обич.

- Сирма...

Дали не прекалихме снощи с проклетия пържен боб и червеното вино?

- Лъжеш, Стенли?

- Обърни се на изток и се прекръсти!

- Не лъже - каза Сирма. Стоеше на вратата и ни се усмихваше нежно.

Бяхме разстреляни. Бяхме измамени. Бяхме смазани, без да забележим влака, връхлиташ върху нас. Трябваше да минат години, докато изболедуваме сватбата им. Напихме се толкова жестоко, че накрая се сбихме. Събудихме се в реанимацията. От този миг никой не искаше да говори със Стенли. Единствен аз му обръщах внимание: "Говедо, тапир, овчи кон..." И това му стигаше. Беше щастлив, че му говоря.

През пролетта изчезнаха. Вързаха мартеници на излъганите аристократи. И се стопиха. И когато пушекът след тяхното заминаване се разсея, разбрахме, че са се приземили от нашия провинциален университет в столичния. За осем семестъра Стенли стана асистент, а ние, бедните аристократи, бяхме разхвърляни по границата. Там жените остаряваха на осемнадесет години, заровени в нива с тютюн и картофи.

В София Стенли беше приет по друг начин. Смятаха го за надарен млад вундер. Печелеше уважение. Уважението ни вбесяваше. Този недоправен екземпляр, сглобен от право черво и торба сланина... Добре, че никой не го срещна през това време да провери има ли още кокали.

И когато след десет години в обедния час на един отвратителен юлски ден телефонът ме удари в ушите, аз проклех редакцията. Проклех живота си на плъх, който закусва, обядва и вечеря с вестници. Но гласът беше...

- Сирма, ти ли си?

- Колко си разсеян, приятелю - каза гласът от другата страна. - Аз съм Стенли. Искам да те видя. Не трябва да ми отказващ. С кола съм, идвам веднага да те взема...

И трясна телефона. Не ме изчака да го напсувам, да го пратя по дяволите. Никога не сме били близки. Имал важен разговор с мене. Да не би Сирма до го е... Заслужава го.

Бях се облякъл, когато се позвъни. Стенли стоеше цял пред мен. Но друг Стенли. Наедрял. Изтупан в невероятен син костюм. Копринена вратовръзка в няколко цвята. Позлатен безименен пръст на лявата ръка. Изнежена бяла кожа на лицето. А гласът... Стържещото по тенекия стъкло беше замлъкнало. Долавях меки тонове от друг регистър. Напомняше ми за Сирма. Този хитрец имитираше гласове. Крадеше интонации. Стенли нарочно се е правил на тъп, непросветен и бездарен.

- Кажи, Стенли.

- Да излезем нависоко. Ти ще пиеш ракия, аз ще разказвам. Ясно е, мразиш ме. Ще ме изтърпиш за час. Търпял съм те с години... И не ме прекъсвай!

- Добре изглеждаш. Не си онова скапано човече Стенли.

Трябваше да му ударя едно кроше. Къде се дяна злобата ми към него?

- Да, не съм... че по въпроса... Става нещо страшно с мен. Но не искам да го споделям с хора, близки до Сирма. Ако разбере, всичко ще се провали. Едвам се измъкнах от нея.

- Спри колата. Казвам ти да спреш колата!

- Още нищо не знаеш. Напразно се ядосваш.

- Някога, жабар такъв, ти отвлече Сирма, отмъкна я под навирените ни носове - момичето, с което всеки един от нас би живял чакания истински живот. Превърна я в перачка на мръсни чорапи. Направи я кухненски прислужник на ненаситното си черво. И сега искаш спокойно да те слушам, да говоря спокойно с теб. Господ ме е лишил от чувство за омраза, но ми е дал друго - да се гнуся от такива като теб. Натисни спирачките и забрави, че си ме виждал.

- Кажи ми още овчи кон - обърна се към мен спокойно Стенли. - Възхищавам се от твоята реч. Познавам те по-добре от самия себе си. Затова няма да натисна спирачките. Ракията вече е сложена на масата. Салатата всеки миг ще я последва. Няма да ти ям времето напразно. Аз не съм Стенли. Аз повече съм Сирма.

- За какво всъщност си дошъл? Да ми покажеш, че и ти можеш да мачкаш пластелина, с който аз от рождение си играя и правя човеци от него. Фантастиката я пиша аз.

- Моля те - чух гласа на Сирма. - Нищо няма да ти струва, ако ме изслушаш. Трудно е да те накараме да повярваш. Затова опитваме с уловки. Стенли не е човекът, който разговаря с теб. Обади му се, Стенли.

- Тя е права - чух одраскания фалцет на Стенли. - Тя поиска да говоря с твоя инат и аз се съгласих. Ние двамата сме в едно тяло.

- Жалък имитатор на гласове... Какво пък, приемам играта.

Все пак се съгласих да го изтърпя няколко минути. Нещо ме накара да го изслушам. Бяхме седнали в ресторантчето над града. Отдавна не бях идвал тук. Спомних си за часовете, прекарани в тихите вечери със Сирма. В ниското залезът позлатяваше ламаринените кубета на църквите. Градът шумеше като раковина. Бях го забравил този град. Домъчня ми. След първата чаша ракия си казах - в това адско безпаричие ще пия още една. Нека плаща.

- Сега аз говоря - обади се гласът на Стенли. - Искам да подсигуря на Сирма спокоен разговор. Не съм виновен, че съм ти отмъкнал момичето. Не съм се натискал да й ставам мъж... Вие се събирахте. Вие ухажвахте Сирма. Вие драскахте разлигавените си стихове за нея. Аз стоях настрана. Имах приятели, нещо повече от вас. Бяха обикновени, от моята черга хора. Чувствах се добре с тях и в кварталната кръчма, и в киното. Но една вечер тя почука на прозореца ми. Скапаната ми квартира, която боледуваше от мухъл и подгизнали стени... Почука на прозореца. Видях я зад стъклото мокра от дъжда. Никой не ми е идвал до вратата за нещо, освен за пари.

- Стенли - каза ми тя, - искам първо ти да ме чуеш. После ще ми отговаряш. Не казвай нищо, моля те.

Но аз казах. Не мога да отрека, скъперник съм. Нямах много пари, но все пак имах. Щях да й дам. Исках малко да я помъча - отмъщение, че никога не ме е забелязвала, болка и вик - причинени от вас, изтънчените аристократи.

- Колко ти трябват?

- Не идвам за пари.

- А за какво? За стария ми костюм или за смачканите ми галоши?

- Голям глупак си ти - каза Сирма. - Дойдох за теб. Отмести се да вляза на сухо. Ще се простудя.

- Нима ще ме продаваш?

- Искам да те оженя.

- Ти си болна.

- Само че... болната ще ти бъде жена.

- Знам кой те е пратил. Скъпите приятели...

- Добре, Стенли, успокой се и слушай. Не ми е лесно да започна...

- Красива си, вярно. Умна си, всеки го знае. Харесвам те, но не съм вестник за обърсване...

- Изпратена съм при теб.

- Да, жената на всички мъже.

- Трябва да направиш това. Иначе всичко ще пропадне.

- Пропадналият ще бъда аз. Ако желаеш да спиш с мен, няма да ти откажа. Колко пари искаш? Давам ги безвъзмездно.

- Не съм от този свят.

- А пък аз съм от този. Това го знаят дори кучетата, дето ровят в издънените варели.

- Стенли, помогни ми. Дошла съм за добро. Повече не мога да ти кажа. Но е за добро... на всички. Ожени се за мен.

Цяла нощ не давахме на съседите да спят. Повтаряше ми, че не е от този свят. Тогава кажи от коя планета си. Не съм от никаква планета. Дошла съм за добро.

Разбрах, че тялото, което Сирма обитава, скоро ще започне да се разпада. Трябвало й донор. Искала съгласие да премине в моето тяло. Вярвах и не вярвах. Три години бяхме заедно, нищо не се случи. Обикнах тази луда и необикновена Сирма. Живяхме си прекрасно. Но една нощ...

- Стенли, събуди се. Започва се.

- Остави ме да спя. Имам толкова работа утре.

- Прегърни ме, Стенли.

Прегърнах я. Цялата се тресеше. Гореше в такъв огън, че се уплаших. Скочих да търся термометър.

- Нищо няма да помогне. Просто се започва.

Почувствах как някаква гореща река се разлива около мен. Сирма заспа едва на сутринта. И когато просветна в стаята, видях, че косата й за една нощ се е прошарила. После открих бръчките. За няколко дни съвсем побеля. Лицето й се сви.

- Дано успеят с прехвърлянето - каза ми Сирма. - Остава ми седмица и ще умра. Всъщност ще погребеш тялото. Духът ми още не е в теб, но утре ще бъде в теб.

- Кои са те?

Тя вече спеше.

По обед, тревожен и уморен, отидох да пия кафе в подлеза до университета. Надявах се да срещна приятели. Не издържах. Трябваше да споделя с някого на каква скара се пека. И тогава усетих удара. Страшен трясък от всички страни. Събудих се в болницата.

- Завърна се на брега - каза един от лекарите.

- Много странно. Всички данни са нормални. Откъде е този припадък?

- Изненади всякакви - намеси се третият. - Да си почине един час и да си ходи.

И подкара навън двете сестри, които вече ми бяха хвърлили око.

Пред къщата, която Сирма наскоро купи, видях няколко жени.

- Господи, ето го. Завръща се горкият - изхлипа едната от тях. - Дръпнете се де, да влезе човекът.

Сирма беше мъртва. Не изпитах мъка, а страх. Дано проклетото прехвърляне не е успяло. Умореният ми вид накара жените да повярват, че съм съсипан от смъртта и се заловиха да подготвят Сирма.

Погребах тялото на Сирма. Взех си десет дни отпуск и заминах за Мелник. Там чакаше един приятел от казармените години. Жестоко вино. Нормална жена. Три красиви деца. Не толкова интелигентни, но затова пък при тях човек се чувства сред ангели.

На първата кана ме оплакаха. На втората... Не било лошо да си продам къщата. На третата... Купи си апартамент да не те ядат спомените. На четвъртата... Този свят е магазин за детски играчки - кукли всякакви видове и разфасовки. Ще ти мине. Ще отболи. Ще срещнеш красавица като Сирма. Бог да я прости, беше добро момиче.

Напихме се хубаво. Даже пропяхме.

Върнах се в университета. Бодър. Олекна ми. Имаше моя студентка, симпатично дребно момиче, почна да се присламчва до мен. Бях вече свободен...

Залепих некролога за четиридесетия ден и по обяд продадох къщата. Следобед си взех апартамент. Центърът беше под балкона ми. Поканих мои колеги и студентката, която се присламчваше. Дълго пихме. Пуснах весела музика за танцуване. Тогава стана чудото.

- Тук съм - чух гласа на Сирма. - Не се оглеждай. В теб съм. Много е странно. Разхождам се в тъмна стая и гледам през пролуките.

Веднага отидох в тоалетната. Изкарах си червата и изтрезнях.

- Не се страхувай. Чувам те от мислите ти. Проблеми с мен няма да имаш. Повечето време ще спя...

Виждаш ли, седем години откакто нося Сирма в себе си. Свикнахме един с друг. Когато искам да бъда с момиче, тя се изключва. Но аз мъж не мога да й предложа.

Всичко дотук се сглоби добре. До вчера. Вчера тя изведнъж ми казва - Виж го... Намери го.

- Сега съм аз - чух гласа на Сирма. - Дойдох във вашия свят преди тринадесет лета. Тялото, което ме прие, изглеждаше здраво тяло. Но момичето в него боледуваше след тежка катастрофа. Връзките в мозъка му се късаха. Изгасваха цели съзвездия. Това означаваше смърт на разума. Използвах момента и се прехвърлих в него. След седмица ни изписаха от болницата. Лекарите не можаха да обяснят чудото и си го приписаха като свое голямо постижение. Заживях с родителите на момичето. Те никога не разбраха, че не живеят с дъщеря си, а със съвсем различно същество. Тяхното дете досега не беше блеснало с нищо, а изведнъж след болницата ги накара да подскачат от възхищение.

Обаче тялото се оказа неподходящо за мен. Програмата му не беше достатъчно устойчива. Получих послание да се прехвърля в друг човек. Избрах Стенли. Стенли беше добър приятел. И сега е такъв.

Сега идва вторият момент. Тялото на Стенли ми трябва изцяло. То ще започне да функционира като жена и ти си избран да приемеш Стенли в себе си.

- Капан ли ми правите? - избухнах аз. - Ами ако не се съглася?

- Ще убиеш мен и Стенли. Завинаги...

- Какво ме интересува вашето убийство.

- Ти си част от нас. И себе си ще убиеш. Трябва да се съгласиш. Стенли ще се слее с теб. Ти си силният и ще го завладееш. Стенли е съгласен, защото ни обича повече от самите нас. Освен това тялото на Стенли ще се промени дотолкова, че ще се възстанови онова тяло, в което бях. Ти ще ми бъдеш мъж и аз ще родя с това тяло.

- Значи ония искат деца, искат да вкарат змията в рая. Кои са ония, кажете ми най-после.

- Не зная кои са, но е за добро.

- Доброто е да ви тегля една майна... Сбогом.

Замахнах и оринах чашите от масата.

- Стенли е вече в теб.

- В мене, но без мене.

Тръгнах към изхода, но не стигнах. Усетих удара. Свестих се в стая, натъпкана с чаршафи.

- Много пиеш бе, човек - рече един мъж, облечен в бяло.

- Простете, господин докторе, в коя болница съм?

- Ти си в килера. Аз съм главният готвач. Твоят приятел, да е жив и здрав, плати да те закарам в града.

- Къде са ония двамата? - закрещях аз. - Той беше само един. Добър човек, въпреки че приличаше на обратен.

- В теб съм - рече Стенли на четиринадесетия ден. - Ще мълча. Няма да те тревожа. Гледам мълчаливо през очите ти света, защото ми е мило за него. Направих го за Сирма. И за теб. Топя се като сняг. Но внимавай с онова същество. То не само огъва вилици, не само разваля часовници, но спира и времето.

Днес телефонът отново ме събуди. И чух с ужас гласа на Стенли:

- Идвам. Чакай ме на гарата в шест.

- Не искам да те виждам, Стенли.

- Откъде разбра, че съм аз?

- Разбрах още в момента, когато ме захвърли в оня ресторант над града. Успя да ме измамиш, копеле такова. Изпъди Сирма от себе си и я вкара в мен. Но ела, Стенли! Ела. Ако не дойдеш, ще те намеря до края на вселената и ще те унищожа. Разбра ли кой говори с теб?

- Да, Сирма, разбрах...

© Янислав Янков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2014, № 8 (177)