Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "СМЪРТТА В ЖИВОТА САМО СЪЩЕСТВУВА
Спомени на корабокрушенец"

Янислав Янков

web

Веселa история за един дървен шоп, преминал Дунава. Диалогът между Дончо Цончев и Васил Попов продължава с ритници под масата. Дора Габе целува не толкова майчински

Смъртта само в живота съществува. Спомени на корабокрушенецПрез юни на седемдесет и шеста всяка сутрин валеше дъжд. Той изкъпваше софийските улици за минути и ни захвърляше в кафенетата. Това беше мигът на Дончо Цончев да разказва веселата история за един шоп и за свиреп кулски нерез, минал Дунава по задник в мразовита януарска нощ. Йордан Вълчев правеше опити да го прекъсне и да извести, че нерезът не е кулски дявол, а изпаднал в неведение влах.

Васил Попов за четвърти път поръчваше втори ред водка. Аз се съпротивлявах с ината на стара госпожица - не ми се иска, но ми се ще...

Мирон Иванов се мъчеше да влезе в ролята на сюжетен крадец.

Йордан Хаджиев, световен писател, известен в Габрово, търсеше пролука между думите, за да захапе някого за авторитета.

Но никой не успяваше да спре нереза на Дончо Цончев. Навел глава, с настръхнала четина, нерезът прескачаше през масите, блъскаше ту единия, ту другия. Разливаше чаши... Измъкваше стари псувни от Йордан Вълчев...

- Дончо, защо размяташ такива мърсотии, да ме е срам от самата мен. Цялата съм червена. - Дора Габе се беше добрала до масата, неотразима като огромна черна птица с големи невинни очи. Прегърна през вратовете две-три "любими мои момчета". Разбира се, между тях бяха Дончо Цончев и Васил Попов. Взе приказката от устата на нахалния разказвач. И шопът се удави. И нерезът забягна във Влашко. И рече Дора Габе:

- Мога ли да седна до коляното на истинските мъже?

Преди малко на истинските мъже им беше тясно. Сега примката се разхлаби. Направихме място за старата госпожа.

- Кафе пих - започна Дора Габе. - Айран пих. Ще ви погледам, ще ви послушам с удоволствие. Дончо, можеш ли да продължиш, но по-леко. И си подбирай думите, защото се изчервявам от цинизми.

Дончо продължи вдъхновено. Аз не го слушах. Гледах Дора Габе и се възхищавах на тази необуздана, необикновена жена, която някога, не само на мен, а на всички от присъстващите беше дала ласки, превърнати в думи...

Тя също ни гледаше с нескрита и спокойна възхита. Но не й беше до весели истории. Ушите й бяха на друго място. И очите й. Усети, че аз, по-малкият по години и по литературна територия, с едното ухо, с едното око не бях на масата. Съседки ни се явиха три момичета от скулптурното ателие на Господ, нежни, издялани от светлина и здрач, примамка за удавници на Христова възраст.

- Красиви са - улови мисълта ми Дора Габе, - но кънтят на кухо. Майсторът не им е вдъхнал живот. Ако се хванеш с тях, ще ти вгорчат душата, ще те нарежат на стари парцали и овехтяла книжнина. Те не чакат тебе, шаранчето, а старата литературна акула да дойде и да ги изяде. Да имаха моя разсъдък и сърце... Докато разберат кой си, ще увехнат като червясали гъби. И ти ще бъдеш толкова нависоко, че няма да усещаш зловонието, което идва от тях.

Хвана ми главата Дора Габе и ме целуна. Целуна ме не толкова майчински...

Васил Попов поръча пак втори ред. Дойде момичето от приказките, отне ни празните чаши, а пълните остави да люлеят отраженията на прозорците, улицата зад тях, Йордан Вълчев и разгневения Пегас зад него, Яко Молхов и Салис Таджер, които спореха колко гълъба има на тротоара и колко на покрива отсреща...

Дончо Цончев беше свършил увлекателния си разказ. Всички си отдъхнахме. Хванахме чашите като мръсни котета и им облизахме опашките.

Върху лицето на Дора Габе се появи едно дете. Детето премигна с невинни очи и зададе първия си въпрос:

- Дончо, знаеш ли, през целия си пълноценен живот не съм вкусвала капчица водка? Това водка ли е?

- Водка.

- А това е доматен сок?

- Доматен.

- Топила съм си пръста в коняк на Шанз-Елизе. На полата ми обърнаха чаша с абсент... Отвратително! Но на водката нито вкуса зная, нито мириса.

- Няма мирис.

- Това не е вярно. Всяко нещо на тази земя има мирис.

- Няма.

- Не мисля тъй. Може ли да опитам от твоята чаша? Много ми е интересно.

Дончо притика водката към Дора Габе и се навря в диалога между Васил Попов и Мирон. Йордан Вълчев и другият Йордан от Габрово, внук на хаджия, не му даваха път.

- Наздраве, Дончо - подложи му крак Йордан Вълчев.

- Да си жив - отвърна му с ритник Дончо Цончев. - Гледай сега, чашата ми е празна... Кой ми изпи водката?

- Аз само пръста си потопих - прошепна свенливо самата Богородица с гласа на Дора Габе.

- Знам, че не си ти.

Разговорът помежду ни вдигна летвата с още десет градуса. Дора Габе рече на Васил Попов:

- Дончо си скри чашата, ама ти ще ми дадеш да опитам водката. Защото още не й знам вкуса.

- Дончо е серсемин. Ако щеш, я изпий на екс.

- Не мога на екс. Ще умра.

Отново се размахаха ножове и шпаги, превърнати в думи. И хайде... Наздраве!

- Мамка му, чашата ми е празна.

- Като не си знаеш мярката.

- Питай го закъде бърза! - обърна се към Дончо Йордан Вълчев.

- Защо бе, Васко, пиеш така нечовешки? - зададе втория си въпрос детето, погледнало през очите на Дора Габе. - Няма ли да се намери човек, че да разбера какво е това водка?

- Дончо - изръмжа с глас на абисински лъв Васил Попов, - ти си майстор по тези номера. Пиеш ми водката и ми пробутваш празни чаши. Какво мислиш, да си тръгна оттук трезвен?

- Гледай си работата!

- Аз добре си я гледам - почна да се надига на задни крака абисинският лъв.

- Става ми лошо, като се карате. Аз съм писала стихотворения, когато бащите ви са били първолаци. Да ви кажа ли едно от тях?

- Момиче - викна към бара Васил Попов. - Дай ми една водка само на мен. На този - посочи той Дончо Цончев - няма да му даваш повече. Това е решение на задграничното ръководство на Съюза на българските писатели. Достатъчно ни окраде...

- Има и други съюзи - отцепи възврял Дончо Цончев.

- А в Амазония?

- И в Амазония има.

Момичето от приказките сложи водката пред Васил Попов, а той я поднесе на Дора Габе.

- Сега можеш спокойно да си натопиш пръста. Това е водка и е "Столичная".

Диалогът между Дончо Цончев и Васил Попов продължи с ритници под масата, със стискане на гръцмули, с приятелско тупане по гърба. Но шестото чувство завладя всички ни и всички с крайчеца на окото си, докато месехме тестото на разговора, поглеждахме към невинната стара госпожа.

Дора Габе си заповяда да мисли, че е сама, невидима, забравена от грешния свят. Взе в тънките си прозрачни пръсти чашата като патрон, който ей сега ще натика в цевта. Поднесе тя чашата към устата си и я вдъхна, не я изпи. Вдъхна съдържанието за миг. Сложи чашата пред себе си и започна да я изтиква с палец нежно и безшумно към Васил Попов. Стана, взе си довиждане с всички и си тръгна.

- Бях щастлива с вас, но ми предстои важна работа. Все пак, Васко, не успях да опитам тази проклета водка и да разбера какво е наистина това водка.

Удари крак към изхода. И права, красива в старостта си, изчезна зад ъгъла заедно с тайните, които криеше зад големите си очи.

Ние бяхме изумени. Васил Попов каза:

- Тя не е човек. Ще настъпи деветдесетте, а пие на екс три водки. Дали ще поживеем като нея? Дали ще доживеем?

Не доживяхме.

В ония дни усилено се говореше за извънземни.

 

На лов за зайци без куче. Мирон Иванов вдига пушка срещу гола жена. Прасето, което знае да говори. Крадецът на сюжети остава с пръст в устата...

Помня, че беше есен, но коя точно... Няма и кого да питам. Три години - 1977, 1978 и 1979-а ще си оспорват правата за достоверност.

Стоим в кафенето на "Ангел Кънчев" 5 - Мирон Иванов, Васил Попов, художникът Иван Черния, бай Янко Добрев от Пловдив, Дурхан Хасанов от Кърджали и аз. За Мойсей Мойсеев и Рашко Сугарев няма да говоря, защото те си имаха отделен разговор. Мойсей от Царева Ливада, говори, а Рашко го слуша. Веднъж присъствах на "работна" среща между Рашко и Иван Черния. Те не си говореха, а един час се слушаха. Накрая Иван много бавно и отчетливо сложи точка на разговора:

- Рашко, добре си поприказвахме. В момента ставам - имам работа и трябва да вървя...

Писателското кафене е празно. Но ние се притискаме един в друг като за Гинес в телефонна кабина и слушаме Мирон. Разказва една от многото си ловджийски истории, където убитият е той:

- Вървя си аз през едни драки. Тръгнал съм, глупакът, за зайци без куче. Няма пътека. За пръв път идвам по тези места. Не знам река ли е, дере ли е. Пушката ми тежи. Драките ме дращят. Раницата ще ми счупи врата. Изведнъж излизам на светло. Бара. В барата жена. Гола. Тя ме гледа. Аз я гледам. Какво ми става, жената глас не обелва, вдигам пушката, целя се в нея...

- Какво си вдигнал?

- Пушката.

- Да не бъркаш втората буква? - прекъсва го Васил.

- Арестуван си! Ти си я убил, отдавна те следя... - обажда се Янко Добрев. - С убийци на маса не стоя.

- Тя ме уби - прави се на съкрушен Мирон. - Но да ви кажа. За секунди излизам от проклетия шок. Смъквам пушката, правя кръгом. И започвам да се извинявам. Чакам жената да се облече на свобода. Пред мен са драките. Не ми се връща назад. Приказвам й пет минути и тогава решавам - жената вече се е облякла. Обръщам се и какво да видя - в гьола се къпе едно прасе, дебело прасе.

- Мироне, не ми пробутвай дебели прасета на масата, защото и аз ще извадя пушката. Разправяй ги на ония отвън. - Дончо Цончев върти чашката и се чуди защо е празна.

Отвън двама мангали копаят трап. Търсят някаква спукана тръба и още не могат да я намерят. Единият говори, а другият мълчи и посяга да го удари с лопатата по главата.

- И прасето те застреля? - завършва Попов.

- Зад барата имаше ливада - продължава невъзмутим Мирон Иванов. - Два километра люцерна. Заек да е, щях да го видя. Питам прасето - да си виждало една жена? Не съм, казва ми прасето, и заравя зурла в мочурляка.

- Няма повече да слушам твоите софийски простотии - обажда се отново Васил Попов.

Иван Черния кима одобрително. Кимването е неговата реплика.

Изведнъж един от присъстващите, не толкова известен и четен, за когото не съм мислил да споменавам, освен че е кръстен на митичен свирач от древността, скача прав и се телепортира в посока вестникарска редакция.

- Видя ли какво направи? - тросва се Васил Попов. - Мръсникът идва всеки ден да слухти наоколо, защото главата му бръмчи от подуенски бръмбари и пипето му не ражда един свестен сюжет. Сега пише разказ за голото прасе. Цяла банда крадци на сюжети се мотаят наоколо... Оня ден на бай Йордан Вълчев му откраднаха сюжета.

- Кой ти е казал, че ще пиша нещо? - отвръща Мирон на заплахата. - Второ, искам да те успокоя, говедото не успя да чуе края.

- Има и край - реве страшно Васил Попов. - А аз кога ще говоря?

- Още малко - не толкова умело го успокоява Мирон. - След година ме водят на лов в Добруджа, между Силистра и не знам кое си място. Не ударихме нищо. Спряхме в едно село. Мирише на агнешко. Пред нас ресторант колкото "Шератон". Покривки, столове, полилеи. Богата работа. Трима старци в един ъгъл пият заешка кръв в бирени шишета. От небесата се носи бавната свирня на меден кавал - начин да накараш човека да си помисли за трапеза и рахатлък. А кръчмарката - ангел небесен. Йордан Йовков не случайно се е скитал по тези райски места.

- Къде отиде прасето? - прекъсва го Янко Добрев.

- Прасето е още в гьола. Ангел небесен... Да е на трийсет... Носи ни ангелът агнешки дреболии. Налива ни в чашите заешка кръв. Пита ни кои сме. Ние възпитано отговаряме. И както ми налива, усещам гъдел по ухото от женски коси. И не само гъдел, ами чувам и глас:

- Другарю Мирон Иванов, друг път като скитате по тези места, не вдигайте пушка срещу мен, а елате да ми изтъркате гърба.

- Онова говедо ще умре от яд - отсича след гробно мълчание Васил Попов. - Браво, Мироне!

 

Огнестрелно оръжие в бидон с кисело зеле. Отлежала сливова изяжда главата на писател в командировка. Майор Бижев посочва крадеца на пистолети от стамболовистки времена...

Като всеки добър човек и съвестен гражданин на своята държава и аз съм бил десетина пъти задържан в участъка. Но истинско признание получих, когато в моя дом бе извършен обиск. За да не бъда многословен, ще кажа, че двама цивилни и един старшина влязоха в апартамента ми и започнаха да го подреждат по непознат и модерен за мен начин. Чекмеджетата от библиотеката се изсипаха на пода, възглавниците от дивана седнаха в чекмеджетата. Гледах внимателно и се наслаждавах на техния талант. Колкото и да се напъва някой заслужил режисьор, никога не може да постигне това, на което бях свидетел. Другото интересно беше, че не искаха да ми кажат какво търсят. На финала масата в хола се превърна в сергия. На нея бяха изложени за продан ръждясал ловджийски нож, томахавка, купена от румънски индианец, малък рибарски нож с пет гилзи за картечница "Месершмит", спомен от вуйчо ми. Само това успя да донесе като трофей от Втората световна война. Гилза от зенитно оръдие, замаскирана като ваза, истински негърмян патрон от манлихера - добра улика, и последен в строя - ловджийски патрон, носен дълго в джоб или раница, видял много, но още нищо не казал.

- Това ли е? - запита един от цивилните.

- Знам ли? - отговорих аз.

- Не питам тебе, гражданино, а лейтенанта.

- Друго не се вижда?

- Таван има ли?

- Отгоре е плоча - намесвам се аз.

- Вие, гражданино, няма ли да млъкнете? Вас не ви питам.

- Няма таван - отговаря след мен лейтенантът.

- Тогава има маза.

Влязохме в мазата. Стигнахме до бидона с киселото зеле. Бръкнаха в бидона - зеле. Донесох голям леген, пак бръкна старшината - зеле.

- Извади всичкото зеле! - заповяда главният цивилен. С тази заповед разбрах, че е майор.

- Слушам, другарю майор - изкашля се кисело старшината. - Дай кофи - обърна се към мене той.

- Ще полудея с вас - махна с ръка майорът.

- Другарю майор - питам аз, - мога ли да знам по каква причина сте ми на гости?

Отиваме в милицията. Милицията пълна с майори, старшини и лейтенанти, уморени и вкиснати... Час по час гледат часовниците. Настанало е ракиено време.

- Да, гражданино следовател, един патрон от манлихера, признавам, взех незаконно от казармата. Другият е от Мирон. На него пише, сам Мирон Иванов е сложил подписа си, пише: "Патрон от Мирон".

- Смяташ ме за будала... Смяташ ме за глупак. С рими, писателю наш, няма да сготвим с тебе яхния. Кажи, къде е незаконното оръжие?

- Тъй вярно, да кажа къде е незаконното оръжие... Мирон Иванов е известен наш писател, също и сатирик... Превеждат го в много страни. Той ми подари патрона.

- Тъй, тъй... смяташ ме за будала... Пушка имаш ли?

- Нямам.

- Смяташ ме... И какво правят тези патрони, като нямаш пушка? Къде е пушката?

Цяла нощ в ареста. Дойде другарят Бижев, началник на участъка, добави и той една нощ. На втората заран викам през прозорчето старшината, живее през две къщи от нас, моля го да ме пусне до тоалетната, после го моля да ме заведе до телефона. Участъкът е празен още. Трябва ми телефон. Не мога да стоя повече тука, не ми е интересно. Старшината също ме моли - да не го насилвам. Навършил е години миналия петък. Ще вземат да му отрежат пенсията. Нали бил Мека Мария, останал си старшина. А можел да получи офицерско звание. Човекът имаше заслуги от тъмното минало. Но си беше Мека Мария... Успях да се докопам до телефона.

- Браво бе, поете - обажда се Мирон. - Ти си човек с късмет. Тъкмо се гласим да ходим в Добруджа на лов. С нас е една важна личност - генерал Русков. Стискай трътката, да не ожълтиш гащите. Ще те отървем от въжето.

Отърва ме. Но началникът Бижев след седмица ме извика на събеседване с анонимна заповед да се явя придружаван от трилитрова дамаджана... Мисли му, ако я видя празна...

Отлежала сливова ти е изяла главата, каза ми на софра началникът Бижев. Завъртял се в дома ти един съвестен гражданин, използвал твоето необмислено отсъствие. Обърнал стъкло ракия. Видял стара реликва - пищов от стамболовистки времена. Турнало го в чантата си диването. И като благодарност щипнал жена ти по дупето.

- Моля те да ми върнеш барабанлията - засякох аз Венцислав Начев в кафенето на "Ангел Кънчев" 5 да сърба турско и натурално...

 

Набор от казармата се настройва хайдушки и пише романи. Полковник Кюлюмов посяга към паница с фъстъци...

- Този пищов не е за тебе. По жени с друг пищов се ходи. А аз... Слагам звярът пред мен, и както го слагам, настройвам се хайдушки и пиша романи, романи пиша, аланкоолу, исторически!

Дали Венци, с който ядохме мухлясал хляб и развален паприкаш в казармата, не рече на държавата, че у дома има арсенал от пищови, пушки и минохвъргачки? Знам ли. Бяхме добри момчета... Писателят Начев тъй и не ми каза...

- С един патрон стана такова меле - отсъди Мирон Иванов. - Ами, ако ти бях дал пушка?

На съседната маса полковник Кюлюмов посягаше към паница с фъстъци и дъвчеше новия си сюжет.

 

 

© Янислав Янков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2015, № 8 (189)

Други публикации:
Смъртта само в живота съществува. Спомени на корабокрушенец. Пловдив: Жанет 45, 2014.