Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРОЗОРЕЦ
web
Надалеч родèн, сънувам често
на прибоя старите латерни,
кръчмите от дявола по-черни,
вятърът, навяващ неизвестност.
Пръстите, които пооткрехват
мокрия прозорец на небето,
с пламъци чертаят хоризонта,
за да видя на морето края.
Бавните часовници от вятър
мелят на удавниците хляба.
Нрави ми се всичко да им кажа,
но на пясък думите ми стават.
Всяка нощ вратата блъска някой,
иска и съня ми да отвори.
Търся между амфори и книги
мрежите, с които да го хвана.
В мрежите ми уловени скачат
стихове, деца и морни птици.
Скъпите удавници възкръсват
с дрехи от пера, с очи дъждовни.
Аз ли го измислям този пъкъл?
Хитро той ме мами с мед и вино
себе си в цигулка да превърна,
за да бъда светъл и прозрачен.
За да мога с вятъра да тичам,
докато душата ми отплува.
За море отчаяно тъгувам,
както се тъгува за момиче.
© Янислав Янков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2013, № 10 (167)
|