ПАНИ ХАНКА

Янислав Янков

web

Убиецът зачеркна в черния си списък едно момиче на седемнадесет. Намериха го с прерязано гърло в банята. Това, което обърка полицията, беше откъс от криминален роман - не откриха нито нож, нито следи от престъпника в заключената баня отвътре. През единственото прозорче не можеше да се провре дори шестгодишно хлапе. След седмица за ужас на града намериха друго момиче проснато по очи в собствената си спалня. На врата на закланата жертва блестеше същата огърлица от седеф с медальон от непознат сив минерал. Третото прерязано гърло направи некадърни и смешни следователите и техните началници пред седма стая на единствения градски хотел. Огърлицата от седеф отново се появи - безгласен свидетел на бедствието, отнело съня на изплашените граждани. Същият ден арестуваха мъж на около тридесет години, приятел на последната жертва. Мъжът ридаеше и разказваше небивалици на следователя, кълнеше се, че няма нищо общо с убийствата и е готов да отреже гърлото на истинския убиец.

Измамената полиция не повярва на младия мъж. Обикаляше около него и му задаваше досадния въпрос - защо първи е затворил вратата на хотелската стая и защо първи се е обадил по телефона.

- Този пациент е побъркан и стопроцентов шизофреник - обясняваше психиатърът от местната болница. - Ние си имаме работа с луд, болен от рядката мания да разиграва ангелите на всеки криминален инспектор.

Следователят повтаряше диагнозата на доктора съвсем професионално, правеше коментарии за способността на такива убийци да мотаят следствието и сами да си вярват на невероятните си измислици.

- Първо ми говори за някаква ръка, която се е материализирала от медальона. После ми обяснява как купил огърлицата същия ден от черна циганка, наричана Пани Ханка. Трето, че очите на Пани Ханка били жълти очи, очи на питон удушвач... Как изпитал неистов страх от нейния жълт поглед и дъх на змия... Как ръката, държала нож, с един замах прерязала гърлото на годеницата му и после се прибрала в медальона. Ние не знаем за никаква Пани Ханка. - рапортува следователят на своя нервиран началник. В неговата двайсетгодишна служба за първи път ставаше такова проливане на кръв.

- Смятай ме за уволнен - скочи началникът на своя подчинен. - Министърът да ми се обажда посред нощ... Искам още утре да приключиш разследването на лудия, да го изпратиш отупан и чист на прокурора... И не си върти задника на стола като Дора Крушаре от Патешката махала, ами стани прав и вземи мерки, защото аз ще ти взема мярката и заедно ще оперем пешкира, ясно ли е? Убиецът е в ръцете ни и ще бъдем по-луди от него, ако го отървем.

- На това мнение съм, шефе, и аз, простете ми, но все пак да видим каква е тази Пани Ханка?

- Махни си памука от ушите и прави каквото ти казвам!

Тези неща ми съобщи с тревога следователят, мой приятел, на които по съвсем ясна причина няма да спомена името.

Времената бяха тежки, мизерия натискаше хората и те вярваха на всякакви слухове, излюпени поради закъсняло Божие наказание. Говореше се за страшната ръка на медальона и нали преди няколко години, самият аз бях се побъркал да ставам криминален инспектор, младежките съблазни отново ме зачовъркаха отвътре. Помислих за напълно възможно да има истина в тези приказки. Казах на моят приятел, че имам намерение да напиша нещо свързано с ония неразгадани неща. Той се съгласи да ми уреди среща с предполагаемият извършител на престъпленията. Видях един не толкова смачкан, колкото изстинал и огорчен от положението си човек, приел съдбата на убиеца, готов сам да метне въже върху шията си.

- Да не идвате от любов към мен - усмихна се укорително той. - Да ме извадите от калта?

- Имам такова желание - отговорих аз.

- Някакъв извънземен изрод погуби Силви. Нека да ме убият. Без Силви аз просто не съществувам.

- Кажете ми за огърлицата - настоявах аз. - Хората в полицията са хора със здрав разум. Не вярват нито в извънземни, нито в земни чудеса. Освен това убийства в нашия град не са ставали от турско време. Откъде купихте огърлицата?

- Вие вярвате ли?

- Може да се окажете прав. Кажете за огърлицата...

- Вашите колеги... Простете ми, не са ви колеги... Все пак... Прав сте... Изпитват тайна омраза не само към мен, че не си признавам, но и към самото престъпление. Изпадат в ярост, защото не могат да намерят точни доказателства за моята вина. Водят разговори с психиатри да ме изкарат невменяем... Постоянно ме питат къде съм скрил скалпела...

Нещастникът разказваше как Пани Ханка е продала огърлицата на Силви при входа на бившата циркова площадка. Асфалтираната арена се беше превърнала в тържище за всевъзможни парцали, части за леки коли, кремове и помади, фалшива боя за обуща, синджирчета и гривни от алуминиево сребро... Но преди седмица кметът, и той не добре с ума си, беше прогонил търговците "от храма" извън града и когато вече бях се отчаял, че Пани Ханка е изчезнала завинаги, Джората, бивш машинен инженер и настоящ клошар, срещу половинка мастика ми разказа за пазара на седем километра от града. Там се струпвали хора от околните села и предлагали на пътниците от изток и от запад едри домати, лук на огромни венци, орехи и сушени плодове, зайци и пилета за отглеждане...

Пани Ханка се появи неочаквано. Разгъна жълтия брезент на асфалта и почна да вади от огромния си зелен сак очила, ножички за маникюр, обици от слюда и дърво, сребърни пръстени и панделки за коса. Нареждаше ги бавно и внимателно в кръг, където сияеше седефената огърлица. Медальонът, голям колкото джобен часовник от кристал, излъчваше някаква съвсем дискретна синя светлина. Огърлицата беше прекрасна.

Запитах я колко струва.

- Много - каза ми тя. - Но я давам почти без пари за младо красиво момиче. Дъщеря ли имаш?

- Да... Търся подарък за шестиците, с които ме зарадва вчера. - Голям съм лъжец. Дори се почувствах горд от себе си. - Колко струва?

- Сто и петдесет.

- Не са ли много?

- Струва цял един живот. На свидливите не продавам...

Купих огърлицата. И да си призная, извърших деяние близко до престъпление. При мен имаше една стажантка, смело и красиво момиче, с интерес към риска, към авантюрата... Поканих я вкъщи. Тя се съгласи да подразним съдбата. Сложи огърлицата на врата си. Въоръжих я с голям кухненски нож. Поставих пистолета си на масата, отворих бутилка коняк и си казахме наздраве. За подкрепление намерих къса сабя от хайдушки времена, пълноценен касапски инструмент. И зачакахме полунощ. Знаехме, че всички убийства са станали тогава.

Когато двете стрелки се събраха, медальонът започна да изпуска особена светлина, от тази светлина се появиха контурите на малка детска ръка, която държеше нещо. Хвърлих се към момичето и успях да издърпам огърлицата от врата й. Сам не разбрах как замахнах с късата сабя. Чух вик. След него - стенание. На пода падна отсечена ръка над китката и светна истинска човешка кръв. Пропуснах да кажа, че бях включил камера и записът излезе сполучлив. Въпреки неверието на моят приятел следователя, бях го уговорил да дойде у нас десет минути след полунощ. На пода ръката още беше жива, разпускаше и свиваше пръсти. Занесохме я в полицията, без да разберем къде е тялото.

Ужасите в нашия град престанаха изведнъж. Набеденият като убиец, беше освободен по липса на доказателства и замина заедно със стажантката за столицата. Полиция, прокуратура и съд написаха в папките си - неизвестен убиец и сложиха обвинението в мазата за съхранение. Отрязаната ръка беше поставена в спирт.

Пани Ханка изчезна. Трябваше да минат десетина години, за да я срещна отново и то в другия край на света. Наложи се да отида в Перу по молба на заможни хора, които си уреждаха голямо наследство в България. Пътувах навътре в страната с влак, който често си почиваше по спирките. На една гара високо в планината видях Пани Ханка. Беше постлала в края на изровения от дъжд и стъпки перон своя жълт брезент и чакаше купувачи. В средата блестеше седефената огърлица. Циганката ме позна. В жълтите й очи светна пламък, пламъкът ме разтресе като допир до разголена електрическа жица. Но това, което ме изуми, беше, че на Пани Ханка едната ръка беше отрязана над китката...

© Янислав Янков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2014, № 8 (177)