Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КУТИЯ ОТ АБАНОСОВО ДЪРВО

Янислав Янков

web

През оня прокълнат и необясним юли, когато, изритан от гаровата кръчма, се качих в автобуса, видях Джун.

Бяха я наобиколили неколцина побъркани мъже. Мъчеха се на всякакъв език да говорят с нея. Джун започна с английски , опита на френски, сетне подхвърли въпрос на немски...

И тогава... Невидима сила разбута навалицата от хора. Хванах я за ръката. Зашепнах, че я разбирам. И се удавих. Удавих се в очите на Джун.

До входа на хотела тя измъкна сребърна чантичка от огромния си сак, порови за миг в нея и ми подаде сгъната жълта хартийка.

Това е адресът... Мой близък... Надявам се да намерите време... Живее някъде там... Ще бъда много щастлива, ако... ако го видя...

Джун влезе в хотела и ме остави съкрушен пред лъскавата врата от кристал.

Това беше краят.

Навярно си сбъркал входа, мой бедни приятелю. Мислиш момичето за свое щастливо спасение? Вярваш, че вече няма да скиташ брадясал и безпаричен по гаровите кръчми. Но както винаги, печелившия билет се е паднал на друг, подлецът му с подлец. Кога е ходил в Англия, кога се е върнал. Навярно е някой ояден инженер, технически сноб, птица от партийния курник. Тичай, услужливо псе, и го търси? Няма такива работи. Ще кажа на Джун... Какво ще й кажеш? В такава безпътица винаги търсиш дявола на помощ.

Разгънах листчето. Улицата... Улицата се завъртя в спирала пред очите ми. Беше моят адрес.

Как се зарадва Джун, как се зарадва, че нейният близък съм аз. Дълго не я пусках, разтърсен от внезапния й порив. Провидението беше ни срещнало.

- Спомняш ли си - плачеше и се задъхваше Джун, - когато си бил дете, един англичанин поискал да го щракнеш за спомен пред старата крепост? От миналата есен господинът живее до нас. Той ми каза за тебе...

Връщах се вечер вкъщи с необикновена тайна зад пламналото си теме, тайна, скрита в тъмните гънки на побъркания ми мозък.

- Зарязал си коняка, скъпи - каза една вечер жена ми. - От екстра коняк си минал на френски парфюм - добави презрително тя.

Затова след раздяла с Джун обръщах на екс по два рома. Стараех се да изглеждам пиян. А дните привършваха. Джун скоро щеше да отпътува за Англия.

Споменах й за парфюма и за коняка.

- Ich kenne - прошепна без сянка в очите Джун. - Не я огорчавай с мен, моля те. Кажи й, когато си тръгна. Христос ме е създал за теб... Бедната, как ще я заболи. Ще те нарече измамник. И ще се примири с нещастието си... А ти, скитнико самотен, ...мислеше да убиеш себе си... Бедно и неразбрано дете... Трябва да живееш дълго. Трябва да създаваш велики неща. Приживе няма да те разберат. Аз те разбирам. И Господ също - обича те, въпреки че недостатъчно мислиш за Него... Защо ме боли като ти говоря така? Над нас Някой е разтворил огромни черни криле. И ме е страх. И ми става студено.

Бях обърнал гръб на работата си. Чудех се как не ме търсят след внезапните ми отсъствия. Завърнах се съвсем трезвен да получа плесница или примка на шията. Всичко се уреди фантастично, без възражения. При друг случай ме препъваха. Ритаха ме в слабините. Хвърляха камъни да затрият грешника...

Джун ги хипнотизираше. Гледаха я като самото чудо. Питаха - защо толкова сте се разбързали. Джун ги преобразяваше с дълбоките сини мъглявини на очите си. Дърпаше им конците и те се премятаха. Падаха. Скачаха. Летяха... Докара възхищението им до световъртеж. На излизане един от тях ме дръпна за ръката:

- С такова момиче не се връщай, не се накисвай в блатото. Да бях на твое място, щях да заплюя всичко. Щях да изкача Джомолунгма. Щях да изчовъркам с нокти Марианската бездна. Камъни щях да ям, но да съм с нея.

Джун учеше архитектура. Развеждах я по неземните спомени, изсечени в канарите. Показвах й изгорели стрехи на изгубени градове. Изпадаше във възторг от изконната тишина на манастирите. Капите на монасите падаха, когато застанеше на прага. Преди да стигнем следващата обител, там знаеха за нас. Един престарял мъж излезе от килията си, просна се на колене и рече:

- Богородице, доживях да те видя.

И дълго плака в ръцете й.

Тя го целуваше по тебеширените сплъстени коси - бели върви от вековни нерадости. И го утешаваше. Но думите й не бяха английски. Не бях чувал такива думи.

Изпращах я в един късен следобед. Някъде отвъд гарата тътнеше Голямата река. Влакът сякаш минаваше през мен.

- Джун - виках аз, - върни се Джун! Господи, да не бях те срещал, Джун!

Бях на двадесет и девет години.

Джун ми писа веднага. Аз й отговорих с отчаяни стихове и жестоки увещания да се видим отново.

За седми път прецъфтя салкъмът. И тогава успях да изтръгна едно внезапно пътуване до Англия. Дадох всичко за него - златен часовник и стари монети, колекция от лули и томче от Салваторе Куазимодо.

Самолетът се приземи на лондонското летище два часа преди залез. Бях на стъпка от Джун.

Шофьорът на таксито се обърна да ми подскаже, че пристигаме. От двете страни се редяха двуетажни и триетажни къщи на старо предградие, къщи от вар и дърво, шарени кутии за пожълтели снимки, кожени пликове за писма от мъртви податели. Облъхна ме тръпчивият вкус от окосена трева - късо постригани глави на зелени щурчета.

Джун беше някъде зад тия стени.

Към осем, пишеше тя, преди да запалим лампите, свиря на пиано.

Вече чувах пианото.

О, Джун!

Звънецът закла мелодията. Тя захърка под острието и спря. Някой изтропа по коридора. Вратата бавно се открехна. Надникна бяла глава - глава за рисуване.

- Говорите ли немски? - едва прошепнах аз.

- Ia, ia - отговори старицата.

- Търся Джун. Аз съм...

- Не Ви разбирам, господине... - каза жената и се опита да затвори.

Натиснах леко вратата.

- Моля Ви, търся Джун... Чух я като свиреше...

- Никой не е свирил... Пол! Ела, Пол!

- Трябва да съм луд, ако греша - почти изстенах аз. - Ето писмата й. Това е вашият адрес.

- Пол! По дяволите, ела, Пол! - извика отчаяно жената.

Старецът се появи жилав, скоклест, две глави над нея. Допреглъщаше нещо.

- Кога най-сетне ще вечерям спокойно?! - изръмжа зверски мъжът.

- Господинът твърди, че идва от България. Къде е България, Пол? Майко Света! Търси Джун. А, Пол? Ти разбираш ли нещо?

- Да не е избягал от лудницата?

- Идвам от другия край на материка - задавих се от отчаяние аз, - обичам Джун и искам да я видя.

- Ще извикам полиция - навярно това прошепна жената на английски, но старецът махна с ръка и тя продължи на немски - Джун отдавна не живее тук. Пол, какви са тия писма... с почерка на Джун?

- Господине - взе думата мъжът, като разглеждаше пликовете, - има някакво недоразумение. Как да ви кажа, влизам в положението ви, но не мога да си го обясня... Ще ви заведем при Джун, господине.

Защо ме въртят тия двамата? Спомена ли за Джун, сякаш им слагам в шепите огън.

Старецът наметна дебела сива жилетка. Нахлузи огромни обувки.

Жената се развика. Тромавите й стъпки задумкаха след нас. До пет минути стигнахме вратата - огромни тежки криле от черно желязо, висока каменна ограда... В сгъстения здрач се мярнаха сиви кули. Тия побъркани старци ме водят в гробищата!?

- Ето я Джун, господине - спря се пред един обелиск старецът. - Ето я нашата Джун. Тридесет години спи под тая ужасна плоча нашата необикновена, непрежалима дъщеря. Ние сме самотни старци и не знаем защо сте дошли да ни тревожите, господине?

В къщата влязохме по тъмно. Мъжът донесе тежка кутия от абаносово дърво.

Снимките на Джун като малка. Снимките на голямата Джун. Джун, която познавах. Показах им моите снимки с Джун и гологлавите монаси.

Двамата не искаха да повярват. Как можех да им обясня? Джун беше жива, топла, дишаща... Монахът я нарече Богородица.

- Тя беше Богородица, господине - каза мъжът.

Писмата се изпращаха от пощенски клон на десет мили от къщата. Но пощата по това време затваряше. Сънят ми беше изгонен някъде по неземните пътища. Раздираше ме отчайваща болка. Чувах, че и ония не могат да заспят. Жената по едно време се разплака. Изгърмя гневният глас на мъжа.

- Да, да... Спомням си младата госпожица - каза на сутринта служителката зад гишето. - Да не сте от полицията, господине? Всеки ден към десет преди обяд минаваше милата. Седем години изпращаше писма до България. Оня ден също идва, но не изпрати нищо. Каза ми, че ще дойде един българин... Навярно това сте вие? Остави бележка за Вас. Да, имената съвпадат...

„Защо бързаш, мое упорито момче? - пишеше ръката на Джун. - Нали ти казах, че аз ще дойда да те взема. И виж, успокой моите старци. За тях съм мъртва. За теб - не. Повече няма да ти пиша. Ще се видим непременно. Твоя Джун.“

За двадесет и пети път цъфти салкъмът. Аз чакам. Чакам, стъпил до ръба на бездната, приповдигнат на пръсти, побъркан, отчаян, вгледан в ослепителното пространство пред себе си...

Монахът отдавна е мъртъв.

Оня ден бях в манастира. Посрещна ме игуменът - млад човек, отскоро заселен в светата обител. Запитах го, какво чудо е ставало по тия места.

- Да, господине - каза игуменът. - Преди двадесет и пет лета Богородица се е показала на монасите. И никой не знае защо с нея е имало някакъв млад мъж, който повече приличал на прокълнатия дявол, отколкото на ангела, който я съпровожда.

 

 

© Янислав Янков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2014, № 8 (177)