Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СПОМЕНИ НА КОРАБОКРУШЕНЕЦ

Янислав Янков

web

За една снаха да опера пешкира

Опитвам се да отхвърля от съзнанието свое всички подробности за срещата си с Георги Караславов. Тя беше продължителна, но лишена от събития. Всяка такава среща предизвиква в мен едно тягостно чувство за празнота. Влизам сякаш в друго измерение - безкрайна снежна пустиня и вой на вълци зад хоризонта.

Безпокойството не ме остави от кърджалийската гара до вратата с издълбана върху нея фамилия "Караславови". Като драматург на театър край споменатата гара аз имах тежката задача да съобщя на живия класик, че поставяме драматизацията на неговата също така класическа творба "Снаха" и да му кажа, че драматургът е лепнал допълнително една сцена "в кръчмата". В нея нещастникът е набутал цял жепеец. Смятайте, действието се развива на двеста километра от железопътната гара. Но жепеецът е комунист и в кръчмата се мъчи да обясни на останалите герои къде е вината за тежкото положение на българските снахи.

Бях изпратен на срещата с думите: "Не се връщай без сцената "в кръчмата", иначе си търси друг театър".

Заставам пред високата порта. Отвътре се разхожда зло куче, голямо като магаре. Само че магарето не рита, ами хапе. Класикът е предупреден за моето посещение два дни преди да натисна звънеца. Чакам половин час, докато кучето пресипне от лай и отиде да се налочи с вода от чешмата.

Георги Караславов ме посреща без официалности. По дяволите предисловието, което репетирах цяла нощ.

- Дай да видя... Ха-ха, затуй ли съм писал "Снаха" - да ми я омаскарят.

- Знам, че са я играли в друг театър и вие сте одобрили сцената.

- Одобрих я, защото ми звъннаха от двореца. А сега не ми звънят.

Този май иска да си отида с празна кошница, помислих си аз. На тридесет и три съм, но нямам вече нерви. Ще го цапардосам с китайската му ваза.

- Виждаш ли стола - извади ме от беса именитият класик, - седни да напишеш нова сцена.

- Не мога да бутам текста на автора - казах с биволска физиономия.

- Но оня драмописец може, така ли? Кой те назначи тебе в театъра и за какво?

- Павел Матев.

- Трябва да е изкуфял като е назначил нехранимайко. Сядай! Пиши! От теб зависи дали ще се върнеш в Кърджали, или ще отидеш на майната си. Пращат ми все такива сополанковци.

Закашля се жестоко. Кашля дълго. Щеше на сухо да се удави от собствената си слюнка.

Изпотих се. Заврях от яд. Тръгнах към вратата. Той ми препречи пътя. И каза по-меко:

- Искаш ли един бонбон?

Извади кутия с шоколад, взе си бонбон и докато се усетя, я прибра. Не знам шашна ли ме, или ми се скъса нишката на гнева, но седнах да пиша.

Георги Караславов се изправи до прозореца, каза, че няма да ми пречи, което не беше вярно. Прочиства си гърлото половин час.

- Сега е по-добре. Ти си можел да пишеш! Поезията е сиромашка работа. Хвани се за нещо по-стабилно. Да, да... - поогледа текста още веднъж той. - Ще се хареса на ония глупаци горе. Умният ще усети кой се е изходил на писаното от чичо ти Караславов. Че то е свято нещо писането, щеше да опереш пешкира май... Я си вземи един бонбон.

- Откъде да си взема, като си ги скрил.

- Каза ли ми нещо? - сложи длан на ухото си Георги Караславов. - Напоследък ми се струва, че тежко чувам.

- Трябва да ми подпишете тук - подадох му пиесата аз.

- А ти за какво си сложен в театъра? Ще пазиш творбите ми от чужди посегателства. Ще се бориш за тях. Ще те уволнят? Кажи им: Георги Караславов не ще да му се поправя. Значи си готов да те изхвърлят от театъра заради "Снаха"? Добре тогава. Съгласен съм с поправката.

Тръгнах по пътеката към изхода, съпроводен от магарето, което ме лаеше на идване. Този път то ми се смееше с широко раззината уста и ми остави едно влажно петно на задника с огромния си език.

 

Иван си намалява силата и пише

За да не ме обесят, в Кърджали казах, че бележките по текста са от Георги Караславов. Една година се мъчих в този театър, подложен на инквизиция от една директорка, учителка по литература. Въпросната другарка, която след политическите промени от 1989 г. се превърна в г-жа Текелиева, страдаше от две мании - че като глупава обикновена даскалка е много умна и че като подпухнала дама, минала четиридесетте, е красива толкова, че човек да се цапардоса в някой стълб, загледан в нея.

Затова с голямо облекчение прескачам седем стъпала от времето, за да се намеря в края на седемдесетте години в Габрово, в самия му център, в габровската странноприемница, редактор в габровския литературен алманах, на среща с любители на поезията. Поемам дълбоко въздух, прецеден от листата на столетната лозница. Публиката е пъстра - студенти, учители, работяги, доктори - повечето млади хора. Габрово умее да превръща всяко начинание в събитие и всяко събитие в ритуал. На сухо словото не върви. Не ми приказвайте за кухнята. Там има обелки от стари тетрадки, неизмити пишещи машини, разпилени метафори по пода - мирише на кипнало и загоряло. Да изтрием сълзите си от лука и от лучените драми. На сухо словото не оживява. Прав излезе поетът от Добромирка.

До мен е Андрей Германов. Срещу мен е Иван Николов. Представям ги двамата. Магията трае около час. Маслото в огъня е налято. Градусите са хиляди.

Сервитьорката, младо момиче, е рядко красива. Който не я е виждал, се побърква изведнъж. Докато дойде до нас, момичето извървява целия чардак и не успяваме да си видим чашите. Гледаме нея.

- Това момиче ме отрови - казва Иван. - Наведи се, моето момиче, да ти кажа нещо съкровено - обръща се към нея той.

Сервитьорката не се навежда. Прибира празните съдини и казва:

- Като изпиете още две ракии, тогава ще се наведа.

Иван не изпива две ракии. Пристига поетесата Теменуга Цонева - да станат два гълъба, бял и чер, и сяда при нас.

- И тая ще ме отрови - жали се Иван. - Защо с Андрей не ме вземете за постоянно в Габрово? Каквото кажете, това ще правя.

- Не се хващам на такава работа - отговаря Андрей. - Много станаха поетите в тази част на България. Пък ти си и малко тежичък, като стъпиш тук, корабът ще се обърне. Жена ти дали ще е съгласна да те дели с две хубави момичета? Да не правиш харем?

- Ще правя. Жената ще сложа като главна в харема. От край съм, дето турци и българи заедно в мир си живеят. Колкото те са турци, толкова и аз съм българин между тях. В моите съседи има християнско, в мен пък има нещо байрямско. Така че въпросът с харема ще се реши веднага.

- Не съм съгласен - отговаря Андрей.

- Изневеряваш на приятел.

- От друго се пазя, на Габрово да не почнат да му викат Иван-Николово.

След час сядаме в колата и в Боженци. Андрей взима купа колкото леген и забърква попара с биволско мляко. Ще се борим с тежки камъни и ни трябват биволски сили, за да градим дувар. В основата на дувара стоят цели канари. Иван вдига една от тях. С Димитър Горсов - двамата "млади" поети на по 35, не можахме да я помръднем.

Кина, комшийката, гледа и се радва:

- Ти ли да беше рано роден, аз ли късно да бях се родила, нямаше да те пусна да си отидеш. Как ги пишеш твоите стихотворения, като си толкова здрав? Не чупиш ли молива?

- Намалявам си силата и тъй пиша.

- Моят Фърьо, като не я знаеше тая работа, нали беше дюлгерин, все си чупеше молива, проклет да е.

 

Поети потрошават масата на легендата Дан Колов

В Габрово бях безквартирен, беден, но щастлив. Преспивах в редакцията - хладилник с една врата и с още две на другата стена. Едно одеяло, метнато върху мен, дивана и малкия електрически радиатор, ме спасяваха от измръзване. Това одеяло издърпа Иван Николов в мразовитата мартенска сутрин, за да завъртя шайба и да вдигна от сън стоялия до късна нощ над белия лист Андрей Германов. Андрей споделяше, че нощта събира мислите, разпилени по пътищата. Подкарва ги като непослушни козли към белия лист, измита пространствата от скърцане, лопане, тракане, от цялата дисхармония на деня. Нощем всяко звънче, всеки чан показва истинския си глас. В такива мигове стихът звъни. В такива мигове Станислав Сивриев разлюлява родопски гласове, изковани от чиста мед, за да заспи с успокоена душа. Наркотик взе живота на сина му. Брат му се препъна в кофа с горящ бензин и изгоря. Изгоря самата душа на Станислав Сивриев.

Иван носеше огромен куфар с рисунките на Андрей Германов. Предстоеше да излезе сборникът с поетични и художествени шаржове на двамата - Иван, използвал думите вместо четка, Андрей - четката като метафора. Скиците бяха си свършили работата в издателството и авторите решиха пътят им по изложбените зали да започне от Габрово.

Докато си приказвахме с Иван, Андрей пристигна. Вдигнахме по тревога художника Никола Николов - шеф на габровските зографи. Николов от своя страна разбута махмурлука на няколко свои събратя по четка. Донесоха стъкла. Разключиха залата на съвета. Рамковаха рисунките. До девет часа всичко беше готово. Около петдесет, че и повече известни и неизвестни поети, писатели и критици гледаха от стените с оная физиономия, която криеха от света.

Тогава...

На вратата се появи един малък човек - метър и шейсет, излязъл от кутия за обуща, натикал в миша дупка габровските обущари - да му измайсторят обувки с дебела подметка, с висок ток. Малкият човек Недьо Недев, зав.-отдел "Пропаганда" на Окръжния комитет на БКП, размаха къси ръце и каза с басов глас:

- Не можеее, не можеее! Изтипосали сте без подбор хора, дето не заслужават.

Искаше да каже, че в навалицата от личности се бяха промъкнали такива като мен, като писателя Йордан Вълчев, като сатирика Йордан Хаджиев - недолюбени, неудобни за властта хора.

- Този член ли е на Съюза? - посочи с късия си пръст мен. - Не е. Този? Май го изключиха от Партията? Не са ли? Трябваше да го изключат. Промъкват се някакви неуравновесени политически персони, разни там пияници и пройдохи. За прикритие се наричат бохеми...

Имаше предвид отново мен.

- Това не е партийна работа. Ясно ли е?!

- Недев, не е партийна работа. Но е изкуство - разгневи се Никола Николов.

- Казах. Точка.

Андрей почервеня:

- Всичките са достойни хора. Ако не ви харесват, няма да има изложба.

- И аз мисля, че няма да има - рече габровският Наполеон.

Иван Николов за разлика от Андрей посиня.

- Сваляй! - каза твърдо Андрей.

- Да успокоим топката - намеси се отново шефът на габровските художници. - Ще говоря с Пашов.

- Пашов е в чужбина - рече победоносно Недьо Недев. - Или подбор, или няма изложба. Да сме наясно. След час идвам.

Кольо се помъчи да успокои Андрей.

- Над този задник има цяла дузина по-големи задници. Въпросът може да се реши без кръв.

Но Иван и Андрей не го чуха. Започнаха да свалят шаржовете от стените. Помагах и аз.

Колко не им се моли Никола Николов. Опита се да ги завърне като овце с благи думи. (Кольо, тези двамата не са овце!)

Натоварихме всичко на колата и към редакцията на алманаха.

- Сега, Яниславе - каза Андрей, - искам кръчма, най-долната, най-прокълнатата кръчма, където няма уравновесени и свестни хора, а само пройдохи, пияници, бездомници, мърши, долни типове.

Започнах да играя ролята на Никола Николов. Увещавах. Молих. Виках - не е късно да се обадим тук и там, не ни трябва кръчма... (Дяволите да ме вземат, бях ли искрен?)

- В кръчма - викна и Иван. Зашепи ми скалпа и нежно ми извъртя главата към вратата: - Води, поете!

Кръчмата на бай Весьо Кормилото, на бай Весьо Пачата, на бай Весьо Дупала и десет още прякора не беше чиста кръчма, а още и автомобилен сервиз, бюро за спешни услуги и питейно заведение. Консервени кутии, части за мотоциклети, ауспух от "Ситроен", тръба за лозопръскачка, машина за мелене на месо, да не се увличам много, цялата менажерия завършваше с една центрофуга за правене на масло, бай Весьо я наричаше машина за пране на души.

Масите в кръчмата бяха масивни, тежки, също като постаменти за мъчения в инквизицията. В тях се пържеха телата и духовете на професионалните алкохолици, на изританите от обществото неудачници, на излъганите от лоши жени мъже, на неуспелите с далаверите си далавераджии. Попадаха там и случайни люде като нас.

Бай Весьо ме посрещна като добър ефрейтор своя любим старшина. Разбута двама-трима болни от злокачествен махмурлук хора. Извади от ада захабена, но чиста покривка, подреди ни като лични гости. Знаех, че не беше чел нито Андрей, нито Иван - има си хас кръчмарин да чете поезия, - но като му ги представих, каза с поклон:

- Чета ви постоянно. Вие сте великите писатели, като Янислав Янков.

Сравнението, макар и неточно, допадна на двамата мои ангели. Но Андрей още не беше угаснал от кладата, в която гореше. Добрият човек в него не можеше да псува, не можеше да изрича клетви... Изведнъж юмрукът му се стовари върху масата. Чашите изхвърчаха в небето. Мезето залепна на стената.

- Ще го смачкам този пигмей, тази искариотска въшка... Ще го излежа в Плевенския затвор...

Нещо запука, нещо заскърца, нещо заскимтя... Масата се размърда. Появи се огромна пропаст от едната страна...

- И този град ли е като... - не довърши Иван Николов и стовари юмрук в другия край на нещастната кръчмарска принадлежност. Пукнатината заприлича на Искърския пролом. Двете половини на масата се отделиха и се капичнаха настрани.

Кръчмата стана на крака. Станахме и ние.

- Браво бе, хора - викна бай Весьо. - Дан Колов е удрял по тази маса, Никола Петков се е мъчил да й свали скалпа... Какъв беше този юмрук. Съборихте я с един удар. Черпя кило.

- Лъжеш, Дан Колов не е стъпвал тук никога...

- Копеле! - ревна бай Весьо. - Когато Юлий Цезар говори, тъпанарите мълчат.

Извади отнякъде кутия с бяла боя, завъртя четка за акварел, помоли двамата да сложат автограф всеки на своята половина. Но това не беше кръчмата на Хемингуей. След година свърталището на разбитите от лоши жени сърца, на пройдохите и неуспелите таланти беше затворено. Изпратиха бай Весьо на сто метра под Соколския манастир на заточение - да продава кебапчета.

След години, когато се намерих, не зная как, в тази забравена от Бога обител, бай Весьо се разплака.

- Къде са твоите ангели, Яниславе? - бършеше сълзите си той.

- Няма ги, бай Весьо. Отлетяха от този виновен свят.

- Ами сега кой те пази?

- Те ме пазят, бай Весьо.

- Вярно... Големите приятели се събират изведнъж и на оня свят.

 

 

© Янислав Янков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2012, № 5 (150)

Други публикации:
Смъртта само в живота съществува. Спомени на корабокрушенец. Пловдив: Жанет 45, 2014.