Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЕДЛОТО НА КНЯЗ ФЕРДИНАНД

Янислав Янков

web

Янислав Янков. Бясно дървоНашият град, като всеки забравен от Господа град, си имаше автогара. Сладкото беше, че автобусите спираха на два километра от железопътния перон и пътниците, които искаха да се качат на влак, тръгваха натам с едно - мамицата им. Тия от перона, тръгнали да гонят превоз на колела, използваха същите думи по липса на други с по-скромно звучене. След псувни и разправии беше построен мост за пешеходци над реката и употребата на тия словосъчетания се премести в съседното село, което беше обявено за град.

Но ние сме още в онова време, когато нямаше мост.

Още сме в дните, когато старши сержант Хадживлаов обикаляше автогарата по сто пъти на ден. Строго следеше кой влиза и кой излиза от неговото полезрение. Идваше по тъмно и след като градът сядаше да вечеря, чак тогава сержант Хадживлаов заключваше двете врати с катинар и свиваше колене пред каничка гроздова.

Старши сержант Хадживлаов обичаше хората и те го обичаха. Малко им приказваше, повече ги слушаше. Децата виждаха в него юнак от приказките, жените - закрилник на дългите поли и прическите от немите филми, мъжете - инспектор по криминални дела, който пази с будно око портфейлите, пътните чанти и чадърите на гражданите. Бастуните и часовниците марка "Победа" също се числяха към този списък.

Старши сержант Хадживлаов не обичаше много да говори, но като говореше, започваше с думите: Мирно, значи, слушай сега! - И завършваше: - Вие не знаете, но аз зная кога ще му дойде времето.

Без него автогарата щеше да заприлича и заприлича в един тъжен момент на ракия без етикет. Пазителят на автогарата идваше винаги изгладен, избръснат, стегнат в амуниция, на която блестеше ослепително никелиран пистолет. Тънките мустачки над горната му устна съвсем ясно загатваха за слабост към нежния пол. Но пътниците не обичаха да говорят за това.

Ако човек реши да се поглези с вносно питие, например "Бърбън", дошло по терлици от острова на отнесените от вихъра, ще види, че на шишето има и втори етикет. Вторият етикет на автогарата беше Жорж Жоан, ваксаджията. Също издокаран с чисти, но закърпени дрехи, дочени сако и панталони през лятото и кожух, минал през ръцете на домашен хирург, през зимата. Освен шевовете на кожуха, имаше шевове и на бомбето капела. Капелата беше с широка периферия. Обърната надолу с дъното капелата се превръщаше в събирачка на дребни и едри банкноти.

Жорж Жоан често отлагаше смачканата, но представителна капела, въртеше я на един пръст и сякаш любовно я питаше - ти, като си се пръкнала в Испания, не си ли ходила в Москва да видиш Кремъла. И след като не получаваше отговор, нахлупваше внимателно този остатък от представителност и разтягаше толкова широка усмивка, че хора с лъснати обуща се спираха пред боядисаното в червено сандъче и казваха - удари, майсторе, една вакса. Никой не знаеше откъде идва името Жорж Жоан. Преди време през града мина търговски пътник, прегърна ваксаджията и каза, че с тоя "образ невъзможен" са били в казармата. Образът невъзможен постоянно носел книга, в която се описвали патилата на някакъв Джорж. Приносителят на книгата без малко щял да умре в катастрофа след тежки учения. В болницата постоянно повтарял - Жорж, Жорж и така с тоя Жорж го освободили от служба с малка повреда в мозъка. Иначе се казвал Котев, но кой Котев, нещо като котка, нещо като първа кота. Кой да ти каже.

Жорж Жоан имаше и друга професия. Заедно с Дуда, която в момента се е наредила на опашка и чака ред да влезе в разказа, носеха в екип хоругвите на траурните процесии, поплакваха заедно с близките пред гроба на починалия, за да извоюват благодарност от опечалените. Скърбящите се бръкваха в джоба и им даваха допълнително за Бог да прости. Не дай Боже, починалият да възкръсне "из мертвих", щеше отговорно да ги запита:

- Абе, вие, кои сте, майната ви, защо ревете като магарета? Аз не съм ви викал.

Дуда беше от потекло пета категория ятаци, хора, които са дали само един краешник на човек, който носи пистолет и седмица не е хапвал хляб, и който след Девети е слязъл от планината да сложи ред в работите на държавата. Дуда, дни преди преврата, организиран от хора, въоръжени с манлихери и с папки от параграфи и алинеи, беше похитена от човека със споменатия пистолет, което я накара да се диви и да се почувства като жена. След преврата похитената от важен фактор Дулцинея, в наши дни Дуда, разнасяше по цели дни плакат, на който пишеше "Смърт на народните врагове". Дулцинея се издигаше бавно като напращял балон в очите на забравения от Господа град, мъжете от кръчмите спираха да пият, само и само да я гледат. За тия заслуги пратиха момичето да управлява бригада на пристанището в Каварна, да товари заедно с мъжете жито в чували за Севастопол. Силна в ръцете, Дуда спечели доверие и след дни на каторжен труд за награда отиде да посреща руски кораб във Варна.

В своите мемоари маестро Патрунчев, бивш приятел на Дуда, попаднал в ареста с нея, щеше да напише: Бригадирите бяха два вида: наказани за несъгласие с властта и наградени за съгласие с властта. В процеса на интродукцията се омесихме като събрани нотни листове, имаше сбивания по средата на алегрото, имаше любов форте и сватби фортисимо. Там свирихме на две цигулки с Дуда, правихме любов адажио и товарихме кораб с жито от Добруджа за не знам къде. За доброто свирене бяхме изпратени във Варна да посрещаме кораб с братска помощ от Съветска Русия. Издокарани с нови униформи, чакахме прави, с инструменти "при нозе", докато дойде съветският кораб и викнахме ура, когато той се показа. Корабът изплува от хоризонта в цял ръст, пакетиран с червени чаршафи, огромен и много познат. Началникът на бригадата се окашля за начало и се развика - Другари! Млъкнете бе! Другари, Съветите пращат на нашия народ цял кораб, натъпкан с жито. Нека всеки да запомни това, да си го запише и да благодари с едно мощно ура на съветските другари. - И тъкмо щеше да продължи, Дулцинея прекъсна оратора:

- Това не е руски кораб. Това е нашият кораб от Каварна. Никаква съветска помощ. Другарю, имате грешка.

- Другарко, млъкни! Корабът е руски.

- Станал е руски по пътя от Каварна до Варна. Виж какво пише на борда му "Балчик". Да не съм сляпа! Аз го товарих.

Дръпнах я да мълчи, не мълчи. Дойдоха няколко мъже, в най-голямата жега с черни костюми, хванаха Дуда, подбраха и мен. После бой. Бой и Дулцинея превъртя. Дойде си в нашия град с името Дуда. Мъчих се да я върна на света, не можах. Приказвам й, не ме помни. Родителите на Дуда се отказаха от нея. Нали са дали един краешник на човек с пистолет. Жорж Жоан я прибра в старата си барака.

Старши сержант Хадживлаов всяка сутрин точно в седем заставаше пред червеното сандъче на майстор ваксаджията, наместваше на кръста си лъскавото желязо, което произвежда изстрел и провеждаше един и същи разговор:

- Жорж, кажи ми нещо на френски.

Старши сержантът заставаше мирно и мирно се завърташе около оста си да види колко хора го слушат и като отбелязваше колко са хората, даваше знак с показалец на Жорж за отговор.

- Не мога, другарю старши сержант, аз и български толкова знаем. Защо ме мъчиш без книга на френски?

- Не те мъча. Ти се мъчиш с френското име. Ще ти казвам, другарю Котев.

- Тъй вярно, но хората няма да идват при мене. Те ме знаят Жорж, другарю сержант.

- Старши!

- Слушам. Старши.

- Сержант.

След тия необходими за пазителя на реда думи, той продължаваше своята обиколка, помагаше на деца да се качат, на стари жени да слязат, помагаше и за багажа. Лявото му око за заблуда на крадливата сврака беше леко присвито. С дясното, отворено настрани, следеше всяко съмнително движение и покой.

- Другарю старши, някой ми отмъкна часовника.

- Защо не внимаваш?

- Питай ме, защо.

- Спокойно.

Старши сержантът отива на Първо гише и пита:

- Има ли скоро автобус да минава през Козловец?

- Има.

Старши сержант Хадживлаов влиза в автобуса и продължава да пита:

- Кой от вас ще слиза в Козловец?

- Аз - казва мъж на средна, на вид почтен гражданин.

- Дай на човека часовника, щото няма да пусна рейса до утре.

Почтеният дава часовника. И старши сержантът разказва на хората, които гледат.

Княз Фердинанд, щом минал границата, станал княз. Князът седнал ядосан на трона си, защото тронът не бил златен, а позлатен. Седял, седял князът и му се схванал задника. Тогава решил да си поразходи меките части из княжеството и да види що за докерска работа са му дали. Оседлали конете и тръгнали. Спират в един град, нищо. Спират в друг град, пак нищо. Стигнали китното село Козловец.

- Ваше височество, да не минаваме през това село - застанал пред княза поручик адютанта. - Там много се краде. Власите скоро им дадоха орден за такива заслуги.

- Без паника, господа. Тръгнали сме, не трябва да се отбиваме от пътя. Ще минем на тръс през селото и всичко ще бъде, както си е било.

Минали на тръс през селото. На княза почнало да му убива на задника. Като погледнал, няма му седлото.

- Браво, браво! - казал изумен князът. - Тия хора наистина заслужават орден.

Жорж Жоан слушаше за стотен път историята за княза, загледан в огромните си обувки.

- Тия обувки ми ги продаде един козловчанин за два медни бакъра. Каза ми, че са френски.

Обувките на Жорж лъщяха с цвета на презряла праскова. За разлика от смачканата испанска капела и дочените кърпени гащи, бомбелиите, избягали от филм на Чарли Чаплин, се набиваха веднага на очи, те светеха заслепяващо на фона на сивия декор, в тях се оглеждаха автогарата с лозунга "Повече превоз, повече социализъм", виждаха се автобусите, издънени като ръждясали лейки, минаващите хора с багаж и без багаж, кучето под вековния чинар - кръстоска между доберман и немска овчарка. Зад тия обуща Жорж Жоан приличаше на малко дочено насекомо, нахлупило капела с периферия. Оглеждаше се в обувките и старши сержант Хадживлаов.

- Хайде, народе, лъсни чепика, народе! - викаха обувките вместо Жорж.

Към обяд отнякъде се появяваше странно същество. Приличаше на мъж, но не беше от мъжки пол. Появяваше се с някакво подобие на рокля от сива материя. Съществото носеше и панталон. На всяка крачка извърташе глава наляво, после надясно. Имаше огромен спиртосан нос, големи уста и очи. Прошарена права коса, късо подрязана на черта. Лудата Дуда. Жорж Жоан й даваше парче хляб. Дръпваше чекмедже. Изваждаше шише с евтино вино. Дуда вземаше виното и отиваше при кучето до вековния чинар. Половината хляб даваше на песа. Половината изяждаше, като отпиваше от бутилката. След час беше готова и лягаше при кучето да се проветри. Всички тия действия бяха зорко наблюдавани от старши сержант Хадживлаов, докато Дуда започваше да хърка и хъркането й се чуваше оттатък реката. Тогава спокоен тръгваше наново да обикаля автогарата, да помага на децата да се качат, на стари жени да слязат, да вдигнат багаж до покрива. Кучето, кръстоска между доберман и немска овчарка, гледаше с насълзени очи, сякаш плачеше за деня, в който старши сержантът ще постави на червеното сандъче огромните обувки на Жорж Жоан. После в мълчание ще закачи известие, че майсторът на лъснатия чепик е заспал вечния си сън. И тази мъка дойде. Началството, като видя, заповяда на старши сержанта да махне сандъчето и некролога, защото там не им се полагало място. Хадживлаов не послуша началството и веднага беше заместен от друг сержант, скучен и еднообразен. На следващата заран дойдоха работници да убият чинара. Отрязаха му главата и нацепиха двайсет кубика. Изгониха Дуда и кучето. Кучето не изтрая гибелта на вековния чинар, прекръсти се по кучешки и се хвърли от моста.

 

 

© Янислав Янков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.11.2016, № 11 (204)

Други публикации:
Янислав Янков. Бясно дърво. Велико Търново: Фабер, 2016.