Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРОЯНСКИ МАНАСТИР

Владимир Игнатов

web

Тия експромтни редове идват от една необходимост, може би потребност цялата съвкупност от недобре още осъзнати впечатления - както заради тяхната обхватност, така и с оглед мащабността на обекта, който ги е породил, - да се осмисли, като се наредят съставящите я детайли, в устремеността всичко видяно отново да оживее и да придаде на обичайното и познатото матовия блясък на една благородна патина. Трудно е човек да остане равнодушен, безстрастен там, където не е известна оная условна черта, отделяща човешкото от природното, там, където неудържимият възторг и тихият унес, придружен от едва доловимия молитвен шепот на отворените за възхвала устни, се намират в особен синтез, бележейки неизбежните крайности на съкровените духовно-мистични преживявания. Очите, непривикнали на естествената, непосредствено осезавана величественост на пряко зримото, лесно сякаш се уморяват, но бързат да обхванат в пълнота всичко, което им се открива. В такива случаи човек се чувства някак неловко, смутено, като в миговете, когато не знае как да приеме и опази нещо твърде скъпо, получено даром. Да, тук съм, застанал в центъра на някаква необятност, аз се взирам далеч напред, към неясните очертания на приведения исполин и неговата зелена плащаница, която го покрива неравномерно, към плахо изплували образи, докоснати от спомена за ретроспективно възстановеното близко и свое. Сянка на разтворени криле се стрелва наоколо - като да прогони неочакваните възпоменания и да укаже посоката към манастирските двери. Празникът е събрал по традиция разнородното множество, което тук губи всякаква нееднаквост, водено от съборността в действията и от своята спонтанност в мислите, усещанията и преди всичко - в разкриването на собствения интимно-личен вътрешен свят при досега с божественото, който завладява и насища сетивата. Стар надпис, съхранил и мълчаливо пренесъл през времето частица от индивидуалната съдба на всеки един, пристъпил каменния праг, те посреща тържествено, но, както подобава - скромно, с тиха приветственост, по монашески.

"Благословен Грядый во имя Господне."

Погледът минава спокойно по свода, спира се на отделни буквени знаци и отново се връща в началото. В началото? На извървяната житейска пътека, на разпилените късове от онова чудо, което сближава и пресича кръговете на времето и което се нарича памет. Ненадейно започват да се пластят различни питания, смутът в чувствата настойчиво насочва към опитите за ревизиране на стореното дотук и отново и отново разкрива отговорността на принадлежността към определението Господен.

Към реорганизиране на ценностния ред подканва и на места повредената, но знакова с обръщението и посланието си плоча вдясно. В един ранновъзрожденски емфатичен стил тя връща прислонения поклонник към дивните светове на преданията и легендите за отминала, но величава някогашност на българския народ, към чутото и наученото още при първите общувания с текста за тази толкова обичана и същевременно останала отдалечена от нас заради непостижимостта си фигура, която е нейна най-чиста еманация. Спретнато момиченце с грижливо прибрани слънчеви коси и обикновена бяла рокля с малко тюркоазено цвете под едната презрамка се спира до мен и припряно започва да срича. Може би й звучи познато, сигурно сега намира потвърждение, че Дяконът наистина е срещал тук "прием и съдейници". Вероятно детското съзнание не може да осмисли и разбере всичко, но въпреки това усетът е непогрешим - става така, защото такова е откровението само на светите неща. Оглежда се, стиска по-силно в ръката си незапалената свещ и се отправя към вътрешността на двора. Отдръпвам се крачка назад, поставям събрани пръсти върху челото си, бавно правя кръстния знак и минавам благоговейно пред образа на архимандрит Макарий, игумена-поборник, чийто живот, отдаден на служението, но и болезнено свързан с всеобщата участ на сънародниците, бива драматично раздвоен между еуфонията на празничните ектении и пронизващите гърмежи на оръжията. Кротко последявам стъпките на белите сандалки.

Не е възможно храмът "Успение Богородично" да приюти цялото събрало се множество, търпеливо всеки се нарежда на стройна опашка, извита по протежение на една от страничните манастирски сгради, и чака - времето за подбор на думите за предстоящата молитвена изповедност или просто моменти на притаено отдалечаване и превъзмогване на врявата и абсурдността на делничното. Свещниците са изнесени навън, точно до църковните врати. Възрастна жена пъргаво пуска върнатите й от пангара дребни монети в джоба си и търси свободно място, на което да постави своята безкръвна жертва. От горещината свещта скоро се накланя и от нея започва да капе монотонно разтопен восък току до краката на старицата. От буйния пламък става съвсем безформена, започва да прилича на кобилица - също като осанката на бедната мирянка, приведена от някакво неизказано терзание и необятна мъка, отпечатили се върху нежните исопови очи, вперени в лицата на светиите от външните стенописи, тези всякога будни свидетели на неравномерното редуване в миналото на погроми и възходи за обителта. Жената стои още миг така, прошепва нещо неразбрано, прави лек поклон и се отправя към изхода.

Подпомагането на родолюбивите и църковни местни жители не само е възраждало живота тук, но е съхранило светинята като средище на разноезични художествени внушения и послания, на онова нематериално, дейно творческо начало, което обуславя пораждането и трансформирането на индивидуалните съзидателни потенции. Последователността от евангелски образи и събития, които интериорът на храма почтително пази, нееднородният сонм от български царе и духовници, изписани на южната стена, все дело на майстора откривател и вдъхновител Захарий Зограф, свързват във вътрешносъотносима цялост отделните категориални сближавания и допълвания от естетически и етико-психологически порядък, които експлицират общото и частното, универсалното и националното в тяхната взаимозависимост. Благославящата Св. Богородица Троеручица под своя неръкотворен покров приема всекиго. Възправена встрани от царските двери, тя е и пазителка, и утешителка, въплъщение на неуловимото от сетивата, стълба небесна, по която слезе Бог, тайница на неизказания Негов промисъл и тиха вяра за молещите се, както е възпявана във Великия акатист. Докосвам дървената рамка, наоколо е толкова тихо, а не успявам да подредя предварително подготвените думи, погледът ми бяга по иконата, спира се на обкова на нимбовете, сещам се за Колелото на живота. Свеждам глава - дарове, оставени преди мен, принасям и аз своя. Умът ми настоятелно припомня: "остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си".

До същата южна стена в сумрака виждам мъждукаща светлина на кандило. Изсъхнали цветя и незапалени свещи върху коравата пръст. Зад тях - ниска масичка, на която от прикътана в единия й ъгъл ваза се показват две алени слънца, а върху неголемия портрет, сгушено помежду им, личи прикачено малко парче креп. Доближавам се съвсем близо, усещам нарастващо вълнение и сподавена меланхолия. "Оставям те сам", долавям отчетливо. На забития кръст - простичък надпис в тъмнозлатисто, с църковнославянски букви: Максим Патриарх Български. И отново властно роящи се рефлексии - от нещо четено и препрочитано, търсено и носено в себе си, от апостолските думи за подвизаването с добрия подвиг, за свършека на пътя и отхождащото време, от несекващата мисъл за постоянно проявяващата се човешка немощ.

Следобедът бавно се изплъзва изпод надвисналите сенки, исполинът все така лежи, далечен, неподвижен, но променен. Няма ги нито старицата, нито детето. Заставам на място и обръщам гръб - "Благословен Грядый...". Поемам по каменния път надолу, пътят, по който се пресичат и продължават отредения им ход толкова много съществувания, събирайки се във фокуса на непреходно-универсалното и общочовешки значимото.

 

 

© Владимир Игнатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2014, № 5 (175)