"НЕВИДИМАТА СБИРКА" НА СТЕФАН ЦВАЙГ: КОНСТРУИРАНЕ НА СВЕТОВЕ, РАЗПАДАНЕ НА ИДЕНТИЧНОСТИ

Владимир Игнатов

web

Колекционерите са щастливи люде.

I.

Кръглата годишнина от рождението на писателя Стефан Цвайг мина и замина в българското обществено и културно пространство съвсем вяло, без да породи особени вълнения. Същото се случи и с другата годишнина - пак кръгла - но от драматичната му кончина. Какво ще се предприеме и ще се предприеме ли въобще нещо, с което да се провокира вниманието към този привърженик на свободомислието във време на подчертано несвободомислие, към мислителя, станал жертва на собствените си убеждения, аз не зная. Но и да знаех, отново, както и тук, щяха да ме интересуват главно два, признавам, трудни въпроса. Единият от тях е чисто литературоведски, другият - не толкова. Литературоведският се концентрира върху творчеството на писателя и настойчиво се саморазкрива: какво може да каже то днес и казвайки, ще бъде ли чуто? Не толкова литературоведският въпрос е свързан с възможното преосмисляне на ценностите и идейните внушения, които завещава авторът. Инак погледнато - как се гледа днес на неговите философски построения. Трудността произтича от това, че двата смислови конструкта са на практика отделни части на едно цяло. Знайно е, че Цвайг е радетел за изграждане на културни мостове между народите, където разумът и хуманизмът да имат първостепенна роля. Убеден пацифист и хуманист, той вижда европейския просперитет в "по-масовото разпространение на образованието, писмеността, науката и литературата" (идеи, намерили израз в "Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски", 1934). В проникновеното си есе "Европейската мисъл в нейното историческо развитие" Цвайг убедено твърди, че "историята, този океан от събития, в който на пръв поглед сякаш не личат приливи и отливи, в действителност се подчинява на един неизменен ритмически закон, на едно вътрешно вълново движение, което разделя нейните епохи на приливни и отливни, на устремени напред и отстъпващи назад" (Цвайг 1985: 320). От Платон насам понятието за Идея приема какви ли не проекции. Струва ми се, че най-близо до обекта на тези наблюдения стои Фихтевото "единствено идеята изпълва, удовлетворява и ощастливява душата". Доколко Цвайг е бил удовлетворен и ощастливен от приемането и разбирането на идеите му навремето говори актът на самоволния му жизнен завършек... Важно е обаче да попитаме - а какво значат те днес, в коя епоха се намират - на "приливна" или "отливна", имат ли те адекватно продължение или навеки почиват в мъртвите книжовни полета. Тези зловещи въпроси не само висят нерешени, но и биват показателни за разположението на ценностите изобщо в културното пространство, което и да е то (Weltkulturfeld). Доколкото зная, някои от най-съкровените мечти на бележития австриец за "духовната му родина" Европа се сбъднаха, други, за добро или лошо - не успяха. И в двете отношения плодовете от стореното и за самия него биха били горчиви.

Едва ли е по силите на анализ на дадено произведение да даде изчерпателни и нееднозначни отговори на поставените два главни въпроса. Задължително е в първия случай да се опита да ги потърси, във втория - утешително е поне да ги загатне. Големите промени в отделните исторически епохи и ритмичността, на която те се основават, ме затрудняват да гледам на Цвайг извън-(или отвъд-)литературно. На драго сърце това предоставям на философи, културолози, политолози. Без да изоставям условните корелативни отношения Цвайг: писателят-философът, с преимуществена предразположеност към първия член на тази дихотомия се насочвам към една новела от 20-те години, която малко или много доказва и подрива, приближава се и се оттласква от казаното дотук.

II.

Двадесетте години на XX. век са сред най-плодотворните за Стефан Цвайг. Това е период на интензивна творческа работа. Пише много, превежда, работи върху монументалния си труд "Строители на света", пътува, чете лекции. Към напрегнатата му битност на писател и общественик се прибавят нови тревоги - съдбата на отечеството му след края на Първата световна война става все по-неясна. От своя страна, Германия категорично отказва да изплати наложените й репарации от свиканата през 1921 г. в Париж конференция. С това се слага началото на дълготрайна и мъчителна обществено-политическа и икономическа криза. Френският министър-председател Реймон Поанкаре е непреклонен - индустриалният център Рур да бъде окупиран. Като следствие: в самото начало на 1923 г. инфлацията е вече необратима. Сходна е ситуацията и в новоучредената република Австрия. За сравнение: някои автори (К. Воцелка) твърдят, че година след края на войната нуждите на едно семейство на месец можели да се покрият с около 2500 крони, сега за същото били необходими към 300 хиляди крони. Тъжна равносметка. На човек му идат наум думите на един известен историк и теоретик - за войната, която изнася на повърхността дивия субстрат на човешкия дух и помита традиционните обичаи, съградени от поколенията на цивилизацията. За да се насочим все пак към същинския обект на този анализ, трябва да споменем, че въпросните наблюдения на Арнолд Тойнби са напълно приложими към света и незавидната участ на героите в него в една новела на Стефан Цвайг, за чието възникване същностна роля изиграват именно тези преломни събития.

"Невидимата сбирка" (1926) е творба за изпитанията пред индивида в безуспешните му опити за реабилитиране на отсъстващото, за търсенето на онтологични основания в един подчертано стагниран, умъртвен свят. Това, което първоначално трябва да се отбележи, е особено характерологичната "прагова ситуация" в текста. Заглавието и подзаглавието - "Епизод от германската инфлация" - са в напрегнати семантични отношения на допълване и експлициране от типа причина-следствие. Тези структурно-композиционни елементи са в основата на концептуалното изграждане на новелата на Цвайг. Това е проявление на един от любимите похвати на писателя - извеждането на конкретно събитие, което радикално променя индивидуалното човешко битие. Тоест съдбата на героите до голяма степен се предопределя от обстоятелствата¹.

Друга важна особеност в това паратекстово пространство, която несъмнено е заложена в смисловата матрица на творбата, е непрекъснатото обвързване между фикционалното изграждане на свят и неговото документално-достоверно доизграждане, подплатяване. В хода на фабулното разгръщане корелацията художествен факт-реален исторически факт придобива различни измерения, но всички те са подчинени на проблема за последиците от кризисното събитие и рефлексиите им във вътрешния свят на индивида. И тук по своеобразен начин прозира социалната критика на Цвайг (в този смисъл с определени контекстуални уговорки търговецът в новелата може да се характеризира като герой-резоньор). Така, прекрачвайки този "праг", доволно граматически и семантично натоварен с недвусмислени негативни конотации, читателят навлиза в художествения свят на "Невидимата сбирка", зареден с напрегнати очаквания и тревожни предчувствия.

Началото на новелата е динамично, без предварителни дескриптивни отклонения, наблюдава се стремително движение към първия смислов център - неочакваната среща във влака на двамата разказвачи. Този момент е сюжетопораждащ и сюжетоорганизиращ. Оттук произтичат множество различни по посока и сила връзки на привличане и оттблъскване, които засягат в еднаква степен както идейно-тематичния, така и поетологичния концепт на творбата на Цвайг. Завоалираната диалогична ситуация бързо се трансформира в откровено монологичен разказ-изповед:

Две спирки след Дрезден в нашето купе се качи възрастен господин, поздрави вежливо и после, вдигнал очи, кимна подчертано още веднъж към мене, като на добър познат. (...) Побъбрихме първо за незначителни неща (тук и надолу цитатите са по: Цвайг 1987).

Тук присъствието на единия от участниците в комуникативния акт (ще го нарека повествовател А) напълно заглъхва. Той е безпристрастен, не дава оценки, не прави заключения и обобщения. Неговата функция е единствено на слушател, а сетне - на обективен изразител на чутото и възприетото. Това сложно преливане на времеви пластове пряко се свързва с модела разказ в разказа, който предопределя цялата архитектоника на "Невидимата сбирка". Началната първолична форма на изказ е заменена с нова - също първолична, но този път с друг изразител: повествователя B. Търговецът антиквар е единственият образ в новелата, който е изграден двупланово - той въплъщава както сетивно възприемаемия материален свят (парите, придобивките), така и невидимия (unsichtbar), илюзорния, духовно извисения (художествените произведения). Тази граничност е несвойствена за семейството, в което той попада. Домът на Херварт е ценностно разполовен, съществуването в него преминава под знака на потискащото еднообразие и екзистенциалната изчерпаност. В ситуацията на кризис (инфлацията, бедността, оцеляването) близките на слепия старец - съпругата и дъщеря му - живеят без очаквания, без надежди, без оптимистични перспективи за бъдещето. В този смисъл от разказа на словоохотливия търговец могат да се изведат две ключови проблемни насоки, които в художественото концепиране на текста се разгръщат паралелно: обективната обществено-политическа среда ("Вие навярно сам знаете какво става с търговията с художествени произведения сега, откакто стойността на парите се изпарява като газ.") и отделното човешко битие с неговите изпитания и превратности (думите на дъщерята са показателни за душевната покруса и сломеност, които пресичат целия дом: "Знаете в какво време живеем, ще разберете всичко (...) татко вече няма никаква представа за цените и за времето... той не знае, че ние загубихме всичко и че от неговата пенсия не може да се живее вече дори два дни от месеца..."). Тези сюжетно-композиционни пластове преливат един в друг и експлицират основните смислови внушения на текста. Тоест и тук е налице проекция на споменатото доминиране на един от важните образи в белетристиката на Стефан Цвайг - човекът жертва на обстоятелствата. Така особено осезателно се акцентира върху безсилието пред неумолимия фатум, върху провалените стратегии за оцеляване в едно преломно време, върху мъчителната разполовеност между дълга пред себе си и отговорността пред другите.

Чрез образа на слепия старец Херварт хуманистът Цвайг изразява своята морална присъда над съвременността. Присъствието на колекционера притежава особени генеративни функции за разгръщането на конфликтността в новелата² и е натоварено с важни семантични конотации. Неговото поведение за околните е също толкова "призрачно", колкото и любимите му следобедни занимания - любуването на празната сбирка и "общуването" с нея. Съществуването му е лишено от всякакви екзистенциални опори, които биха могли да произлизат от материалния свят (дом, семейство, близки). Старецът изцяло пребивава в отвъдсетивното, незримото за останалите. Единственият му жизнен определител се явява незаменимата колекция - "двайсет и седем папки, всяка за отделен художник". Тя е придобила статут на заместител, подменител на идентичността. Образът на Херварт е до такава степен свързан с "невидимата сбирка", че той изглежда непълноценен, дори невъзможен без нея. Като потвърждение за това звучат думите на дъщеря му: "той обича всеки отделен лист с такава фанатична любов" (er liebt jedes einzelne Blatt mit einer so fanatischen Liebe); "Днес не го интересува вече нищо друго" (Nichts anders interessiert ihn heute mehr). Колекцията му е пряката връзка с миналото и единственото основание за съществуване в настоящето. Затова и при завръзката на творбата, когато дъщерята припряно разказва на търговеца, че са продали сбирката без знанието на баща й, за да оцелеят, и са подменили липсващите екземпляри с обикновени празни листове, гостът става съпричастен към драмата на едно семейство, доминирано от преосмислените морални категории ("пък и до ден-днешен ние не сме му отнели никаква радост по този начин"), страха и трагичните предчувствия. Херварт има съзнанието и самочувствието на притежател на една истински значима колекция от произведения на изкуството, убеден е, че по-хубави екземпляри от неговите не могат да се видят дори във виенската галерия "Албертина", нито в "богопрокълнатия Париж". Когато бива наречен от търговеца "един от най-големите колекционери в Германия", лицето му се преобразява странно. Очевидно зачитанетo и уважението му носят чувство на удовлетвореност и наслада. Почти целият му съзнателен живот преминава в това да обогати и подреди сбирката си. По тази причина тя е с ключово значение в образната система на творбата. Колекцията е кръстопътно място, поле на засрещане на миналото и съвременността, на спомена и бляна. Отнемат ли я от стареца, отнемат му съществуването ("той не би могъл да го преживее, ако само би се усъмнил"). Тук е възелът на конфликтността в новелата. Притиснати, от една страна, от материалната нищета вследствие на инфлацията, а, от друга - емоционално обвързани с Херварт, неговите близки намират алтернатива с цената на множество неразрешими душевни колизии. От това произтича драмата на семейството - липсата на адекватно разрешаване на ситуацията. Дъщерята и съпругата на колекционера не могат да обрекат семейството на гибел, докато все още има възможности за неговото спасение, но и не желаят да наскърбят слепия старец, разкривайки му болезнената истина. Това лутане между лъжата и кражбата, между заблудата и илюзията се превръща в екзистенциален абсурд. Настъпило е време на изпитание пред индивида - Цвайг настоява, че щом физическото оцеляване бива застрашено, то "агонията в света" е достигнала своите най-отблъскващи измерения. Но това е и време на преоценка на ценностите и изпитване на съвестите. За писателя еднакво важни са както събитието, така е начинът на осмислянето му. Замяната на ценните изображения с празните пожълтели листове е метафоричен жест и за заменяне на идентичността, за необратимо прекъсване на традицията и зачеркване на миналото. По този начин "невидимата сбирка" гради своя амбивалентен образ: налице е буквалното неслучване на сетивния акт - невъзможността на стареца да види отново колекцията си. Погледнато в метафоричен план обаче, смисловите означения започват постепенно да се роят: сбирката е невидима, защото тя е нещо съкровено, лично, което друг не може да възприеме, присъщо само на Херварт. "Разглеждането" и докосването на сбирката са припознати като сакрални жестове, израз на почит и благоговение. Те отпращат към представите за съзнателен отказ от настоящето, което рязко противостои на "света от вчера" (Die Welt von Gestern) с неговите идеали и стремления. Това е и открито нежелание да се "види" бруталността и нищетата - материална и духовна - на съвременността. В тази тематична линия имплицитно се въвежда мотивът за смисъла и ролята на изкуството. То е видяно като осъзнат житейски избор, който осмисля съществуването и създава усещането за екзистенциална пълнота и удовлетвореност ("цели шейсет години аз не видях бира, вино и тютюн, не направих нито едно пътешествие, не ходех на театър, не купувах книги, само пестях и все пестях за тия листове."). Този аскетично-стоически жест на самодистанциране от света в продължение на десетилетия се оказва неоправдан, а самият подвижник - излъган и подведен. Тъжната равносметка гласи: в едно обругано и агонизиращо време място за изкуство няма, то бива подменяно, обезценявано, лишавано от своите същностни черти.

Художественият свят, който Стефан Цвайг така образно и същевременно безкомпромисно представя, придобива диаболични проявления ("имаше нещо призрачно в това да гледаш как той посочваше с нокътя на пръста си до милиметър точно всички невидими колекционерски знаци"; "не мога да ви опиша колко призрачно беше да гледаш заедно с него тия сто или двеста празни листове"). Но той не е такъв единствено заради угнетителната обстановка в дома. Внушенията на писателя получават съдържателна плътност на едно метаравнище, за да зазвучат като общочовешки прозрения. "Невидимата сбирка" проследява необратимото скъсване на отделните нишки между хората от един семейно-родов кръг. В микропространството на дома съ-битийните отношения не функционират, те са разпаднати, разслоени. Назовават различни присъствия, но сближени само по презумпция. Цвайг обаче не спира дотук, за него този конфликт е характерологичен, ала не и единствен. В символната означеност на творбата по-съществена роля има съзнателното мистифициране и илюзорното създаване на светове. Респективно - такова е и съпреживяването в тях. В "Невидимата сбирка" могат да се обособят най-малко три модела на конструиране на свят:

• пряко зримият - реалният, който обитават героите на Цвайг; макар и рязко затворен, хронотопът в новелата дава ясни индикации за следвоенната обстановка в "един от най-невъзможните провинциални градове, които съществуват в Саксония". Ситуирането на мястото на действието в периферията ("в това забравено от света градче") създава тягостни усещания за монотонност, застиналост и безизходица пред "ограбените и измамени от инфлацията хора".

• бягството на Херварт в неговия собствен свят ("Вече нищо друго не го интересуваше") - именно той е "невидим", неуловим и неразбираем за околните; в него старецът намира утеха, чувства се реализиран и житейски удовлетворен; този модел на свят може да се тълкува като своеобразна модерна проекция на романтическия ескейпизъм - смисловата линия на имагинерността на това субективно вътрешно бягство се запазва и в

• света, който се опитват близките на колекционера да му създадат и внушат - той вплита в себе си предходните два; еднакво многозначен с тях и още по-проблематичен; парадоксалното е, че продължително изгражданите и утвърждавани ценности у стария човек не се рушат с разпада на дома, а тъкмо обратното - техният изразител им приписва все по-висок статут ("Вие ще видите един ден, когато мен вече няма да ме има, колко богати ще бъдете, по-богати от всички в града, богати като най-богатите в Дрезден.").

Ситуацията придобива още по-гротескни измерения във финала на творбата при близкото разполагане на словосъчетания като експликативното "невидима, отдавна разпиляна сбирка" и оксиморонното "благочестива измама". Така още веднъж се отсенява сблъсъкът между идеала и действителността и се подчертават комплицираните обвързвания (със силно изразен отрицателен знак) между тях. Напускането на дома на колекционера преобразява търговеца, провокира у него размисъл и преоценка ("можах да изпитам отново живо, чисто въодушевление в едно тъпо, безрадостно време, някакъв духовно просветлен, насочен всецяло към изкуството екстаз, от какъвто нашите хора, изглежда, отколе са се отучили", подч. мое, В.И.). И тук основният организиращ художествен принцип, контрастът, маркира силната аксиологична разполовеност на времето. Благославяйки своя скъп гост, беловласият старец стои "там горе на прозореца", извисен, цялостен и монолитен... уви, обгърнат от "белия облак на една кротка илюзия".

Настоящият текст имаше цели, наглед опростени по своя замисъл и сложни при изпълнението си - да се съсредоточи върху конкретно произведение и оттам да настоява, че това е белетристика със значими идеи и оригинални естетически внушения и прозрения за човека и света (въпросът от първата част: Какво може да каже творчеството на Цвайг днес?). Доколко те се оправдаха и изпълниха, думата има безпристрастният homo legens. Като устойчив комплекс от обществени художествени значения "Невидимата сбирка" влиза в един универсалeн литературен контекст. Смисловите съотнасяния и позовавания в него могат да се търсят в множество различни посоки - добър повод за връщане към един "писател от вчера", който с художествените си концепции, оказва се, е актуален и днес.

БЕЛЕЖКИ

1. Нека спомена, че това е открояваща се закономерност в новелистиката на Цвайг. В психобиографичните му романи проблемът индивид-историческо събитие-общество приема по-особен статут. Добър пример в това отношение е Еразъм: Цвайг изгражда образа на силната личност, ярката индивидуалност, която увлича след себе си, внушава, реформира, т.е. Личността променя събитията. Или с думите на самия биограф: "Това, което Еразъм (...) ни е оставил сред бъркотията на войните и на раздорите в Европа като завет, е само възобновеният прастар блян на всички религии и митове за едно бъдещо и неизбежно очовечаване на човечеството и за възтържестуването на ведрия и справедлив разум над себелюбивите и преходни страсти." (Цвайг 1988: 209). Литературоведски привлекателната тема за механизмите на конструиране на персонажната система в прозата на Стефан Цвайг обаче е твърде обширна и нека бъде оставена за предмет на други изследвания. [обратно]

2. Тук е мястото да отбележа, че конфликтност в точния смисъл в разглежданото произведение на Цвайг отсъства. Противоречията и сблъсъците са изведени по-скоро на едно метафорично ниво чрез екстериоризирането на мислите, чувствата и преживяванията на героите (изповедта на дъщерята, монологът на Херварт). Показано е как отделното събитие, разклащайки устоите на дома им, рефлектира и в техния вътрешен свят и моделира словесните и действените им проявления: на двете жени, които търсят стратегии за оцеляване в това екзистенциално неуютно и враждебно социално пространство, и на Херварт, който прави отказ от заявяването на себе си тук и сега и търси основания в миналото, в спомена. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Цвайг 1987: Цвайг, С. Избрани творби в пет тома. Т. 1. Разкази и новели. София, 1987.

Цвайг 1988: Цвайг, С. Избрани творби в пет тома. Т. 3. Легенди. Еразъм Ротердамски. Една съвест срещу насилието. София, 1988.

Цвайг 1989: Цвайг, С. Избрани творби в пет тома. Т. 5. Светът от вчера. Дневници. Писма. София, 1989.

Цвайг 1985: Цвайг, С. Европейската мисъл. Варна, 1985.

© Владимир Игнатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.03.2013, № 3 (160)

Този текст е подпомогнат от ФНИ, проект 151/2013 към СУ "Св. Клмент Охридски.