ПЪТУВАНЕТО ОБРАТНО КЪМ ДУШАТА

Владимир Игнатов

web

...смътно усещаше, че плахата игра му напомня на нещо,
на нещо, което се намира дълбоко в кладенеца на неговата душа,
и сега започва неспокойно да се вълнува,
сякаш кладенчовото ведро на спомените
застрашително се изкачва нагоре.

"Пътуване в миналото", Стефан Цвайг

Срещата с другото, новото, което някога е било дълго очаквано, жадувано дори, но днес времето е нанесло своя неумолим белег и то вече не може да бъде усвоено, припознато като близко, поражда смут в чувствата, несигурност, странна уплаха. Сред изнизващото се житейско време човек е притиснат между сладостния спомен по преживяното и неяснотата, хаоса на днешния ден, стъписващ, ограничаващ, отнемащ безжалостно неголемите възможности за непосредствено радостно възприемане на заобикалящото. Не твърде утешителните проекции на индивидуално-личното върху фона на обективната невзрачност и принизеност предопределят предприемането на едно продължително пътуване. Във и чрез спомена. То възвисява пряко нормата и забраната и отрезвява въпреки готовността и волята. Взирането в собствения вътрешен свят, пътуването обратно към душата са напрегнати опити за търсене на онтологични основания в настоящето, за изграждане на определени ценностни редове, за подреждане на разпилените късове личен свят. Но колкото по-навътре се отива, толкова повече се засилват неудовлетвореността и умората - от живота, от Другия, от самия себе си. Времевите пластове, тяхното открояване и наслагване, се пресичат едновременно в точката на опиянението от промяната и гнета от застиналостта и повторната им непостижимост.

Това са някои от ключовите смислови и идейно-тематични линии, които съставят, насищат художествения макросвят на сборника "Пътуване в миналото" и други новели" (2016). Авторът е добре известният на българската читателска публика австрийски писател, мислител и философ Стефан Цвайг. Вероятно, без да е търсен съзнателно формален повод, появата на книгата съвпада със 135-годишнината от рождението на изтъкнатия новелист, чието творчество се радва на силен читателски и издателски интерес у нас още приживе на Цвайг. Тъкмо новелите, наред с биографичните романи и есетата, са сред най-често представяните произведения от автора на "Писмо на една непозната" и "Амок". Затова и съвсем резонно съставителският избор в настоящия случай се е спрял върху тази част от художественото наследство на онзи интелектуалец, чиято философска резигнация спрямо случващото се в неговата духовна родина Европа (не само с оглед социалнополитическия колапс от първата половина на отминалото столетие, но и в широкия план на нравствено-етичните основания на личността) намира отклик в белетристиката му и особено в знаковата му мемоарна творба "Светът от вчера".

И тук времевите определители са конкретизирани - свързани са с отминалото, изживяното, с проективите на едно изстрадано "вчера", които властно се роят в съзнанието, за да откроят тъжно-драматичната картина на екзистенциалната обреченост. Сборникът се състои от твърде близки в различието си работи на Цвайг, писани в дълъг период от време (някои от тях биват публикувани след смъртта на писателя). Това са "Пролет в Пратера", "Двама самотници", "Пътуване в миналото" (средищно произведение, закономерно дало името и на цялата книга), "Той ли е бил?", "Човекът, когото не можеш да забравиш" - текстове, които се появяват за първи път на български език, а останалите - "Скарлатина" и "Неподозирано запознанство с един занаят" - присъстват в нов превод, дело на Жанина Драгостинова, след съвместното им представяне в рамките на авторитетното петтомно издание на съчиненията на Стефан Цвайг на издателство "Народна култура" от 1987-1989 г.

Присъщото за творческия натюрел на Цвайг фокусиране върху индивидуалната човешка съдба, перипетиите пред нея и търсенето на определени стратегии за самоидентификационно проектиране сред хаоса на живота, интроспективните взирания в отделния вътрешен свят, психологизмът в изграждането на образите и характерите, непосредствено изразената гледна точка към изобразяваните събития (нерядко под формата на първолично повествование) са само някои от допирните точки между споменатите художествени творби. Писателят и тук проявява една своя характерна черта - влизането в ролята на анализатор на човешката душа, на тълкувател на човешките чувства и преживявания. От конкретния, наглед битово-всекидневен повод - било то случайната среща на двама самотници - фабрични работници - в неяснотата на здрача, или неочакваната среща със "занаята" на крадеца и зоркото проследяване на неговите набези, - се правят цялостни наблюдения и внушения от порядъка на общочовешки значимото. Тези идейно-естетически и повествователни нагласи у Цвайг онагледяват и избрания подход към сюжетоизграждането, към извеждането и разкриването на съответните персонажни присъствия. Особено внимание с оглед поетологичните специфики на тези произведения заслужава и авторовото акцентиране върху детайла, върху отделния щрих - както при предприемането на доминиращите образотворчески механизми, така и при екстериоризирането на характерологичното за вътрешните състояния на героите. Това привидно разподобяване, фрагментаризиране спомага твърде за нюансирането и открояването на цялостното, общото.

Предвид водещите идейно-тематични и мотивни разгръщания поместените в сборника произведения условно биха могли да се обособят в три отделни групи:

• текстове, в които подходът е подчертано интроспективен - многократно биват проследени мислите, чувствата, преживяванията на героите, техните страсти и вътрешни противоречия, а любовта е видяна като възраждаща човешката душа сила или като погубваща я стихия ("Скарлатина", "Пролет в Пратера", "Пътуване в миналото");

• текстове, показващи в пълнота, последователно един образ, към който Цвайг демонстрира особена предразположеност като писател (в този порядък нека напомним творби като "Мендел-Книгата", "Невидимата сбирка", поместени в предходни издания на неговите новели у нас) - "малкия" човек, чудака, онзи, на когото е отредено или сам е избрал маргиналното присъствие в обществото; това е умореният от живота странник, който не се вписва в конвенциите на общоприетото ("Двама самотници", "Човекът, когото не можеш да забравиш", "Неподозирано запознанство с един занаят");

• текстове, в които външните, обективните злощастни обстоятелства предопределят съдбата на човека; той се е превърнал в жертва и на тях, и на самия себе си заради своето заслепение и прекомерната затвореност в собствения личен свят ("Той ли е бил?" и до известна степен "Пътуване в миналото").

Поставена в силна позиция, като първа новела, откриваща сборника, "Скарлатина" представя един от ранните опити на Цвайг за осмисляне на модерната душа през идеята за болестта, за неспокойното, тревожното съзнание и тръпнещата плът; през ситуирането й в средоточието на болката и порива, на отчаянието и възторга, а особеното, девиантно поведение (младият студент Бергер) е само аспект, последица от тягостното усещане за самота, отхвърленост и изолираност в големия - чужд и враждебен - столичен град (Виена). Така жадуваното започване на "новия живот" не се осъществява заради загубената посока в света, вследствие неизпълнения житейски императив, което обуславя и "загиването от собственото безсмислие". Затова и любовта - пълноценната, облагородяващата - остава чужда, далечна, непозната. Нейната неистинност, противоречивост будят почуда, отрицание, съжаление. В тази ситуация на екзистенциална обреченост не предстои друго освен "високият гневен глас" на "големия чужд град" да приглуши съвсем последните горки стенания, плахите накъсани тонове на отиващия си живот.

Изживяването на онази любов, която се подарява, а не се продава, е не просто блян, стремление на душата, тя е необходимост. Тази концептуална линия предопределя сюжетната схема в ранната новела на Цвайг "Пролет в Пратера". След излишната претенциозност и капризност, след съзнателната подмяна на представата за себе си пред другите една мимолетна авантюра довежда до желанието за подреждането на късовете личен свят, за ревизирането на собствения живот - "тъмен и мътен", - озарен от "заблудения слънчев лъч" на копнежа, на реалното усещане за щастие, които преобразяват, вдъхновяват, държейки крилете си разперени в тихо, доволно спокойствие.

Такава промяна обаче понякога обърква, плаши, всява несигурност. Спонтанната изповедност ("всичко е както преди, само ние не, ние не", подч.мое - В.И.) е искрена равносметка на преживяното и трезва преценка на сегашното, което едновременно привлича и отблъсква, радва и угнетява. В новелата, от която е заимствано заглавието на цялата книга, пътуването към себе си, към собствената душа безусловно изисква и налага подреждането, наслагването на времевите пластове. Обръщането на погледа към миналото е потребно с цел да се разбере и осмисли настоящето. Въпросът тук е каква е цената на личния избор - прозирането на и освобождаването от зависимостта на илюзията (превъзмогването на увлечението към съпругата на тайния съветник от страна на младия доктор, произлизащ от социалните низини, и съответно възползването от възможността за кариерно израстване отвъд Океана) или оставането в плена на една обреченост (силната, но непозволена любов; търсената, но болезнена, забранена близост на "тихо обичащата").

"Малкият човек", притиснат от външните обстоятелства, отхвърлен от самия живот, станал жертва на потискащата монотонност на съществуването, лишено от всякакво събитие, което да провокира, да променя, да възвисява, в своята безизходица и отчаяност също може да изпита спотаената радост от единението и чувството за разбраност. "Двамата самотници" от едноименната новела, въпреки физическите недъзи и несъвършенства - обстоятелства, имащи особени рефлексии в техните души, - чуват взаимно своите сподавени викове, "тъй като бяха побратимени в мъката си". Изплакването на горчивата си участ е намерило отклик, прием, споделяне. Същият този маргинален обитател на града - снизходително отминаван, пренебрегван, обиждан (от "всичко", от "целия живот") - не може да скрие отчайващата своя нищета, но успява да покаже пълнотата на вътрешния си свят.

Когато през 1939 г. творбата "Човек, когото не можеш да забравиш" е публикувана за първи път - на английски език, - тя носи (неслучайно) знаковото заглавие “Anton, Friend of All the World. The Most Unforgettable Character I ever met" - точно, обяснително, центростремително спрямо основната сюжетна схема, от една страна, и приведените образотворчески механизми, от друга. Антон е въплъщение на онзи странник, чудак, който не се вписва в общоприетите норми; чието поведение се обуславя преимуществено от мисълта за другите - да им бъде в помощ, безкористна подкрепа. Това е човекът, който живее спокойно и изпълнен с доверие, защото никога не е поискал повече от нужното, за да изкара деня; който винаги и изцяло се отдава на всичко, но взима само толкова, от колкото се нуждае. Едно "забележително" присъствие в обществото - открояващо се, но ненатрапливо, - което отвъд незабележителността на делничното изявява позабравени ценности и идеали.

Образът на "малкия" човек в тези произведения обаче не всякога се свързва с добродетелта, с благодеянието в името на другите. Той бива разгръщан и в ситуация на повишено жизнено напрежение, на престъпване на определени норми и порядки. Притиснат от житейските обстоятелства, от условията на застрашено съществуване, неговото присъствие се обуславя от едно конкретно, доведено до съвършенство, изкуство - на посегателството над чуждото, кражбата. В "Неподозирано запознанство с един занаят" със свойствения за поетиката на Цвайг дескриптивен наратив се проследява и подробно описва самият процес на случване на престъплението. С една детайлна прецизност в изобразяваното монологичното (първолично) повествование подробно разкрива психологията на злосторника - "истински и действителен, обучен, професионален, реален джебчия, който прибираше от хората на булеварда портфейли, часовници, дамски чантички и друга плячка". Представите стават още по-цялостни и наситени посредством подробния анализ на героя разказвач - пряк свидетел и наблюдател на напрегнатия мизансцен - на добре усвоилия този занаят, на неговите същностни черти и качества, които са му "необходими", за да го извършва - душевни сили, самообладание, неудържима смелост, хладна психика. Интересна и донейде изненадваща е изразената позиция на повествователя спрямо непосредствено проследяваното - не толкова на непременно отрицание и осъждане на п(р)остъпката, колкото на нарастващо въодушевление от нея, на разбиране до степен на единомислие.

В разнопосочната като изобразителни и присъствени разгръщания, богато нюансирана новелистика на Цвайг образът на животното също получава знакови - цялостни и пълноценни - щрихи на равноправен, сюжетоорганизиращ елемент, дори на участник в представяните събития. Така в произведението "Той ли е бил?", с което се оформя и затваря предложената условна триделна концептуална схема на метатекстово разглеждане на сборника, кучето (булдогът Понто) е онзи доминантен образ, който отпраща към идеята за промяна на уседналото, добре познатото, установеното като житейска усвоеност. Промяна, уви, трагична. Едно порядъчно семейство със своите особености и неволи в съ-битийното си осъществяване, сполетяно от жестока беда с напълно неочакван произход, е идейно-тематичният и сюжетен център на творбата. Изградена върху основата на една внушителна ретроспекция, тя се съсредоточава над стриктното изследване и посочване на всички предпоставки, довели до трагичната развръзка - отмъщението на отхвърленото животно, продиктувано от претърпяното унижение и потъпканата му гордост, от лишаването му от извоюваното някога право да бъде пълновластен господар на дома след раждането на детето.

"Пътуване в миналото" и други новели" е отлична възможност за разширяване на представите за новелистиката на Ст. Цвайг, за съпреживяването на неговия сложен, многообразен художествен свят, за вглеждането в живота, в полюсните му измерения и проявления, през универсалното, общочовешки значимото.

© Владимир Игнатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2017, № 5 (210)

Други публикации:
Литературен вестник, год. 25, бр. 38, 16.-22.11.2016 (съкр. вариант).