СЪКРОВЕНА ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА РАВНОСМЕТКА
"Път през годините. Неиздадени спомени" на Константин Константинов

Владимир Игнатов

web

Нашите спомени... Нашите спомени -
какво ще ви дадат те днес?
Ще възкресят ли поне една черта
от образа на човека, когото не сте видели?

Константин Константинов

Началото на новата амбициозна поредица на Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий" - "Отминалото. Неизвестно за известните" - е вече факт. Предвид поставените благородни задачи - осветляването на личности и явления, проучването на литературни и документални свидетелства на времето, - нейният замисъл и творческата й реализация заслужават да бъдат подкрепени и изследователски продължени. Първата книга от тази поредица - "Път през годините. Неиздадени спомени" - е тъкмо такова свидетелство за една тревожна и драматична епоха - съдбовните житейски обрати в годините на Втората световна война и обществено-политическите трансформации в България след преломната дата 09.IX.1944 г. Тези фрагменти, бележки, записки на писателя Константин Константинов са по същество аморфни, разпокъсани, писани са през широки интервали от време ("Аз отбелязвам тук покъсано и безредно много неща", споделя авторът). Въпреки това, видени в своята взаимна обвързаност и обусловеност, те формират едно своеобразно макротекстово пространство, в което споменът и равносметката, пълноценната белетристика и стриктното документално представяне на фактите се намират в особен синтез.

В тази книга К. Константинов, с присъщите му интелектуална извисеност и дълбока чувственост на една неспокойна натура, сякаш потвърждава собствените си думи, изказани по друг повод в едно от последните му интервюта - "Истински големият писател е винаги и рационален, и емоционален". В разнородните и на пръв поглед хаотични записки се вплитат едно в друго личното и обществено значимото ("Искам да записвам само факти - по-значителни или по-лични. Но нещата са така сплетени сега - лични, обществени, национални, че човек неминуемо се вълнува и изохква."); недвусмислено е показано как преломното събитие и ситуацията на кризис рефлектират в индивидуалното човешко битие (под датата 28 април 1941 г. Константинов изповядва: "Тежки дни. Независимо от всички външни събития и чисто лични тревоги вече толкова месеци! Донка (сестрата на писателя - В.И.) е все така не добре със своя диабет. Треперя всеки ден. Грижи за храна, търсене на продукти, които вече липсват: масло, сирене, дори лекарства. Колко гнетят тия всекидневни неприятности, как премазват съзнанието ти - настръхнало вече от всичко външно и не остава нищо, в което да си отдъхнеш! В душата ми се събира злоба, намразил съм цял свят, освен неколцина само мои (подч. - К.К.) хора, и затова се усещам съвършено непотребен."). Категорично отказващ да постави себе си в центъра на изображението (което е неизбежно за жанра), авторът последователно, със завидна самовзискателност, прецизност и нравствен ригоризъм пресъздава събития и лица в своята силна взаимозависимост. Константинов болезнено преживява социалните абсурди и катаклизми, които засилват неговата лична драма и несигурност. Тук е мястото да споменем, че по време на бомбардировките над София през януари 1944 г. той губи скъпи на сърцето му хора. Във връзка с това в дневника си е записал: "15 ануари 1945: Точно година от смъртта на Невена и Николай (другата сестра на Константинов и нейния съпруг - В.И.). От тоя ден преди година почна един нов - потъмнял - живот за мен и Донка." Саморефлексията, вглеждането в собствения вътрешен свят, мъчителните и тревожни самопреценки ("Кога ще се науча да живея с истинския живот - а не да виждам само спомени или да чакам, въпреки всичко, някакво "чудо"?") тук са богато нюансирани и философски издържани, придобили статут на общочовешки прозрения.

Проникновен тълкувател на случващото се в страната в годините на Втората световна война, авторът на "Ден по ден" и "Седем часът заранта" не може да приеме упадъка на нравствеността и тържествуването на бездуховността и насилието. Представената обективна панорама от образи и събития разкрива множествеността в проявленията и нагласите в обществото - грешните политически ходове и машинации, ролята и значението на интелигенцията, безсмислието на човешките жертви. Нека припомним, че тези тематични и концептуални ядра занимават твореца още в романа "Кръв". И в двата случая писателят е пряк свидетел на изобразяваното. Тук обаче тази роля на хроникьор придава чувство на една дълбока лична изповедност. Непосредствено преди 9.IX. Константинов е назначен за директор на Радио София, което му позволява отблизо да наблюдава словесните и действени прояви на българския елит - политически и интелектуален. Творецът не крие неприязънта и възмущението си от доминиращата безпринципност и липса на отговорност в това тежко за България време, от повсеместното "любоугодничество" и "безочливост в лъжата". Като тъжна и горчива равносметка звучат думите му: "От месеци аз живея все с тази мисъл: какво бъдеще чака тоя народ с толкова вътрешна неустойчивост; с толкова къса памет; с такава изумителна първобитна липса на чувство не на човещина, не на милост, а дори на справедливост; и най-сетне с такива тъпи, недобросъвестни, злобни и дребни водачи - общественици, културтрегери, елита..."

Девети септември заварва Константинов като директор на радиото, което заради евакуацията временно се помещава в зданието на училището в Нови хан. Този първи ден, пропагандиран от новата власт като "ден на свободата", го изпълва с тревога и недоумение: от една страна, "позорният" според автора режим на Филов е приключен, но, от друга - "имаше нещо нелепо и дори противно, че "новото" идеше със старите мизерни фирми на Кимон Георгиев, Дамян Велчев (офицери, участници в превратите от 19.V.1934 и 9.IX.1944 - В.И.), Димо Казасов (политик, инициатор за създаването на кръга "Звено" - В.И.)". Социалният вакуум, който се създава в тази напрегната обстановка, поражда и множество въпроси (като например "Какво е това правителство - на личности или на партии?")... останали без отговор. Ето как мемоаристът вижда безредното шествие на тълпите, чието описание е знаково и характерологично: "То беше някаква злокобна картина, видение на ново бедствие (...) почти всеки човек имаше на петлицата си или в ръка червено цвете, по колите се вееха червени парцалчета - знаменца, втурваше се отнякъде нестройна колона от мъже, жени и младежи с червено знаме все с тия вдигнати юмруци, с викове "Смърт на фашизма!" и с фалшиви песни (...) това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива...".

Първият ден на "новото летоброене на българския народ", по думите на довчерашни германофили, които в създалите се условия гордо въздигат червения байрак, е началото на една епоха на преразпределяне на ролите, на преосмисляне на ценностите, на изпитание на съвестта. Константин Константинов избира достойното мълчание пред кухата патетика и конюнктурно служение. Поведение мъдро и благородно, с което спечелва собственото си уважение.

В структурно-тематично отношение друга важна особеност на "Път през годините. Неиздадени спомени" е осветляването на конкретни личности и извеждането на най-същностното от техния индивидуален натюрел. Така например авторът прави любопитни наблюдения върху житейската и творческа съдба на писателя и общественика Димитър Шишманов. От свидетелствата на Константинов става ясно, че със сина на проф. Иван Шишманов го свързва чисто и ненакърнено приятелство. Двамата дори имат намерение да създадат литературно списание, което обаче не се случва. За това вероятно "спомагат" и различните индивидуалности, които те въплъщават - строгостта и непримиримостта на единия се оказват неприспособими към прекалената снизходителност на другия. Но пряко всичко това Мика е припознат като "единствения човек от моето поколение, с когото ми е добре и се разбираме сравнително повече от всички".

Иво Андрич и Иля Еренбург са сред интелектуалците, които оставят трайни следи в съзнанието на К. Константинов. През 1945 г. първоначално като пълномощник на председателя на Съюза на българските писатели Трифон Кунев (по време на официалното посещение на писателска делегация от тогавашна Югославия), а сетне и като сам оглавяващ организацията (Първата национална конференция на българските писатели) Константинов създава приятелства и с двамата, които по неговите думи остават "извън времето и пространството". По този повод на една от книгите си Андрич пише на българския си колега сърдечно посвещение: "Константину Константинову за приятельским разумеванем из над времена и простира".

"Път през годините. Неиздадени спомени" е многопланова и дълбоко откровена книга на равносметката и саморефлексията, в която всичко представено и описано е болезнено изстрадано и драматично преживяно. Пътуващият човек в този прецизно документиран свят често полемизира, осмива, концептуализира... Достойно и почтено, както подобава на един писател ерудит с изострена гражданска съвест и чувство за справедливост.

© Владимир Игнатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2012, № 8 (153)

Други публикации:
Литературен вестник, год. 21, бр. 2, 18-24.01.2012.