Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ИЗПИТАНИЯТА НА ЦЕННОСТИТЕ И ДРАМАТА НА ЧОВЕШКАТА ЕКЗИСТЕНЦИЯ
(Наблюдения върху разказите "Най-милото му" и "Дядо Божиловата надежда" на Ангел Каралийчев)

Владимир Игнатов

web

Настоящият текст си поставя нелеката задача да сближи два разказа на Ангел Каралийчев, които наглед имат сходна идейно-естетическа основа и в същото време, поставени в общо макротекстово пространство, се оттласкват един от друг и пораждат напрегнати връзки помежду си. Така те взаимно се допълват и обясняват, поради което семантичните пластове в това поле на диалогизиране на две творби биват роени, размествани и силно проблематизирани. "Най-милото му" и "Дядо Божиловата надежда" функционират като своеобразен диптих, предлагайки оригинална трактовка на проблема за малкия човек, жертва на обстоятелствата - в литературноисторическия контекст на 20-те и 30-те години на XX в.1, - който не може да се впише в новите условия на обективната социална ситуация. Минчо Крайния и Дядо Божил са герои индикатори на изостреното отношение между славното и героично минало и недостойното и позорно настояще. В този смисъл Каралийчев не остава чужд и придава нови щрихи към една от доминиращите тематични линии в българската литература, подета още от първите следосвобожденски десетилетия.

Възрастните хора болезнено изживяват драмата на отчуждението, рязката промяна в разбиранията за значимото в живота, преустройството на вертикалния ценностен ред. Битието им изцяло бива пресечено от хаоса и разтлението, за което като определители служат както микропространството на дома и селото, така и психологическите и душевните им състояния. Екстериоризирането на техните нагласи и преживявания недвусмислено се асоциира с потискащите усещания за самота, изолираност и липса на оптимистични перспективи за бъдещето. Сякаш всички словесни и действени проявления изразяват едни мними присъствия и идентичности в преобърнатия ценностен свят, който героите на Каралийчев обитават. Екзистенц-минимумът - "Само хляб да има." - се е превърнал в присъща и определяща характеристика за тяхното съществуване. "Големият сиромашлък", "нуждата" и "нямането", както и унизителните прошения, са само част от отблъскващата и угнетителна картина на разпадане на представите в социума за взаимност, на липса на съвместност и близост, на всеобщо тление.

А началото на "Най-милото му" е знаково с оглед акцентирането върху резкия преход в наглед уседналото битие на селяните от Айдуду. Тук, още в подстъпите към същинския разказ, с умел повествователен ход декларативно-сдържано се претворява една безвъзвратно отминала някогашност, която със своето благоденствие силно противостои на настоящата действителност на повествователя:

Селяните на Айдуду имаха едри черни коне с буйни гриви и когато препускаха по равнината, вятърът пилееше конските гриви, а под копитата оставаха кладенчета. Дядо Минчо Крайния нямаше кон. На младини той се радваше на нечетно имане. С пръст го сочеха в околията, отдалече му сваляха шапка айдудучани. Имаше защо. Дванайсет коня тичаха по широкия харман и хамбарите му пращяха от жито, като дренки едри зръна. Сега по запустелия широк двор пъпреха орляк чужди кокошки...2

Така със значещата употреба на конструкцията "актуален адвербиал с глагол в претеритна форма"3 началните семантични кодове започват да се разгръщат през доминиращата и в двата разказа темпорална опозиция минало - настояще, която сетне придобива богата смислова нюансираност и символна плътност. Хетерохронните позовавания заемат важно място в този случай, тъй като пресъздават на практика минали събития, които обаче биват описвани в своята относително самостоятелна времева определеност и "процесност" (Георгиев 1965). Тези настоящо-минали отрязъци подчертават както социалния кризис, така и трансформациите в индивидуалния душевен свят на героя, личната равносметка и загубата на екзистенциални опори и добродетели в ситуацията на безизходица. Необходимо е да отбележим, че в "Дядо Божиловата надежда" този проблем намира дори по-голяма изразителност, като семантичният потенциал, заложен още на паратекстово равнище, търпи неудържимо преобразуване, което тласка действието на инак краткия разказ към неговия трагичен край.

С наречието "сега" върху зададената темпорална скàла се нанасят промени не само в хода на художествено изобразяваното, но и експлицитно се въвеждат лексикални маркери за нищета и упадък. Дворът на дядо Минчо Крайния е все така "широк", единственото свидетелство за някогашното благополучие, но вече "запустял". По него пъпрят кокошки, но те са "чужди". Величието и състоятелността на дома са останали в миналото, дошло е времето на неговия тотален разпад и обреченост. Дори плетът е "полусрутен" и махленските кози го прескачат, за да гризат крехките клончета на вишните. Ключово във функционален план се оказва мястото в нееднозначното и противоречиво символно-конотативно поле на творбата на атрибутивния признак, който разкрива градината - "опустяла". В две последователни изречения се срещат епитети с една и съща коренна морфема, което недвусмислено насочва към представата за липса на жизнени определители, за самота и накърненост на естествения ход на битието. Единственото живо същество, притежание на стареца, е магарето, което ще се превърне в обект на емоционално вдълбочаване и причина за неизбежния размисъл и последвалите екзистенциални прозрения.

Така образът на дома придобива изцяло парадоксални измерения. Родното пространство вече не се възприема като пристан, където може да се намери уют и покой, а като място на засрещане на злочестието и личната индивидуална драма, при което онтологични основания за бъдещето напълно отсъстват. Тази тематична линия придобива по-плътна смислова означеност още със следващия абзац на произведението, в който дядо Минчо Крайния получава вестта за смъртта на своя син - неговата "най-подирна надежда". При косвеното въвеждане на образа на Боян се наблюдава отново своеобразно разместване на времевите пластове в повествованието. Оттласкването от същинския разказ назад в близкото минало е съпроводено от тревога и горест, но и от печално признание на добродетелите на младия мъж: "Сложил юначната си глава за поробената българска земя.", "Показал голямо юначество." Като прокоба и "тъмно предчувствие" звучат думите на куция Лазар: "На онзи свят, дядо Минчо, скоро ще се видите." След този трагичен обрат концептуалната схема в изграждането представите за дома и самотния старец се разгръща единствено в парадигмата на угнетителното и обречено пребиваване, а не живеене, на тягостните и обременени умонагласи, които остават устойчиви и доминантни до края на творбата. Като потвърждение на тези наблюдения се явяват нови пространствени и предметни означители, от една страна, и психологически позовавания, от друга. Дворът е все така пуст, но и "тревясал", а в плетения житен кош отдавна не е сипвано дори "шъпа жито". И сякаш за да достигне тази картина своите най-абсурдни проявления, сред хармана изправена стои тъжно-окаяната фигура на дядо Минчо, чиято "загубена душа се къпеше в мъка". Потънал в съмнения, страх и несигурност, някогашният чорбаджия настойчиво се взира в собствения си вътрешен свят, съвсем идентичен с пряко зримия, който обитава - лишен от топлина и надежда ("Мислеше какво му остава на тая грешна земя. Кой ще отчупи къшей хляб да му даде? Каква стана тя? Къде ще се дене?"). Композиционно и смислово отделената синтагматична цялост "Туй лято крушата не роди." маркира сетното нещастие в дома на героя, което провокира нови рецептивни очаквания. Това е поредно изпитание за бедния старец, принуждаващо го да се раздели с "най-милото му", за да може да оцелее. Така човешкото битие бива принизено и обругано до степен на екзистенциален абсурд. Към този комплекс от тематично-проблемни ядра категорично се вписва и общият функционален семантичен ред, включващ студения вятър - жълтата шума - голите клони, който въплъщава идеята за потопеността на природния свят в своята застиналост, изчерпаност и гротескова, потискащо мрачна образност.

В същата смислова линия се разгръща и краят на разказа, където е налице настойчиво акцентиране върху тъмнината и нощта като ключови образни доминанти. Те от своя страна имплицитно се свързват с пълния крах на индивидуалната екзистенция, с неизбежността на човешкия жребий и с драмата и ужаса на преходността на всичко земно. Студеното огнище, "безплодната тъмна круша", празните ясли засилват чувството за самота, отчужденост и "страшна пустота" у героя. Наред с това обаче цялата тази отблъскваща картина насочва към мъчителните съмнения и усещания за престъпването на определени устойчиви правила в семейно-родовия кръг, което поражда несигурност и съзнание за вина ("Стана му ясно, че е сторил голям грях, като е продал най-милото, което имаше на света подир Бояна."). Тревожните себевглеждания и догадки на дядо Минчо ("Книги (...) защо ми са тези книги, когато няма вече с кого да си хортувам вечерно време? Защо ми са тези пусти книги?") изразяват прозирането на скъпото и ценното в живота съобразно собствените нагласи и световъзприятия, като подчертават копнежа по емоционално съпреживяване на битието с нечие друго човешко същество, но същевременно открояват огорчението и теготата от непоправимата липса на такова. Затова и спечелените пари от продаденото магаре не носят удовлетворение и утеха, а тъкмо обратното - още повече изострят кризата в душевните състояния на стария човек. Те се асоциират със страданието и непостижимостта на желанието, а същинският финал категорично набляга върху тяхната неприложимост и несъстоятелност, като биват разнасяни от силния есенен вятър из заспалото село.

Разказът "Най-милото му" въпреки своята лаконичност и синтезираност в художествената изразност предлага интересна реализация на напрегнатите диалектични отношения в дихотомията индивид - общество и произтичащите от тях силно проблематични и нееднозначни последствия. Малкият човек, жертва на обективната обществена реалност, е поставен в ситуация на изпитание на човешкото и преоценка на собственото битие - проблем, от който тръгват различни посоки на контекстуализиране, премисляне и смислополагане; идейно-тематичен конструкт, залегнал и в другата творба, обект на настоящия изследователски интерес - разказа "Дядо Божиловата надежда".

На срещуположния край в това интертекстуално пространство поставяме произведение, което разкрива Каралийчев като дълбоко социален автор, болезнено чувствителен към абсурдите и към рязката и безскрупулна подмяна на ценностната парадигма в живота. "Дядо Божиловата надежда" е едновременно обществено-политическа критика, остра полемика с късата памет и бързата забрава, изобличителен нравствено-психологически етюд, показващ механизмите на словесни и действени проявления в селото и в малкия град, от една страна, и стратегиите за пребиваване и оцеляване в изведената до крайност ситуация на кризис и страдание, от друга. И тук, подобно на "Най-милото му", може да се изведе като важна поетологична особеност съсредоточаването на повествованието върху съдбата на отделния индивид, чието присъствие е структуроизграждащо и сюжетоорганизиращо, като с това предопределя и цялата архитектоника на произведението. Героят, изразител на социално напрежение и нестабилност и на екзистенциална безперспективност, се разкрива в своята обхватна символно-конотативна означеност и пълнота. Драматизмът в осъществяването на индивидуалното битие може да се възприеме като метонимия на случващото се в условията на обективната съвременност вследствие на разпадащите се представи за общност, на хаоса от изгубването на националния идеал и пренареждането и преустройството на изглеждалото наглед единно някога пространство на аксиологически заявености.

С изключение на двете въвеждащи изречения, които смислово насищат отблъскващата зимна картина, разказът започва бързо и стремително, с пряка реч, без предварителни експликативни позовавания и дескриптивни отклонения. Това врязване на повествованието в същинския художествен свят на творбата сякаш не търпи отлагане, за да се концентрира върху индивидуалната участ на героя в инак максимално опростената персонажна система на "Дядо Божиловата надежда". Докато навън виелицата затрупва "заспалото мирно село" и вие "като бясно куче"4, вътре в полустудената кръчма се наблюдават различни жестове на умоляване, самозаявяване и саморазкриване. Горчивият вопъл "Студено ми е." от страна на стареца е част от общото генеративно смислово поле на стагнацията, блокирането на жизнения потенциал на човека и всепроникващото разтление. Диалогът5 между Пъшо и дядо Божил разкрива както бедността и мизерното съществуване на някогашния самоотвержен бунтовник ("Дядо Божиле, тази нощ в твоята градина, нали нямаш плет като света, вълците ще играят на прескочимагаре.", "Де огън в моята къща, синко? За цяр да търсиш, няма да намериш съчица под стряхата."), така и имплицитно въвежда темата за раздялата с "най-милото си", за да осигури своето оцеляване. Разговорът между двамата е изпълнен със самосъжаление и окайване на собствената съдба, от една страна, и назидателност и емфатична подчертаност на изказа, от друга. Това са различни, противопоставящи се дискурсивни практики, езикови стилове, които, засрещайки се, открояват една особена (по същество първата) персонажна опозиция. В хода на повествованието тя намира и други реализации посредством отделни предметни и топосни конкретизации. Така например след среднощната раздяла кръчмарят "заключи вратата6, подпря я с брадвата, духна свещта и се прибра в топлата стая при челядта си", докато неговият гост се връща у дома самотен, прегърбен и свит от студа, протягайки ръце в тъмнината и притихвайки "над студеното огнище". Оказва се, че емоционалният и интимно-личен план на художествено внушение (споменът, "прехвърлянето хълма на годините") е единствената връзка, макар и мнима и несигурна, със славното минало, знак за нарушена идентификационна самопредстава, признак на несъстояла се (и всъщност невъзможна) приемственост между идеалите от вчера и прагматизма от днес. Това създава гъста мрежа от референции и разнопосочни символни съотнасяния. Изграденият комплекс от идейно-тематични конструкти става силно проблематичен. Въпросът "Кой съм аз?" е не просто неточен или несъстоятелен, той е неприложим, ненужен, тъй като бива лишен от каквито и да било смислови и ценностни напластявания. Тази негова апофатическа определеност респективно води до закономерната му подмяна, до налагане на необходим заместител. Така в преобърнатия социален космос онова, което обуславя и регламентира отношенията, са личната обезпеченост и стабилност, а договореностите между хората се свързват с това какво имаш да продаваш и колко можеш да спечелиш. Идеалистичните нагласи от миналото са напълно забравени, изместени са от най-отблъскващите проявления на стремежа към бързо и лесно забогатяване с цената на престъпването на определени морални норми, безпринципността и социалната разруха. Споменът и мисълта за героите е заличен, затова и опитите на дядо Божил да открие съчувствие са обречени на неразбиране и презиране. Сега други са "героите" на настоящето, чието поведение се регулира от устремите към лично облагодетелстване и покварената обществено-политическа ситуация (наред с всичко старецът гледа скептично и на държавната власт; думите му във връзка с неприетото прошение - "Малко го е еня царя, че някой си дядо Божил от Опъка нямал риза на гърба си и сечал гвоздеи от студ." - са по същество първата по-категорична и ясно заявена критика срещу държавността и условията, продиктувани от нея; те са израз на недоволство, огорчение, но и на мъчително взиране в собствения статут на излъган и подведен). В това отношение е показателна срещата между някогашния славен четник и златарина. Сближаването на двамата герои позволява тяхното плътно открояване, оформяйки втората персонажна опозиция в разказа, много повече символно натоварена и семантично наслоена. Оглеждането на дядо Божил, със закърпените с парчета от чувал лакти на антерията и пробитите цървули, в елмазите по пръстите на сарафина и в широкия златен ланец на корема му подчертава не само нелепото сблъскване на два типа съществуване, но и утвърждава несъвместими форми на присъствие, разкрива напрегнато антитетични стилове на личностна заявеност като едни от най-парадоксалните белези на социалната ентропия и непостоянство.

Като смислов център за целия разказ се явява епизодът с връщането на обезцененото лъвче, останало от бащата на дядо Божил. Това е нов удар върху изстрадалия старец, тъй като развенчава образа на скъпия от емоционално гледище предмет и насочва към идеята за упадъка на най-съкровените надежди и краха на илюзиите, а като закономерно следствие от това - връзката с миналото бива тотално прекъсната. Тази угнетителна атмосфера се постига и от целенасочените повествователни стратегии, свързани с извеждането на душевно-емоционалните измерения за героя от случилото се и налагането на идеята за скоропреходността на определен комплекс от представи и нагласи:

Ей какво било. Туй лъвче, което му беше останало подир толкова гробове на близки хора, тази негова последна радост и надежда, не струва пукнато петаче. Тенеке било. Как тъй може лъвчето да бъде тенеке...

Онова, което златаринът не може да проумее, е вчувстването и вникването в отделния предмет, неговото натоварване със символен, морално-етичен и аксиологичен потенциал. Затова и обругаването му ("Не струва пукнато петаче. Хвърли го на боклука.") води до болезненото прозиране на безвъзвратната отминалост на един свят, в който присъствието на дядо Божил се разкрива в своята екзистенциална пълнота и конкретност, и до налагането на други модели на поведение и средства за приспособяване и оцеляване. Това засилва чувството на покруса у героя ("мъка като порой течеше в душата му"), превръщайки се в определящо състояние на неговия вътрешен свят. Така в корелативния и асоциативен план на художествено изображение и внушение съществено място заема образът на пътя в края на творбата. Нямайки пари за връщане, старецът тръгва пеша за Опъка. Но, както настоява непространната наративна ситуация, заложените крайни семантични кодове въплъщават нова неочакваност, а с това и поредно сътресение в хода на представяните събития, което всъщност задава и трагичната развръзка: "Когато излезе на открито поле и вървя донякъде, изведнъж пътят се свърши. Виелицата го беше заринала." Не е трудно да се долови разполовяването в значението на пътя в пряк, но и в преносен смисъл - алегория на житейската безизходица, на изчерпаността на индивидуалното човешко битие и на приближаващия край.

Подобно на Минчо Крайния, съществуването на дядо Божил е симптоматична последица от нееднозначни социални събития, изразяващи се във всеобща девалвация на нравствената система, в пълна деетизация, която предопределя прегрупирането и преструктурирането на съвкупността от идентификационни представи, т.е. отделният човек с неговите нужди и проблеми не е обект на съпричастност и подкрепа, а напротив - потънал в своята потиснатост и отчайваща безпомощност, той е нежелан и безполезен.

Разказите "Най-милото му" и "Дядо Божиловата надежда" образуват своеобразен диптих, в който вниманието е съсредоточено върху комплицираните житейски основания на отделния индивид, поставен в ситуация на изпитание на ценностите, на драматизъм при отстояване интегритета на човешкото в неговите най-същностни и съкровени морално-етични и онтологични измерения. Това е интересна трактовка на проблем с дълга традиция на художествено осмисляне и интерпретиране в българската литература от Освобождението насетне. В тази смислова контекстуална положеност е уместно да посочим, че Ангел Каралийчев, вземайки повод от локалното и конкретното, се оттласква от него и предлага свой автентичен поглед и дълбоко взиране в непреходно универсалното.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. сборниците с разкази "Имане" (1927) и "Лъжовен свят" (1932). [обратно]

2. Цитатите са по Каралийчев (2004). Тук и нататък подчертаването в цитатите е мое (В.И.). . [обратно]

3. Подробно този въпрос се разглежда в "За същността и значението на една хетерохронна конструкция в епоса" (Георгиев 1965). [обратно]

4. Нека не пропуснем да споменем, че към тези предикативни признаци, с които се разкрива снежната буря, функционално обвързани се оказват и експлицитните определители като "тъжно" и "проточено", задаващи и диктуващи емоционалната атмосфера в цялото произведение. [обратно]

5. Тук е мястото да отбележим, че в разглежданата творба на Каралийчев се акцентира не толкова на факта, събитието, те са характерни за миналото с неговите подвизи и героичност, колкото на словото (чисто структурно диалогът заема преимуществено повече място от същинския разказ). В този смисъл речевата характеристика на героя е от ключово значение за по-цялостното му портретиране, тъй като наред с това, че пряко и категорично изразява душевните му нагласи и състояния, сякаш го оставя той сам да изговори собственото си обречено битие, да огласи своята екзистенциална накърненост и неудовлетвореност. [обратно]

6. Подобно позоваване отпраща към неизбежното конструиране на допълнителни значения с оглед липсващия дори плет в другия случай. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бидерман 2003: Бидерман, Ханс. Речник на символите. София, 2003.

Георгиев 1965: Георгиев, Никола. За същността и значението на една хетерохронна конструкция в епоса. // Български език, 1965, № 2.

Георгиев 1999: Георгиев, Никола. Мълчаливите диалози в литературата. // Мнения и съмнения. София, 1999.

Добрев, Костадинова 2004: Добрев, Добрин, Костадинова, Магдалена. Увод в литературната теория. Шумен, 2004.

Игов 2002: Игов, Светлозар. История на българската литература. София, 2002.

Каралийчев 2004: Каралийчев, А. Ръж. София, 2004.

Каранфилов 2004: Каранфилов, Ефрем. От разказа към приказката. // Каралийчев, Ангел. Ръж. София, 2004.

Коларов 2009: Коларов, Радосвет. Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността. София, 2009.

Коларов 1976: Коларов, Стефан. Ангел Каралийчев. София, 1976.

Константинова 1979: Константинова, Божанка. Ангел Каралийчев. София: Отечество, 1979.

Цанев 2004: Цанев, Георги. Ангел Каралийчев. // Каралийчев, Ангел. Ръж. София, 2004.

Чолаков 2008: Чолаков, Здравко. Идеи и литература. София: Захарий Стоянов, 2008.

Янев и колектив 2005: Янев, Симеон, Биляна Борисова, Петя Колева, Велислава Маринова. Атлас на българската литература (1915-1944). Пловдив, 2005.

 

 

© Владимир Игнатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.09.2019, № 9 (238)