ОТНОСНО НЯКОИ ТРАНСФОРМАЦИИ В ОБРАЗА НА ГЕРОЯ ЧУДАК: НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ "ЧУДНИЯТ" НА ЙОРДАН ЙОВКОВ И "ЗАТВОРНИКЪТ" НА КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ

Владимир Игнатов

web

Разкази на преки очевидци на военновременната действителност, силен акцент върху психологическото съдържание на персонажната и предметна обрисовка в отделните творби, сходни черти в прозопографията и социалната роля на изобразяваните герои - това са основните допирни точки, по които "Чудният" на Йордан Йовков и "Затворникът" на Константин Константинов кореспондират помежду си, вглеждат се един в друг и по различни пътища, съобразно индивидуалния творчески натюрел на техните автори, достигат до близки художествени и естетически внушения. Инак погледнато - това са произведения, които формират проблематично, но затова пък и символно и конотативно наситено междутекстово пространство. Между тях функционират връзки, различни по посока и сила на привличане и оттласкване, връзки на "сцепление и дезинтеграция" (Коларов 2009: 33).

В условно изграденото смислово поле, което приютява двата разказа, се пораждат особени диалогични ситуации, възникват къде пряко обозначени, къде имплицитно заявени корелативни отношения, конструират се отделни реминисцентни редове. Двата текста имат сходна смислова структура: героят чудак, който не се вписва в рамките на общоприетите конвенции - неговата дистанцираност и изолираност от същинските военни събития - моралният потрес и санкцията над случващото се. Отделните художествени детайли, които съставят тази парадигма, и в двете произведения намират знакови проявления в своята текстова реализация.

За Йовков и К. Константинов е важно не толкова събитието (хаосът и разрухата на войната), колкото начинът на осмислянето му и въздействието му върху индивида и неговите душевни нагласи и светогледни позиции. В духа на една осъзната хуманистична творческа нагласа двамата автори акцентират върху етичните измерения на ставащото във военновременните условия. Техните герои са носители на изострена чувствителност, склонни са към съзерцателност и самовглъбеност, а не към действено заявяване на себе си (в смисъла на преки участници в сраженията). Поведението им е видяно и мотивирано през призмата на една универсална нравственост.

Заглавието на Йовковия разказ задава едно от ключовите генеративни смислотворни ядра, което намира оригинална реализация и в двете разглеждани творби - чудатостта (и чудността). В доминиращата и в двата случая идейно-тематична перспектива проблемът за героя чудак пряко кореспондира с представата за лудостта. И тримата герои - Попето, Живко и неназованият с лично име затворник - са на практика встрани от реалните военни действия. Те създават и обитават свои светове, които могат да бъдат възприемани като своеобразен коректив на изобразявания - света на войната с неговите изпитания и превратности. За разлика например от Яворовия чудак, героите на Йовков и К. Константинов настоятелно биват наричани и припознавани като "побъркани", "половин човеци". Необходимо е да се отбележи още, че те до голяма степен се приближават до модела на виждащия и преценяващ герой, за който говори Валери Стефанов в статията си "Йовковите герои четат знаците". Тези хора реагират непосредствено на всичко, което пресича инак рязко затвореното социално поле на тяхното пребиваване, т.е. "светът непрекъснато активизира тяхното възприятие и очаква тяхното отношение", искайки "да знаят, да четат "текстовете" на природния и човешкия свят" (Стефанов 2004: 187).

Разказът на Константин Константинов "Затворникът" е сред средищните в сборника "Трета класа" (1936), като вплита ключови авторови внушения, придобили статут на своеобразен идейно-естетически концепт. Творбата е част от силно изразената тенденция през 30-те години към проблематизиране феномена на войната в неговите различни проявления и търсенето на онтологични основания в екстремалната ситуация на масова деетизация.

Още самото заглавие на произведението се съсредоточава в индивидуалното, частното. Паратекстовата "праговост" (Genette 1997: 410) функционира като особен социален определител - факт, който първоличното повествование ще разгърне последователно и многопланово. Началото на "Затворникът" е с подчертано ниска степен на дескриптивност и експликативност. Липсват по-цялостни времепространствени означения и конкретизации. Наративната ситуация се ограничава само до беглото споменаване на крайно обобщаващото "военните години", когато разказвачът е служил като офицер в "едно планинско градче" (подч. мое - В.И.). Този наглед рязко затворен и смътно заявен хронотоп впоследствие съвсем ще се стесни и конкретизира, препращайки същинския разказ в неугледната и малка, "три-четири метра надлъж и шир", стаичка на арестанта. Тази особеност е от съществено значение не само от гледище на поетологичното организиране и символната плътност на разказа, но и на концептуалното изграждане образа на централния персонаж. Посочената закономерност недвусмислено препраща към представата за ключови персонажни и топографски противопоставяния:

Подобна е картината и в "Чудният"² - навлизането в художествения свят на разказа е стремително, повествованието е бързо и динамично, отсъстват каквито и да било предварителни обяснения и позовавания. Пейзажът, природните картини биват пряко обвързани с представяната цялостна атмосфера, с художествените внушения на творбата. Като отрицание, контрапункт на войната, се разгръща природният свят с неговата облъхнатост от мистичността на битието: "чувах тих, като че ли подземен, но странно нежен шум, звънлив, напевен, по-ясен, колкото повече го слушаш, широк, далечен, струещ се в ритъма на някакво бодро и стихийно движение напред. Но всичко това беше тихо, както се свири под сурдинка, меко, приятно, като тиха сподавена реч, като лек, сребърен смях. Една-две секунди аз слушам изненадан, без да разбера какво е. После изведнъж се досещам - шумеше Места!"³. Двете реалности се вплитат в мрежа от устойчиви противопоставяния, която, разгръщайки се в етичен, естетически и религиозен план, предопределя цялата архитектоника на разказа.

Началните семантични кодове в "Чудният" отвеждат към идеята за оттласкване един от друг на двата типа персонажи: от една страна, са войниците от заставата, които са представени като "млади момчета, стегнати, напети, истински хубавци в своите кафяви униформи". Техният обобщен образ се свързва с идеята за физическата сила и издръжливост, в него се проектират визиите за саможертвата и мъжеството на българския воин, синтезират се някои от най-важните фигурализации на военното битие - геройството и подвигът; от друга страна обаче, сред тях се забелязват и "тежките и тромави фигури на няколкото наши опълченци". Членуваната форма на неопределителното местоимение категорично се съсредоточава върху тяхната малобройност и липса на идентификационни определители в точния смисъл. Тези внушения се засилват и от употребата на предикативни признаци като "странно се мяркаха" и знакови сравнения като "подобно на врани, попаднали сред чуждо ято". Това са хора, които са на предела на своите възможности ("стари", "недъгави"), неспособни да носят оръжие ("никога не служили", "несръчни"). Болестта - физическа и психическа - предопределя друга форма на пребиваване в това социално пространство, изисква различни стратегии за себеизразяване и световъзприемане, независимо дали ще е вследствие на неправомерното смесване на реалностите, на социалните и стилови регистри чрез черковното пеене в заставата, изписването на въображаеми знаци върху стената или пълния отказ от оръжие.

Плътно нюансираната портретна характеристика на затворника от разказа на К. Константинов се свързва с идеята за изолираност, маргиналност, извънположеност спрямо съдбовното преломно събитие. Героят не може да се впише в общата парадигма на случващото се, тъй като в заобикалящия го, в пряко зримия свят той само пребивава, без битието му да търпи наглед осъществяване. Неговата представа за свят е друга, различна, ценностно издържана, но житейски неприложима. Затова и бива отхвърлен, пренебрегнат и неразбран, без никой да се взре в смирените му и ненатрапливи действени проявления, които по същество са категорична оценка на абсурдното военно време, безусловна санкция над необузданото насилие над човека и морала. По тази причина изглежда привидно парадоксално заявяването на позиция, утвърждаването на форма на протест и възмущение от безсмислието и ужаса на войната при наличието на роящи се деидентификационни маркери, на които наративната ситуация в текста настоятелно набляга. Такава тенденция е силно застъпена, и в този случай, във физиогномиката на героя.

Външният вид на затворника поражда смущение у подпоручика. Както вече бе отбелязано, двамата са в основата на една силно заявена нееднозначна персонажна опозиция. И ако единият въплъщава мъжката сила и боеспособност, то другият е лишен от каквито и да било физически преимущества. "Дребен" и "слабо прегърбен", той стои далеч от разбиранията за годен за фронта войник. Това, което поразява подпоручика, е лицето на осъдения - "плоско, сивожълтеникаво и небръснато, с увиснали посивели мустаци". Тези лексикални маркери отвеждат към идеята за застиналост и липса на жизнени определители, за болестта, която поразява и деформира естествения ход на живота. Очите като съществена част от лицеизражението на героя също биват въведени в продуктивния когнитивно-символен модел на психологическо портретиране. Те са видени като "стъклено-синкави", "като че вече избелели", гледат "спокойно и безизразно". В същата смислова линия е представен и неговият глас - "...беше като погледа, без тембър, без израз, но спокоен и ясен". Тези позовавания непосредствено разкриват характера и душевността на затворника. Напълно съзнателно се оказва нежеланието за екстериоризиране на собствените мисли, чувства и преживявания. Тъкмо обратното - наблюдава се склонност към вглъбяване и интроспективно вглеждане в себе си.

По отношение образа на Попето в "Чудният" отново е налице силно акцентиране върху очите като медиатор между външния, материалния и вътрешния, душевния свят на героя. Те са въведени в портретното описание чрез езикови формули, които несъмнено провокират негативни усещания: "винаги натъжените му очи", "насълзените му очи". В този смисъл очите изпълняват двойствена функция - непосредствено да възприемат обективната обстановка, но и недвусмислено да изразяват случващото се в душата на индивида. Това дава основание за лична преоценка и йерархизиране на ценностите в едни потискащи условия на разпадане на идентичности, всеобщо тление и десакрализация. При изграждане образа на другия герой в Йовковия разказ - Живко - съсредоточаването върху очите също е от особена важност. И той е със "сини", но и "ясни" очи. Така повествованието имплицитно включва в смисловата цялост на текста и мотива за провиждането, за прозирането в бъдещето. По този начин се стига до извода, че полудяването е не само конструиране на различни реалности и смътно пребиваване в тях, но и пробуждане на сетивата, съзиране на мистичните измерения на битието, т.е. черковното пеене в заставата, невидимите знаци по стената и отказът от оръжието са израз не толкова на едно болно съзнание, колкото пряка последица от болестта на социума, на съвременността. Затова и сблъсъкът между простодушието и невинността на тези хора с арогантността на времето, с "безсмислените и безцелни избивания" е толкова мъчителен и драматичен.

Поведението на Живко в художествения свят на творбата е не просто причудливо и странно за околните, то има отвъдсетивни, почти призрачни характеристики ("Той живееше и постъпваше тъй, че неговото присъствие почти не се забелязваше, сякаш беше станал безплътен и неосезаем", "...и без това се движеше съвсем тихо, тихо като сянка", "заброди съвсем като сянка", подч. мое - В.И.). Това е човек, чиито действия се ръководят от едно наивно-неподправено световъзприемане и усещане ("гледаше ме като дете"), от имагинерните визии за свят. Разгледана психологическата му обрисовка по такъв начин, характерологично се оказва и акцентирането върху близостта на героя с природата. "Тихите крачки" сред "редките стари дъбове" и черните скворци са своеобразно търсено бягство от зловещата другост и чуждост на войната, приближаване до хармоничността, подредеността и съвършеството.

Жестокостта, жертвите и смъртта, доминирайки властно, пораждат ответна реакция: "бледен като смърт, той пишеше нещо с пръст по стената, пишеше ту бавно, ту по-бързо, но съсредоточено, тържествено". Тези знаци, макар и сетивно невъзприемаеми, служат за предупреждение, изразяват потиснатите екзистенциални перспективи пред човека. "Писуването" на Живко е мним жест на несъгласие и покруса ("аз никога не бях виждал изражението на такава мъка и такова страдание"). Мним, защото не функционира в своята пълноценност - героят пише с "невидимо перо", но и поради липсата на сетива у обкръжаващите го да се взрат в него, да го "разчетат" и осмислят. Дори апокалиптичната картина при въздушното нападение в края на разказа не разколебава жизнената устойчивост на героя - устойчивост, към която недвусмислено препраща и семантиката на името му. Той отново е на "своя пост", приближил се до дувара, отново пише, "бавно, съсредоточено". В ситуацията на разруха и гибел поведението на Живко разкрива идеята за едно жизнеутвърждаващо начало, за определени потенции, които задават значещи модели на поведение.

От гледище на изведената идея за разпадането на идентичността в "Затворникът" ономастичният код, заложен в разказа, внася допълнителни символни напластявания. Необходимо е обаче да се направят някои контекстуални уговорки. В творбата отсъстват каквито и да било конкретни антропонимни означители. Така този образно-конотативен план на изображение се разгръща със силно изразен отрицателен знак. Името като обособяване на лична принадлежност и оразличаване сред другите е лишено от функционалност, от заявеност, но тази липса е заменена от семантично натоварената и стилистично издържана речева характеристика на героя. Емоционално-изповедният диалог между осъдения и подпоручика е не само смисловият център на разказа, но дори на чисто структурно-композиционно равнище той обхваща около половината от него, а оттук и усещането не толкова за косвеното описание и представяне на един живот, колкото за неговото изричане, изговаряне. В този смисъл повествованието, макар и субективно-достоверно, е отворено и за други оптики и вглеждания към същността на събитието и преките последици от него. Затворникът е носител на една ценностна система, която във времето на войната е подложена на изпитание, бива застрашена нейната приложимост:

- За какво те осъдиха?

Той се размърда, не отговори веднага, отвори повече очите си, после ги наведе и тихо, но твърдо отвърна:

- Защото не исках да взема пушка... Аз се стъписах.

- Как?... Какво каза?

- Не исках да взема пушка, господин подпоручик! - дигна очи човекът и ме погледна направо, просто и открито.

- Как така - не искаш да вземеш пушка? И таз добра! Не искаш да служиш, значи? Сега, когато и децата обърнахме на войници - само ти не искаш, а?...

- Аз не мога, господин подпоручик - със слабо натъртване продължи той, - не че не искам. Който може, негова работа.

Ставаше все по-интересно.

- А защо ти не можеш? - натъртих сега пък аз.

- Защото Бог не позволява! Бог е заповядал на всинца ни: "Не убивай!" Не мога да пипна оръжие...

Ясно изразените светогледни позиции имат статут на неизменно следван нравствен императив. Той получава символна плътност и е в основата на целия идейно-тематичен концепт на разказа, функционира като своеобразен коректив на отблъскващата реалност, която изцяло е доминирана от тлението, хаоса и смъртта. Военновременните условия не могат да повлияят върху избора на героя. За него "Не убивай!" е безпрекословна заповед, която определя и регламентира действените му проявления и душевните му нагласи. Той остава чужд на насилието и агресията, които властно проникват както в индивидуалното човешко битие, така и в битието на колектива, като накърняват тяхната екзистенциална пълнота и вътрешен интегритет. "Аз не мога" е позиция, която отвежда не към представите за неспособност, неангажираност и неизпълняване на общия дълг - респективно неспазване на определени конвенции и пристъпване на предварително зададени постулати, - а осмислен и приет начин на поведение, форма на присъствие и себеизразяване. В това смислово поле се разгръща и образът на книгата, на четенето, който засилва усещанията за една особена предразположеност към ирационалното възприемане на битието, към мистичните измерения на това обругано жизнено пространство.

Героят на К. Константинов, четейки, създава светове, търси алтернативи на реално случващото се ("Цял ден чете... все чете..." - с недоумение посочва запитаният старши подофицер). Това е жест на самодистанциране, но и опит за запазване целостта на своя вътрешен свят. Затворникът, останал непоколебим и устойчив, без да моделира своето поведение и сетивност съобразно изискванията на случая, намира упование в светите книги. В тях са неговите екзистенциални опори и пълноценното му усещане като човек. Те са източник на утеха, удовлетворение и равновесие. Затова и на въпроса на подпоручика дали има жена и деца и какво ще правят те, когато другите се върнат, а той остане да гние в затвора, осъденият смирено, сдържано, но категорично отговаря: "Как да е, ще изкарат с Бога..." (подч. мое - В.И.). Положена в този условен библейско-християнски контекст, фигурата на героя започва постепенно да придобива "мартирологични" черти. Като доминиращи в неговото осмисляне функционират проективите за съществуване, изцяло подчинено на непорочността, незлобливостта, покорството и аскетизма ("Нищо не ми трябва..."). Правейки своя житейски избор, осъденият приема спокойно и уравновесено произтичащите от това последици. Единственото му желание е да му носят чая топличък.

В тази ситуация от особено значение е един несъмнено смислопораждащ художествен детайл - чувството за неудобство, за което настоява и експлицитният определител ("той се усмихна виновно"), - детайл, който пряко се свързва - мотивно и тематично - с изведеното твърдение за извънположеността на героя спрямо екзистенциално неуютната атмосфера в лагера и сред ужасите на войната въобще, в която се изискват други, различни от неговите, стратегии за пребиваване и оцеляване. В угнетителната и подчертано антитезисно изградена картина на тръгването на войниците за фронта в същинския финал на разказа (ослепително-слънчевата и радостна сутрин рязко противостои на развълнуваното и скръбно градче) крайните семантични кодове, заложени в образа на сюжетоорганизиращия персонаж, остават константни, т.е. и тук героят изразява своите съхранени в кризисното време нравствени добродетели - неговият "мълчалив и кротък" поглед е знак за съпричастност към "тая нова вълна от хора, които се изнизваха по шосето, запътени към смъртта", за непосредствено отношение и емоционална обвързаност с тях, но и израз на тревожно предчувствие, на предугаждане на фаталния край на колективната човешка екзистенция.

В действените проявления на Попето от "Чудният" също се наблюдава особена обвързаност с християнския нравствен закон и предразположеност към неговото безусловно следване и прилагане. Търпението и послушанието са водещи черти в разгръщането на образа му ("Добросъвестен и послушен, той отиваше вред, където го изпращаха, не се оплакваше, беше търпелив..."). Кръстният знак, смирените метани пред иконата са не само израз на молитвено вглъбяване в себе си и духовно преживяване на битието, но и реакция срещу насилието и агресията, опит за съпротивление срещу войната, която "растеше и го обхващаше като някой страшен кошмар", срещу оръжието и кръвопролитията, които пораждат страх и несигурност - другите фигурализации на войната. Това е стремеж за запазване на собствения жизнен потенциал в общото състояние на дехуманизация и пълна девалвация на нравствената система в социален план.

Героят чудак, поставен в ситуация на кризис, не само противостои на ставащото наоколо, оттласква се от общоприетите конвенции, но и настоява за друг, особен тип чувствителност и светоусещане. Герой с наглед мнима идентичност, но с ясно заявена позиция. Междутекстовото пространство, в което се разполагат разказите "Чудният" на Йордан Йовков и "Затворникът" на Константин Константинов, оказа се, е не само противоречиво и многозначно, но и отворено за различни анализационни вглеждания и теоретични обобщения. А какво по-голямо признание за художествения и семантичния потенциал на едно литературно произведение. Би било добре смисловите позовавания и съотнасяния между тези двама парадоксално близки в различията си автори да се търсят и разгръщат и на други идейно-тематични и проблемни нива. Занимание трудно и рисковано, но литературоведски привлекателно и увличащо.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатните позовавания на "Затворникът" са по: Константинов, К. Разкази и пътеписи. София: Български писател, 1980. [обратно]

2. Произведението е поместено в "Записки на един граничар", част от цикъла "Край Места". И тук паратекстовите конструкции са значещи - наблюдава се експлицитно заявяване на начина на структуриране на повествованието и на неговия комуникативен статус, като се конкретизира определена оптика към изобразяваното събитие. [обратно]

3. Цитатните позовавания на "Чудният" са по: Йовков, Й. Съчинения в шест тома. Том 1: Земляци. София: Захарий Стоянов, 2009. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Коларов 2009: Коларов, Радосвет. Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността. София, 2009.

Русева 1998: Русева, Виолета. Мистичният Йовков. Велико Търново, 1998.

Стефанов 2004: Стефанов, Валери. Творбата - място в света. София, 2004.

Genette 1997: Genette, Gérard. Paratexts: Thresholds of Interpretation. Cambridge: University Press, 1997.

© Владимир Игнатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2016, № 10 (203)