Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИНУТИТЕ
Сценарий за киноновела

Владимир Ганев

web

Това е разказ за един злополучен ден от живота на учителката по френски език Яна Маринова - един пролетен ден през 2010 година. Сценарият е написан за актрисата Диана Добрева в ролята на Яна.

От автора

Действащи лица:

Яна - учителка по френски език
Николай - съпруг на Яна
Васко - син на Яна
Красимир - директор на училище
Лина - учителка по английски език
Паламарова - учителка по физика
Веселин Дамянов - приятел на Яна
Нина - ученичка
Ревизорът (Непознатият)
Катя -
приятелка на Яна
Непознат спътник
Окаяникът
Келнерката
Младият -
санитар
Старият -
санитар

 

В горния десен ъгъл на екрана, в началото на всеки епизод, за кратко време се появява електронен часовник. Освен минутите, на него текат секундите, десетите и стотните от секундите. Това ни дава усещане как неудържимо и безпощадно лети времето...

 

1. ИНТЕРИОР. ДЕН. МАЛКО, ПАНЕЛНО АПАРТАМЕНТЧЕ В КРАЙНИТЕ КВАРТАЛИ НА СОФИЯ, 7:05 часа

В кухничката на стандартно панелно апартаментче Яна приготвя закуската на десетгодишния си син Васко. Съпругът й, Николай, се е сврял с компютъра си в нишичка в кухничката и работи. Той е фин, деликатен човек. Няма още четиридесет години, но е почти напълно оплешивял. Носи очила.

По радиото се чува, че икономическата криза се задълбочава, но правителството има ефективен план да я преодолее. Васко не се интересува от политика, слуша електронна музика със слушалки.

Със звук на изстрел от тостера изскачат две печени филийки. Яна започва да ги маже с масло. От кафеварката налива кафе на съпруга си, който не откъсва поглед от компютъра.

Яна (Към съпруга си.): Ще ти изстине кафето.

Васко (Захапва печената филия.): ...Чапаев ухапа Клечко...

Николай (Все още на компютъра.): Кой е този Чапаев?

Яна: Тук един изкуфял пенсионер от съседния вход.

Николай: Значи, пенсионерите вече започнаха да се ядат един друг?

Яна: Клечко е бездомно куче.

Васко: Клечко е мой приятел... Клечко захапа Чапаев за крачола и Чапаев като озверя - ще хапеш, а!? Грабна го и ам! Проби му кожухчето.

Яна: Хайде, приготви си чантата.

Васко (С нежелание се помъква към стаичката си.): Обеща да ми купиш "Килър ин дъ чърч"...

Яна: На края на месеца, като получа заплата.

Николай: Трийсет лева струва този "килър".

Васко: Двайсет и седем.

Николай: Повече пари за електронни игри нямаме!

Васко: Спечелих състезанието по математика. Ти обеща...

Николай: Хм... ще помислим...

Васко сърдит се прибира в стаичката си. Яна сяда до съпруга си с чаша кафе.

Николай: ...Тази история с Клечко... хм, действително...

Яна: ...Искаш ли кашкавал?

Николай: ...Шефът ми каза, че приличам на заек...

Макар безтактна, забележката на шефа е основателна...

Яна: Ти му кажи, че той прилича на пръч, на когото са отнели козите.

Николай изключва компютъра и се приготвя да тръгва.

Николай: Довечера ще ти сготвя любимото ядене.

Яна: Откъде ще намериш тиквички?

Николай (Загадъчно се усмихва.): Светът е пълен с чудеса.

Влиза Васко нацупен. Облякъл се е за излизане, с чантата на гърба. Яна му дава стотинки за обяд и заговорнически му намига - няма страшно, имаш я електронната игра.

Яна (Целува Васко за довиждане.): Внимавай като пресичаш.

 

2. ЕКСТЕРИОР. ДЕН. СОФИЙСКА УЛИЦА, 7:40 часа

Яна чака на тротоара пред зебрата за пресичане. Срещу нея е училището. Без да намалят скоростта, колите профучават пред нея.

В един момент тя понечва да пресече, но е принудена бързо до се върне на тротоара. Пешеходците, уви, не се радват на особено уважение в столицата...

Накрая, изчерпала всякакво търпение, Яна решително закрачва по зебрата, без дори да се озърта.

Изскърцват спирачки. Шофьор подава глава от колата и мръсно псува.

Яна му показва среден пръст.

 

3. ИНТЕРИОР. ДЕН. КЛАСНА СТАЯ, 7:50 часа

Малкото аквариумче се е превърнало в рибешко гробище. Златните рибки са изплували на повърхността по гръб и лекичко се поклащат от мехурчетата въздух, които компресорчето изпомпва от дъното.

Аквариумчето се намира върху катедрата в класна стая и Яна току-що е открила рибешката трагедия.

Трябва да се отбележи, че класната стая не е от образцовите... Стените са напукани, тук-там мазилката е опадала и оголила тухлите. Най-печалното нещо е подът. На места паркетът е изровен, сякаш през класната стая е минала танкова колона.

Очевидно тази класна стая е кабинет по биология, защото до черната дъска се е чучнал човешки скелет, захапал европейското знаменце. Зад него са провесени овехтели табла, на които при добро желание могат да се различат изображения на животински видове, някои от които в напречен разрез...

Възрожденците гледат неодобрително, сърдито от избелелите, килнати портрети.

(В пoвечето училища няма кабинети за изучаване на чужди езици, затова учителите използват всяка свободна стая, или кабинет.)

Класната стая още не се е напълнила с ученици. Нина е седнала на първия чин до катедрата и внимателно следи реакцията на Яна. Нина носи очила със силен диоптър, безупречно сресана и облечена, тя е клише на добросъвестна отличничка зубрачка...

Яна (Не може да скрие огорчението си от рибешкото нещастие.): Не знаех, че имало и рибешки грип...

Нина (Поучително.): Не е рибешки грип, госпожо Маринова. Спас се изпика в аквариума и отрови рибките.

Информацията не предизвиква спонтанна радост у Яна...

Нина (Довършва рапорта.): Спас каза, че ще ви чука, госпожо Маринова.

Яна прехапва устни, взима аквариумчето и го понася към тоалетната, като внимава да не го разлее. Минава по коридора, разминава се с няколко ученици. Преди да влезе в тоалетната, забелязва, че един невзрачен мъж на средна възраст се е спотаил до учителската стая и внимателно я наблюдава. Той е от този тип хора, които биха останали незабелязани дори на дъното на празен басейн. Но това, което все пак привлича вниманието й е обиденото му изражение. Това е един много огорчен човек...

Яна влиза в тоалетната. На стената е написано със спрей на английски език - яж лайна и пукни! Под него, някой добросъвестно го е превел и на български. Този съвет не допринася за доброто настроение на Яна. Тя излива аквариумчето с мъртвите рибки в тоалетната чиния. Рибките се завъртат по низходяща спирала и изчезват.

Когато Яна се обръща към вратата на тоалетната, държейки празния аквариум, среща погледа на Нина. Би било пресилено да се каже, съчувствуващият поглед. По-скоро ирония има в този поглед...

 

4. ИНТЕРИОР. ДЕН. КЛАСНА СТАЯ, 8:15 часа

Яна върви между редовете в кабинета по биология и чете стихотворение от Бодлер.

Езикът е прост, но стига до сърцето, като езикът на всеки велик поет.

На въпроса, интересуват ли се учениците от Бодлер, можем да отговорим кратко - абсолютно - не. Те зяпат, говорят си, някои ядат, други дремят. Е, вярно, има едно изключение - Нина. Тя слуша внимателно.

Яна спира до един ученик - тъповат дангалак с мустаци, халка на ухото и могъща долна челюст.

Яна: Спасе, стани!

Спас флегматично се надига и ние откриваме, че е с една глава по-висок от Яна. Тя повтаря последния стих на френски.

Яна (С най-невинен тон.): Преведи, моля те това.

На физиономията на Спас се изписва снизходително-умилително изражение. Сякаш го пита дете. Мило, но досадно дете.

Яна рязко се обръща към прозореца, сякаш е видяла нещо необичайно. Спас също проточва врат да види какво е то. В този момент, Яна замахва с всички сили с юмрук към физиономията на тъповатия тийнейджър. Последният обаче, познавайки нрава на учителката си, не допуска да бъде изненадан и успява да се отдръпне. Юмрукът на Яна профучава покрай носа му. Замахът й, е толкова амбициозен, че тя губи равновесие и се просва върху чина на Спас.

Класът избухва в смях и овации.

Миг преди това, в класната стая влиза и става свидетел на случилото се директорът на училището Красимир Пандев. Той е попреминал 40-те, аскетичен мъж с вид на професионален интелектуалец. Облечен е в костюм и връзка.

С изкривено от болка лице Яна се надига от чина и разтрива рамото си. Едва сега тя забелязва госта...

 

5. ИНТЕРИОР. ДЕН. КОРИДОР. ДИРЕКТОРСКИ КАБИНЕТ, 8:45 часа

Яна и Красимир Пандев вървят по коридора към директорския кабинет.

Красимир: Ти откачила ли си!? Да се биеш с този кретен!?

Яна: Казал, че ще ме чука.

Красимир: Като нищо. Имаше такъв виц за Иванчо.

Двамата влизат в директорския кабинет. Той е скромно обзаведен. С картата на Европа на едната стена. С портрети на Бойко Борисов и Стамболов - на другата. Два евтини фотьойла, масичка, библиотечка и, разбира се, бюро.

Яна сяда на единия фотьойл.

Яна: ...Тук нещо мирише...

Красимир сяда, по-скоро, рухва, зад бюрото.

Красимир: Да бе... и аз усетих тази сутрин...

От вратата плахо надниква ученик.

Красимир (Зверски изревава.): Не виждаш ли, че съм зает!?

Ученикът изчезва като дим.

Директорът нервно отива до вратата и я заключва.

Красимир: Как ги мразя тези прасета! Тези пъпчиви чутyри, тъпкани с хормони!

Яна (Кротко, помирително.): Има и много мили деца...

Красимир: Ненавиждам децата, о'кей!?

Яна: Но имаш две...

Красимир: И тях ги ненавиждам!

Яна: Ти си откачил.

Директорът изведнъж се разплаква.

Красимир (Подсмърчайки.): ...Прости ми, Господи... милите ми дечица...

Той вади бутилка водка и чаша от бюрото си.

Яна: Недей да пиеш тук.

Красимир: Защо не?

Яна: Директор си, все пак...

Ръката на директора обаче трепери толкова силно, че да си налее водка, се оказва голям проблем. Яна взима бутилката от него и му налива. Той жадно грабва чашата и я изпива на екс.

Яна: Как е Мая?

Красимир: Оттам идвам... Чакат я всеки момент...

Яна рязко става и тръгва към вратата.

Красимир: Недей да ходиш. Натъпкана е с обезболяващи, няма да те познае...

Яна се поколебава и се връща на мястото си. Директорът пие направо от бутилката.

Красимир: Тебе най-много обичаше...

Яна: Не говори в минало време...

Двамата мълчат няколко секунди.

Красимир: ...Нещо важно исках да ти кажа... не мога да се сетя...

Директорът отваря чекмеджето на бюрото си и се стресва, сякаш вътре има мишка... С два пръстa, гнусливо вади мъжки чорапи.

Красимир: Господи, ето какво вони!

Яна: Защо си ги сложил там!?

Красимир: Не са мои. Кичуков! Този мерзавец ги е сложил!

Яна: Защо мислиш, че е той?

Красимир: Защото го ругах. Този носорог закача ученичките, можеш ли да си представиш!?

Директорът пуска чорапите в найлонов плик, завързва го и го хвърля в кошчето за боклук.

Красимир: Мерзавец... Преподава история.

Яна (Вдига рамене.): Историята винаги вони...

 

6. ИНТЕРИОР. ДЕН. БОЛНИЧЕН КОРИДОР. БОЛНИЧНА СТАЯ, 9:30 часа

Яна върви по болничен коридор.

От двете страни на пейки са насядали оклюмани, унили пациенти. Санитарка с кисела физиономия размята парцал, закачен на дълга дръжка, по циментения под, оставяйки дъгообразни влажни следи, които все пак доказват, че нещо се прави за чистотата на заведението.

По коридора срещу Яна идва ниско, трътлесто същество, облечено в болничен халат. Не е възможно да се определи полът или възрастта на това същество, но то гледа лошо.

Като се изравнява с Яна, се изплезва и издава отвратителен звук.

Яна се обляга на стената. Нужни са й няколко секунди, за да се овладее и продължи...

Мая има жълто-кафяв цвят на мумия. Цялата е опасана с тръбички, които влизат във вените й. Очите й са затворени и е трудно да повярваш, че в нея все още има някакъв живот...

Яна присяда до леглото й. Хваща, слабата й като пипало на насекомо ръка.

Очите на Мая бавно се отварят. В помътнелия й поглед сякаш нещо просветва. Нещо далечно и неуловимо, но все пак живо... Сякаш съзнанието й за миг се връща и ужасно подобие на усмивка се появява на опънатото й като череп лице.

Яна вади от голямата си кожена чанта, която носи през рамо, малка книжка. Това е "Малкият принц" на Екзюпери в оригинал и започва да й чете на френски:

"- Добър ден - каза малкият принц.

- Добър ден - каза стрелочникът.

- Какво правиш тук? - каза малкият принц.

- Разпределям пътниците на групи от по хиляда - рече стрелочникът. - Изпращам влаковете, които ги отвозват, било вдясно, било вляво.

Един светнал, бърз влак, затрещял като гръмотевица, раздруса будката на стрелочника.

- Много бързат - рече малкият принц. - Какво търсят те?

- И човекът на локомотива не знае това - каза стрелочникът.

Друг светнал бърз влак, затрещя в обратна посока.

- Връщат ли се вече? - попита малкият принц.

- Те не са същите - каза стрелочникът. - Те се разминават тук.

- Не са ли били доволни там, където са били?

- Човек никога не е доволен там, където е - каза стрелочникът."

Яна затваря книжката и целува ръката на умиращата си приятелка.

 

7. ИНТЕРИОР. ДЕН. УЧИЛИЩЕН БЮФЕТ, 10:15 часа

Лина е учителка по английски в същото училище. Тя е малко по-възрастна от Яна, дребничка, с лице на невестулка. Говори нервно и бързо, като често затъмнява съгласните в края на фразите.

Яна и Лина чакат за кафе в училищния бюфет. Около тях сноват и вдигат шум ученици, без никой да се сети да отстъпи реда на учителките.

Лина: Записа се в най-идиотската организация - "малки български хора", сякаш има други. Започна да пише името си с малка буква. Вкъщи ходи на колене да изглежда по-нисък от децата...

Яна: Защо не го заведеш на психиатър?

Лина: Много си е добре той с акъла. Измъкна последните ми пари от ДСК, за да си купи пръти и макари за риболов.

Яна: Не изглеждаш добре, вземи болнични?

Лина (Поема пластмасова чашка с кафе от бюфетчийката.): Болнични!? Бягам в този живот като заек пред фаровете на камион.

Лина тръгва към изхода. На вратата спира, за да свали от стената лепната със скоч фотография на вулгарна фолкзвезда, захапала хищно парче салам. Прилежно я накъсва на малки парченца и я пуща в кошчето за боклук. Преди да изчезне, среща погледа на Яна...

На една маса Яна забелязва невзрачния човечец, когото срещна сутринта пред тоалетната. Пие кафе и я наблюдава...

 

8. ИНТЕРИОР. ДЕН. КАБИНЕТЪТ НА ДИРЕКТОРА, 10:25 часа

Яна седи срещу бюрото на директора с пластмасовата чашка кафе в ръка.

Красимир: Позна ли те?

Яна: Да, мисля, че да...

Красимир: ...Нещо... успя ли да каже?

Яна: Не...

Следва тягостна пауза. Яна отива до него и окуражително го стисва за рамото.

Красимир: О'кей съм... не понасям да ме съжаляват...

Яна забелязва красива роза на бюрото.

Яна: От кого е тази роза?

Красимир: От Кичуков, можеш ли да си представиш!? Да съм я занесял на жена си.

Яна: Израснал е морално човекът. Първо мръсни чорапи, сега роза...

Красимир: О, ако имам шанс, без секунда колебание бих пуснал един куршум в главата му.

Яна: Ти муха не можеш да убиеш.

Яна тръгва към вратата. Спира я гласът му.

Красимир (Вади някакъв документ и го слага на бюрото.): Сетих се какво исках да те помоля сутринта...

Яна се връща и поглежда документа.

Яна: Какво е това?

Красимир: Една формалност. Потвърждаваш, че преди три години сме направили ремонт на тоалетните и кабинетите.

Яна: ...Преди три години... не си спомням.

Красимир: И аз не си спомням...

Яна: ...Е?

Красимир: Трябва да оправдая много разходи за последните години.

Яна: За какво?

Красимир: За хиляди идиотски неща. За отопление. За поддръжка на сградата. Това скапано училище се разпада.

Яна: Фактури нямаш ли?

Красимир: Знаеш, че не съм по сметките. Купища фактури имам, за какво ли не, но било недостатъчно. Тук един плужек от министерството ми лази по нервите.

Яна: Че моят подпис какво ще промени?

Красимир: Няколко колеги приятели декларираха, че е имало ремонт. С това ще вържа гащите.

Яна се поколебава за миг, но среща погледа му и подписва...

 

9. ИНТЕРИОР. ДЕН. УЧИЛИЩЕН КОРИДОР, 10:41 часа

Яна излиза от кабинета на директора и веднага за нея се залепва госпожа Паламарова - учителка по физика, която дебне около кабинета. Госпожа Паламарова е ниска, трътлеста жена на средна възраст с простоват вид. Трудно е да се повярва, че физиката е основната страст в живота й, но това е неопровержим факт.

Паламарова: Подписа ли?

Яна (Навежда очи.): Подписах...

Паламарова: И аз, и аз подписах.

Яна: Знам... видях подписа ти...

Двете жени тръгват по коридора.

Паламарова: Божичко, грях си сложих на душата, виж, ръцете ми треперят, но такива са сега времената. Внучето е на три години и вече краде.

Яна: На три години?!

Паламарова: И два месеца. Всичките кремове и червила ми откраднал и ги разменил за шоколадчета с едно момиченце. А ние обвинихме снахата за кремовете. Четири месеца не си говорихме.

Такъв внук ти пожелавам.

Яна: ...Наистина... бързо се развива момчето.

Паламарова: Ревизорът вече ме разпитва. Всичко му е ясно, но аз съм цепнала горната си устна, а на долната съм зашила копче. Директорът е толкова мил човек, толкова добрини ми е правил. Горкичкият...

 

10. ИНТЕРИОР. ДЕН. КЛАСНАТА СТАЯ, 11:20 часа

Стоян е висок, леко прегърбен ученик с лице на монах. Чете френски текст. Произношението му е безупречнo. Е, има и такива ученици. Рядко, но се срещат...

Яна го слуша с умиление. Стоян е едно от редките доказателства, че нейната професия не е безнадеждно отживяла като динозаврите...

Стоян чете откъс от "Клетниците", от патилата на великия Жан Валжан. Естествено, единственият му слушател е Яна. Други неща вълнуват класа, други неща привличат вниманието им.

Стоян спира да чете на средата на фразата. Нещо го стисва за гърлото. Яна понечва да попита какво има, но той оставя учебника на чина и излиза с наведена глава.

Това на никого не прави впечатление. На никого, освен на Яна.

Звънецът бие и като стадо глигани учениците се юрват навън.

Яна остава сама.

Отива до катедрата, сяда...

На вратата се появява Нина.

Яна: Нина, какво се е случило на Стоян?

Нина: Баща му е болен от една много рядка болест, госпожо Маринова.

Яна: В какво се изразява тази болест?

Нина: Всеки ден се напива като задник.

Яна: Това е една много разпространена "болест".

Нина: Майка му разправя, но тя си е малко ку-ку, че от алкохола темето на баща му станало меко като на бебе.

Яна отива до прозореца и запалва цигара.

Нина: Тук не се пуши, госпожо Маринова.

Яна (Загасва цигарата.): Да, прощавай...

Нина: Имам три златни рибки... мога да ги донеса...

Яна: Много мило, благодаря, но какво ще правим със Спас?

Нина: Направих дил с него. Ако му пишете тройка за годината, рибките нямат проблем.

Яна едва овладява дишането си от ярост.

Яна: Кажи му, че той има проблем. Мъжът ми е мафиот.

Нина тъжно се усмихва.

Яна: Защо се усмихваш?

Нина: На мафиотите жените не стават даскалици за 280 лева, госпожо Маринова. Прощавайте, 350 след стачката.

Тази забележка на ученичката, кара учителката да се изчерви.

Нина (Прави тактична пауза.): Е?

Яна: Не! С терорист не се преговаря. Двойка за годината!

Нина се обръща и излиза.

Яна се връща до прозореца и отново запалва цигарата си. Заглежда се в двора на училището, където двама дангалаци се налагат като магарета. Около тях са се събрали зяпачи...

На вратата на класната стая се появява невзрачният човечец, който я наблюдаваше, когато изхвърляше оскверненото аквариумче.

Непознатият (Леко заеквайки.): Добър д-ден госпожо Маринова, ще ми отделите ли п-пет минути?

Яна: Родител ли сте?

Непознатият: Да, р-родител съм.

Яна: Заповядайте.

Непознатият чинно сяда на първия чин до катедрата и слага ръце пред себе си.

Непознатият: Ще ми п-позволите ли да цитирам една мисъл на К-конфуций?

Яна: Разбира се...

Непознатият: Н-н-най-трудно е да хванеш черна котка в тъмна стая, особено ако к-котката я няма.

Яна: Не знаех, че Конфуций е ловял черни котки...

Непознатият: Т-той не, но аз да.

Яна: Вие да не сте... Шерлок Холмс, нещо?

Непознатият: Б-бях нещо такова, но ме уволниха. Сега съм с-само ревизор в Министерството на образованието.

Яна: О, разбирам...

Непознатият става от чина и се представя официално като й стисва ръката и казва фамилията си - Пандуров. След това отново сяда на чина.

Яна: С какво мога да ви бъда полезна, господин Пандуров?

Ревизорът: Ако м-м-ми отговорите на един въпрос.

Яна: С удоволствие, стига да мога...

Ревизорът: К-к-колко дълго трябва да работите, за да спечелите 340 000 лева?

Яна е затруднена.

Яна: ...Няколко века... предполагам...

Ревизорът: Н-няколко не, но един със сигурност! Т-това са близо хиляда ваши заплати.

Яна: Вие сте интересен човек, господин Пандуров...

Ревизорът: К-какво е интересното?

Яна: Ами...не ви разбирам. Все едно, че говорите на прилеп за слънчев часовник...

Ревизорът: П- п-прилепът е много интелигентно с-с-същество, госпожо и знае много неща.

Яна: ...Много неща... ще ми кажете ли, какво е провокирало нашия разговор?

Ревизорът: Е-е-ето какво!

Вади един лист и го слага пред нея.

Ревизорът: В-вашият подпис! В-вие се с-съгласявате 340 000 лева, п-парите на един и-измъчен и унизен народ, да бъдат откраднати, б-б-без да ви мигне окото.

Яна (Полага усилие да се овладее.): ...Не разбирам за какво говорите...

Ревизорът: Отлично з-знаете, че н-никакъв ремонт не е направен.

Яна (Избягва погледа му.): ...Как така, има документи, фактури...

Ревизорът: Т-т-ези фактури циганите ги п-п-продават на Илиенци. Вие с-спомняте ли си този "ремонт" да е правен?

Яна: ...Имаше такова нещо...

Ревизорът: В к-кой сезон започна р-ремонта?

Яна: ...Точно не мога да си спомня...

Ревизорът: Къде б-бяха стоварени материалите, в п-предния, или в з-задния двор?

Яна: ...Точно не мога да...

Ревизорът: Н-н-не можете, з-з-защото никой не може да си с-с-спомни нещо, к-което не се е случило.

Яна (От притеснение Яна неволно заеква.): ...К-к-колко...

Ревизорът рязко става, с което я прекъсва.

Ревизорът: Н-н-не се подигравайте с моят недъг, госпожо М-м-маринова. П-п-получил съм го от такива като В-вас.

И ревизорът с достойнство напуска класната стая.

 

11. ИНТЕРИОР. ДЕН. МАЛЪК АПАРТАМЕНТ В СТАРАТА ЧАСТ НА СОФИЯ, 12:30 часа

Всичко в малкото апартаментче е обърнато с краката нагоре, сякаш в него са тършували всички бандити на столицата. Външната врата е широко отворена.

На едно изтърбушено канапе е седнал Веселин Дамянов. Потънал в мрачни мисли, той държи снимка на 10-12-годишно момиче, поставена в рамка. Това е Яна. Бандитите не са пощадили дори тази снимка. Тя е стъпкана, окаляна, стъклото е счупено.

Веселин Дамянов е прехвърлил 50-те. Той е дребен, деликатен мъж, все още запазил нещо момчешко, нещо невинно. Този вид хора се срещат рядко, но винаги ни карат да се усмихваме, да чувстваме, че хомо сапиенсът все пак има нещо положително...

Яна влиза в апартамента.

Намирайки трудно място да стъпи между нахвърляните вещи по пода, Яна пресича холчето и сяда до покрусения домакин.

Яна: Господи... обади ли се на полицията?

Веселин: Безсмислено е... Благодаря ти, че дойде.

Яна: Нещо ценно изчезнало ли е?

Веселин (Показва снимката.): Това е единственото ценно нещо, което имам...

Яна го прегръща.

Яна: Не съм чак такава ценност...

Веселин (Продължава да гледа снимката.): Това е лош знак... Ще те загубя.

Яна: Ти какво... да не си станал суеверен? Имам друга подобна снимка. Утре ще я донеса..

Веселин: ...Когато бях млад... вярвах, че мога да откривам връзките между събитията дори когато изглежда, че връзка няма... А сега откривам, че няма връзка между събитията дори когато тя ни се струва очевидна.

Яна: Не те разбирам...

Веселин (Не може да се откъсне от снимката.): ...Тази снимка... сега ти си тук... печалният факт, че аз съществувам... Каква е връзката между тези феномени?

Яна: Връзката е, че аз те обичам.

Веселин: Мила, мила моя... Ти беше ембрион, когато аз бях чел Кант и Достоевски... С баща ти се напихме, когато ми каза, че майка ти е забременяла с теб... Току-що бях издал първата си стихосбирка...

Яна: ...Казвал си ми това...

Веселин: Днес ме глобиха в трамвая, защото нямах билет. Контрольорката ме нарече "дърт пръч". Вчера платих парното и се разорих. Един шофьор на такси ме напсува, защото нямах дребни за бакиш. От всичко това не ми пука. Усмихвам се, държа се като пич, само защото те имам... Ако те загубя...

Яна: ...Не говори така, аз винаги, винаги ще бъда до теб.

 

12. ЕКСТЕРИОР. ДЕН. ОЖИВЕНА СОФИЙСКА УЛИЦА, 13:20 часа

Отново Яна се мъчи да пресече оживена улица и отново безпощадните шофьори не й позволяват да направи това. Яна чака и чака... Накрая ядосана замахва с голямата си, кожена чанта и бухва в калника профучаващата покрай нея кола.

Изскърцват спирачки и шофьорът - огромен балкански мъж, изскача от колата, за да й даде урок по учтивост.

Шофьорът обаче се стъписва пред младата жена, която не трепва. На лицето на Яна има изписана такава безпределност от ярост и ненавист, че балканецът произнася с огромен респект - ебах неговото маме... Обръща се и се прибира в колата си.

 

13. ИНТЕРИОР. ДЕН. УЧИЛИЩНИЯТ БЮФЕТ, 13:45 часа

Яна носи на малка табличка сандвич, салата и оранжада.

Училищният бюфет е пълен с хора и тя се оглежда за свободно място на кръглите, пластмасови масички. На една масичка е седнал ревизорът. Яна се прави, че не го забелязва и се опитва да мине покрай него, но той посочва свободния стол срещу себе си.

Ревизорът: З-з-заповядайте, госпожо Маринова. Аз хора н-н-не ям...

Няма как, Яна сяда до него.

Ревизорът също като нея яде сандвич и салата. Само че вместо оранжада има тоник.

Ревизорът: ...Искам да ви се извиня...

Яна: За какво?

Ревизорът: ...Одеве к-казах, че з-заеквам заради х-хора като вас... Това н-не е вярно...

Яна: Моля ви, не се безпокойте...

Ревизорът: ...От две г-години имам т-този проблем... Откак д-дъщеря ми стана наркоманка...

Яна: Искрено съжалявам... Колко е годишна?

Ревизорът: Д-двайсет и д-две...

Тук диалогът секва. Всеки се занимава със своя сандвич. Нещо наистина окаяно има в заекващия ревизор и Яна се осмелява да го заговори.

Яна: ...Вие отдавна ли работите в ...тази област...?

Ревизорът: Т-трийсет и една години... Първо бях следовател...

Яна: ...Трудна професия...

Ревизорът: Т-трудна... хората много л-лъжат... Изчислил с-съм, че само един п-процент н-не могат да лъжат...

Яна: ...Нищожен процент.

Ревизорът: Да... това е н-някаква г-генетична аномалия... В-вярвах, ч-че имам интуиция да откривам т-тези р-редки хора... Д-днес разбрах, че се лъжа...

Яна: ...Как разбрахте, че се лъжете...?

Ревизорът: Б-бях сигурен, че вие сте в т-този един процент, който не може да лъже...

Яна не може да преглътне. Отпива от оранжадата.

Яна: Какво искате от мен, господин Пандуров?

Ревизорът: К-к-кой съм аз, да искам к-к-каквото и да било? Едва ме държат в отдела. Толкова оплаквания има п-против мен, в-в-всеки момент ще ме изритат.

И всеки отново се съсредоточава в сандвича си.

 

14. ИНТЕРИОР. ДЕН. КЛАСНАТА СТАЯ, 14:05 часа

Яна влиза в празната стая и взима от катедрата купчинка тетрадки, които пъхва в голямата си чанта. И в този момент забелязва едно малко чудо - аквариумчето е пълно с вода и три златни рибки мърдат в него...

На вратата се появява Нина.

Трогната, Яна я прегръща...

Яна: Два минава, трябва да си ходиш вкъщи.

Нина: Защо?

Яна: Как защо? Майка ти ще се безпокои...

Нина: Майка ми е проститутка, госпожа Маринова.

Яна: ...Никога не си ми казвала това...

Нина: Никога не сте ме питали.

Яна: Да... Кой те гледа?

Нина: Защо трябва някой да ме гледа? Аз съм на петнайсет.

Яна: ...Не е много.

Нина: Но не е и малко. Жулиета е била на четиринайсет. Вие казвате, че човек трябва да отговаря за постъпките си.

 

15. ИНТЕРИОР. ДЕН. АМИНИСТРАТИВНА СТАЯ, 14:15 часа

Яна чука на вратата на училищната администрация и влиза.

Зад едно бюро, като кафкиански герой, ревизорът се е затрупал с папки и документи.

Яна: Господин Пандурски, бихте ли ми дали декларацията?

Ревизорът я поглежда изпитателно, после рови из документите, измъква декларацията и й я подава. Яна взима декларацията, накъсва я и я хвърля в кошчето. След това, без да каже нищо, напуска помещението.

 

16. ИНТЕРИОР. ДЕН. МАЛКО МАГАЗИНЧЕ ЗА ЧАНТИ В ПОДЛЕЗ, 15:10 часа

Катя (Навежда се толкова близко до Яна, че носът й почти се допира до нейния.): Пръдла!

Не е приятно, някой да те нарече така в лицето, но Яна е толкова объркана и притеснена, че не може да реагира.

Катя е десетина години по-възрастна от Яна. Слаба, с нервно лице и високо чело, тя има нездрав вид на човек, невидял слънце с години. Тя продава чанти в малко магазинче в подлез. Двете приятелки са седнали зад щанда върху празни кашони. На пода стои отворена бутилка водка, която те разпиват с пластмасови чашки за кафе.

Клиенти няма.

Катя (Продължава да я кастри.): В такъв момент да натопиш Красимир! Ти коя си, ма!? Кво си представяш!?

Яна (Много потисната.): ...Човек трябва да отговаря за постъпките си.

Катя: Ти чуваш ли се какво говориш!? Слушай, ще ти прасна един шамар!

Яна се свива, като провинило се дете.

Яна: Не можах да...

Катя: Не можала! Ти сега на Антигона ли ще ми се правиш? Горкият Краси... Една дума трябваше да кажеш.

Яна: ...Думите служат...

Катя (Грубо я прекъсва): Думите служат единствено, за да прикриват мислите!

Яна: Чувала съм я тази твоя мисъл...

Катя (Отново я прекъсва.): Не е моя тази мисъл, на Волтер е.

През витрината се вижда едно джудже с каубойска шапка да се приближава към магазинчето. Катя скоква на крака.

Катя: Бързо, това е собственикът!

Двете бързо се измъкват из зад щанда.

Яна започва да разглежда чантите, като клиент. Катя се прави, че подрежда витрината.

Джуджето, мъж на средна възраст, с физиономия на човек, току-що вкусил живота и открил, че той е един огромен лимон, влиза в магазинчето. Сумти нещо, гледа неодобрително и отива зад щанда. Само каубойската му шапка плува над щанда... Ето, скрива се зад завеската на складчето.

Яна пита с поглед какво да прави. Катя и отговаря с жест - спокойно.

Шапката отново изплува от складчето...

Джуджето е понесло амбалажна картонена кутия и ругае нещо. Поглежда зло към единствената "клиентка" и излиза от магазинчето.

Приятелките го наблюдават как се отдалечава с кутията.

Яна: ...Какво прави всъщност това джудже?

Катя: А, и то краде нещо. Пере парички с тези шибани чанти.

Яна: Вярно, никога не съм виждала да продадеш една чанта... Хората не ги харесват.

Катя: Хм, не ги харесват... Мразят ги!

Яна (Продължава да гледа след джуджето.): Невероятен е с тази шапка...

Катя: Тук един от подлеза го попиля от бой.

Яна: Горкичкия...

Катя: Не го съжалявай. Велик негодник. На всичко отгоре, иска да ме чука.

Яна: Господи...

Катя: Абе, нали ми плаща осигуровките...

Двете жени отново се връщат зад щанда и сядат на кашоните. Катя измъква бутилката, която предвидливо е скрила в една чанта. Чукат се.

Яна отпива малко от водката и мрачното настроение пак я захлупва. Катя я прегръща през рамо.

Катя: Айде, стегни се! Окакала си се до уши, но няма сега да мрем. Може пък... да му се размине на Краси...

Яна продължава да мълчи. Поема дълбоко въздух.

Катя: Айде стига де! Много си ми лудичка, но затова си те обичам.

Яна (Като че ли се посъвзема.): Мишо какво прави?

Катя: Намери си нова курва.

Яна: Защо не зарежеш този лигльо?

Катя: Защото няма да намеря по-добър.

Яна: Още си хубава.

Катя: С два тийнейджъра? И задникът ми вече провисна.

Яна: Ужасно е това магазинче. Потърси по-свестна работа. Ти си най-добрият преводач на френска поезия.

Катя: Френска поезия!? Все едно, че им говориш за лайната на Мао Дзе Дун. Народът иска чалга!

 

17. ИНТЕРИОР. ДЕН. АДМИНИСТРАТИВНА СТАЯ, 15:10 часа

Всъщност ревизорът е леко кривоглед. Този незначителен дефект придава на погледа му нещо зловещо, нещо мефистофелско. Но не всеки би забелязал това. Само този, които е нарушил закона. Такъв един човек, нарушил закона, е директорът на училището - Красимир. Той седи срещу ревизора в административната стая на училището. Двамата се гледат в очите. Разговорът между тях е приключил. Не е нужно да знаем какъв точно е бил, можем само да се досетим... Парализиран от зелените, леко кривогледи очи на ревизора, Красимир с усилие става и без да каже дума, излиза от стаята.

 

18. ИНТЕРИОР. ДЕН. СЪБЛЕКАЛНЯ, ФИЗКУЛТУРЕН САЛОН, 15:15 часа

Красимир влиза в съблекалнята на физкултурния салон. Няма никого. Вади от джоба си връзка ключове. Ръцете му леко треперят, отваря едно шкафче за дрехи. Отвътре вади баскетболна топка...

Влиза в празния салон. Започва да дриблира. Шутира - кош. Веднага виждаме, че този спорт е добре познат на директора. Ето, прави две-три крачки, прикляква, отскок. Отново кош! Топката кънти в празния салон. Даже като че ли прекалено силно, като в катедрала. Може би това е просто акустичен ефект...

Директорът отново атакува коша, обръща се с гръб към него - прави "кука" и отново точно попадение. Отдалечава се почти до центъра. Изнася топката от корема си - тя прави красива парабола и... кош! Невероятно! Четири последователни попадения!

Директорът започва да се смее. Залата кънти от смеха му! Това е един щастлив човек...

 

19. ИНТЕРИОР. ДЕН. СЪБЛЕКАЛНЯ, ФИЗКУЛТУРЕН САЛОН, 15:45 часа

Леля Софка не е най-яркият диамант в короната на човешката интелигентност. Но това не е и нужно, за да си байчо в училище за 183 лева месечна заплата. Нейният основен проблем е силното късогледство. За нея е трудно да види парцала, с който замазва коридорите, камо ли резултата от тази дейност...

Влачейки краката си, тя влиза в съблекалнята, взима кофата с парцала и се запътва към физкултурния салон.

Без особен ентусиазъм започва да размахва парцала, като си тананика песничка от неизвестен произход.

В един момент леля Софка замръзва на мястото си. На нивото на носа си тя фокусира две мъжки обувки.Това противоречи на всички Нютонови закони за гравитацията.

Леля Софка присвива очи, поглежда нагоре и открива, че тези обувки са на крака и тези крака принадлежат на... директора на училището, който се е обесил на баскетболния кош...

 

20. ИНТЕРИОР. ДЕН. МАГАЗИНЧЕТО ЗА ЧАНТИ, 16:30 часа

Двете наши хубавици вече са се почерпили и си пеят една тъжна песничка:

"Ех, умру я, умру, похоронят меня
и никто не узнает где могилька моя..."

Тази пълна с горчилка песничка е от двадесетте години, когато след Руската революция градовете са били пълни с безпризорни деца.

GSM-чето на Яна иззвънява. Тя го отваря, слуша и... го изпуска.

Яна: ...Краси се обесил...

 

21. ИНТЕРИОР. НОЩ. АПАРТАМЕНТЧЕТО НА ЯНА, 18:30 часа

Николай: Ти си постъпила правилно. По съвест.

Яна пуши в кухничката, дълбоко потисната и отчаяна.

Съпругът й също е много развълнуван и се чуди как да успокои разстроената си съпруга. С чаша чай, той се разхожда напред-назад в тясната кухничка, като в килия.

Николай: Виж, Яна, знаеш, баща ми беше санитар, мизерия. Майка ми, миличката, с два зъба суджук ядеше. Можеш ли да си представиш, само два зъба имаше... Брат ми е психически болен човек. Аз също не съм Бил Гейтс. От три години работя за фирма, която по същество е банкрутирала... Но аз съм най-щастливият човек в този град. Знаеш ли защо? Защото ти си моя жена! Ти си най-честният, най-достойният човек, който аз съм срещал!

Яна полага огромно усилие да се овладее.

Яна: Не, Николай, това не е така... Аз не съм този човек.

Николай: Не казвай това... това не е вярно!

Яна: Уви... аз съм лъгала и продължавам да...

Николай: Това е безумие! Кого, кого си излъгала?

Яна: Теб...

Страшно подозрение пронизва Николай и той спира по средата на кухничката.

Яна: От дванайсет години... преди още да те срещна, аз имам връзка с друг мъж...

Страх се изписва на простодушната, заешка физиономия на Николай и той произнася с мистичен ужас, както един монах произнася името на Дявола.

Николай: Веселин Дамянов...

Стиснала устни, Яна кимва...

И Николай изпуска чашката си с билков чай върху нажежения тостер, с което предизвиква една малка кухненска експлозия.

Васко дотърчава от неговата стаичка да види какво се е случило.

Яна го успокоява и го връща обратно към домашните.

Николай грабва якето си и побягва от апартаментчето като от пожар.

Яна се приближава до прозореца и наблюдава как окаяният й съпруг изхвръква от блока.

Картината, която се разкрива пред очите на Яна, като композиция напомня картина на Брьогел, без център, без перспектива. Сиви, безлични блокове с малки, движещи се хаотично, като в брауново движение човечета между тях. Едно човече се откроява със своето бързо, но също така безцелно движение. И това човече е Николай.

След няколко резки, непредвидими промени на посоката, той най-после изчезва между блоковете.

Яна се отлепя от прозореца. Отива до кухненската печка и си чуква две яйца. Съсредоточено, сякаш от това зависи съдбата й, наблюдава как яйцата, под въздействие на високата температура, се пресичат, втвърдяват, с една дума, превръщат се в пържени яйца...

GSM-чето й иззвънява. Тя се хвърля към него. Уви, не е Николай.

Яна: Да, да, вкъщи съм, заповядай...

 

22. ИНТЕРИОР. НОЩ. АПАРТАМЕНТЧЕТО НА ЯНА, 19:05 часа

Яна отваря вратата на апартамента и посреща Наталия - ококорена, устата жена към четиридесетте, и осемгодишния й син Жорко.

Наталия: Прощавай, че закъсняхме, ще вземеш ли моето тъпунгерче?

Яна: Не го наричай така, той се старае...

Наталия: Страхотно парти беше. Мутреса, а сега, като влязохме в Европа, се прави на майка Тереза. Навих я да ти прати нейното кретенче. И от мойто е по-тъпичко, но се нави за десет кинта на час.

Яна: Знаеш, че взимам пет...

Наталия: Несериозно е пет. Съвсем трябва да си сбутана, да взимаш по пет.

Яна: Мерси.

В това време малкият поклонник на езика на Русо и Юго вади тетрадка от чантичката си и тръгва към масата, сякаш отива на гилотината.

 

23. ИНТЕРИОР. НОЩ. АПАРТАМЕНТЧЕТО НА ЯНА, 20:15 часа

Яна чете сама в кухнята.

Влиза Васко.

Васко: Татко обеща, че ще ми покаже една задача...

Яна: Утре... Сега е зает.

Васко: Кога ще се върне?

Яна: Не знам.

Васко: Защо не му се обадиш?

Яна: Опитах... сигурно батериите му са паднали...

Васко: На татко!? Никога!

Яна: Хайде, отивай в стаята си!

Но Васко остава на мястото си.

Яна става, облича се и взима чантата си.

Яна: Като дойде, кажи му веднага да ми се обади.

 

24. ЕКСТЕРИОР. НОЩ. МАГАЗИНЧЕТО ЗА ЧАНТИ, 20:40 часа

Яна върви по подлеза и стига до познатото ни магазинче за чанти. На витрината са пуснати щори. Голяма табела гласи - "Цялата стока продадена".

 

25. ЕКСТЕРИОР. НОЩ. ПЛОЩАД В ЦЕНТРАЛНАТА ЧАСТ НА СТОЛИЦАТА, 20:55 часа

Яна върви по улица в централната част на столицата. Напредва трудно, поради плътно паркиралите на тротоара коли. Потънала в мисли, тя не бърза...

На края на улицата има площадче, където се е събрала тълпа. Прожектори, суматоха.

Яна се присъединява към тълпата.

Открива се фонтан. Този фонтан не е с размерите и помпозността на фонтаните в европейските столици, да не говорим за Лас Вегас. Но би било несправедливо да го наречем "фонтанче". Това си е един нашенски, напълно приличен фонтан. Защо не?

Говори кметът на града. С прости, човешки думи, тя обяснява колко е хубаво и поучително да имаме повече такива и подобни фонтани.

(С това не искам да кажа, че кметицата е безполезен, или излишен човек. Не! Разбира се, по-добре е да направиш едно фонтанче, отколкото нищо - от автора.)

Светлините на фонтана се отразяват на лицето на Яна. Гърми музика. И ангелите пеят на седмото небе...

 

26. ИНТЕРИОР. НОЩ. АПАРТАМЕНТЧЕТО НА ЯНА, 21:35 часа

Яна влиза в апартамента си.

Васко стои на вратата на стаята си и безмълвно я гледа.

Яна: Баща ти прибра ли се?

Васко: Прибра се.

Яна: Каза ли нещо?

Васко: Не. Напълни един куфар с дрехи и излезе.

Яна отива в кухнята. Сяда на масата, запалва цигара. Коя ли за този ден...

Васко се приближава до нея.

Васко: ...Татко плачеше...

Яна слага ръка на рамото на Васко.

Васко: Мамо, моля те, свали ръката си от рамото ми.

 

27. ИНТЕРИОР. НОЩ. ГРАДСКИ АВТОБУС, 21:55 часа

Яна пътува в автобуса.

До нея сяда един непознат и започва да й говори, сякаш я познава от ранно детство. Той е към 60-те, с месест лилав нос и големи като на палячо устни. В първият момент Яна се поотдръпва, но е невъзможно да се откачи от непознатия дърдорко. Тя е от вътрешната страна на седалката... Ето какво й съобщава непознатият спътник.

Непознатият спътник: Той знае китайски и английски и турските митничари го гепват с наркотици в колата и го сурват в затвора за десет години, а той чист като сълза, невинен. В турския затвор пауни те пазят. Пръсват му задника, но той вярва в Иван Рилски. След шест години го пускат, пречиства се и се извисява! Пълнач съм на колбаси, между другото...

 

28. ИНТЕРИОР. НОЩ. АПАРТАМЕНТЪТ НА ВЕСЕЛИН ДАМЯНОВ, 22:15 часа

Яна влиза в апартамента на Веселин. Външната врата не се затваря, защото бравата е избита. Веселин е пуснал последните записи на Брендел. Бах звучи странно в мизерното апартаментче.

Веселин е поизчистил, малко е подредил след обира. Няма вещи по земята, стъклата са изметени, изтърбушените мебели са изхвърлени.

Яна мълчаливо сяда до Веселин. Двамата слушат Бах, което е хем прекалено патетично, хем малко смешно...

Веселин: Щастието е качество, с което човек се ражда... Както цветът на очите, или кожата... То не може да се придобие...

Яна: ...Но може лесно да се загуби...

Веселин: ...Аз го загубих една вечер, преди десет години, в ресторант "България", когато ти танцува с мен...

Яна: Моля те, да не говорим за това...

Веселин: Това беше звездният миг в моя живот. Тогава златното птиче кацна на рамото ми... А аз... шибан идиот, го изпуснах. Сега щеше да бъдеш моя жена.

Яна (Тъжно се усмихва.): Говориш като вуйчо Ваньо.

Веселин: Щеше да си до мен..

Яна: Пак съм до теб...

Веселин: Знаеш ли кой току-що си тръгна оттук?

Яна: Кой?

Веселин: Твоят съпруг...

Голямо усилие трябва да направи бедната Яна, за да се овладее.

Яна: ...Какво каза?

Веселин: Нищо... Най-страшното е, че нищо. Не намери сили... Избяга...

Яна става и отива до прозореца.

Веселин: Тази сутрин знаех, че ще те загубя...

 

29. ЕКСТЕРИОР. НОЩ. СОФИЙСКА УЛИЦА В ЦЕНТЪРА НА ГРАДА, 22:55 часа

И отново Яна върви сама в мрачния град.

Минава покрай евтина кръчма на оживена улица. Влиза в нея. Вътре поне е уютно. Клиенти няма. Някаква чалга звучи, но слава Богу, не силно.

Яна сяда на една маса до витрината. Веднага до нея цъфва келнерката - мърлява повлекана на неопределена възраст. От огромния си, провиснал джоб на корема, като на кенгуру, вади тефтер, за да запише поръчката. Яна е лаконична - двойна водка "селект"!

Келнерката: Нещо, мезенце?

Яна: Не.

Келнерката не е доволна, но няма как, може пък клиентката да поръча още една двойна...

Яна отпива от водката и се заглежда през витрината. Забързани хорица, привели се от грижи, минават в две посоки пред очите на Яна.

Един гражданин залепва носа си на витрината. Една педя го дели от Яна. Той изглежда така, сякаш крава го е дъвкала, дъвкала и накрая го е прекарала през целия си храносмилателен тракт.

Яна му прави жест да влезе.

Окаяникът влиза в кръчмата плахо, оглежда се като бито куче, очаквайки всеки момент да го изгонят. Но една светла, милосърдна дама го кани великодушно на масата си. Тази дама е Яна.

Яна: Какво ще пиеш?

Окаяникът (Беззъба усмивка разполовява лицето му.): Знам, знам що ме покани.

Яна: Защо?

Окаяникът (Приглажда слепения си от съсирена кръв перчем.): Закъсала си като Марко на Косово поле и като ме видя си помисли - Слава Богу, има по-зле и от мен.

Яна е поразена от интуицията на събеседника си.

Яна: Много си прозорлив...

Появява се кенгуруобразната келнерка.

Окаяникът: Голяма гроздова с индиго!

Келнерката: Туй значи стотарка.

Окаяникът: Казах с индиго!

Келнерката: Значи двеста!

Окаяникът (С респект към келнерката.): Айнщайн!

Келнерката се отдалечава.

Окаяникът докосва голямата синина под окото си и изпъшква от болка.

Яна: Кой те нареди така?

Окаяникът: Поповете.

Яна: Не знаех, че и поповете бият...

Окаяникът: Най-лошо е попове да те бият, ще знаеш...

Келнерката носи голяма чаша с ракия.

Чукат се, пият.

Окаяникът: Абе, много хора са ме отписали, но моята песен, още не е изпята. Всъщност аз съм единственият вегетарианец в България, който яде месо.

Яна: Прощавай, нямам пари за кебапчета...

Окаяникът: Ама моля ти се, аз само по принцип.

Отново се чукат.

Окаяникът: Абе... има нещо Датско в Гниляне...

 

30. ЕКСТЕРИОР. НОЩ. УЛИЦАТА С КРЪЧМАТА, 23:50 часа

Отново в композиция на брьогеловска картина виждаме улицата с кръчмата, минувачите, забързаните коли.

Едно светло петънце в общо тъмната композиция е витрината на кръчмата. В това светло петънце са вписани две човечета - Яна и нощният й спътник. Изглежда, тези две човечета добре се забавляват. Окаяникът оживено жестикулира, разказвайки нещо смешно, Яна се залива от смях.

 

31.ИНТЕРИОР. НОЩ. КРЪЧМАТА, 00:35 часа

Отново сме в кръчмата при нашите приятели. Май Яна е обърнала още една водка.

Зазвучава песен на Тони Димитрова. Яна прави знак на келнерката да усили звука. Желанието й е изпълнено.

Плътният, леко дрезгав глас на певицата, пълен със слънце и гръцка виталност, кара Яна да стане и да танцува.

Няколкото клиенти, дори кенгуруобразната келнерка пляскат в такт. Яна е заразила всички с карнавалното си настроение. Отстрани, човек би помислил, че е спечелила на тотото...

 

32. ЕКСТЕРИОР. НОЩ. УЛИЦАТА С КРЪЧМАТА, 00:55 часа

Яна се сбогува със среднощния си компаньон. Двамата се прегръщат на входа на кръчмата, сякаш се разделят на гара в руски военен филм. Кръчмата се нарича "Денонощно щастие"...

Яна тръгва сама в нощна София. Стъпва уверено, лицето й издава воля и решителност, но ако се вгледаме внимателно, ще открием, че сълзи се търкалят по страните й...

Спира на едно кръстовище, за да пресече, но както обикновено, тя сякаш не съществува за водачите на превозни средства. Колите профучават пред нея, без дори да намалят скоростта.

Нервите й не издържат и тя рязко тръгва, без да се озърне. И друг път го е правила, но сега е полунощ. По това време водачите са изморени, някои са и подпийнали.

Изскърцват спирачки. Удар! Шум от разбити стъкла!

 

33. ЕКСТЕРИОР. НОЩ. ПАРКИНГА НА ПИРОГОВ. ИНТЕРИОР. САНИТАРНА КОЛА, 01:05 часа

Кола на бърза помощ тръгва рязко от служебния паркинг на Пирогов и пуска сирената.

Отзад в колата пътуват двама санитари. Единият е млад, с остригана картофообразна глава. Другият - в пенсионна възраст - грохнал от дългогодишния контакт с човешките нещастия. Между двамата санитари започва разговор.

Старият: Ти виждал ли си репродукция на Мона Лиза? Щото оригиналът съм повече от сигурен, че не си...

Младият: Що па си толко сигурен?

Линейката лети по нощните софийски улици.

Стига мястото на инцидента - човешко тяло на паважа, разбита кола, полицаи, уплашени минувачи.

Санитарите изскачат от линейката. В движение отварят носилката. До тях тича дежурният лекар, който се возеше до шофьора...

 

34. ИНТЕРИОР. НОЩ. САНИТАРНАТА КОЛА, 01:45 часа

Линейката лети по нощните софийски улици.

Двамата санитари са се умълчали. Между тях, върху носилката, лежи Яна с апарат за изкуствено дишане. В безсъзнание е...

Старият: Няма да пролази... Даскалица е май...

Младият: Що тъй мислиш?

Старият: Тетрадки... Бяха пръснати по паважа...

Младият (Като че ли се е разстроил.): Верно... горката...

Старият: Ей, ей, к`во ти става, това е животът.

Младият: Шибан живот...

Старият: Друг няма.

И отново двамата се умълчават.

Старият решава да повдигне духа на неопитния си колега.

Старият: Знаеш ли как се нарича човек, който пипа парите на леля си?

Младият: Паралелепипед, ама стари вицове няма да разправяш.

Старият (Малко се засяга.): Пардон... забравих, че ти всичко знаеш.

Пауза. Сега пък на младият му става съвестно, че е бил малко груб със стария кокал.

Младият: Прощавай... То, щото всъщност няма стари вицове... Има забравени вицове.

Старият: Сега каза нещо мъдро.

И линейката пътува през тъмния град...

 

 

© Владимир Ганев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2011, № 10 (143)