Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЪЗМОЖНОСТИ И РАЗКАЗИ В МНОЖЕСТВЕНО ЧИСЛО

Владия Михайлова

web

Ирина Генова. Историзиране на модерното изкуство в България през първата половина на ХХ век„Настоящата работа обобщава изследванията ми от последните десетина години...”. С тези думи започва въведението на книгата на проф. Ирина Генова „Историзиране на модерното изкуство в България през първата половина на ХХ век. Възможности за разкази отвъд модерността”, публикувана през 2011 г. Освен чисто биографичната информация, която съобщава този факт като препраща към статии, изложби и преподавателска дейност, той свидетелства и за изследователското усилие да се напише самия текст. Издържана в духа на актуалните дебати в полето на изкуството, теориите и езика на съвременността, книгата на Ирина Генова има съзнанието както за възможностите (и ограниченията) да се пише исторически след развиващата се през 80-те идея за края на история на изкуството, така и за политическата отговорност да се „оздрави” от идеологически примеси и клишета научния и изкуствоведски език след 1989 г. В такъв смисъл хипотетичният „край”, след който се появява и се отнася текстът, е двоен. Той се вписва в посоката на съвременните опити за пре-прочити на миналото и по-специално на модерността, които са свързани с преразглеждане на опозицията център - периферия и изследват възможността за създаване на алтернативни разкази и интерпретации. Степента на съзнание не само за това „какво се разглежда?”, но и „как именно се пише за изкуство?” е причина книгата да започва с пространно разглеждане на самия подход на писане. Тя изяснява понятия като „историзиране”, „архив”, „наратив” и дава на читателя възможност да възприеме модерността не от гледна точка било то на европейския или на националния доминантен разказ, но преди всичко като историческа рамка, чието разглеждане откъм хибридите, откъм пропуснатото и специфичното, предлага нови възможни истории. Възможности и разкази в множествено число, ето, в това се състои особената отговорност, която съвсем непосредствено авторката коментира в книгата.

Сам по себе си проблематичен като поле на изследване преди 1989 г., периодът, който интересува Ирина Генова, е времето на формиране на модерното изкуство у нас преди промяната на политическите условия в страната след Втората световна война. По думите на самата авторка това определя сдвоеността на изкуството от този период с историческите разкази, които неизменно съпровождат процесите на образуване на националните държави. Опит тези процеси да се видят в светлината на разпределението между изграждащия се местен символен хоризонт на националното и международните исторически и политически събития е целта, която Ирина Генова си поставя. Процесите на европеизация, създаването на ключови институции, които задвижват художествения живот в страната са разгледани през конкретни казуси и проблеми, които непрекъснато възпроизвеждат желанието да се намери друга гледна точка. Такива посоки в текста задават проблемите за влиянието на Мюнхенската академия в края на ХIХ и началото на ХХ век, за националното представяне на страната на важни за времето международни форуми, за интегрирането на жените в художествения живот и т.н. Подчертаният интерес към условията за изграждане и критически анализ на образа е разгледан във втората глава на книгата, където се обръща специално внимание, в сравнение с практиките от това време в други страни на Балканите, върху образите на мъжа и жената, природата и града, които задават символен хоризонт на света на модерността. Въпреки че самата авторка подчертава липсата на деструктивния, политически реакционен опит на авангарда на местна почва, където усвояването на практиките на модерното изкуство има характера преди всичко на културно просвещаване и изравняване с международните процеси, във втората глава на книгата са представени едни от най-радикалните у нас авангардни визии за изкуството като тези на Чавдар Мутафов и Гео Милев, и техният политически провал в перспективата на настъпващите промени. Водещо е желанието да се покаже липсата на единност на историческия разказ, неговата условност като официална канонизирана визия за миналото, заради това е обърнато специално внимание на две „пропуснати” едновременно от българската и европейската история фигури, каквито са Жорж Папазов и Николай Дюлгеров. Въпросът за това, как се пише история, какви са границите на възможния разказ спрямо времето на неговото създаване и какви обстоятелства участват в неговото формиране, който преминава между редовете на цялостния текст, е допълнително развит и чрез разглеждането на два исторически разказа за разглеждания период в последната глава от книгата: на Андрей Протич, трудът му „Петдесет години българско изкуство”, първите два тома от който са издадени през 1933-1934 г., и на Никола Мавродинов „Новото българско изкуство”, публикувано непосредствено след Втората световна война.

В заключението на книгата Ирина Генова пише, че създаденият от нея разказ се стреми да бъде свободен от „принудите на големия синтез, който неизбежно крие опасност от предпоставена идеология”, затова и той се основава на „определена нишка на интерес, хипотеза, интрига, която ме амбицира да правя издирвания в библиотеки и архиви...”. Въпреки обаче безспорно удържаната етика да се пише именно така, книгата предлага изключително последователен и ценен опит да се ре-контекстуализира опитът на модернизма в България, като се постави в светлината, от една страна, на местните процеси на модернизация и формиране на националната държава и от друга, връзката на тези процеси с европейските културни хоризонти в началото на века. Прочетена днес, тя е важен текст в осмисляне взаимоотношението между художествената сфера и държавата от гледна точка на културната политика, която определя мястото и ролята на изкуството в обществото. А също така и по отношение на връзките между исторически разказ и идеология, както и възможността на изследователя да коментира тези проблеми. Обратно на самия обект на изследване, това не е книга за миналото, а за съвременността, която наследява неговите разкази и създава свои условия да пише и разказва исторически.

 


Ирина Генова. Историзиране на модерното изкуство в България през първата половина на ХХ век. Възможности за разкази отвъд модерността. София, 2011.

 

 

© Владия Михайлова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2012, № 2 (147)

Други публикации:
ЛИК, 2012, бр. 1, 47.